Джоан Джонстън
Неподвластни на времето (3)

Трета глава

Цяла нощ Далас се разхожда из стаята си. Не знаеше какво да прави. Няколко пъти провери Ейнджъл. Спеше като бебе. Лесно можеше да се види колко е спокойна, защото го помоли да остави лампата запалена. Той се зачуди какво толкова я плаши в тъмнината и дали има начин да й помогне да преодолее този страх. Фактът, че е така загрижен за нея, го разтревожи. Не беше много умно да се увлича. Работата бе, че едно е да знаеш кое е правилно, а съвсем друго — да го направиш.

Когато се събуди сутринта, Далас откри, че лежи завит на дивана. Сигурно Ейнджъл беше метнала одеялото отгоре му. Долови аромата на прясно смляно кафе. Седна бавно, разкърши се и в този миг тя влезе в стаята.

— О, не знаех, че си буден. Взех някои от твоите дрехи на заем. Надявам се, нямаш нищо против.

— Не, разбира се.

Тя бе облечена с негова риза и джинси с навити крачоли, стегнати в кръста със същото конопено въженце, което придържаше панталона й предния ден. Косата й падаше до кръста. Изглеждаше съвсем крехка в чуждите и не по мярка дрехи. Отново изпита силно желание да я закриля. С усилие го потисна и насочи поглед към чашата с кафе в ръката й.

— Виждам, че си се справила с печката.

— По-лесно е да събереш подпалки за огън. Кафеникът беше на задната плоча, а кафето намерих, като отворих всички кутии, които видях. Искаш ли? Ще си направя друго.

— Не, не. Сам ще си направя.

Но, преди да стане, тя сложи ръка на голите му гърди.

— Недей.

Далас и без това нямаше да помръдне, дори ако от това зависеше животът му. Въпреки че тя едва го докосна, допирът на пръстите й върху голата плът го извади от равновесие.

Ейнджъл бе учудена колко е топъл. Беше изненадана и от мускулите, които трепнаха под пръстите й. Отдръпна бавно ръката си, сякаш беше в капан, който ще щракне и ще се затвори, ако не внимава.

— Сега ще се върна — каза тя и остави чашата на малката масичка до дивана.

Далас я хвана за китката, преди да направи и две крачки.

— Чакай.

Ейнджъл го погледна и застина. Очите й се плъзнаха по голите му гърди. Под джинсите му се виждаше неопровержимото доказателство за чувствата му. Той я желаеше. Но за нейна изненада пусна ръката й.

— Не мислех да те плаша.

— Ти не ме уплаши — излъга Ейнджъл. Продължаваше да чувства допира на пръстите му. Усещането беше изумително.

Сега не се докосваха, но сякаш ги свързваше невидима нишка. И двамата мълчаха, докато накрая Ейнджъл осъзна, че чака той да направи първата стъпка. Да я докосне отново. Не беше честно спрямо него… А и спрямо нея. Досега никой не бе я докосвал така, както Далас през последните двайсет и четири часа. Щеше да е глупаво да се хвърли в нещо, което едва ли би имало някакъв завършек.

— Мога ли… — тя прочисти гърлото си. — Искаш ли да ти направя закуска?

— Две яйца и малко бекон. Ще ти покажа къде са продуктите.

Ейнджъл се поколеба, после кимна. Нямаше да е толкова страшно да бъдат в една стая щом ще са заети с работа.

Тя реши, че съдържанието на хладилника е истинско чудо! Представете си — дузина яйца в пластмасови гнезда! Нарязан и готов за пържене бекон!

Докато закусваха, Далас мълчеше. Но тишината бе някак напрегната. Той на няколко пъти понечи да каже нещо, но се отказа. Ейнджъл не го притесняваше. Знаеше, че когато бъде готов, сам ще заговори.

Но когато думите най-после излязоха от устата му, тя не бе никак очарована от това, което чу.

— Направих грешка, като те доведох тук, Ейнджъл. Трябваше да отидем в Сан Антонио, в болницата или някъде, където да се погрижат за теб.

— Ти не ми вярваш, че съм от миналото — огорчено рече тя.

— Не, не ти вярвам.

— Тогава ме върни в пещерата.

— Това няма да разреши нищо. Тунелът е затрупан. Ако наистина си от миналото, връщане няма.

— Трябва да има друг тунел, друга пътека. Трябва да се върна там… — гласът й трепна, но тя се опита да запази спокойствие. — Има един човек…

— Нали каза, че нямаш семейство — прекъсна я Далас.

— Не е… Ти не разбираш.

— Тогава обясни ми.

Ейнджъл погледна сърдития мъж срещу себе си и разбра, че трябва да му даде някакво обяснение.

— Всичко, което мога да ти кажа, е, че имам работа. Недовършена лична работа, която изисква да съм в Сан Антонио. През 1864 година.

Далас се запита дали тази лична работа не е свързана с мъж и почувства неочаквана ревност.

— Мога ли да ти помогна?

— Повярвай ми, бих ти казала всичко, ако мислех, че това ще промени нещата. Не можеш да направиш нищо… Освен да ме върнеш в миналото.

Далас потърка наболата си брада. Трябваше да се избръсне. Той изведнъж си спомни защо бе отишъл в пещерата, защо не беше се бръснал толкова дълго. Вината, която изпитваше заради смъртта на Кейл, се бе разсеяла. Заслугата беше на Ейнджъл. Бе го сторила още там, в мрака на пещерата. Дължеше й поне възможността да докаже, че е от миналото. Трябва да й помогне да намери пътя към миналия век, откъдето беше дошла.

— Добре. Ще се върнем в пещерата. Ще потърсим друг изход. Но ако не намерим…

— Ще намерим. Трябва!

— И все пак, ако не го намерим?

— Тогава няма да се отървеш от мен — успя да се усмихне тя.

Идеята му хареса твърде много, за да си даде труд да я коментира.

Повече не говориха по този въпрос. Ейнджъл предложи да измие съдовете, преди да тръгнат към пещерата, но Далас се усмихна и отвори вратичката под мивката.

— Машина за миене на чинии. Трябва само да ги сложиш вътре и тя ще свърши останалата работа.

— Ето нещо, заради което почти си заслужава да остана тук — каза Ейнджъл. — Почти — повтори тя, защото усети, че е готов веднага да й го предложи.

Пътуването до пещерата не беше по-малко мъчително. Ейнджъл не можеше да свикне със скоростта на пикапа. Като че ли всичко в това бъдеще бързаше ли, бързаше. Беше все едно да яздиш див мустанг. Искаше й се да слезе, да забави темпото, за да си поеме дъх.

— Целият ми багаж остана в пещерата. Имаме само две фенерчета. Ще вървим заедно. Така няма да се страхуваш от тъмнината. Зная още един тунел, по който не съм минавал, защото е мокър по целия път.

— Мокър ли?

— По него тече подводна река. Плитка е — поне докъдето съм стигал. Но по-нататък може да стане и по-дълбоко. А може и да потъне в земята.

Далас не вярваше, че ще излязат от пещерата в миналия век, но нямаше друг избор. Беше взел пистолета си — „Колт“, калибър 45, принадлежал някога на баща му, а преди това на дядо му. Не обичаше съвременното автоматично оръжие.

— Неприятности ли очакваш? — попита Ейнджъл, забелязала пистолета.

— Да си подготвен никога не е излишно.

Пътят през пещерата не изглеждаше така дълъг и страшен с фенерчетата. Далас я заведе право на мястото, където стените се срутиха зад гърба им.

— Изходът наистина е затрупан. Но оттук… — Той насочи фенерчето встрани и лъчът освети неголям отвор в скалата. — Това е другият тунел, за който ти говорих.

Ейнджъл ясно долови шум от вода.

— Какво предлагаш?

— Тръгвам напред. Ти ще ме следваш. Аз ще реша дали да продължим, или да се върнем.

— Добре. Да вървим!

Далас не очакваше тя да се съгласи толкова бързо, но се зарадва, че не се налага да спори. И без това не му се нравеше да върви в тъмното, нагазил вода до прасците и само едно мижаво фенерче да осветява пътя им.

Водата беше студена, но си остана плитка през първия половин час. Ейнджъл беше нервна. Фенерчетата осветяваха твърде малко пространство и тя се чувстваше зле в тъмнината. Опитваше да потисне страха, като не спираше да задава въпроси.

— Защо си станал рейнджър?

— По традиция. Мъжете в моето семейство служат на закона поколения на ред.

— А не си ли искал да правиш нещо друго?

— Не.

— Какво е станало с майка ти?

— Просто един ден си взе шапката и замина.

— Ужасно! Ти на колко години беше тогава?

— На седемнайсет.

— Защо ви напусна?

— Никога ли не се изморяваш да задаваш въпроси?

— Не. Защо ви напусна?

— Питай нея!

— С Белинда бяхме деца, още бебета, когато ни оставиха в сиропиталището.

— Коя е Белинда?

— Белинда е… — Ейнджъл преглътна мъчително. — Белинда беше моя сестра.

Далас спря, обърна се и освети лицето й с фенерчето. Тя изглеждаше тъжна.

— Доколкото си спомням, каза ми, че нямаш семейство.

— Нямам. Белинда е мъртва. Беше убита.

— Убита?

— В Сан Антонио преди седмица обраха банката. Сестра ми се оказа в неподходящо време на неподходящо място.

Ейнджъл се опита да преодолее гнева, който я обземаше винаги при спомена за тази несправедливост. Белинда, която преживя почти цялата война, беше убита по време на глупав банков обир! Беше твърде жестоко от страна на съдбата!

— Има ли смъртта й нещо общо с отиването ти в Сан Антонио? — запита Далас.

— И какво, ако има?

— За погребението ли?

— Много е късно за това.

— Тогава какво?

— Не е твоя работа!

Далас я изгледа. Стиснатите й устни, свирепият блясък в сините й очи го подтикваха да изстиска истината от нея. Бе сигурен, че в Сан Антонио я очакват неприятности.

Той рязко се обърна и продължи бързо напред. Ейнджъл бе принудена да тича, за да не изостане.

— Намали темпото — извика тя. — Аз…

Далас рязко спря, извърна се и я хвана за раменете.

— Миналата седмица в Сан Антонио нямаше никакъв обир.

— През 1992 година може би — отвърна горчиво Ейнджъл. — Това стана през 1864 година.

— Защо не оставиш тази игра…

— Истина е! Зная, че звучи невероятно! Аз самата не повярвах, докато не видях всички тези… дяволски чудесии при теб. Не е необходимо да ми вярваш. Само ме върни там, откъдето съм. Това е всичко, за което те моля. Останалото ще се нареди от само себе си.

— А ако не можеш да се върнеш?

— Ще мисля, когато му дойде времето.

— Търсиш си белята — промърмори Далас.

— Присмял се хърбел на щърбел!

Той тръгна отново. Ейнджъл го последва. Сега вървяха по-бавно. Но водата стана по-дълбока, стигна почти до коленете й.

— Кажи ми, ако ти стане студено — обади се Далас.

— Добре съм.

— Ако стане още по-дълбоко, ще се върнем. Мисля, че…

Двамата едновременно зърнаха светлината.

— Там има изход! — извика Ейнджъл.

— Така изглежда. Внимателно! Не бързай! Бедите идват от много бързане.

Далас не беше съвсем сигурен какво ще открият навън. Не му се вярваше, че ще се окажат в 1864 година, но кой знае — възможно бе онези каубои да са все още там.

— Чакай тук — нареди той, когато стигнаха до изхода. — Ще изляза пръв, за да проверя дали всичко е наред.

Далас имаше опит. Излезе бавно. Присвитите му очи огледаха бързо терена. Ослуша се. Сетивата му бяха нащрек и за най-малкия шум или опасност. Нямаше никаква следа от хора. Нищо обезпокоително.

— Хайде, излизай — извика той.

Сърцето й биеше до пръсване, когато пристъпи в светлината на деня. Огледа пейзажа и дъхът й секна. Не изглеждаше познат. И в същото време не бе и съвсем непознат.

— Не мога да определя дали годината е 1864. А ти?

Далас беше на нокти. Макар да бе убеден, че миналият век е само измислица, местността не му харесваше. Каза си, че няма пролетни цветя, защото тази страна на хълма е в сянка. Каза си, че тревата е суха, защото не с валяло отдавна. Всеки знае колко е променливо времето в Тексас — от едната страна на пътя вали, от другата грее слънце. И все пак…

— Имаш ли някакво предложение? — попита той.

— Нека повървим, докато намерим доказателство, което да ни подскаже къде сме. Имам предвид в 1864 или в 1992 година.

— Не зная, Ейнджъл… Ами ако… — искаше да каже „ако сме в миналото“, но отново си помисли, че не е възможно. Няма защо да се безпокои. Ще съумее да намери обратния път. Затова рече: — Добре. Да се разходим.

Този път въпроси задаваше той.

— Какво би трябвало да работи една жена, за да преживява… тогава?

— Повечето жени, които познавам, се грижат за мъжете и децата си.

— Но ти никога не си била омъжена.

— Не.

— Защо?

— Имаше едно момче, което обичах… — Ейнджъл почувства как сърцето й натежа от болка, като си помисли за Стивън. — Беше убит миналото лято в битката при Гетисбърг.

— За Гражданската война ли говориш? — запита удивено Далас.

Тя кимна и продължи:

— Трудно е за самотна жена по време на война да припечелва честно хляба си. Но аз се справям.

— Искаш да кажеш, че вършиш нечестни неща?

— Е, може да съм откраднала един-два бика.

— Ти си крадец на добитък?!

— Напоследък.

— А преди това? — запита той, като почти се страхуваше от отговора.

— Проверявах джобовете на минувачите в Ел Пасо, играех покер с белязани карти в кръчмите на Галвестън. Гледах да стоя в тила, далеч от бойното поле — тя млъкна за миг, после запита: — Всъщност кой ще спечели войната?

— Севера.

Ейнджъл цъкна с език.

— Личеше си, по всичко си личеше. Значи Конфедерацията си върна Юга, така ли?

— Да. И се разрасна. Сега сме петдесет щата — но той не искаше да говорят за Гражданската война. Имаше много по-важни неща, които трябваше да научи. — Имаш ли намерение да се върнеш към честния живот?

— Казах ти, няма много възможности за сама жена да води честен живот. Предпочитам да крада, отколкото да лягам по гръб.

Далас спря на малка полянка, оградена с цъфнали храсти, и се обърна към Ейнджъл:

— След като животът ти е толкова тежък, защо, дявол го взел, искаш да се върнеш? Защо не останеш в бъдещето?

— На жените от 1992 година по-лесно ли им е?

— Днес те могат да вършат всичко, каквото правят мъжете.

— Има ли жени рейнджъри?

— Не. Но има много жени полицаи. Сигурно… — той изведнъж млъкна. Не можеше да си представи каква работа да предложи на жена, която е била джебчийка, крадец на добитък и е мошеничествала с карти. Дори не знаеше дали тя може да чете и пише. — Сигурен съм, че ще се намери нещо и за теб — промърмори накрая смутено.

— И какво по-точно имаш предвид? — запита тя и устните й се извиха в иронична усмивка. — Та аз не разбирам нищичко от твоите машини. Каква честна работа бих могла да намеря в твоя свят?

— Не зная… Все още — Далас нахлупи шапката ниско над очите си. — Сигурно има нещо почтено, които би могла да вършиш.

— Не ми звучи много убедително — подсмръкна Ейнджъл съвсем по детски.

Далас се разтревожи. Не защото бе позволил на Ейнджъл да отгатне мислите му. Тя явно не беше закоравяла престъпница, но по пътя, по който вървеше, стигаха само няколко грешни стъпки и щеше да завърши живота си в затвора. Кой знае защо си помисли, че би могъл да й помогне да намери правия път. От разказа й остана с впечатление, че не е извършила опасни престъпления. При една честна работа…

— Чувам нещо — каза Ейнджъл.

Той се заслуша.

— Това бръмчене ли?

— Да, сякаш са пчели или…

— Това е самолет — той вдигна поглед и посочи небето. — Ето, виж там. Виждаш ли? Там, където блести. Това е самолет. Изглежда не сме в миналото все пак. Съжалявам.

— О, не. Ти си щастлив! — въздъхна горчиво Ейнджъл. — Сега вече мислиш, че наистина съм луда, че лъжа или кой знае какво. И няма с какво да ти докажа обратното — в гласа й се прокрадна ридание.

— Ейнджъл, добре ли си?

Тя вирна брадичка и очите й заплашително проблеснаха.

