Бевърли Бартън
Белези по сърцето (25)

24.

Лейн лежеше на леглото си и се вслушваше в дъжда, който капеше от покрива — леко потрепване, което се смесваше със звука от проливния дъжд. Небето беше сиво и мрачно. Във въздуха се носеха задушни изпарения, породени от така характерните за Юга жега и влага. Тежкото и мързеливо време сякаш изцеждаше и последните силици на човек, правеше го ленив и сънлив. Лейн бе дала обещание пред самата себе си да подремне малко, докато Уил е на училище, а Лили Мей на пазар. Куин бе отлетял за Далас преди три дни, за да се погрижи за някаква неотложна работа и не го очакваха да се върне преди края на седмицата. Така че тя и Джони Мак бяха сами в къщата.

Напоследък Лейн не спеше добре нощем — по цяла нощ се въртеше и обръщаше, измъчвана от мисли за предстоящия процес. До началото му оставаха по-малко от две седмици. А те не бяха стигнали доникъде с разкриването на истинския убиец на Кент. От полицията също не разполагаха със заподозрян за стрелбата срещу Джони Мак. Ако се съдеше по думите на Бъди, стрелецът не бе оставил след себе си никакви улики — все едно че бе безплътно привидение. Единствената следа, с която разполагаха, бяха куршумите, извадени от тялото на Джони Мак. След проведената балистична експертиза бе установено, че тежащите 180 грама куршуми тридесети калибър, са били изстреляни от пушка Ремингтън 700. Предпочитаното оръжие за лов на елени в Алабама. Т. С. Бедлоу бе отбелязал, че стрелецът трябва да е бил много опитен ловец, щом е успял да изстреля два куршумът с такава бързина. Но в един град, в който половината от мъжете бяха запалени ловци, подобно твърдение изобщо не можеше да стесни кръга от заподозрени лица.

Джони Мак бе изписан от болницата преди две седмици и от тогава насам Лейн го обграждаше с нежни и любящи грижи, а Лили Мей го гледаше като бебе. Беше им трудно да се справят с този деен и енергичен мъж, който изведнъж се бе оказал принуден да лежи и бездейства по цял ден. И двете имаха чувството, че им се налага да опитомяват див звяр. Той често ръмжеше, недоволстваше и беснееше, раздиран от безсилен гняв. Лейн разбираше, че голяма част от безсилието му е породено от неспособността му да постигне целта си и да я спаси от угрозата да бъде съдена за престъпление, което не е извършила.

На всичкото отгоре всички те се тревожеха за Уил и се притесняваха заради твърдата му решимост да си спомни всичко, случило се в деня, в който бе убит Кент. През седмицата, която Джони Мак прекара в болницата, Уил се подложи на три хипнотични сеанса, но когато и трите опита да се преборят с амнезията му се оказаха неуспешни, доктор Ейджи предложи да направят кратка почивка. Тя беше на мнение, че Уил се натоварва до краен предел. И Лейн знаеше каква е причината за това му поведение. Синът й не само искаше да я спаси от предстоящия процес, но и вярваше, че ако успее да си спомни самоличността на човека, когото бе видял да се крие в храстите през онзи ден, това със сигурност ще им помогне да разобличат не само убиеца на Кент, но и човека, стрелял срещу Джони Мак.

Опитът за убийство на Джони Мак бе довел и до един положителен резултат — Уил прекарваше вече повече време с баща си и с всеки изминал ден двамата ставаха все по-близки. Предишния ден Лейн бе минала покрай стаята на Джони Мак, където баща и син играеха шах и беше чула Уил да казва: Радвам се, че не Кент, а ти си мой баща. Лейн веднага се бе скрила в банята, за да се наплаче на воля.

Като връх на всичко сексуалното привличане между нея и Джони Мак изобщо не бе намаляло вследствие на преживяната трагедия и факта, че той се възстановява след тежка операция. Лейн подозираше, че настроението му ще се подобри значително, ако той съумееше по някакъв начин да отприщи натрупалото се в него напрежение. Беше повече от сигурна, че тя самата би могла да получи почивката, от която толкова се нуждаеше, ако само можеше да прекара няколко часа с него, да го люби, а след това да заспи в прегръдките му.

