Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (13)

Дванадесет

Както всяка друга нощ досега, генерал Аугуст Малеволин обикаляше по външния периметър на лагера и внимателно оглеждаше всяка подробност, свързана с готовността на неговите хора. Проявената небрежност водеше до сурови наказания, а чинът на съгрешилия беше без значение.

Все пак у генерала имаше нещо различно, но малката промяна остана незабелязана от повечето от изтощените мъже. Тази нощ Малеволин направи своята обиколка с шлема на Бартук върху главата си.

Фактът, че древното парче метал не се връзваше с останалата част от бронята му, нямаше никакво значение за пълководеца. Всъщност той прекарваше все повече време в размисли как да боядиса собствените си доспехи в цвят, по-близък до този на шлема. Засега обаче Малеволин бе открил само един метод, чрез който бе възможно да наподоби уникалната багра, а този способ несъмнено би довел до всеобщ бунт.

Ръката му докосваше почти гальовно шлема, докато го наместваше върху своята глава. Малеволин бе доловил смущението на Галеона, когато бе отказал да го свали, но бе отдал това на нейния страх от нарастващата му мощ. Скоро щеше да настъпи моментът, когато вещицата щеше да стане излишна — веднъж само да сложеше ръка върху останалата част от бронята на Бартук. Макар тя да беше изключително изкусна и в други умения, освен в магьосническото изкуство, Малеволин беше наясно, че винаги може да намери някоя по-покорна жена, която да задоволява неговите нужди.

Но плътските желания можеха да почакат засега. Лут Голейн го зовеше. Този път нямаше да му го отнемат с измама, както му бяха отнели Визджун.

„А дали си достоен за славата? Достоен ли си за наследството на Бартук?“

Малеволин замръзна на място. Отново бе чул гласа в главата си, същият, който и друг път му беше задавал въпросите, които той самият се страхуваше да изрече на глас.

„Достоен ли си? Ще го докажеш ли? Ще вземеш ли това, което ти е орисано?“

Вниманието му беше привлечено от кратък проблясък някъде извън лагера. Той отвори уста, за да призове часовите, но след това видя, че неясната фигура принадлежеше на един от пазачите, приближаващ се към него от тази посока. Мъждивото пламъче изобщо не успяваше да освети лицето на войника, дори когато той дойде на няколко крачки от своя командир.

— Генерал Малеволин — каза тихо стражът и отдаде чест. — Трябва да видите това.

— Какво има? Откри ли нещо?

Обаче войникът вече се бе обърнал и крачеше отново към мрака.

— Най-добре елате да го видите, генерале.

Намръщеният Малеволин тръгна след войника, като едната му ръка стискаше здраво дръжката на меча. Часовият едва ли го бе повикал за нещо незначително, защото несъмнено знаеше, че го чака адска разплата, ако бе дръзнал да губи времето на своя водач. Генералът никак не обичаше да се нарушава установеният ред.

Отначало войникът го поведе по неравния терен към една висока дюна. Двамата я изкачиха и внимателно започнаха да слизат от другата й страна. Пред тях се появиха тъмните очертания на нисък, скалист хребет, препречващ песъчливата област. Генералът предположи, че онова, което беше видял часовият, се намира тъкмо в подножието на скалите. В противен случай…

Войникът спря. Малеволин нямаше представа защо човекът още си правеше труда да носи факлата. Бледият й пламък изобщо не успяваше да освети наоколо и ако пред тях се криеше някой враг, светлината само щеше да го уведоми за присъствието на приближаващата се двойка. Той се наруга, че не беше заповядал да изгасят факлата по-рано, но после прецени, че щом часовият сам не бе сметнал за необходимо да го направи, вероятно не отиваха да огледат позицията на някой притаен неприятел.

Аугуст Малеволин изплю няколко песъчинки от устата си и промърмори:

— Е? Какво си открил? При скалите ли се намира?

— Трудно е да се обясни, генерале. Трябва да го видите. — Обвитият в мрак войник посочи към земята от дясната им страна. — Тук се върви по-лесно, генерале. Ако дойдете насам…

Може би човекът бе открил някакви руини. Те наистина биха представлявали интерес за Малеволин. Визджерейците се бяха подвизавали дълго време на територията на Аранок. Ако се окажеше, че това са останките на един от техните храмове, напълно бе възможно да се натъкнат на някоя изгубена тайна или на забравен артефакт.

