Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vrah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция
filthy (2010)

Издание:

Иржи Марек. Паноптикум на стари криминални случки

Книгоиздателство „Г. Бакалов“, Варна, 1980, Библиотека „Галактика“, №16

Преводач: Ирина Кьосева

Рецензент: Димитър Пеев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Чешка, 1 издание

Дадена за печат 17.ІV.1980 Подписана за печат 4.VІІ.1980

Излязла от печат 25.VІІ.1980 Формат 32/70×100 Изд. №1367

Печ. коли 19,0 Изд. коли 12,30 УИК 14,48

Цена 2,00 лв. ЕКП 92364 29431 5627-22-80

08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“, София

 

© Jiří Marek

Panoptikum starých kriminálních příběhů

Praha, Československý spisovatel, 1974

История

  1. — Добавяне

Мъртвата лежеше в рядката горичка покрай реката, ръцете й бяха разперени, като че искаше да прегърне някого, краката й бяха свити, тънкото й манто беше вдигнато високо над колената, а лицето й беше по-скоро учудено, отколкото сърдито. И тъй като беше вече късна пролет, над посинялото й лице бръмчаха мухи, някъде из клоните блестеше паяжина, която никой не беше разкъсал, и нито крачките на збраславските стражари, които грижливо преглеждаха мястото, нито щракането на фотоапаратите, което оставяше в неподвижния въздух остър мирис на магнезий, можеха да нарушат тишината, дълбоката тишина, каквато има около мъртвите.

Новината за това убийство падна над областта като облак. Убийство на младо момиче — това кара хората да мислят за сурово отмъщение, те искат убиецът да им падне в ръцете и съдилищата изведнъж стават излишни.

Първи дойдоха с велосипеди хората от Давле, след малко за случилото се щяха да знаят в Модржани, а съседките от Бржежани вече кършеха ръце на мегдана.

Вечерта в кръчмата подофицерът Рощлапил сподели с познатите си доверителното сведение, че случаят с убийството ще бъде приключен бързо, защото е намерена изстреляната гилза, а това е все едно да държиш убиеца за ревера. Освен това позата на мъртвата показвала, че става дума за това, за което винаги става дума при хубавата жена; може тя да не е искала, или пък да е имало ревност, това щяло да се разбере, достатъчно било да се попритиснат всички младежи, които са има ли вземане-даване с мъртвата, и те щели да си кажат. Един даже, плачейки, признал, че е обичал Миладка, и веднага го задържаха в участъка…

Но иначе, господа, никому ни дума! Нали разбирате, докато не пишат вестниците, официално нищо не се знае!

Но вестниците писаха за това и все още нищо не се знаеше, а подофицерът Рощлапил триеше изпотеното си чело, защото разпитваше осемнайсетия поред младеж. В рядката горичка в Завист идваха все нови и нови хора и понеже там вече нищо не можеше да се открие, стражарите им дадоха възможност да задоволят любопитството си. Жените плачеха и си отчупваха за спомен клончета от дървото, под което вчера бе лежала мъртвата. Мъжете говореха, че на такъв трябва да му се одере на ивици кожата на гърба, преди да го обесят.

Сутринта съветникът Вацатко прочете за случая в полицейската кореспонденция. Намръщи се. Такава е участта на полицая — още рано сутринта да научава неприятни новини, това е част от занаята. Всъщност случаят не го засягаше, Збраслав бе извън неговия район и збраславските стражари щяха да си разследват сами, но понеже познаваше живота, съветникът извика Бружек.

— Има нещо за нас, вземете това долу, нека детективите знаят за случая.

— Вие мислите, че ще се стовари на наш гръб ли?

— Драги мой, щом някой убие жена в Завист, къде е най-вероятно да се скрие? В Давле ли? Или в Забраслав? Е, виждате ли… Прага си е Прага!

Като слизаше по стълбите, Бружек си подсвиркваше някаква отдавна забравена песенчица за това, че „за всички чехи Прага е рай, да живее Байкайлай…“, но му хрумна, че всъщност изобщо не знае кой е тоя Байкайлай и защо трябва да живее.

Долу господата си отбелязаха случая и по тоя начин официално поеха грижата за опасността неизвестният престъпник да се скрие в района на Прага.

