Даниела Колева
Криворазбраната европеизация (4) (Трагикомична сатира в 3 действия
списана от Димитраки Маргариди)

Трето действие

Полутъмна сцена. Влиза Софка на пръсти. Отива до тиквите, намира скритата торба, вади мотичката и понечва да разсече монитора на две. От дъното на сцената, между стелажите се появява Виолета носеща книги. Вижда я. На сцената става светло.

ВИОЛЕТА. Какво правиш?

СОФКА (стъписано). А, Гергинке, ти знаеш ли, тоз компютор, е завъдил бацил! (Скрива бързо мотичката при тиквите.)

ВИОЛЕТА. Тъй ли? Как разбра? (Готова да прихне.)

СОФКА. Ами, щом досега европирзацията не прати хабер, значи има бацил! А наш’те болни са най-здравите в света и аз ще ги вардя от бацили разни, европейски…

ВИОЛЕТА (през смях). Няма страшно, той бацилът тук е на друго място, не в компютъра.

СОФКА. Бе знам ли, аз трябва да си опазя хората, иначе кой ще посреща европизацията, ако не са те…

ВИОЛЕТА. Тук намерих някакви книги от средата на миналия век за трактори. (Слага ги на бюрото.)Те са за музея, (Настрана.), то и вие сте музейни експонати, (на нея) даже за изхвърляне.

СОФКА. Как така за изхвърляне?

ВИОЛЕТА. Ами тези трактори дори не са купчина ръждясала ламарина, отдавна са претопени!

СОФКА (крещейки). Как? Какво като ги няма, какво като са претопени? Това е историята ни? Утре някой може да ги потърси!

ВИОЛЕТА. На картинка, на схема?!

СОФКА. Утре може някой да иска да види как нашите хора са карали трактори, комбайни, как са пели патриотични песни, и са орали, и са сели, е-е-х, какъв живот, беше… Ний с кирки и лопати сме го съградили тоя свят!

ВИОЛЕТА (на себе си). Личи си! (На нея.) Утре някой ще се интересува, какво сме правили днес, защо сме дрямали…

СОФКА. Ний в името на велика кауза…

ВИОЛЕТА (прекъсва я). Да си чувала, че в името на най-великите каузи се вършат най-безобразните престъпления?

СОФКА (възмутено тръшка книгите, от тях се вдига прах, двете се закашлят). Бе ти ли ще ме учиш, вчерашно…

 

Влиза запъхтян старец по пижама. Виолета отива на мястото си отстрани бюрото, сяда до тиквите.

СТАРЕЦ. Пизацията дойде ли?

СОФКА. Кой?

СТАРЕЦ. Европизацията бе, евромагарията дойде ли?

СОФКА. Сус! Млък! Не е дошла! Ти защо си по пижама, бре? Вън! Да се облечеш прилично, марш!

СТАРЕЦ. Е, аз такова, да не закъснея! (Излиза бързо.)

ВИОЛЕТА. (На себе си.) Защо така, от векове все закъсняваме? Защо все чакаме някой да ни освободи? Няколко пъти ни освобождаваха, то не бе византийско, турско, фашистко… Строиха социализъм, чакаха комунизъм, дойде демокрация, сега чакаме европеизацията да ни оправи. Все чакаме някой друг! Не ние… някой друг… Докога?

СОФКА (на себе си). Това, младото… ще трябва да се отърва от него!

 

Влиза „случаен“. Обръща се към Софка.

СЛУЧАЕН. Тука детско отделение има ли?

СОФКА. Не, тук отделенията са за попораснали деца. Ела, ще ти покажа твоята стая. (Излизат.)

ВИОЛЕТА. И за вдетинени старци, най-вече! Странно, прииждат нови, и то все младежи. Защо ли?

 

На сцената се появява нов „случаен“ млад мъж.

СЛУЧАЕН. (Вади листче, разгъва го. Оглежда се, вижда Виолета.) Да имате Данчо Алишери, книгата „Ад“?

ВИОЛЕТА. Той се казва Данте Алигиери, италианец, предренесансов творец, и е написал „Божествена комедия“.

СЛУЧАЕН. А „Ад“ случайно да е написал?

ВИОЛЕТА. „Ад“-ът е част от божествената комедия.

СЛУЧАЕН. Да, де, той ми трябва.

ВИОЛЕТА. Защо ви е, този тук не ви ли стига? Огледайте се, попаднали сте на точното място, в точното време, за да поживеете в него!