— От всички тъпотии… Не, не съм добре. Попаднах в бъдещето с мъж, който не ми вярва, че съм от миналото. Нищо не мога да правя, не знам да си вадя хляба по честен начин, а отгоре на всичко този мъж е тексаски рейнджър. Определено мога да кажа, че не съм добре.

Далас от опит знаеше, че трябва да стои на разстояние от разярени диви котки. Затова се опита да я успокои отдалеч.

— Е, нещата не са чак толкова зле, колкото си мислиш. Ще ти помогна да си намериш работа. Можеш да останеш с мен, докато открием нещо подходящо. Искам да кажа, нещо, което можеш да вършиш.

Това пък откъде му дойде на ум! Да й предлага да остане с него! Та той живееше сам откакто баща му почина. А и тя бе най-обикновена крадла, в края на краищата? Сигурно е полудял!

Крадла или не, той просто не можеше да я изостави току-така.

— Хайде, Ейнджъл. Съгласи се.

Тя искаше да избяга, но нямаше къде да отиде. Избърса мокрите си очи с ръкава на ризата. Така да бъде! Имало е и по-тежки времена. Беше се научила, че всяко зло е за добро. Всички надежди за „нормален“ живот бяха безвъзвратно загубени, откакто майка й ги остави с Белинда в сиропиталището. Оттогава със зъби и нокти трябваше да се бори за живота си.

Все пак й се щеше да иде в Сан Антонио. За да почувства удовлетворението, когато… По-добре да не мисли за това. Щом не може да се върне, значи не може.

Но тя имаше сериозни опасения относно честния живот, който й предлагаше Далас. Искаше да опита, ала ако не се получи… Е, винаги се е грижила сама за себе си. Все ще измисли нещо и този път.

— Добре — съгласи се накрая тя. — Ще дойда с теб. Но ще остана само докато науча каквото трябва, за да оживея в този свят без твоя помощ.

— И си намериш почтена работа — Ейнджъл повдигна вежди. Без да му противоречи, се обърна и тръгна обратно към пещерата. — Слушай, Ейнджъл, аз съм отговорен за теб. Ако не си с мен, ще трябва да те арестувам.

— За какво? Не съм извършила никакво престъпление. Или поне не в този век.

Е, тук го хвана натясно!

— Да се споразумеем — каза той примирено. — Ще ме слушаш и…

Тя спря пред входа на пещерата и се обърна рязко към него. Косата й се развяваше от вятъра.

— Добре, понеже се нуждая от твоята помощ, ще правя каквото ми кажеш. Само при условие, че не прекрачваш определени граници.

— За какво говориш? — попита невинно той, въпреки че отлично знаеше какво има предвид.

— Стой далеч от мен, рейнджър!

— Но от какво се страхуваш, Ейнджъл? Никога няма да посегна към нещо, което не ми предлагаш.

Там е проблемът, помисли тя. Той беше най-сладкодумният дявол, когото някога беше срещала. Когато я докосваше… О, Боже! Дори фойерверките за Четвърти юли бледнееха пред експлозията, която избухваше в тялото й.

— Светът е твърде жесток, рейнджър. Имам достатъчно неприятности със самата себе си. Не искам детето ми някой ден да страда заради моята глупост.

Той искаше да й каже, че съществуват много начини за предпазване от подобни събития, но не го направи. Защото тя беше абсолютно права. Трябваше да стои настрана от нея и да престане да мисли колко е привлекателна. Беше само една крадла, която се нуждаеше от помощ, за да намери правия път. И той бе човекът, който трябваше да й помогне.

— Добре.

— Споразумяхме се — тя протегна ръка.

Далас я пое, но сякаш волтова дъга премина през рамото му. Веднага я пусна. Видя как бузите й пламнаха и разбра, че и тя бе усетила същото. Но и двамата отказаха да го признаят.

— Да вървим, Ейнджъл. Трябва да се обадя по телефона.

Ейнджъл го последва в пещерата и включи фенерчето си. Потръпна, когато нагази във водата. Каза си, че е само от студа. Преглътна с мъка ужаса, който се надигаше в нея, и остана на разстояние. Трябва да преодолее страха, така както се бе справяла и друг път. Всичко е въпрос на самоконтрол.

Но когато Далас хвана ръката й, тя не се противопостави. И не го пусна, докато не излязоха отново на дневна светлина.