— Много ги обичам аз тия неизвестни престъпници — мърмореше Мразек. — Не знаеш къде е, кой е и какъв е, а трябва да го гониш. Горе-долу като мойто куче, което си гони опашката, фактотум.

С тия думи и със спомена за своето възгрозно, но въпреки това извънредно миличко куче Мразек си тръгна от Бартоломейска улица. В това време съветникът вече имаше на бюрото си протокол с доста подробни сведения от съдебната аутопсия на мъртвата и знаеше, че това, което вчера в кръчмата на замъка подофицерът Рощлапил говореше под най-строг секрет, изобщо не бе истина. Убитата не беше изнасилена, на всичкото отгоре беше вирго интакта. Беше убита с изстрел с калибър 9 мм, от упор и очевидно съвсем неочаквано. По тялото й нямаше никакви следи от борба, очевидно не се бе защищавала. Ако мъртвата от Сена не беше толкова известна, можеше убитата от Збраслав да се прослави: усмихваше се така учудено, като че точно в момента на смъртта беше чула нещо смешно и заедно с това невероятно. Беше застреляна от разстояние няколко сантиметра… Просто някой е допрял пистолета до тялото й и е натиснал спусъка, куршумът бе засегнал върха на сърцето и смъртта бе настъпила моментално.

Съветникът недоволно поклати глава. Още сутринта си беше помислил, че ще е добре за всеки случай да се погледне в картотеката за тия, които полицията е регистрирала като ненормални. И ето — случаят е по-друг… Винаги е много неприятно за следствието, когато случаят е по-друг, отколкото обикновено. Полицията предпочита да си има работа с обикновени неща. Необикновените неща са измислица на авторите на детективски романи. Полицията е учреждение и предпочита да работи добре с картотеки, със списъци, с познати хора. Разбира се, убийството винаги е нещо изключително, но не чак толкова, та да няма откъде да се тръгне. Обаче тоя случай изглеждаше чак неприятно особен. Съветникът можеше да си представи какво правят сега збраславските стражари, предполагаше, че те разследват кръга от хора, които са познавали мъртвата. Което бе правилно, защото щеше да помогне да се изключат от подозрение невинните. Но така едва ли щяха да хванат убиеца.

И какво да правят тогава?

Съветникът въздъхна: да чакат.

До тоя извод стигнаха и збраславските стражари, които от сутринта разпитваха десетки свидетели, тичаха из областта и записваха с непривикналите си пръсти безкрайни показания, които бяха единодушни в това, че убитата била извънредно порядъчна жена, дипломирана шивачка, ходела в Давле на работа, понякога се връщала с влака до Завист, понякога пътувала с нечия кола, най-често с господин Роула, дето кара в Прага зеленчуци.

При Роула стражарите отидоха чак през нощта и в резултат на това той изпусна голяма сделка с пресни моркови, нещо, което дълго не можа да прости на полицейския апарат. Наистина малко го успокояваше това, че може да бъде полезен с поверителни сведения, но след като името му се появи във вестниците, той си каза с неудоволствие, че това е вече прекалено. Ами ако сега на пазара някой му каже, че не ще зеленчуци от човек, който е возил убитата?

— Плюя им на славата, дето може да ми струва пари — възмущаваше се Роула във въпросната редакция, всъщност само при портиера на редакцията, защото по-нагоре не го пуснаха. На другия ден в „Занаятчийски вестник“ се появи статия за това, как журналистите от социалистическия вестник лекомислено разорили невинен член на занаятчийското съсловие, за което е известно, че открай време е опората на уредената държава.

Така около мъртвата жена растеше не само страхът и ужасът, но и хаосът, споровете и кавгите и всичко това се смесваше с плача, който се чуваше на погребението. Ако прибавим към това и нетърпението, от което бяха завладени и стражарите, можем да разберем защо хората започнаха да се подозират един другиго и защо в участъка вече хвърляха анонимните доноси в кошчето. Всеки от полицаите имаше свое мнение за това убийство, подофицерът Рощлапил залагаше на своята теория, че тук е замесен мъж, а значи и прелюбодеяние; според него това, че момичето е било невинно, няма никакво значение. Щабният подофицер Кострхоун[1], който противно на името си беше доста закръглен и беше известен с това, че гони яростно всеки, който застане покрай реката с въдица — като рибар той имаше фикс-идеята, че чуждите хора са се наговорили и искат да изловят всичката риба от збраславските води, — твърдеше, че отдавна не му харесва колко много чужди хора идват в Збраслав като у дома си, така че не е чудно, че се е забъркала такава каша.