Пясъкът под краката му поддаде точно на мястото, където часовият го бе посъветвал да стъпи.

Малеволин залитна, но не можа да се закрепи и полетя надолу по склона. От страх да не изгуби шлема, той го притисна с ръка към главата си, но така загуби всякаква възможност да се задържи. Генералът се срина до основата на дюната, като при падането удари коленете си, а лицето му се озова на сантиметри от пясъка. Дясната му ръка, която бе удържала цялата му тежест, сега пулсираше от болка. Опита се да се изправи, но беше затруднен от ронливата повърхност.

Генералът вдигна очи и потърси глупака, който го беше докарал до това положение.

— Недей да стой като пън, отрепка такава! Ела да ми помогнеш.

Часовият беше изчезнал. Не се виждаше дори светлината от факлата му.

Малеволин намери опора и най-накрая успя да се надигне. Посегна към меча си и откри, че оръжието му също липсва.

„Достоен ли си?“, повтори проклетият глас в главата му.

От пясъка изскочиха четири зловещи фигури, смътно наподобяващи хора.

Дори в този мрак генералът можеше да различи твърдите им черупки и разкривените, бръмбароподобни глави. Две ръце, завършващи с грамадни остри щипки, допълваха вида им на насекоми, излезли от нечий кошмар, но тези чудовища не бяха продукт на въображението на Малеволин. Пълководецът познаваше Аранок достатъчно добре и бе чувал за пясъчните ларви — грамадните членестоноги, които ловуваха из пустинята. Също така знаеше и за демоните скарабеи^[1] — единствените създания, които се хранеха с тях, когато не можеха да си намерят човешка плячка.

Но въпреки ширещите се слухове, че именно те бяха причината за изчезването на голям брой кервани през годините, командирът никога не бе чувал тези същества да са извършвали нападения в близост до толкова могъща армия като неговата. Дисциплинираните воини на Малеволин определено не представляваха изкусителна цел за чудовищата. Те предпочитаха по-слаби жертви.

Като някой самотен воин, подмамен да отиде при тях?

Малеволин щеше да открие кой го беше предал! Щеше да спипа изменника! Но засега имаше по-важна работа — да се погрижи да не се превърне в следващото ястие на демоните скарабеи.

„Достоен ли си?“, повтори отново гласът.

Сякаш внезапно пришпорено, едно от грозните чудовища посегна към него, щракайки с челюсти и щипки в диво нетърпение да докопа плячката си. Въпреки своето име, демоните скарабеи не бяха създания от ада, но определено бяха достатъчно опасен противник за всеки обикновен човек.

Но Аугуст Малеволин не смяташе, че е обикновен човек.

Когато жестоките щипки посегнаха към него, генералът реагира инстинктивно и протегна ръка напред, за да отбие атаката. Но за негова изненада — и определено за изненада на съществото пред него — в празната му длан се появи черен меч, обграден от кървавочервено сияние, което освети местността по-ярко и от факла. Острието продължи да се издължава, докато описваше дъга във въздуха, но въпреки това тежестта и балансът му останаха идеални.

Мечът се заби в твърдата черупка и без никакви проблеми отряза зловещите щипки, които отлетяха встрани. Демонът нададе пронизителен писък и отстъпи, притискайки към гърдите си своя осакатен крайник, от който капеше тъмна течност.

Макар да бе изумен, генерал Малеволин не спря, за да умува над свръхестествения обрат на събитията. С изкусна лекота той прободе втория от своите нападатели с удивителния си меч. Още преди чудовището да беше паднало на земята, генералът се обърна и принуди третия демон да отстъпи пред безмилостната му атака.

Оцелелите същества обединиха усилията си и се опитаха да приклещят командира от противоположни посоки. Малеволин направи крачка назад, извъртя се и моментално ликвидира звяра, чийто крайник бе отрязал преди малко. Когато оцелялата двойка се хвърли срещу него, опитният офицер се изви, замахна широко с меча и обезглави едното от чудовищата.

Зловонна течност обля генерала и го заслепи за миг. Последният му противник се възползва от това, скочи и повали Малеволин на земята, а после се опита да го захапе за гърлото. Ръмжейки от ярост, воинът блокира челюстите с бронираната си ръка, надявайки се, че металът ще издържи на чудовищния натиск.

