Алексей Толстой
Златното ключе (19) (или приключенията на Буратино)

Буратино бяга от Страната на глупците и среща другар по нещастие

Костенурката Тортила не посочи къде е пътят, който извежда от Страната на глупците.

Буратино бягаше напосоки. Зад черните дървета блестяха звездите. Над пътя се надвесваха скали. В котловината лежаха облаци мъгли.

Изведнъж пред Буратино започна да скача някаква сива топка. Веднага след това се чу и кучешки лай.

Буратино се долепи до скалата. Покрай него, като сумтяха свирепо с носовете си, бързо се понесоха два полицейски булдога от Града на глупците.

Сивата топка се метна встрани от пътя — върху откосите. Булдозите — след нея.

Когато тропотът и кучешкият лай се отдалечиха, Буратино побягна тъй бързо, че звездите бързо-бързо заплуваха зад черните клони.

Изведнъж сивата топка пак изскочи на пътя. Буратино успя да види, че това е заек, а върху него, хванало го за ушите, препускаше едно малко, бледо човече.

Откъм откоса се посипаха дребни камъчета — булдозите, преследвайки заека, скочиха на пътя и отново всичко утихна.

Буратино бягаше тъй бързо, че звездите сега като бесни летяха зад черните клони.

За трети път сивият заек прескочи пътя. Малкото човече, като закачи с главата си едно клонче, падна от гърба му и шляпна точно в краката на Буратино.

— Ррр-ау! Дръжте го! — тичаха подир заека полицейските булдози; очите им бяха тъй пълни с жестокост, че не забелязаха ни Буратино, ни бледото човече.

— Прощавай, Малвина, прощавай навеки! — пропищя с писклив гласец човечето.

Буратино се наведе над него и учуден видя, че това е Пиеро с бялата риза и дългите ръкави.

Той лежеше с главата надолу в една издълбана от кола бразда, очевидно смяташе, че вече е мъртъв, и проплака загадъчната фраза: „Прощавай, Малвина, прощавай навеки!“ — като прощаване с живота.

Буратино започна да го дърпа, потегли го за крака — Пиеро не мърдаше. Тогава Буратино намери една завряла се в джоба му пиявица и я постави на носа на умиращото човече.

Пиявицата, без много да мисли, го щипна по носа. Пиеро бързо седна, завъртя глава, откъсна пиявицата и изплака:

— Ах, изглежда, че аз съм още жив!

Буратино го хвана за бузите, бели като прах за зъби, целуваше го и го питаше:

— Как попадна тука? Защо яздеше на гърба на сивия заек?

— Буратино, Буратино — отвърна Пиеро, като се оглеждаше страхливо, — скрий ме по-скоро… Знай, че кучетата не гонеха сивия заек, а мене… Синьор Карабас Барабас ме преследва ден и нощ. Той нае в Града на глупците полицейски кучета и се закле да ме хване жив или мъртъв.

В далечината заджавкаха отново кучетата. Буратино хвана Пиеро за ръкава и го помъкна в храсталака с мимози и жълти ароматни цветни пъпки.

Там, легнал върху изгнили листа, Пиеро тихо започна да разказва:

— Разбираш ли, Буратино, веднъж през нощта шумеше вятър, дъжд се лееше като из ведро…