— Не ми ги разправяйте тия — говореше той в участъка и многозначително намигаше към вратата, зад която се бяха настанили следователите, подсилени със специалисти от Прага. Щом като бракониерствуват, способни са и на убийство.

И той започна да търси престъпника сред рибарите, разхождаше се по брега и любопитно надничаше в лицата на непознатите, а пък познатите поздравяваше намусено. Той наистина не обичаше да гледа някой до реката, още повече пък сега, когато самият той доста дълго нямаше да припари там. Изключено бе да отиде за риба, когато в областта има неразкрито убийство на младо момиче. И той обикаляше мълчаливите мъже, тук-таме искаше по някой билет, но без успех — всички бяха редовни.

„Това още нищо не значи — говореше си той по обратния път. — В края на краищата защо убиецът да няма рибарски билет? В днешно време ги раздават всекиму. Все едно — мен тия мутри не ми харесват. Например оня със сплескания нос… Само че не мога да го дигна, като си има билет! Нищо, аз просто ще вардя край реката, ако не хвана убиеца, поне ще разкарам рибарите.“

Сериозните усилия и разгърнатото разследване дадоха определени резултати. Оказа се, че момичето имало всъщност двама кандидати, което е доста за една невинна девойка. И тъй като тя ходела и с двамата, никога не казвала кога ще се прибира в къщи, та да не се случи някой от тях да я чака и да се сблъска с другия.

Понякога майсторката й поверявала пари, за да ги занесе на пощата в Збраслав, защото в Давле приемат пари само до четири часа. Но тоя ден нямала в себе си пари. Разбира се, убиецът не е могъл да знае това, той е предполагал, че има. Но понеже не беше установено, че той е пребърквал джобовете й самата поза беше доста убедителна, — и тая теория трябваше да отпадне.

Нито една от приятелките й, а това бяха всичките момичета от шивашката работилница, не знаеше Милада да се е срещала някъде с непознат човек, тя разказвала само за хора, които всички познават, в Прага ходела много рядко и винаги с познати, колкото да погледне модата и да изпие един сироп в някое кафене, което тя явно смятала за връх на разгула.

— Значи, от всичко излиза, че това момиче си е вървяло през гората и изведнъж някой просто така е пристъпил към него, допрял е пистолета и просто така — хоп! — го е застрелял. А после просто е взел влака или пък е отишъл в збраславската кръчма… Бога ми! Това просто не е възможно! — вайкаше се комендантът, получил заключителния протокол на разследването.

— Тук има еротични мотиви, както се казва — категорично каза подофицерът Рощлапил, а щабният подофицер Кострхоун добави, че това лежи на съвестта на някой от рибарите, дето се мотаят край Вълтава. Комендантът каза, че всичко това са глупости и че на него като на порядъчен полицейски комендант не му остава нищо друго, освен да се застреля със служебния си пистолет.

Но още преди двамата му подчинени да могат да се изкажат по въпроса, в участъка нахлу, объркан, ефрейторът и с треперещ глас рапортува, че близко до шосето на Бржежани, т.е. недалеч от мястото, където беше намерено мъртвото момиче, лежи трупът на неизвестен мъж, нисък на ръст, около шестдесетгодишен. Беше го открил един горски работник и случайно беше срещнал ефрейтора. Ефрейторът вече беше ходил на местопрестъплението, оня човек, някой си Вацлав Мароушек, останал там да пази и да отстранява евентуалните зяпачи, а ефрейторът забързал към участъка, за да изпълни дълга си.

— Казвали ли са ви вече, че сте магаре? — закрещя комендантът. — Откога стражарите оставят цивилни да пазят? Ами ако оня е прекалено любопитен и разбута мъртвия? Ами ако го размести така, че заличи всички следи… Господи боже, защо вие, ахмак такъв, сте дошъл на служба в полицията?