СЛУЧАЕН. Аха, ще се огледам, отвън чакат някаква особа, европейска … Отивам да видя. (Излиза.)

ВИОЛЕТА. И този е нов, но не е наясно къде е попаднал.

 

Влизат двама старци и си говорят.

ПЪРВИ СТАРЕЦ. Ама тя вече била дошла и се спотайвала!

ВТОРИ СТАРЕЦ. Кой бе? Евро… магарията ли?

ПЪРВИ СТАРЕЦ. Да, бе, да! И трябвало да я познаем коя е!

 

Оглеждат се тревожно.

ВТОРИ СТАРЕЦ. Коя може да е?

ПЪРВИ СТАРЕЦ. Само тая новата ще да е, няма кой друг!

ВТОРИ СТАРЕЦ. Трябва да я вкараме в лудница!

ПЪРВИ СТАРЕЦ. Че ний в какво сме? То по-голяма лудница от тая няма!

ВТОРИ СТАРЕЦ. Щом и това е лудница, значи нормален свят не е останал! Ама как ще е лудница, бе? (Недоверчиво.)

ПЪРВИ СТАРЕЦ. Като не е, хайде излез де! Тук е културна лудница, с книги, да ни ашладисват, т.е. облагородяват, сега даже ще ни европеизират. Ама виж, баба Тотка избяга, спаси се, нейде… (Шепне). Тихо, Софка да не чуе, че… Я да си четем ние старите вестници…

 

Сядат по масите и дремят над старите вестници. Влизат Куша и Манол.

КУША. Ти, Маноле, напоследък съвсем си ме зарязал!

МАНОЛ. Нали разбираш, мила Кушке, сега се трудя над слова безсмъртни, европеизацията чакаме…

КУША. (Вижда Виолета до тиквите и заявява ядно.) Тя за тебе вече е дошла! (Обръща му гръб и отива на мястото си, хваща вестник и се скрива зад него.)

МАНОЛ. Ех, тез жени, как да поделят поет като мене, но евро младата избирам аз…

 

Влиза Софка, чистейки ръце о полите си, но по ръцете и остават следи от кръв.

МАНОЛ. О, евро дива, я кажи, отгде Европа ще ни наставлява?

СОФКА. От Бух (Прави с юмрук замах.) от Бухсел и от Страхбург! Отдалеч…

МАНОЛ. Ех, че си шантава, Премъдрост, наша! Да живей евронагъзацията! (Отива при Виолета, прави й реверанси.) О, доня Виолета, целувам Ви ръка!

ВИОЛЕТА. Вие, сър Манчо сте истински поет! (Иронично.)

МАНОЛ. О, доня Виолета, ласкайте ме, аз не съм поет!

ВИОЛЕТА. Как не сте?

МАНОЛ. Поет е онзи, който възсъздава прелест,

поет е онзи, който има смелост

да зашлеви плесница, макар и от слова.

Поет бих бил зад тез стени, ако съм свободен!

А тук съм нужен само за придворен шут-слуга!

ВИОЛЕТА. А аз загубих последната си илюзия… Явно такава е съдбата на малките народи! Да бъдат марионетки, разменни монети в ръцете на големите. Играчки някакви!

МАНОЛ. О, доня Виолета, вий вече сте наясно, ний навсегда пионки сме в ръцете на властта! (Покланя се и сяда до нея, заговаря й на ухо. Чува се шум отвън, всички настръхват, Софка виква.)

СОФКА. Стани! Равнис!

ВИОЛЕТА. По посредствеността!

СОФКА. Мирно! За посрещане на европеизацията, тон за песен! Три и… (Всички са прави, с изключение на Виолета, запяват химна за Европа вяло. Влиза баба Тотка. Всички млъкват изненадано и сядат.)

СОФКА (иронично). О, девойко мари хубава, къде ходиш?

БАБА ТОТКА. Избягах, ходих света да видя зад тия решетки, черен ли е, бял ли е, но далеч не стигнах, малко зад оградата! Европизацията исках да ви доведа, да си похортувам с нея, та да знае какво я чака тука.

СОФКА. Ще ми я водиш! На нас европизация не ни трябва! Катурнали сме няколко империи, че нея ли няма да съборим! Да има късмет тя да дойде! (Одобрителни възклицания от старците и Куша.) Ти кажи защо избяга?

БАБА ТОТКА. Ъ?

СОФКА. Защо избяга?

БАБА ТОТКА. Рекох ти, света да видя, че знам ли колко ми остава.

СОФКА. Е, като го видя, хареса ли ти?

БАБА ТОТКА. Бе аз не го харесах, и той не ме хареса, остаряла съм вече за харесване, затуй се върнах… нямам друго място…

СОФКА. Хм, разбра ли, че от нашето убежище по-добро няма! Аз съм и баща и майка, аз съм и вожд и бог, не го ли разбрахте? Всичко решавам аз! (Отива при старците, Куша също се приближава, шепнат заговорнически, посочват Виолета, поглеждат я подозрително.)

 

Баба Тотка вижда Виолета и Манол. Отива при тях.

БАБА ТОТКА. Ех, деца… залюбвате се вече…

МАНОЛ (става, целува й ръка.). О, мила бабо Тотке, добре дошла, време и на теб ще посветя, но сега цветя отивам да бера за Виолета… (Излиза помпозно с подскоци от сцената.)

БАБА ТОТКА. Иди Манчо, иди! (Към Виолета.) Теб бе, чедо, кажи защо те въдвориха тук?

ВИОЛЕТА. Дойдох да видя „земен рай“, да срещна хора, близки, а намерих самоотвержено изоставащ народ! Дойдох си да я обичам тая страна… и ако може, и тя да ме обича. А ако се отказала да обича чедата си, поне да ме приеме, да ме допусне. Надявах се родината да е като майка ми, която загубих твърде малка. Тя ме учеше да наричам страната си с думи, коя от коя по-мили — Родина, Отечество, Татковина, но нито една не приляга на това (показва с жест наоколо), което заварих.

БАБА ТОТКА. Ех, на вас младите е тоя свят, (Въздъхва.) ама ние късно го разбираме и не ви отстъпваме! Оставяме ви го в наследство!

ВИОЛЕТА. Надявах се отечеството да ме приюти, но ако нямам място тук… значи съм безродна.

БАБА ТОТКА (въздъхва, вдига рамене). Е, аз се уморих, не ще я чакам повече тая европизация, отивам си в килията, но ти си млада, щом имаш сили остани…

 

Излиза от сцената приведена, с бавна стъпка, без другите да й обърнат внимание. Те скупчени шушукат и ръкомахат. Влизат Душко Бездушков и старец.

ДУШКО. Абе таз, евро… каква беше, само ще ни развали рахатлъка!

СТАРЕЦ. Като дойде, защо не я подкупим?

ДУШКО. А, нещо по-добро ще измислим!

СТАРЕЦ. Най-добре да я уби…

 

Софка ги чува, като прави жест да мълчат и да се приближат. От вън се чува шум. Всички се вцепеняват, после почват да мълвят „Европизацията, европизацията…“ На сцената нахлува Иззет.

ИЗЗЕТ. Някой крадна гълъбите! Едно не останал… едно!

СОФКА. Спокойно, Иззет, тука са, не се тревожи!

ИЗЗЕТ. Как, шефкиня, едно даже няма!

СОФКА. Заклах ги, Иззет, в казана се варят! Оная кат дойде, да я подмамим, да я нагостим де, пък и ние да похапнем! (Одобрителни възклицания от групата.)

ИЗЗЕТ. Ти много курназ шефкиня! Аз тебе слагам на пидесетал! Ти евроку… ко беше, ще надвиеш! (Софка доволно го привиква с жест.)

ВИОЛЕТА (на себе си). И гълъбите щом ще изядем… Кому са нужни гълъби, когато за несвободния небето е тегоба?

СОФКА. Сега, всички да ме чуят! Внимавайте, като дойде оная, трябва да разбере, че ний сме най-свободните хора в света! Да не сте посмели да се оплаквате…

ВИОЛЕТА. Да, „Преклонена главичка остра сабя не я сече!“. Все някому се кланяме, сменят се обектите, поклонът доземи остава! Проверих! Такава поговорка у другите народи няма!

 

Става от мястото си до тиквите и тръгва бавно към средата на сцената.

СОФКА. Нас робството ни е научило…

ВИОЛЕТА. Точно така! На роб се дава робство! И явно много ви харесва да сте роби!

СОФКА. Не сме ний вече роби, отдавна ни освободиха!

ВИОЛЕТА. Да, и то няколко пъти! Колкото повече и по-често се налага един народ да бъде освобождаван, толкова по-не свободен той си остава! И пак сте готови да намахрите поредната дрешка, която ви подхвърлят, нищо че не ви подхожда, нищо че не вие по мярка — възкъса в ръкавите, въздълга по пешовете.