С едното си коляно генералът успя да избута нападателя нагоре, освобождавайки си пространство за действие. След това завъртя меча, обърна върха му към главата на демона и го забоде през дебелата естествена броня с цялата му сила. Ужасяващият звяр нададе пронизителен писък и се строполи мъртъв върху воина.

Малеволин, който вече изпиташе единствено лека погнуса, избута трупа настрани и се изправи. Безукорната му броня беше цялата залята с жизнените течности на демоните скарабеи, но иначе командирът беше абсолютно невредим. Той впи поглед в тъмните неподвижни тела, едновременно разгневен заради предателството и изпитващ силно задоволство, че бе успял собственоръчно да убие четирите чудовища.

Генералът опипа нагръдника си, а после се загледа в зловонната мръсотия, която сега вече бе изцапала и металната му ръкавица. Воден от някакъв непонятен импулс, Малеволин докосна още веднъж нагръдника, но вместо да се опита да почисти бронята, започна да размазва течностите… точно както бе правил Бартук с кръвта на своите врагове.

— Така… Значи наистина си достоен.

Командирът се обърна и отново видя обгърнатата в мрак фигура на войника изменник. Но сега вече здравият разум подсказваше на Малеволин, че онова, което бе взел за един от своите хора, несъмнено беше нещо далеч по-зловещо… Очите му се разшириха, когато истината го осени. Той промълви:

— Сега вече прозрях истинската ти същност… демоне!

Другият се изсмя тихо — звук, който не би могъл да бъде уподобен от никой човек. Пред изумения поглед на генерал Малеволин тялото на часовия се разкриви, уголеми се, превърна се в нещо, което не принадлежеше на света на смъртните. Фигурата се извиси над човека, а на мястото на четирите крайника сега вече имаше шест. Най-горните изглеждаха като грамадни коси, завършващи с остри като игла върхове, средните приличаха на ръцете на скелет, но със смъртоносни, закривени нокти, а долните, които служеха за крака, бяха сгънати назад по начина, характерен за насекомото, на което приличаше демонът.

Богомолка. Богомолка от ада.

— Привет, генерал Аугуст Малеволин от Уестмарч, воин, завоевател и бъдещ император… истински наследник на Кървавия военачалник. — Противното насекомо направи чудноват поклон, при който острите върхове на косите се забиха в пясъка. — Този те поздравява за това, че си достоен.

Малеволин погледна към десницата си, но тя вече беше празна. Магическият меч бе изчезнал в момента, когато бе станал ненужен… Но генералът беше уверен, че в бъдеще ще може да призове острието винаги когато е необходимо.

— Ти си гласа в главата ми — отвърна най-накрая командирът. — Гласът, който ме ласкае.

Демонът наклони главата си встрани, а огромните му жълти очи проблеснаха.

— Този не ласкаеше… просто насърчаваше.

— А ако не бях издържал това малко изпитание?

— Тогава този щеше да е ужасно разочарован.

Въпреки зловещия си намек, думите на съществото накараха генерала да се разсмее.

— Тогава е адски хубаво, че не се провалих. — Малеволин замислено вдигна ръка и намести шлема си.

Първо бяха виденията, след това ограничените му магически сили бяха започнали да се увеличават, а сега се бе появил загадъчният меч и един демон, отгоре на всичко. Значи наистина бе така, както заявяваше богомолката — Аугуст Малеволин бе заслужил наследството на Бартук.

— Ти наистина си достоен — изцвърча богомолката. — Така казва този, по име Ксазакс. Но има още нещо, което трябва да притежаваш, преди да се превърнеш в новия Кървав военачалник!

Генерал Малеволин веднага разбра за какво става дума.

— Доспехите! Доспехите, които е навлякъл онзи тъп селяк! Но дори в този момент те пътуват към мен, прекосявайки морето! Вещицата каза, че бронята отивала към Лут Голейн. Точно затова и аз съм се запътил натам. — Той се замисли. — Може би сега е моментът да видим какво може да научи Галеона. С малко твоя помощ…

— По-добре не споменавай за този пред своята магьосница, велики! — изцвърча Ксазакс тревожно. — Тя… на вещиците невинаги може да се има доверие. По-добре въобще да си нямаш работа с тях.