Като се накрещя достатъчно, той установи, че двамата подофицери са напуснали помещението и бързаха явно да поправят това, което ефрейторът беше изпортил в усърдността си. Комендантът вдигна слушалката и с треперещи пръсти набра номера на следователите.

Мъртвият лежеше по лице между младите дръвчета, беше застрелян изотзад. Разпознаха пенсионера Новак от Збраслав. И тъй като до него лежеше чувалче с гъби, полицаите направиха извода, че тоя специалист, който, както се хвалеше до вчера в кръчмата, намира гъби по всяко време на годината, е бил убит в момента, когато се е навеждал за една млада майска гъба. „Вчера се хвалеше, а днеска вече го няма“ — въздишаха хората… И ако след убийството на момичето в областта имаше буря от негодувание, сега беше паднал черният облак на страха. Хората усещаха, че около тях обикаля смъртта, безсмислена и загадъчна. А страхът ражда гняв.

— Стражарите търсят рибарски билети и ни оставят да ни избият всичките — извика нечий глас от групата хора, които бяха задръстили шосето, понеже не ги пускаха в гората.

— Тия ги бива само да плашат бабите, а не да гонят убиец!

— Това не трябва да се дава на стражарите, а на детективите, те поне знаят нещо!

Хората говореха високо, в гората думите кънтяха, така че стражарите чуваха всичко, но не можеха да направят нищо. Имаше нещо, което ги объркваше. И тук нямаше следи от борба или защита, куршумът бе проникнал отзад в сърцето, смъртта пак бе настъпила моментално. Отново такъв чист изстрел, даден от невероятно близо, и отново недалеч беше намерена гилза с калибър 9 мм. Пенсионерът не е бил толкова глух, та да не чуе, че зад гърба му ходи чужд човек. И щом е знаел, че зад него има някой, защо го е оставил да се приближи толкова и даже не се е обърнал? Или пък е познавал тоя човек и затова спокойно си е вървял с него? Като че ли е било така — двамата са си говорели за гъбите и изведнъж единият е извадил револвера и го е допрял до гърба на другия.

В джоба на мъртвия имаше часовник „Роскопка“ или както се казваше в протокола: джобен часовник марка „Rosskopf“, така че и в тоя случай не ставаше дума за грабеж. Но тогава за какво, господи?

Подофицерът Кострхоун каза с чувство на безпомощно отчаяние:

— Новак даже и за риба не ходеше, беше добър човек!

Единствената възможност беше да се хванат за това, кой е чул изстрела. Оказа се, че в околните вили никой не беше чул нищо. Горският от Бржежани твърдеше, че чул изстрел, но като се вземе пред вид разстоянието, това не можеше да бъде тоя изстрел. При това положение времето на убийството можеше да се определи само приблизително: беше станало преди обяд. Кои чужди хора са били по това време в Завист и кои от местните?

Комендантът беше подпрял главата си с ръце. Беше наредил да се проведат големи хайки между туристите, които в събота и неделя идваха във вилите си. Всъщност във вилите живееха вече старички летовници, младите щурчовци предпочитат палатките, но в тукашната област почти няма палатки. Въпреки това ловът беше богат — общо седем незаписани пистолета, но нито един не беше с калибър 9 мм.

И подофицерът Кострхоун имаше щастлив ден — беше сгащил едно момче без позволително. То беше син на търговец на едро с въглища, който имаше вила в Збраслав…

Вестниците имаха нещастната идея да припомнят масови те убийства на Джек Касапина или на убиеца от Дюселдорф и съвсем забравиха, че тук става дума за нещо съвсем друго — тоя не убива само жени, а някак си по принцип — който му падне подръка. Което е още по-лошо.

Когато детективите отидоха при съветника Вацатко, за да го попитат какво мисли за всичко това, той сви рамене:

— Веднъж попитали известния криминален съветник Дженато кога ще хване дюселдорфския убиец и той отговорил, че това ще стане, когато оня забрави парченце от ножа си в някое женско тяло. Така и станало: веднъж острието се счупило, полицаите го намерили и по него открили престъпника… Но какво мога да кажа аз? В нашия случай лошото е това, че убиецът преспокойно зарязва изстреляната гилза и че винаги му е достатъчен един изстрел.