— А какъв по-подходящ момент за това от този? — промърмори тя, скочи от леглото и започна да тършува из гардероба си, опитвайки се да открие някаква подходяща дреха. Хммм… Какво си облича една жена, поставила си за цел да изглежда съблазнително? Аха! Ето какво й трябва — една тънка роба от златиста коприна. Беше я купила преди време, подчинявайки се на един свой импулс, пленена от допира и вида на меката материя. Никога обаче не я бе обличала. Така и не й се бе удал удобен случай за това. До този момент.

Лейн бързо изхлузи памучния панталон и блузата си, след това свали и бельото си и облече робата. Завърза здраво колана й, излезе от стаята си и тръгна надолу по коридора. Макар че Джони Мак вече ставаше и се разхождаше из къщата, лекарят му настояваше, че трябва да си почива достатъчно. Ето защо той често оставаше в леглото до десет сутринта, че и до по-късно. Лейн отвори вратата на стаята му и надникна вътре. Дървените капаци на прозорците бяха затворени и помещението тънеше в полумрак. Малки прашинки танцуваха на светлината на слънчевите лъчи, промъкнали се през процепите на капаците.

Облечен само с чифт стари, избелели дънки, Джони Мак се бе изпружил в цял ръст върху смачканите чаршафи на неоправеното легло. Лежеше по корем със затворени очи и дишаше равномерно.

Лейн се промъкна в стаята. Пристъпваше бавно и след всяка стъпка очакваше той да се събуди и да я погледне. Той обаче продължаваше да спи. Колкото по-близо до него се приближаваше, толкова по-силно биеше сърцето й. Чувстваше се като безсрамна уличница без всякакви задръжки. Никога преди не й бе хрумвало, че може да прелъсти някой мъж. Но това се отнасяше за предишната Лейн — сексуално потисканата Лейн, която преди много години бе заровила дълбоко сексуалните си желания и апетити. Днес обаче тя беше една нова Лейн — любовницата на Джони Мак Кейхил.

Тя застана до леглото и се загледа в прекрасния мъж, който лежеше в него, преценявайки внимателно всяка негова част — от върха на главата до петите на краката му. Широки рамене. Силен гръб, загрозен единствено от зарастващия белег, останал след операцията, при която бе изваден куршумът, който едва не му бе коствал живота. Големи, мускулести ръце. Тесен ханш. Стегнат задник. И дълги, дълги крака. Кожата му беше естествено тъмна, но последните няколко дни, прекарани на слънце край басейна, й бяха предали допълнителен лек меден загар.

Джони Мак беше красив мъж.

Лейн си спомняше годините, в които той беше красиво момче, но по онова време красотата му беше някак си повърхностна. Той беше един непокорен, неопитомен млад мъж, изпълнен с гняв, обиден на целия свят, тласкан от изгарящата го потребност да наранява всички около себе си. В миналото бе извършил някои почти непростими неща. Тя обаче му бе простила — за всичко. Защото го бе обичала с глупавия плам и страстта, присъщи само на тийнейджърите. Фактът, че той бе всепризнатото лошо момче на града, допълнително подсилваше неговия чар и привлекателност. С годините и зрелостта Лейн бе започнала да осъзнава, че повечето жени обикновено са силно привлечени от непокорните мъже, от нехранимайковците и вечните бунтари. От мъжете, които се бият в гърдите и отстояват правата си с пълно гърло. Мъжете, които по правило са страхотни и незабравими любовници, но лоши съпрузи и партньори в живота.

Лейн приседна на самия край на леглото и вдигна ръка, за да го погали по гърба. Дали да го докосне и да събуди спящия звяр?

Джони Мак уж все още си беше предишния Джони Мак, но в същото време се бе превърнал в един съвършено различен мъж. Красотата му вече не беше така повърхностна. Красивият мъж, който лежеше пред нея, притежаваше и неустоима вътрешна красота, имаше добро и честно сърце и душа. Той беше възмъжал и се бе превърнал в страхотен мъж, в почтено и прекрасно човешко същество. И макар неопитоменият му нрав понякога да вземаше превес, той вече не беше толкова непокорен и своенравен.

Лейн се наведе към него. Ръката й беше само на няколко сантиметра от гърба му, когато Джони Мак се преобърна в леглото, сграбчи я и я претърколи до себе си. Лейн извика от изненада, стресната от бързината на действията му. Той прикова ръцете й над главата й и я възседна.

— Мислех, че спиш — задъхано промълви тя, приковала поглед в черните му очи.