 

Софка, Куша, Иззет и старците бавно тръгват към Виолета.

СОФКА. Ти ли ще оправиш света?

ВИОЛЕТА. Аз мисля…

СОФКА. Ти мислиш? (Удивено.) Че кой ти позволява да мислиш? Ний сме кротко стадо и не мислим, тъй е най-добре!

ВИОЛЕТА. Аха, и докога ще сме в Авгиеви обори, замеряйки се със…

СОФКА. Ти, ти знаеш ли какво е славно историческо минало? Какви имена, какви личности сме имали…

ВИОЛЕТА. Но те са в миналото! А днешните къде са? Който гледа все назад, и е заровен в миналото, си остава там, не се развива!

СОФКА. Миналото е нашата опора!

ВИОЛЕТА. Стига с тая опора! Защото опората, щом много се опираш на нея, става патерица, а патерица ползва сакатият!

СОФКА. Ти си късогледа, като всички млади! Ако не беше славното историческо минало, нямаше да оцелеем!

ВИОЛЕТА. Точно така! Все оцеляване! Който оцелява, не пораства! Явно по тия географски ширини тясното се предпочита, а широкото е невъзможно!

ИЗЗЕТ. Аз познал, тоз момиче диверсант излезе!

СОФКА. Ти корен знаеш ли какво е?

ВИОЛЕТА. Стига с тия корени, стига сте ровичкали из гробове! Стига все за Белчо и Сивушка на браздата! Все за навуща и потури, тъпани и гайди, все това повтаряте! Вечно с магарета и каручки ли ще се хвалите пред света!

 

Действащите лица бавно обграждат Виолета.

СОФКА. Ти нищо не разбираш! Предците, които сме погребали…

ВИОЛЕТА. Стига сте им повдигали костите, оглозгали сте ги! Да, всичката ви сила е в тъжните поводи, дай ви да погребвате, да правите панихиди и да скърбите по миналото! Все назад, задълбочено взрени! Кога оценявате човека? Когато е мъртъв, тогава той става ценен! Даже му въздигате паметник нерукотворен! Всичката възхита е за мъртвите, а живите? А живите кога ще се научите да цените, поне колкото мъртвите… Защо живеете векове назад?

СОФКА. Изменница!

КУША. И Манчо иска да ми вземе!

СТАРЕЦ. Ний творим история!

ВИОЛЕТА. Каква? Казармена, в униформа?

СОФКА (възмутено). Как смееш?

ВИОЛЕТА. Вие сте анахронизъм!

СТАРЕЦ (неразбиращо). Какво сме?

ВИОЛЕТА. Гротескна отживелица!

СТАРЕЦ. Предателка!

ВИОЛЕТА. Защо не се сбъднаха „светлите бъднини“? Замисляли ли сте се?

СТАРЕЦ. Родоотстъпница!

ВИОЛЕТА. Защо младите бягат от отечеството и не щат да чуят повече за него?

СОФКА. А ти, ти защо се върна?

ВИОЛЕТА. Навярно за да ме прокудите и мен, като другите!

СТАРЕЦ. Поевропейчена шпионка!

ВИОЛЕТА. Защо? Защото отказвам да приличам на вас ли?

СОФКА. Ти чувала ли си за нашите възрожденци?

ВИОЛЕТА. Чувала съм! Но народ, който през петдесетина-сто години има нужда от възраждане и възродителни процеси, значи не живее, а е полумъртъв…

 

Влиза Манол, забързан, с грациозна стъпка.

МАНОЛ. Доня Виолета, нося Ви цветчета! (Никой не му обръща внимание. Той замръзва на мястото си, стискайки букетчето.)

СОФКА. И тебе ще жертвопринесем, щом трябва!

ВИОЛЕТА. Господи, има ли по света народ, който така безжалостно да избива своите, както нашия? (Виолета е обградена. Всички са вдигнали ръце, готови да я убият.) Прощавам Ви! Да ви е простено! (Всички, като по команда замахват, за да я убият.)

 

Внезапно влиза Мая. Спира се, силно изненадана, близо до Манол и извиква.

МАЯ. Господи! Помощ! Те ще я убият!

 

Падат решетките. Влизат разсилните. Разтървайки героите зазвучава „Ода на радостта“, ту провлачено, ту забързано. Завеса.