— Професионалист! — замислено каза Бружек. — Не стреля в главата, а в тялото, и то винаги така, че смъртта идва като мълния. Като че е учил анатомия!

Съветникът погледна Мразек и одобрително кимна с глава. Мразек се изчерви като юноша, защото беше човек с чувствително сърце.

— И няма абсолютно никакви мотиви — каза Бружек. — А така се работи много трудно. Няма за какво да се хване човек.

— Господа, ако ви кажа, че ми се струва напълно невъзможно той да бъде уличен с обикновените методи, сигурно няма да хукнете да го разправяте някъде. Но се боя, че съм прав — въздъхна съветникът.

Но независимо от това в следата, която намери Мразек, можеше да се провери. Всъщност това не беше следа, а само хрумване. Двама студенти по медицина, които живееха в Збраславската област, бяха извикани на разпит. Но без резултат.

В неделя съветникът и семейството му направиха излет с параход до Завист. Съпругата му беше приятно изненадана, а синът — също, още повече че в последно време излизането му беше забранено, да не говорим за излетите. Те изобщо не подозираха, че отиват да огледат местопрестъплението. Връщайки се с препълнения параход, съветникът установи две неща: първо, там наистина ходят много хора, така че ако убиецът изобщо разсъждава, то разсъждава правилно. В това непрекъснато преселение на народите може лесно да се скрие. Но това си има и лоша страна — навсякъде има толкова много хора, че никъде не можеш да си сигурен, че си сам. Защо тоя човек не се плаши от това? Очевидно, защото не разсъждава… В такъв случай може да се направи само едно — да се подсилят патрулите и дни и седмици наред да ходят из горите и незабелязано да дебнат. Може пък някой да попадне на подозрителен човек.

Разбира се, полицейският съветник от Прага не е упълномощен да дава съвети на полицията в провинцията особено когато тя има свои специалисти от областното комендантство.

В понеделник съветникът намери на бюрото си едно сведение, което го потресе: в областта Збраслав е намерен труп на жена на средна възраст. Убита е с един изстрел. Недалеч от тялото пак е намерена гилза с калибър 9 мм, еднаква с предишните две. Жената била готвачка в збраславската гостилница и живеела в Завист заедно с омъжената си дъщеря. Убийството станало на същото място, със същото оръжие, по същия начин. Убиецът не е докоснал жената нито преди, нито след убийството. Тя лежала настрани с равнодушен израз на лицето, смъртта я изненадала толкова бързо, че не успяла да осъзнае това. Намерена е няколко часа по-късно, в ръцете й — чантичка с пари, защото била взела заплата. Значи, и сега мотивът „грабеж“ е изключен. Отново никой не чул изстрела.

— Позволявам си да забележа, господин съветник, че ни как не ми се иска да съм на мястото на збраславските полицаи — каза Бружек. — Много неприятно положение.

Съветникът само кимна с глава. Беше обигран и усети в тона на Бружек някакво облекчение. Като че искаше да каже: слава богу, че това не е на наш гръб. Като си излезе Бружек, и съветникът потри ръце.

Вечерта за мариажа в кръчмата „При чеповете“ се появи рядък гост — полицейският полковник Йержабек, който беше главата на провинциалната полиция. Той не идваше много често на мариаж и като го видя, съветникът Вацатко веднага разбра, че положението е лошо.

Докато си разглеждаше картите, полковникът каза на съветника:

— Е, какво ще кажете за Збраслав? Неприятно, нали?

— Неприятно, но те ще се справят.

— Да се надяваме, изпратил съм им подкрепление — каза полковникът и обяви коз. После се наведе към съветника:

— Ама вие можете да им помогнете малко, нали?

Тъй като пражката и провинциалната полиция по принцип не се бъркат една на друга в работите, съветникът каза предпазливо:

— Вече взехме мерки, в случай че оня се набута в нашия район.

— Оставете това — каза полковникът, като наблюдаваше как съветникът му измъква печалбата. — Аз държа по-скоро на вашата лична помощ. Като колега на колега.

— И какво смятате, че трябва да направя? — попита съветникът и съвсем неочаквано игра с валето, после с попа и на края ги прибра.

Полковникът загуби играта, но като че бе предвидил това. Наведе се към съветника:

— Ами ако отидете в Збраслав да погледнете на място?

