Джоан Джонстън
Неподвластни на времето (10)

Десета глава

Не беше толкова трудно за Далас да подреди нещата така, че Адам да бъде с Хъни, докато той не се отделяше от Ейнджъл. Храната за пикника беше в допълнителната гума, която дърпаха след себе си. Джак и Джонатан също му бяха от полза, за да прикрие намеренията си. Но Адам и без това беше напълно омаян от прелестите на Хъни. В крайна сметка Далас беше доволен от развитието на събитията.

За Ейнджъл всичко беше необикновено. За пръв път в живота си се чувстваше толкова безгрижна. Седеше в огромната гума от трактор, а дупето, краката и пръстите на ръцете й бяха потопени в реката. Слънцето топлеше кожата й я изпълваше с леност. Тя отпусна глава на гумата и се остави на течението.

Поради продължителната суша река Фрио беше плитка. На някои места стигаше до коленете. Водата бе кристалночиста и можеше да се види каменистото дъно. Далас я бе посъветвал да не сваля обувките си. Обясни й, че заради ниското ниво на водата през реката е опъната тел — да показва дънерите, плитчините и опасните места.

След около час Адам извика:

— Пред нас има тел!

Ейнджъл спря своята гума и изчака Далас да повдигне телта.

Когато заплуваха отново един до друг, той рече:

— Краката ти почервеняват. Най-добре да спрем и да ги намажеш с лосион за слънце. Вие продължавайте — обърна се Далас към Хъни. — Ще ви настигнем.

— Сигурни ли сте? Бихме могли да почакаме.

— Вървете, вървете — повтори Далас. — Идваме след малко.

— Е, добре…

— Ще я държа под око — прекъсна я Адам Филипс и в същото време дръпна гумата й към себе си.

Далас със задоволство отбеляза червенината, плъзнала по шията на Хъни.

— Благодаря ти, Адам — рече тя. — Много си любезен.

Провлеченото й тексаско наречие бе особено възбуждащо и Адам очевидно бе развълнуван.

— Вземете и гумата с храната. Лосионът е у мен. Засега друго не ни трябва.

Далас измъкна двете гуми — неговата и на Ейнджъл на брега. Когато отиде при нея под сянката на кипарисите, останалите се бяха изгубили от погледа им.

— Не трябва ли да побързаме? — запита Ейнджъл.

— Не-е. Ще ги настигнем — до края на деня, добави наум той.

— Ако хората в двайсети век се обличаха повече, нямаше да имат нужда от лосион против изгаряне.

— Да, но тогава мъжете биха се лишили от доста голямо удоволствие — той бавно започна да нанася лосиона по гладката кожа на голите й крака.

Ейнджъл седеше като хипнотизирана от докосването. Усещането се разля като вълна по цялото й тяло.

— Далас — задъхано прошепна тя, — мисля, че е достатъчно.

— Да, за този крак. Ще намажа и другия.

Ейнджъл не мислеше, че е възможно, но усещането се повтори — вълнуващо и непознато, макар да го бе изпитала само преди миг. Пулсът й се ускори, дъхът й секна.

— Далас, моля те, спри — хвана ръката му, а той сплете пръсти с нейните. — О, Господи!

— И аз мисля същото — той се наведе и докосна устните й. Беше чакал толкова дълго да я целуне отново. Цяла вечност. Устните й бяха ароматни и податливи. Кръвта му кипна, тялото му се изпълни със сила. Как можеше една проста целувка да го накара да се чувства по този начин?

Ейнджъл простена.

Далас се откъсна от устните й и се отдръпна, за да я погледне в очите. Изглеждаше замаяна, както и той самият. Бузите й бяха поруменели, а полуотворените й устни сякаш го подканяха. Не мислеше да я целуне отново, но откри, че не може да устои. Бавно я придърпа към себе си, очаквайки със страх, че ще го отблъсне.

Но тя не се отдръпна.

Устните им се сляха отново. Далас продължи целувката и опита да се овладее. Удоволствието пропълзя в слабините му. Разтърси го бавният ритъм на надигащо се желание. Той взе ръката й и бавно я плъзна по гърдите си. Ласката сякаш прогори кожата му. Зарови пръсти в косите й, притисна я още по-силно към себе си. Не можеше да контролира желанието, което го разкъсваше. Този път няма да й позволи да избяга.

Всъщност Ейнджъл като че ли нямаше намерение да бяга.