Малеволин обмисли изявлението на демона. Ксазакс говореше така, сякаш двамата с Галеона се познаваха отдавна. Това, разбира се, изобщо не би изненадало генерала — вещицата непрекъснато си играеше със силите на мрака. Но онова, което го заинтригува повече, беше нежеланието на съществото тя да научи за настоящия им разговор. Неразбирателство? Или предателство? Всъщност какво значение имаше, щом като командирът можеше да извлече полза от това.

Той кимна.

— Много добре. Тя ще остане в неведение за разговора ни, докато реша какво да предприема.

— Този оценява твоето разбиране.

— Да оставим това настрана — каза генералът нетърпеливо, тъй като нямаше желание да се занимава повече с магьосницата. Ксазакс беше повдигнал една тема, която му беше много по-интересна. — Знаеш ли нещо друго за бронята?

Противната богомолка се поклони отново. Дори на звездната светлина Малеволин можеше да види грозните вени, които опасваха цялото й тяло и пулсираха без почивка.

— Глупакът сигурно е пристигнал в Лут Голейн… Но там той може да се скрие зад градските стени и да задържи бронята далеч от онзи, на когото тя реално принадлежи…

— Вече мислих по този въпрос. — Всъщност генерал Малеволин го беше обмислял през по-голямата част от времето, което бе прекарал в това пътуване през пустинята. Изпитваше все по-силна ярост от този неблагоприятен обрат на събитията, макар външно да прикриваше гнева си от своите войници. Една част от него изпитваше увереност, че може да завладее Лут Голейн и по този начин да хване селянина, носещ бронята. Но все пак като опитен военачалник той вече беше преценил загубите, които щеше да даде армията му, и бе открил, че те щяха да бъдат твърде значителни. При това успехът съвсем не беше гарантиран. Затова Малеволин предпочиташе да задържи войските си извън границите на кралството и да изчака, докато непознатият сам напусне града. За съжаление генералът не можеше да разчита, че глупакът ще постъпи според желанията му.

Ксазакс се наведе по-близо и зашепна:

— Кралството е силно и притежава много бойци, опитни в изкуството на войната. Онзи, който носи бронята, ще се чувства на сигурно място зад дебелите стени.

— Знам.

— Но този може да ти даде ключа за Лут Голейн… една от най-ужасяващите сили, която никоя смъртна армия не може да надвие…

Малеволин не можеше да повярва на ушите си.

— Да не предлагаш…

Демонът внезапно погледна назад към лагера, сякаш бе чул някакъв шум. След кратка пауза, Ксазакс бързо насочи вниманието си обратно към човека.

— Този ще разговаря отново с теб, когато стигнеш на един ден път от града. Засега трябва да си готов да направиш следното…

Командирът изслуша обясненията на демона. Отначало изпита отвращение от предложението на съществото, но след като Ксазакс му каза защо всичко трябва да стане именно по този начин, Аугуст Малеволин осъзна нуждата… и изпита нарастваща възбуда.

— Ще го направиш ли? — попита богомолката.

— Да, с удоволствие!

— Тогава ще се видим скоро. — Без предупреждение фигурата на Ксазакс започна да се замъглява и бързо се превърна в бледа сянка, лишена от материя. — Този отново отдава почит на наследника на Бартук, новия господар на демоните, новия Кървав военачалник!

С тези думи Ксазакс изчезна в нощта.

Генерал Малеволин тръгна обратно към лагера, а мислите му препускаха бясно. Думите на чудовищната богомолка продължаваха да отекват в съзнанието му. Тази нощ бе повратна точка в неговия живот. Мечтите му най-накрая започваха да се сбъдват. Изпитанието на демона и отчаяната битка с чудовищата бледнееха в сравнение с последвалото предложение на Ксазакс — и бронята, и Лут Голейн щяха да паднат в ръцете на генерала съвсем скоро.

„Новият господар на демоните“ — така го бе нарекла богомолката.

 

 

Оставаше им още една нощ. Само една нощ и „Кингс Шийлд“ щеше да акостира в пристанището на Лут Голейн.

Тогава Кара щеше да остане сама в чуждата земя. Сама, ако не се броят двамата й ужасяващи спътници.