Съветникът се усмихна:

— Вчера бях там.

— Е и…? — вдигна вежди полковникът.

— Е и нищо — каза съветникът. — Но ако ви интересува моето лично мнение, тогава ще ви кажа, че това е някакъв луд. А такива се хващат много трудно… Ако аз бях комендант на Збраслав, щях да обсадя гората така, че никой да не може да припари там. Разбира се, щях да сложа патрули и другаде. Представете си, че оня е луд и че изпитва непреодолимо желание да убива точно там… И изведнъж не може. Какво ще направи тогава?

— Не знам — каза полковникът.

— Такова желание е като жажда, разбирате ли? Човекът просто е принуден. Принуден е да убива… И като не може — ще се издаде по някакъв начин. Може би ще иде на друго място. Знам, че има риск, но нищо друго няма да помогне.

— Жажда, казвате — рече замислено полковникът и извика келнера. — Може и да сте прав. Донесете ни една бутилка. Или пък две наведнъж, а?

Наоколо гостите зашумяха от учудване.

Преди да си пийнат, полковникът каза:

— И все пак ще се радвам, ако отидете до Збраслав… Поне за успокоение на коменданта, не е на себе си от тая история. И даже не му се чудя.

Така по време на играта на карти, както често става в историята, беше взето велико решение. На другата сутрин в Збраслав дойде заповед от областното комендантство и стражарите си изпотрошиха краката. Просто навсякъде се появиха патрули, подсилени от съседните области. И в своето отчаяние стражарите прибираха всеки, който им падне. Който се покаже в гората, заминаваше за участъка и след това в къщи със строгото предупреждение и напомняне да си седи по-добре на двора.

Щабният подофицер Кострхоун стигна до неопровержимото убеждение, че най-доброто и най-незабележимото прикритие за убиеца е реката. Преструва се, че лови риба, и наблюдава какво става наоколо. Види ли, че е чисто, влиза в гората и убива. Затова когато по време на обиколките си Кострхоун попадна на възрастен господин, който дори не ловеше риба, а само зяпаше наоколо, всичко му стана ясно. На всичкото отгоре тоя мъж кихаше доста често и най-вероятното обяснение беше, че е настинал именно някъде в гората… Подофицерът го подбра веднага и го заведе в участъка. Мъжът вървеше с него и непрекъснато си бършеше носа, на моменти изглеждаше, като че плаче. Установи се, че това е Вацлав Боуше от Прага, по професия детектив. Злополучният подофицер получи такова мъмрене от коменданта, че сериозно се замисли дали да не подаде заявление за преместване.

Всъщност и Боуше си получи своето в Прага, и то от самия съветник.

— Какво означава това, Боуше? Уж сте възрастен и разумен човек, а изведнъж постъпвате като малко момче. Защо не показахте веднага служебната си карта?

— Бога ми, аз исках да разбера как оня подофицер беше стигнал до извода, че точно аз съм убиецът. Исках да се поуча, господин съветник.

Боуше кихна и съветникът заяви, че няма да търпи никакви фокуси и ако господа детективите искат да покажат на стражарите, че за нищо не ги бива, да го направят по друг начин, например като заловят убиеца в Прага.

Но това не стана.

Широката акция продължаваше, но резултатите бяха печални. Патрулираха дори и пожарникарите, а при една нощна акция местните „соколи“[2] едва не се изпозастреляха, тъй като взаимно се бяха взели за престъпници. Туристите престанаха да идват в Завист, защото ги арестуваха на поразия. Областта запустя. Който се отбиваше насам или не знаеше за цяло го това разследване, или пък не му отдаваше необходимото значение и попадаше в неприятно положение. Тия, които търсеха уединение по двойки, се озоваваха в участъка. Един бръснар от Винохради стигна дори до бракоразводния съд, защото неговата съпруга бе хваната в гората на Завист с някакъв продавач.

Господин Кодада, собственикът на тукашния ресторант за туристи, заяви, че той е следващата жертва на убиеца заедно с цялото си заведение, защото е принуден да фалира.