— А пък аз започнах да се питам колко още ще чакаш, преди да предприемеш нещо. — Той я погледна и се усмихна с оная своя унищожителна, размекваща костите й усмивка, която бе довела до падението на не една добра и почтена жена.

— Какво да предприема? — Тя закачливо изви тяло под неговото.

Той се засмя с нисък и гърлен смях.

— Не ми се прави на невинна. — Стиснал китките й с едната си ръка, той плъзна другата надолу и развърза колана на копринената й роба.

Лейн рязко си пое дъх, когато робата й се разтвори съвсем леко — само колкото да разкрие голата плът между корема и гърдите й. Джони Мак се притисна към нея и тя почувства силата на ерекцията му.

— Къде е Лили Мей? — дрезгаво прошепна той.

— Отиде на пазар. — Лейн изви тяло и робата й се разтвори с още няколко сантиметра и зърната на гърдите й почти се показаха изпод меката материя.

— Значи двамата с теб сме сами в къщата?

— Съвсем сами.

Той се засмя отново и наведе глава, за да я целуне. Настойчиво. Давайки воля на едва потискано желание и страст. Задоволявайки една толкова дълго отричана потребност. Тя започна да се извива под него, да стене и да пъшка, но Джони Мак продължи да стиска здраво ръцете й, без да й позволява да го докосне. А тя копнееше да го докосне. Изпитваше нужда да го докосне. Трябваше да го докосне! В противен случай щеше да полудее.

Когато той най-после отдели устни от нейните, Лейн рязко си пое дъх. Приковаха погледи един в друг. Очите им блестяха от страст.

 

 

Уил наблюдаваше родителите си, които седяха заедно на канапето и си мислеше, че те биха предпочели да можеха да останат насаме. Макар самият той никога до сега да не се бе влюбвал, вече бе достатъчно голям, за да разпознава признаците на любовта. Майка му и Джони Мак непрекъснато бяха заедно, разменяха си странни погледи и бързи, загадъчни усмивчици. Освен това двамата очевидно полагаха неимоверни усилия да не се докосват пред останалите в къщата.

Той можеше да се качи в стаята си и да ги остави сами със себе си. Съмняваше се дали изобщо ще забележат отсъствието му. Но в мига, в който стана и тръгна към вратата, Джони Мак заговори.

— Тази вечер не ми се стои вкъщи. А и виждам, че дъждът вече престана. Искаш ли да излезем и да се поразходим край реката?

— Страхотна идея — отвърна Лейн. — След обилната вечеря, приготвена от Лили Мей, една разходка ще ми се отрази добре.

Джони Мак се изправи, подаде ръка на Лейн и й помогна да стане от канапето. Спогледаха се за миг, а след това Лейн се обърна към Уил.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита го тя.

— Не, предпочитам да гледам телевизия. Но вие двамата вървете.

— Ако Лили Мей се прибере от църква преди нас, кажи й да не се безпокои. Ще се върнем в къщата преди мръкване — рече Лейн.

— Ще й кажа. Може пък да не се притесни чак толкова. — Уил поклати глава. — Тя е убедена, че човекът, стрелял по Джони Мак, неминуемо ще опита отново.

— Лили Мей се притеснява прекалено много — отвърна Джони Мак. — Но в думите й има известна логика. Докато не разберем кой е истинският убиец на Кент, всички ние ще се намираме в опасност. Някой много държи да обвини майка ти в престъпление, което не е извършила. Както и да отстрани мен, за да ми попречи да продължа с частното си разследване по случая. Предполагам обаче, че тези хора, които и да са те, досега вече трябва да са проумели, че дори и да ме убият, истината не може да не излезе на бял свят. Рано или късно всичко ще се разбере.

— Ако човекът, убил Кент, разбере, че съм си възвърнал част от паметта и че е само въпрос на време да си припомня и лицето на човека, който се криеше в храстите на живия плет, той със сигурност ще ме превърне в своя главна мишена, нали така?

— О, Уил! — Лейн въздъхна. — Никой извън семейството не знае за сеансите ти с доктор Ейджи.

— Може би, но човекът, който през онзи ден се спотайваше в храсталака, знае, че тогава го видях. Изненадан съм, че още не са…

— За момента си в безопасност, защото никой не знае, че паметта ти е започнала да се възвръща — увери го Джони Мак. — Но напоследък обмислям възможността да наема частна охрана за всички нас, която да замени полицаите, които все още се навъртат наоколо. Изненадан съм, че Бъди постави охрана пред болничната ми стая, а също и тук, в къщата.

— Наистина ли мислиш, че имаме нужда от охрана? — попита Лейн.

Джони Мак хвана ръката й и преплете пръсти с нейните.

— Да, така мисля. И ако трябва да бъда напълно откровен, вече се свързах с Уайът Фостър и той обеща да се погрижи и да уреди изпращането тук на група обучени професионалисти, които да поемат денонощната охрана на тази къща. Освен това искам специална охрана за Уил — не желая да го изпускат от очите си нито за миг. — Джони Мак погледна Уил. — Ще имаш ли нещо против?

— Ти наистина мислиш, че ме грози опасност, нали? Убеден си, че човекът, стрелял по теб, може да се опита да ме убие.

— Не желая да поемам никакви рискове. На всички е ясно, че си имаме работа с убиец. Някой е пребил Кент до смърт. И съм почти сигурен, че същият човек е убил и Джаки, като се е постарал убийството й да прилича на самоубийство. Аз самият щях да се превърна в жертва номер три, ако не бях извадил късмет. Сигурен съм, че човек, извършил толкова много престъпления, няма да се поколебае да убие отново, ако по някакъв начин се почувства застрашен.

— В момента, в който си възвърна паметта, аз ще се превърна в заплаха от първостепенно значение за нашия убиец — отбеляза Уил. — Сигурен ли си, че е безопасно да се разхождате с мама покрай реката?

— Мисля, че през деня сме в относителна безопасност — увери го Джони Мак. — Нашият убиец вероятно не би поел риска да бъде видян и разпознат, особено пък, когато пред къщата пази и полицай. По всяка вероятност той ще предприеме следващия си ход по тъмно.

— Но той уби Кент посред бял ден — напомни им Уил.

— Да, но тогава пред къщата не е имало полицай, който да наблюдава какво става вътре, нали?

Уил сви рамене.

— Ами тогава заминавайте на вашата разходка. Слънцето ще залезе след не повече от тридесет минути.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас? — топло се усмихна Лейн.

— Да. Вие вървете.

Уил взе устройството за дистанционно управление, включи телевизора и махна с ръка на родителите си, които излязоха от стаята. В момента, в който минаха през вратата, Уил зърна Джони Мак да обвива ръка около кръста на Лейн.

Харесваше ли му да вижда майка си и Джони Мак заедно? Спокойно ли приемаше мисълта, че техните отношения може да прераснат в нещо по-трайно и постоянно? Да, предполагаше, че няма нищо против. В края на краищата не си спомняше някога, преди да е виждал майка си така кипяща от живот — определено не и през годините, в които бе омъжена за Кент. Вярно, че бяха имали и много щастливи мигове, но Уил винаги бе знаел, че нещо в отношенията им е тотално объркано. Дори и като малко момче Уил чувстваше, че нещо в живота на майка му не е както трябва. Едва сега разбираше, че през всичките тези години тя е изпитвала болезнено отсъствието на един мъж. На Джони Мак Кейхил. И Уил искрено се съмняваше, че майка му би могла някога да бъде истински щастлива без този мъж до себе си.

А и той самият вече не изпитваше омраза към Джони Мак. Не изпитваше и неприязън дори. Каквото и да бе вършил в миналото, днес Джони Мак определено полагаше усилия да изкупи всичките си грехове. А всеки мъж, който осъзнава и признава грешките си и прави всичко възможно, за да поправи злините, сторени от него в миналото, е достоен за възхищение.

Звънът на телефона изтръгна Уил от мислите за баща му и взаимоотношенията на Джони Мак с Лейн и с него самия. Момчето се изправи, наведе се и взе безжичния телефон, оставен върху малката масичка за кафе.

— Ало?

— О, слава богу, че ти вдигна телефона, Уил.

— Лельо Мери Марта?

— Имам нужда от помощта ти. — Гласът на леля му трепереше от вълнение. — Моля те, ела до нашата къща. Ще се срещнем навън в градината.

Когато за последен път видя леля си в болницата след опита й за самоубийство, те беше мълчалива и изпълнена с угризения, но сега говореше толкова бързо, че думите й се застъпваха една с друга.

— Къде е баба? Тя знае ли, че ми се обаждаш? А ти нямаш ли нова медицинска сестра? Тя къде е?

— Майка и Джеймс вечерят — отвърна Мери Марта. — Моята вечеря я донесоха на поднос в стаята ми. А онази крава, новата ми медицинска сестра, хапна заедно с мен и след като се натъпка като прасе, заспа седнала на стола си. Аз се промъкнах по задното стълбище и покрай госпожа Ръсел и влязох във всекидневната. В момента ти се обаждам от телефона там. Трябва да те видя, Уил. Спешно е.

— Какво се е случило? Защо искаш да ме видиш?

— Става дума за баща ти… за Кент. Той не е мъртъв, Уил. Баща ти не е мъртъв.

— Стига, лельо Мери Марта, знаеш, че мъртъв. Нали беше на погребението му. Не си ли спомняш?

— Онзи мъж в ковчега не беше Кент. Беше просто човек, който прилича на него. Казвам ти, Уил, баща ти е жив. И сега ние тримата можем да се съберем заедно — точно както трябваше да бъде от самото начало.

Уил тихичко изпъшка. Нещастната му леля се люшкаше от крайност в крайност — ту беше въодушевена и преливаща от театрален патос, ту изпадаше в мрачна, достигаща до мелодрама меланхолия. Не за пръв път й се случваше да живее, погълната от фантазиите и илюзиите си. Но още от най-ранно детство Уил се чувстваше длъжен да я успокоява с присъствието си — нещо, което баща му винаги го насърчаваше да прави.

— Не мърдай от мястото си — каза й Уил. — Идвам веднага.

— Не, не. Трябва да се срещнем в градината. Не искам никой да знае, че си тук. И трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на Лейн, че идваш да ме виждаш. Това трябва да си остане нашата малка тайна.

— Добре. Ще се срещнем в градината след няколко минути.

— Благодаря ти, скъпи! Знаех си, че моето малко момче ще дойде при мен веднага щом разбере, че имам нужда от него.

 

 

Обработката и манипулирането на Мери Марта беше лесна работа. Трябваше само да посее няколко семенца в плодородната почва на нейното въображение и всичко останало се подреди от само себе си. Достатъчно беше да й намекне, че Кент е все още жив и иска да види Уил и целта беше постигната. Макар за момента паметта на Уил да бе временно потисната, момчето знаеше кой уби Кент. А те се мислеха за много хитри. Вярваха, че никой в града не знае за посещението на онази психиатърка от Чикаго. Винаги обаче съществуваха начини човек да научи онова, което го интересува. По всичко личеше, че Уил все още не си е спомнил случилото се през онзи ден — онзи горещ, влажен следобед, през който пияницата Кент най-после се бе срещнал със съдбата си.

Джони Мак също представляваше заплаха, която все още не бе отстранена. Опитът да го убие се бе оказал неразумно, прекалено емоционално решение. Глупаво беше да действа по този начин, подчинявайки се на някакъв необмислен импулс. Истината бе, че Уил представлява най-сериозната заплаха. И тази заплаха трябваше да бъде ликвидирана веднага, още тази вечер. Убийството на Уил щеше да разстрои Мери Марта, но може би щеше да се намери начин тя да бъде предпазена и защитена. В края на краищата, имаше моменти, в които тя продължаваше да вярва, че Кент е все още жив. Може би щяха да успеят да я убедят, че Уил просто е бил изпратен извън града, но след известно време ще се прибере у дома.

А, ето ги и тях — Мери Марта и Уил. Разговарят в градината.

Сега всичко трябва да се извърши много внимателно. Не бързай. Чакай и наблюдавай. И веднага щом се появи някаква възможност, възползвай се от нея. Бързо нанеси удара и прикрий всички следи и възможни улики.

Момчето и леля му тръгнаха да се разхождат надолу по алеята, която води към реката.

Проследи ги. Следвай ги от разстояние. Не се показвай.

А, точно така, Мери Марта, отведи го далеч от къщата. Заведи го близо до реката, където ще мога да го удавя.

По дяволите, спряха се до бараката с инструменти! Скрий се и слушай. Намери начин да отвлечеш вниманието на Мери Марта, а след това убий Уил.

 

 

— Казвам ти, баща ти е жив! — Мери Марта стискаше ръцете на Уил в своите. — Той винаги е обичал да си играе игрички. Неприлични, непристойни игрички. Те бяха нашата тайна. Но сега мога да ти разкажа за тях. Ти си моето бебче. — Тя протегна ръка и го погали по бузата. — Моето и на Кент.

— Лельо Мери Марта, мисли какво говориш! Кент беше твой брат. А пък аз съм ти племенник.

— Не си ми племенник. Всички те искаха да повярвам в това, но аз зная, че ме лъжат. Казаха ми, че моето бебе е умряло, но ти не си мъртъв, Уил. Ти си жив.

Дали наистина вярваше, че Уил е нейно дете? Толкова ли дълго бе живяла в този свой налудничав, нереален свят, от който нямаше връщане към действителността? Може би мисълта, че Уил е детето, което бе абортирала преди петнадесет години, й носеше някакво успокоение, помагаше й, макар и за кратко, да възстанови разсъдъка и душевното си равновесие. Ако това беше така, как щеше да посрещне новината за смъртта му?

Но нямаше друг начин.

Добре би било, ако не се налагаше Уил да умира. Той обаче трябваше да бъде убит. Нямаше друг начин. Не можеше да му позволи да си спомни. Убийствата и опитите за убийства станаха твърде много. Какъв позор! Но човек прави онова, което трябва. В името на любовта.

— Трябва да ми помогнеш да намеря баща ти — заяви Мери Марта. — След това ние тримата ще се съберем и завинаги ще останем заедно.

— Сега смятам да те заведа обратно в къщата — каза й Уил и я хвана за ръката. — Ще намерим баба и…

Тя се отскубна от него и се затича към старата тухлена постройка, в която на времето са държали каретите.

— Той може да се крие в бараката за инструменти. Често играехме в нея, когато бяхме деца. А по-късно идвахме тук, за да останем насаме. Играехме най-различни игрички и… Обзалагам се, че той ни чака вътре.

Уил хукна след Мери Марта. Настигна я точно пред вратата на постройката.

— Позволи ми да вляза вътре и да проверя дали Кент е там. Ако го няма обаче, ще се върнем в къщата и ще поговорим с баба.

— Добре — веднага се съгласи тя. — Но аз съм сигурна, че той е вътре. И ни чака.

Ето я чаканата възможност. Точно сега бе моментът да нанесе своя удар. Входът за каретите се намираше на лицевата стена на сградата. Ще влезе от там. И ще остави Мери Марта да чака Уил пред страничната врата.

Вътре беше тъмно, влажно и страховито. Полуразрушената стара сграда трябваше да бъде съборена още преди години. Единствената светлина проникваше през двете отворени врати. Уил се преструваше, че търси Кент. Играеше по правилата на леля си. Опитваше се да я успокои. Момчето винаги бе проявявало изключителна доброта към Мери Марта. Жалко, че сега трябваше да умре.

В подобни случаи е много важно човек да бъде добре подготвен. Малката желязна пръчка, която измъкна от боклука, щеше да се окаже съвършеното оръжие. Промъквай се бавно и тихо! Не дишай! Не издавай и звук. Удряй. Сега!

А, това беше лесно! Момчето се срина на земята. Беше в безсъзнание. Не можеше да го остави тук. Нямаше време да го погребе. Но те ще го търсят. Не може да остави тялото непокрито.

— Уил, вътре ли си? Кент с теб ли е? — провикна се Мери Марта, която продължаваше да стои пред бараката. — Аз ли да вляза при вас или вие ще излезете отвън?

Как да скрие тялото? Огледа се наоколо. Ето това е! Там горе. Старата гребна лодка висеше на старите въжета, провесени от тавана.

— Уил, защо не ми отговаряш? — пак попита Мери Марта.

Побързай! Не бива да губиш повече време. Тя ще влезе и ще го намери. Срежи въжетата. Така лодката ще падне върху тялото и ще го затисне.

Сграбчи Уил и в този момент с ужас осъзна, че момчето не е мъртво.

— Ако не ми отговориш веднага, влизам вътре. Чуваш ли ме, Уил? — предупреди Мери Марта.

Къде беше шибаната желязна пръчка? Вероятно е паднала някъде на пода. Но къде? Нямаше време да я търси.

Парцали. В ръчната количка имаше мръсни парцали. Щеше да ги използва, за да овърже тялото на момчето и да запуши устата му. Ще го скрие в някой тъмен ъгъл и ще се върне по-късно, за да довърши работата си.

Бързо! Направи го бързо! Вземи ръждясалата градинарска ножица и срежи въжетата, които придържат дървената лодка към тавана. Старата постройка е достатъчно отдалечена от къщата и единствено Мери Марта ще чуе шума. А с нея ще се оправяш по-късно — след като приключиш тук.