Почувствал нежната милувка на устните й, той решително ги разтвори и езикът му проникна вътре. Сърцето му биеше до пръсване. Мъчението беше непоносимо. Страхуваше се, че всеки миг тя ще промени решението си и ще се отдръпне.

Ейнджъл имаше чувството, че стои на ръба на тъмна пропаст и всеки миг ще полети в празното пространство. Тя бавно повтори всичките му действия. Захапа езика му и го засмука.

— Ейнджъл! Продължавай, моля те.

Далас очакваше да почувства отново плахата й ласка, която подкосяваше краката му. Сякаш гледаше пеперуда, която потрепва с крилца, докато накрая литне нанякъде. Търпението му беше възнаградено.

Ейнджъл отново докосна устните му, а той пое езика й, увличайки я все повече и повече в играта.

Цялото й същество се съсредоточи върху целувката. Тя потръпна от наслада и се изви в по-удобна поза.

Когато той захапа долната й устна, Ейнджъл изпита лека болка. Но миг след това я връхлетя вълна от удоволствие. Заля я и изтри болката. Той я учеше как да възбужда с любов устните, ушите, шията. Устата му беше гореща, дъхът парещ. Ейнджъл трепереше като лист. Неусетно ръцете й обгърнаха тялото му и тя се предаде на желанието да го докосва, да го гали, да чувства кожата му. Първия път пръстите й докоснаха зърната на гърдите му съвсем случайно. Но реакцията му бе неочаквана и го издаде. Те се втвърдиха под пръстите й. Тя почувства как тялото му се напрегна, когато ги докосна пак.

Омаяна от откритието, продължи играта, докато той попита с дрезгав от желание глас:

— Искаш ли и аз да те погаля?

Тя застина. Сладостна отмала се разля по цялото й тяло при мисълта за милувката. Преди да успее да отговори, той докосна възбуденото зърно под тънката фланелка.

— О, Господи! — простена Ейнджъл.

Цялата се бе сковала и той отпусна ръка. Тя не знаеше как да постъпи. Тялото й копнееше да продължи играта. А разумът й казваше, че трябва да е пълна глупачка, ако продължи да си играе с огъня.

Но тя жадуваше за топлината му, а и бе уверена в способността си да се предпази. Струваше й се, че владее напълно положението. Поне до мига, когато той обхвана гърдите й.

Тя се задъха и вдигна очи.

— Толкова е приятно да те галя — прошепна той и плъзна пръсти по втвърдените зърна.

Тя хвана китките му, но не ги отмести. Жадуваше за ласката на ръцете му.

Далас нежно я положи на тревата. Покри я с тялото си и я накара да почувства силната му възбуда. Със задоволство забеляза нетърпението й.

Наблюдаваше я, докато ръцете му бавно се плъзгаха по тялото й. Видя как очите й потъмняха и се притвориха. Докосна раменете й и тялото й се устреми към него. Притисна се към гърдите му и двамата сякаш се сляха в едно. Погали шията му, зарови пръсти в косата му.

Ласките й го влудяваха. Далас искаше да изследва всяко кътче от тялото й. Съзнанието, че е първият мъж, който я докосва по този начин, го възбуждаше още повече.

Ейнджъл не беше в състояние да разсъждава. Беше погълната от новите усещания и чувства. Желание. Страст. Копнеж. Докато Далас обсипваше с целувки врата й, тя докосна с устни солената кожа на рамото му. Беше очарована от тялото му, от силата му, от твърдите мускули, които потръпваха под пръстите й. Искаше да почувства допира на кожата му със своята.

Тъкмо понечи да му го каже, когато дочу момчешки викове откъм реката:

— Продължавай!

— Давай! — последва остро изсвирване с уста.

— Ха така!

Ейнджъл подскочи като опъната пружина. Опита се да избяга, но Далас я хвана и придърпа в скута си, с лице към гърдите му, така че да я скрие от хлапаците.

В този момент вълната отнесе гумите им. Ейнджъл потръпна при мисълта какво щеше да се случи, ако не бяха минали точно в този момент.

Далас видя как трите момчета изчезнаха зад завоя.

— Съжалявам. Искам да кажа, съжалявам, че се стресна. Тук беше толкова спокойно, че напълно забравих за останалия свят. Но не съжалявам за това, което се случи между нас.

Тя продължи да крие лицето си в гърдите му.

— Аз обаче съжалявам.

Далас повдигна брадичката й, за да я погледне в очите.

— Искам да сме сами, Ейнджъл. Само двамата. Искам да те галя, да те целувам. Искам да проникна в теб.

Тя сведе очи, за да скрие объркването си. Нима той наистина можеше да направи всичко това? Без да е омъжена за него? Без обещания? Без дума за любов?

— И аз искам. Но…

Далас сложи пръст на устните й. Не искаше да чуе следващите думи. Знаеше, че ще го попита дали я обича. Дали всичко, което биха направили в леглото заедно, ще означава нещо повече от временно удоволствие. Беше права да пита. Заслужаваше повече от едно кратко търкаляне в сеното. Но той не беше готов да й го предложи.

— Най-добре да тръгваме. Ако не побързаме, няма да остане нищо за ядене.

Ейнджъл се почувства изоставена и излъгана, когато той я изправи на крака и й подаде едната гума. Нямаше да й отговори по-красноречиво, дори ако беше крещял. Ясно бе, че не иска усложнения в живота си.

Останалата част от плаването щеше да бъде доста конфузна и за двамата, ако Далас не беше измислил някаква игра — „Най-смешните моменти в живота ми“. Трябваше да разкажат истинска, лекомислена история.

— Ти си пръв — каза Ейнджъл.

— Добре. Най-смешната история в живота ми беше моята първа среща.

— На колко години си бил?

— На тринайсет. Имах среща с Джени Хагърти, за която си мислех, че е най-красивото момиче в прогимназията.

— Къде я заведе?

— На кино. Тя живееше на Мейн Стрийт в Увалде и след като татко ме остави пред тях, отидохме в киното. Седнахме на последния ред, за да бъде по-тъмно.

Ейнджъл се изкикоти.

— Само не ми казвай, че си имал задни помисли към горкото дете.

— В главата ми се въртяха всякакви похотливи и грешни пубертетски мисли.

— И какво стана?

— Заклещихме шините си — той зачака смеха й, но тя не реагира. Погледна я и видя на лицето й недоумение.

— Не разбрах какво ви се закачи. Жартиерите ли? Защо и двамата сте носили жартиери?

Далас избухна в смях.

— Зъболекарските шини. Метални телчета, които децата носят за изправяне на зъбите.

Ейнджъл не можеше да проумее. Но на лицето й се появи усмивка, когато си представи как тези телчета са се закачили едно за друго.

— И как ги разделихте?

— Е, това е най-смешното — в очите му играеха закачливи пламъчета. — Доктор Шийди също беше на кино. Когато филмът свърши, той видя как се чудим какво да правим и умираме от страх какво ще кажат бащите ни, като се приберем. Смили се над нас, закара ни с колата си до кабинета и ни разкачи, без да каже нито дума на родителите ни. Никога няма да забравя усмивката му, когато ме предупреди да не целувам момичета с шини, преди да съм свалил моите.

— След колко време целуна пак момиче?

— След седмица. Но реших да не излизам повече с момичета с шини.

— Колко са се променили нещата. Аз не бях целувала мъж до осемнайсетата си година — поклати глава Ейнджъл.

— И кой беше първият? — Далас се изненада от омразата, с която зададе въпроса. Но не можеше да я потисне или скрие.

— Джеймс Пийбоди.

— Ама че име. Обзалагам се, че е бил висок, тромав и с голяма адамова ябълка.

— Беше нисък, дебел и с голяма адамова ябълка — неохотно призна Ейнджъл. — Срещнах го на доковете в Галвестън.

— Какво си търсила там?

— Боклуци — Далас недоверчиво повдигна вежди. — Добре де. Крадях. Джеймс Пийбоди беше нощен пазач. Хвана ме с една кошница пилета. Платих свободата си с целувка.

— А той какво още си беше поискал? — очите му изведнъж станаха студени.

— Няма значение. Получи само целувката. То и не беше целувка, а бегло докосване с устни. Блъснах го и избягах, преди да се е опомнил.

— Твърде опасен живот си водила, Ейнджъл.

Тя облегна глава назад и се загледа в плуващите облаци. Небето беше огромно и синьо и изглеждаше точно както преди век.

— Не бях нещастна, Далас. Харесваше ми предизвикателството да живея авантюристично. Никога не съм имала какво да губя, освен рисунките си. Често ги заменях за сандвич или парче кейк. Целувката беше съвсем ниска цена за моята свобода.

— Не си ли мислила да се ожениш, да имаш деца?

— Мислила съм, разбира се. Понякога, когато замръквах самотна в прерията край запаления огън, си мечтаех да пусна някъде корени и да създам семейство.

— А защо не го направи?

— След като убиха Стивън, не срещнах мъж, в когото да се влюбя — а сега, след като го срещнах, той се оказа най-заклетият ерген на света, помисли тя. — А ти? Никога ли не си искал да се ожениш?

— Разказах ти как постъпи майка ми.

— И какво от това?

— Нямам намерение да повтарям грешката на татко.

— Не всички жени са като майка ти, Далас. Мисля, че трябва да си го осъзнал досега.

— Може и да не са. Но аз не мога да разчитам на това.

— Откъде са се събрали у теб толкова горчивина и цинизъм?

— Всеки би станал циник, ако майка му си отиде без дума за сбогом.

— Аз не станах.

Далас хвана ръката й и придърпа гумата й към своята.

— Не ми ли каза, че си сираче? Да не би майка ти също да ви е изоставила?

— Всъщност тя крадеше, за да ни храни, докато не влезе в затвора. Тогава ни заведе с Белинда в сиропиталището в Галвестън. Каза, че ще се върне за нас, щом излезе от затвора — тя замълча за миг, после добави тъжно: — Но никога не се върна.

— Боже мой! Извинявай, Ейнджъл.

— Аз никога не съм я обвинявала, че ни изостави, Далас. Тя направи най-доброто, което можа. Вярвам, че ни обичаше — мен и Белинда. Но не беше силна жена. А животът в сиропиталището ме направи силна, дори по-силна, отколкото ако бях израснала с майка. Всъщност никога няма да бъда сигурна в това. Също така никога няма да напусна този, когото обичам. Не мога. Разбираш ме, нали?

Той искаше да й вярва. Колко прости щяха да бъдат нещата, ако можеше да й вярва! Но не беше лесно да зачеркне с един замах двайсет години, изпълнени с недоверие, болка и съмнения.

— Така мислиш сега. Какво ще стане, когато нещата загрубеят?

— Воювах с команчи, погребах годеника си, видях мъже, разкъсани на парчета във войната. Крадях, за да живея и бягах от закона. Нима животът днес е станал по-груб и по-суров оттогава?

— Разбирам.

Остатъкът от пътя те преплуваха в мълчание. И през ум не му бе минало, че може някой ден все пак да повярва на жена. Но някак си неусетно беше започнал да мисли, че по-страшно ще бъде да загуби Ейнджъл, отколкото да рискува тя да разбие сърцето му. Бе запълнила празнина, за която не предполагаше, че съществува, откакто се бе родил.

— Насам, ленивци! — извика Адам. — Най-после се появихте. Мислехме да се връщаме да ви търсим. Има малко печено пиле и диня. Само това остана.

Далас взе гумата на Ейнджъл, а тя се изкачи на брега при Хъни, Адам и двете момчета.

— Не знаех колко съм гладна, докато не каза, че няма почти нищо за ядене. Къде е пилето?

Хъни й напълни чинията, а Адам помогна на Далас да изтеглят гумите на брега.

— Добре ли прекарахте?

— А вие? — засече го Далас.

— Хъни се съгласи да я заведа на опера в Сан Антонио другата седмица.

Адам явно търсеше одобрението на приятеля си. А Далас нямаше нищо против да му го даде.

— Чудесно! Хъни обича музика.

Адам въздъхна с облекчение.

— Мислех си, че ти…

— Виж, аз съм й приятел. И винаги ще бъда. Нищо повече.

— Все още се чудя защо ме накара да се обадя на Ейнджъл и да изляза с нея. Ще ми обясниш ли?

— Бих ти обяснил, ако можех — каза Далас. Неочаквано реши да каже на Адам истината. Цялата истина. — Трябва да ти призная нещо.

— Какво?

— Знаеш ли, Ейнджъл не е оттук.

— И откъде е?

— От миналото. От 1864 година, ако трябва да бъда съвсем точен.

Адам избухна в смях и го потупа по рамото.

— Ейнджъл ти действа много добре. Възвърнал си чувството си за хумор.

— Казвам ти истината.

— Да де, аз пък съм вампир — отвърна през смях Адам и оголи несъществуващите си вампирски зъби.

— Защо не ми вярваш? Влязох в онази пещера и когато излязох от другата страна, тя беше там, заобиколена от шестима мъже и…

— Стига, Далас. От километър се вижда, че обичаш тази жена. Виж, това го вярвам.

Далас слисано изгледа приятеля си. Но това е абсурд! Далас Мастърсън влюбен! Това вече беше прекалено!