Пражката полиция търсеше усилено следи в своя район и не беше чудно, че всеки неин случай се свързваше с това. Когато беше съобщено, че прислужницата от Нусле Мария Патейдлова не се е прибрала една сутрин при господарката си, полицията беше сигурна, че това е следващата жертва. Но слугинята Мария беше станала жертва само на някой си водопроводчик от Карлин, който след това бе принуден да се ожени за нея.

Збраславският комендант беше изпаднал в отчаяние, но съветникът Вацатко, който го посети, го утешаваше любезно:

— Положението не е толкова трагично! Все пак нещо сте постигнали. Убиецът вече разбра, че сте по следите му, и се уплаши.

— Такива не се плашат — въздъхна недоверчиво комендантът.

— Грешите! Плашат се и още как! Ако е някой луд, а аз съм убеден в това, вече е разбрал, че няма да се добере до любимата си гора.

— Но това означава, че вие подозирате някой от тукашните хора, господин съветник! — ужаси се збраславският комендант.

— Не е задължително, може да идва отнякъде.

— Не е възможно, защото във всеки влак имаме хора, а железничарите докладват за всяко подозрително лице.

— Кой ви е казал, че идва с влак? Той можела дойде с автобус, параход, лодка, кола…

— И колко ще продължи това според вас?

— А, това не мога да ви кажа, но известно време трябва да издържите — отговори съветникът с утешителен тон, но, честно казано, и самият той вече не беше много сигурен.

Дойде лятото, хората изпозаминаха в отпуска, което допринесе много от взетите мерки да загубят ефективността си, въпреки че тая година в Завист не дойде никой и вилите останаха празни.

И полицията отбеляза летния сезон — детективите се преместиха в къпалните, хем да се понапекат, хем да погледнат кой всъщност краде в кабините и тая година. Вечер от Жофин[3] се носеше тъжна музика и по Вълтава плуваха лодки с влюбени.

После лятото се устреми към края си, в кръчмите сламени вдовци се разделяха с приятелите си и печално казваха:

— Още едно лято си отиде. Утре си идват жената и децата… — И организираха едно последно пиене, за да проличи колко съжаляват.

Вечерта след единайсет дежурният старши стражар Йедличка бавно крачеше — нагоре по улицата към Фолиманка и се канеше да наобиколи към Звонарка и след това да се отбие долу в хотел „Екселсиор“, където да изпие една бира очевидно за сметка на някой от посетителите; когато е дежурен, старши стражарят не може да седне в кръчмата, но може да изпие една чашка на крак, ако са го поканили, защото не е учтиво да отказва. Човекът с униформа не бива да пренебрегва обикновените хора. За последен път той пи бира преди един час в Нусле, където някакви познати се разделяха с ваканционната си свобода.

Припряно почукване на женски токчета накара Йедличка да се обърне и да погледне кой бърза толкова по тясната пътечка, която идваше от детската болница и пресичаше Карловия хълм. Това не беше някое преследвано момиче, нито пък хубавичка млада жена. За съжаление в тоя късен час бързаше някаква не особено симпатична жена и което беше по-лошо, тя идваше право при него.

— Господин старши стражар, отидете да изпълните служебните си задължения! — каза тя задъхано, но строго.

Старши стражарят Йедличка със задоволство отбеляза, че тя успя да различи чина му. Много хора не усещат разликата между стражаря и старши стражаря. Но тъй като не желаеше някой да му се бърка в изпълнението на служебните му задължения, той сърдито измърмори:

— За какво говорите, госпожо?

— Там лежи един пиян! — каза строгата жена и посочи хълма зад гърба си.

Старши стражарят беше в добро настроение и затова се усмихна:

— Щом като не е нещо по-лошо! Тая топла нощ, госпожо, е много подходяща за спане на открито.

— Как смеете! — изсъска строго жената и острата й брада, щръкна нападателно. — Как смеете! И това го казва полицейски служител?…

— Вижте какво, госпожо, аз знам какво трябва и какво не…

— Сигурно не знаете и аз апелирам да вземете мерки!

— По дяволите, госпожо, не ми се бъркайте в работата, ясно ли е?

— Не съм ви никаква госпожа, аз съм съпругата на главния районен инспектор Соучек!