Преди малко тя бе вечеряла под нетрепващите погледи на двамата оживели мъртъвци. Фаузтин беше останал изправен в ъгъла, приличащ на зловеща статуя, но покойният Садун Трист се бе приближил до нея. Приказливото зомби и сега седеше на една скамейка, закована за стената до нейното легло, и дори се опитваше да завърже разговор с нея — любезност, без която некромантката можеше да мине спокойно.

Въпреки това една от темите я заинтересува достатъчно, за да я накара да се заприказва — беше за вечно изплъзващия се Норек Визаран. Кара бе забелязала нещо много странно в начина, по който Трист говореше за своя бивш другар. В думите му сякаш нямаше никаква злоба към неговия убиец. През по-голямата част от времето той просто й разказваше за съвместните им приключения. Понякога думите му дори звучаха така, сякаш Садун изпитваше известно съжаление към ветерана, въпреки ужасното дело, което той бе извършил.

— Норек ми е… спасявал живота… три пъти, че и повече… — завърши зомбито поредната си история. — Никога не бяхме… участвали във война… толкова лоша… колкото тази.

— Значи оттогава тръгнахте заедно? — Споменатата от Трист война очевидно се бе състояла в западните кралства преди около девет години. Щом мъжете се бяха задържали заедно толкова — дълго време, значи между тях наистина бе имало силна дружба.

— Точно така… с изключение само… на три месеца… когато Норек беше болен… Той ни напусна… и после ни настигна… — Разлагащата се фигура погледна към мрачния визджереец. — Помниш ли… Фаузтин?

Магьосникът кимна едва забележимо. Кара бе очаквала той да забрани на Садун да продължава с тези истории, но Фаузтин, изглежда, също беше потънал в тях. През живота си и двамата очевидно бяха изпитвали огромно уважение към Норек, а заради онова, което беше чула досега, тя също започваше да придобива подобно отношение.

Но същият този Норек Визаран ги беше убил най-брутално. Доколкото бе запозната магьосницата, всички завърнали се от света на мъртвите съществуваха единствено за да въздадат справедливост и да отмъстят на своите убийци. Двата трупа пред нея би трябвало да са изпълнени единствено с мисълта за възмездие и разплата. Според нея беше изключително странно, че те изпитваха каквито и да било други чувства. Садун Трист и Фаузтин изобщо не отговаряха на нейната представа за оживели мъртъвци.

— Какво ще правите, когато го намерите? — Тя беше задавала същия въпрос нееднократно преди, но досега не бе получила ясен отговор.

— Ще направим това… което трябва… да бъде направено.

Отново същото уклончиво изявление. Защо й спестяваха истината?

— След неговата постъпка, сигурно дори предишното ви приятелство не може да го спаси. Как е могъл Норек да извърши такова ужасно престъпление?

— Той направи това… което трябваше… да бъде направено. — При този нов загадъчен отговор усмивката на Трист се разшири, разкривайки още от неговите пожълтели зъби и вече почти напълно оголените му венци. Всеки ден двамата губеха все по-голяма част от човешкия си облик. Те никога нямаше да се разложат напълно, обаче връзката им с техните предишни тела щеше непрекъснато да изтънява. — Ти си много красива.

— Какво? — Кара Найтшадоу примигна, колебаейки се дали да повярва на ушите си.

— Много красива… и свежа… и жива. — Зомбито неочаквано посегна напред и погали дългата й гарвановочерна коса. — Животът е прекрасен… а сега, дори повече… от всякога…

Тя потръпна. Садун Трист бе изразил съвсем ясно намерението си. Явно той все още си спомняше удоволствията от живота, при това прекалено добре. Едно от тях — храната — вече го бе разочаровало горчиво. Сега, сврян в тази малка каюта и в постоянното присъствие на красива жена, той, изглежда, беше готов да изпита наново една друга наслада… и Кара нямаше представа как би могла да го спре.

Без предупреждение, Садун се извърна към своя приятел и впи кръвнишки поглед в него. Макар Кара да не бе забелязала нищо, между двамата явно беше протекъл кратък разговор, който изобщо не се бе харесал на жилестото зомби.

— Остави ми поне… тази илюзия…

Фаузтин не отвърна нищо, само примигна в отговор. Все пак това, изглежда, беше достатъчно, за да обуздае неговия другар.

— Аз нямаше… да я нараня… — Трист я изгледа още веднъж от главата до петите. — Аз само…

Силно почукване на вратата го накара да се изстреля бързо в най-далечния ъгъл. Всеки път, когато зомбито се движеше, Кара не можеше да повярва на очите си. Тя винаги бе смятала, че бързината не е едно от качествата на немъртвите. Вместо нея те притежаваха неотстъпчивост и нечовешко търпение.

Садун се настани до визджерееца и прошепна:

— Отвори!

Тя го направи, макар вече да подозираше кой стои пред вратата й. Само двама души се осмеляваха да идват при нея. Единият беше капитан Джеронан, с когото тя бе говорила преди малко, а другият…

— Да, господин Дрейко? — попита магьосницата, като държеше вратата отворена на не повече от сантиметър.

Той, изглежда, се чувстваше неловко.

— Милейди, съзнавам, че вие настояхте за пълно усамотение, но… чудех се дали не искате да се разтъпчете на палубата заедно с мен.

— Благодаря, господин Дрейко, но както казах и на капитана преди малко, имам да довършвам много приготовления, преди да слезем на сушата. — Тя понечи да затвори вратата. — Все пак благодаря, че попитахте…

— Не искате ли глътка свеж въздух?

Нещо в тона му я озадачи, но некромантката нямаше време да мисли за това. Трист й бе казал изрично, че не трябва да прекарва навън повече време, отколкото й бе необходимо, за да си вземе храна от столовата. Оживелите мъртъвци искаха тяхната жива марионетка постоянно да им е пред очите.

— Не, съжалявам…

— Така си и мислех. — Той уж се обърна да си върви, но после блъсна вратата с рамо толкова силно, че Кара се озова захвърлена чак върху леглото.

За момент тя остана да лежи там, зашеметена от удара.

След сблъсъка Дрейко също бе паднал в каютата. Той вдигна глава, видя двете зомбита и пребледня.

— В името на морската вещица!

В ръката на Трист внезапно се появи кама.

Морякът посегна към собствения си нож, който лежеше на пода до него. Дрейко очевидно го беше държал в готовност през цялото време, докато си бе разменял празни приказки с магьосницата. Явно още от самото начало бе подозирал, че нещо в нейната каюта не е наред, въпреки че едва ли си бе представял какво точно ще видят очите му.

Междувременно в малкото помещение нахлу още един човек. С оголена церемониална сабя, капитан Ханос Джеронан закри своя офицер от нападение. За разлика от Дрейко, той никак не се изненада при вида на ужасяващите създания, стоящи на по-малко от метър от него. Всъщност Джеронан май изглеждаше доволен от срещата си с двете зомбита.

— Няма да допусна това да се случи втори път — промълви той. — Тази няма да я вземете.

Кара незабавно разбра какво имаше предвид капитанът. За него немъртвите символизираха неведомото чудовище, което бе отнело дъщеря му. И сега възнамеряваше да си отмъсти на тези двамата.

С обкованата в сребро сабя, това беше напълно във възможностите му.

Трист хвърли камата. Движението му отново беше с неподозирана за неговото разлагащо се тяло скорост. Острието се заби в ръката, с която Джеронан държеше своята сабя, и го накара да се олюлее. Въпреки това бившият военноморски командир не отстъпи нито крачка назад. Вместо това капитанът тръгна в атака, замахвайки към своя нежив противник.

Зловещата усмивка на Садун сякаш стана подигравателна. Трист посегна към острието, явно с намерение да го хване с гола ръка и да го издърпа от притежателя му. Тъй като вече бе преминал границата на смъртта, той не можеше да бъде засегнат от нормални оръжия.

Острието на сабята отсече два от пръстите му.

Кара внезапно беше обхваната от безумна агония.

Болката беше толкова силна, че тя се преви на две и едва не припадна.

Трист изсъска и дръпна осакатената си ръка. Гледайки кръвнишки към Джеронан, той викна на партньора си:

— Направи нещо… докато още имам… глава на… раменете си…

Очите й бяха замъглени от сълзи, но въпреки това магьосницата видя как Фаузтин примигна веднъж.

— Пазете се! — успя да извика тя.

От нейната собствена кама изригна невидима сила, която отхвърли Джеронан и Дрейко към отсрещната стена. В същото време визджереецът сложи ръка върху дъските зад гърба си.

Зад зомбито се разля синя мъгла, която бързо се разрасна.

Двамата моряци се изправиха с мъка на крака. Господин Дрейко пристъпи напред, но капитан Джеронан го избута обратно.

— Не! Единственото оръжие, което ще свърши работа, е моето! Кълна се, че ще ги накълцам и двамата на стръв за риба, в случай че рибите приемат нещо толкова разложено! Ти се погрижи за момичето!

Офицерът моментално се подчини и отиде при Кара.

— Можеш ли да се изправиш?

Кара откри, че може, макар и с негова помощ. Болката още не я бе отпуснала, но поне беше намаляла достатъчно, за да се прояснят мислите й. Магьосницата най-сетне осъзна какво й се бе случило.

Чрез камата Фаузтин бе обвързал нейния живот към съществуванието на немъртвите. Садун Трист не бе усетил болка от удара, нанесен му от Джеронан, защото вече не беше подвластен на слабостите на смъртните. Но изглежда, за всяко успешно нападение срещу него, щеше да страда тя. И ако капитан Джеронан накълцаше зомбитата със своята обкована в сребро сабя, щеше да убие точно тази, която се опитваше да спаси. Тя бе длъжна да го предупреди.

— Дрейко! Капитанът трябва да спре!

— Всичко е наред, милейди! Той знае какво върши! Сребърното му острие е предназначено точно за разправа с подобни ходещи мърши! В толкова тясно пространство той ще ги довърши още преди онзи да е направил нова магия! — Дрейко сбърчи нос. — Богове, как вони тук! След като започнахте да се държите странно, капитан Джеронан най-накрая си спомни какво ви се беше случило в Геа Кул и предположи, че и сега става нещо подобно! Той ме извика в каютата си след вечеря, изложи ми своите подозрения, а после ме помоли да дойда с него и ми каза да се подготвя за самия ад, макар че нямам представа дали наистина знаеше предварително какво ще заварим тук, или просто бе използвал израза!

Некромантката се опита отново да го убеди.

— Чуйте! Те ми направиха заклинание…

— Заради което не можахте да ни кажете нищо, да! — Дрейко започна да я дърпа към отворената врата, където вече се бяха събрали неколцина от хората на Джеронан. Някои от тях държаха оголени оръжия, но все още никой не се осмеляваше да прекрачи прага, защото явно се бояха от немъртвите. — Елате! Да ви отведем далеч от тях!

— Но това не е… — Кара замлъкна рязко, когато тялото й самоволно се освободи от хватката на офицера.

Той отново посегна към нея.

— Не натам! Най-добре…

За изненада на магьосницата ръката й се сви в юмрук и се забоде право в корема на нейния защитник. — Макар ударът да не беше никак силен, той успя да изненада Дрейко. Помощникът на Джеронан падна по гръб по-скоро учуден, отколкото наранен.

Кара се обърна към немъртвите и видя, че мрачният визджереец й маха с ръка да се присъедини към тях.

Усилието й да устои на призива се оказа напразно — краката й сами я понесоха натам. Синята мъгла зад зомбитата бе започнала да обхваща цялата стена. Немъртвите се опитваха да избягат, но се надяваха да вземат със себе си и своята плячка.

Кара отново се опита да се противопостави не само защото нямаше желание да отиде с двамата, но и защото знаеше, че зад стената я очакват бездънните морски води. Трист и неговият другар не се плашеха от тях, защото не дишаха, обаче магьосницата определено се нуждаеше от въздух.

„Ела при мен, некромантке…“, чу тя неочакван глас в главата си. Очите на Фаузтин се бяха впили немигащо в нейните и заглушаваха всичките й мисли.

Кара не можа да устои и хукна към немъртвите.

— Девойче, недей! — Капитан Джеронан я улови за рамото, но не можа да я задържи здраво заради раната си. Тя се освободи и се протегна към полуразложената ръка на Садун Трист.

— Хванах… я! — изпъшка ухиленото зомби.

Фаузтин стисна своя спътник за рамото, а после започна да пада назад и изчезна сред синята мъгла, дърпайки Садун със себе си. Трист повлече и Кара.

— Задръж я! — изрева капитанът. Дрейко извика нещо, вероятно името й, но вече беше късно да направи каквото и да било.

Черната магьосница потъна през мъглата… право в задушаващата прегръдка на морето.