Старши стражарят познаваше своя началник и затова учудено замълча. Но тъй като искаше да го оставят на спокойствие, той измърмори:

— Ама моля ви се, аз само… той като си лежи там, това не е нарушение на обществените норми и няма нужда…

— Има, защото вие сте тук, за да поддържате реда. Сигурно според вас пияниците могат да се въргалят, където им скимне, а полицията внимателно да ги прескача! Изпълнете задълженията си, иначе утре ще идете на рапорт!

Старши стражарят въздъхна и дори отдаде чест на злобната дама. Запъти се нагоре по хълма. По пътя си казваше, че още тая минута главният районен инспектор трябва да бъде обявен за великомъченик.

Строгата дама вървеше след него, сигурно за да проконтролира как той изпълнява служебните си задължения. По пътя старши стражарят пъшкаше и с тъга си мислеше, че с бирата му е свършено. Горе на хълма под храстите наистина лежеше някакъв човек. Йедличка го разтърси, като същевременно вдъхваше познатата миризма на спирт. Наблизо лежеше празна бутилка. Като я погледна, старши стражарят се обърна назад, където стоеше съпругата на главния районен инспектор Соучек, и каза:

— Ако е изпил всичко това, значи, е пиян като кютюк и това ще бъде отравяне с алкохол. Най-добре ще е да го оставим да спи.

След това той приклекна, за да обърне мъжа. Но под тялото усети нещо мокро и лепкаво. Като светна с фенерчето, видя, че цялата му ръка е изцапана със съсирена кръв. Земята под тялото също беше просмукана с кръв. А до мъжа лежеше пистолет.

— Знаете ли, госпожо, това е самоубийство или поне опит за самоубийство. Нищо чудно, като се е подредил така… Дявол да ги вземе хората днеска!

После старши стражарят изтича долу до будката, за да телефонира на „Бърза помощ“. Като откараха ранения (или може би мъртвия?), Йедличка взе пистолета и бутилката и ги занесе в участъка.

— Човече — каза дежурният, — ако не се лъжа, тоя патлак е деветка. А деветките сега са най-търсените! Занеси го в криминалната; никога не се знае!

Да, никога не се знае… Старши стражарят не знаеше, че ще открие нещо, което цялата полиция не успя да намери. А съпругата на главния районен инспектор не знаеше, че нейната строгост ще влезе в историята на пражката полиция.

Защото в криминалната, като стреляха в опитната кабина, установиха, че това е същият пистолет, който търсеха. Всички опити доказаха съвсем ясно, че с него са били убити и девойката Милада, и пенсионерът Новак, и третата жертва, готвачката от Завист.

Пияният със сплескания нос беше Йозеф Пирко, лекуван неколкократно в института за душевноболни. Сега живееше в едно мазе, където беше пълно с автобусни и жп билети до Завист, имаше и няколко билета от пражкото параходство. Там бяха намерени и рибарски такъми, които той явно е носил със себе си, за да може по-дълго да стои близо до гората, в която убиваше. Само че напоследък тая гора беше толкова завардена, че той бе обхванат от отчаяние. Започна да пие повече отпреди, за да събере кураж да убие себе си. И когато долу трамваят за Нусле изскърца на завоя, той натисна спусъка. Той, който можеше да застреля толкова сигурно друг човек, не улучи себе си точно.

Умираше няколко дни, покрай леглото му се сменяха господата от криминалната, но не успяха да научат кой знае колко. Лекарите се бореха за неговия живот, но без резултат. Всъщност що за борба беше това: да го спасят за бесилката или за доживотен затвор в лудницата.

На края смъртта мъдро сложи край на целия случай.

Стражарите напуснаха горичката около Збраслав и летовниците отново започнаха да идват в Завист. Животът се върна в релсите си.

Щабният подофицер Кострхоун бродеше покрай брега на Вълтава и чакаше повишение. Защото единствено той всъщност беше прав за тоя случай. Той чакаше търпеливо, защото беше рибар. И тъй като беше и полицай, знаеше, че Справедливостта е сляпа…

Бележки

[1] Слаб като скелет човек. — Б.пр.

[2] Членове на патриотичната физкултурна организация „Сокол“. — Б.пр.

[3] Жофин — старото име на Славянския остров в Прага на Вълтава. — Б.пр.

Край
Читателите на „Убиец“ са прочели и: