Анет Бродрик
Непреодолимо изкушение (5)

Пета глава

Куин загуби представа за времето. Съсредоточи цялото си внимание върху това да не изхвръкнат от пътя. Както и върху посоката: трябваше да продължат право на север. И в същото време му струваше огромни усилия да пренебрегне непрестанно нарастващата болка в ръката.

Интересно, адреналинът, плъзнал по тялото му, бе притъпил болката непосредствено след злополуката. Не му беше за пръв път. Беше получавал и рани от нож. И всеки път наблюдаваше тази реакция на своя организъм.

Сега пък разполагаше с достатъчно време да анализира болката и да си блъска главата какво ще прави с тая рана.

Бяха прекосили най-пустинните райони на страната. Сигурно скоро щяха да съзрат по-цивилизовано селище. И той щеше да намери начин да върне Дженифър в седалището на нейната организация в Сироко.

Не желаеше повече да я излага на опасност. Но на кого ли можеше да се довери? Трудно му бе да разсъждава, притиснат от силната болка. Опита се да намери подходящ начин, за да опише какво усеща, и така да поуталожи болката. Ако успееше да я вкара в рамките на някакво по-определено усещане, навярно можеше и да я укроти, да я пропъди.

И тъй, болката бе пулсираща, сякаш всеки удар на сърцето му разпращаше болезненото туптене до всеки нерв; ръката ту изтръпваше, ту отново болеше… Ах, и тия дупки по пътя… Да видим, май рамото вече е напълно безчувствено…

Не, и това не помагаше. Нужно му бе нещо, което да го разсее.

— Говори ми — изрече, без да усети колко мрачно и грубо прозвуча.

Толкова време вече се носеха по неравния път в мълчание, че когато Куин проговори, Дженифър трепна от изненада.

— За какво да ти говоря?

— За каквото и да е. Например за семейството.

— Вече ти разказвах. Сега ти ми разкажи за твоето.

— Нима има нещо за разказване! — процеди Куин през зъби. Май трябваше да понамали скоростта, че поне част от изровените ями да избегне.

— Имаш ли сестри?

— Не.

— Братя?

— Не.

— Ами баща? Майка?

— За тях вече ти разказах.

— О, да. Разбираше ли се с тях?

— С баща ми просто не ми се удаде подобна възможност. Загинал като летец изтребител по време на войната в Корея. Бил съм още бебе, когато го убили.

— О, съжалявам.

— Не ти липсва човек, когото никога не си имал до себе си.

— Аз самата не съм толкова уверена.

— Случвало се е и аз да се съмнявам, но би могло и по-зле да бъде.

— Беше ли привързан към майка си?

— Предполагам, че да. Опита се да замести бащата във всяко отношение. Идваше да гледа всичките ми мачове, такива неща.

— Омъжи ли се повторно?

— Не. Разправяше, че не искала никой друг след загубата на баща ми. — Той се усмихна, потънал в спомените. — А много мъже я искаха, това си го спомням. Имаше прекрасни тъмни очи, удивителна кожа и дълга копринено мека черна коса. Баща ми я харесвал така и затова тя никога не отряза косите си.

— Сигурно много го е обичала.

— Беше се вкопчила в него, ако разбираш какво искам да кажа. И отказваше да продължи живота си без него.

— Но нали те е отгледала.

— Да. И все се оплакваше, че ни най-малко не приличам на нейния любим.

— Колко тъжно. Ти си много привлекателен мъж, Куин. Чудя се дали майка ти някога го е забелязала.

Той я изгледа крадешком и се ухили.

— Благодаря ти за милите думи. Трогнат съм.

— И с право. Не се случва често да раздавам комплименти. — Дженифър помълча минута-две, след което продължи през смях. — Не съм казала нищо за характера ти. Само за външността.

Куин се усмихна в отговор, сетне рязко пое дъх.

— Какво има? — разтревожи се Дженифър.

— Нищо. Просто съм ужасно изморен. А ти едва ли умееш да караш джип като този.

Младата жена неприязнено изгледа педалите.

— Е, ако се наложи, мога и да опитам — рече тя. — Честно казано, не си падам много-много по колите. Не ги разбирам, предполагам това е причината. Но ти наистина ли си толкова изтощен?

— А, не е страшно. Ще спрем в следващото селище и там ще се опитам да намеря кой да те откара в Сироко. Едва ли има повече от ден-два път до крайбрежието. Ако намеря достатъчно надежден човек…

— Нали ти обеща да ме откараш в Сироко.

— Няма смисъл. Оставихме зад гърба си огромен пустинен район, тъй че твоите похитители едва ли биха ни настигнали. Никой няма да те търси толкова далеч на север. А може и с твоята група да се свържем, та от тях да поискаме транспорт. Така май ще е най-сигурно.

При тези думи Дженифър усети да я пронизва остра болка. Той наистина гореше от нетърпение да се отърве от нея, сякаш последните няколко дни нямаха абсолютно никакво значение.

А тя какво бе очаквала в края на краищата? Клетва за вечна вярност и любов? Та те бяха двама напълно непознати. Какво от това, че бяха споделяли едно легло, бяха преживели ураганна буря…

Дженифър се укори, задето бе забравила истинската причина, довела я в Ширан.

— Предложението ти ми допада — произнесе безизразно.

И повече никой от двамата не проговори.

 

 

Малко преди обяд пристигнаха в село Хидаж. Дженифър го разпозна и почувства огромно облекчение. Няколко пъти бе идвала тук, познаваше местните жени, повечето от децата им.

Последната част от пътуването бе изопнала нервите й. Сега, след като знаеше колко противно е присъствието й за Куин, искаше й се земята да се разтвори и да я погълне без следа. Първите часове от пътуването им той бе изтърпял с известна неприязън, след което като че ли се бе примирил с факта, че предстои да прекарат няколко дни заедно. Е, тези няколко дни бяха изтекли и той очевидно искаше час по-скоро да се отърве от нея.

Дженифър отказа да го погледне на причудливата светлина преди здрача. Представяше, си как изглежда. И тъкмо затова не искаше да си припомня. Всъщност канеше се да направи върховно усилие да забрави този мъж колкото е възможно по-бързо.

Ала ето че щом позна къде се намират, се обърна към своя спътник и рече:

— Това е Хидаж! Неведнъж съм идвала в това село. Можеш просто…

Ужасена се взря в мъжа до себе си. Под загара лицето му бе мъртвешки сиво, едри капки пот блестяха по челото му.

— Какво ти е?

— Нищо ми няма! — отвърна Куин, без да я погледне. — Значи познато ти е селото. Чудесно. Ще ми посочиш ли къде мога да те оставя?

Дженифър наклони тяло към него.

— Не изглеждаш много добре, Куин. Тресе ли те? — Понечи да пипне челото му, ала той рязко отметна глава.

— Остави ме на мира, ако обичаш. Мога и сам да се грижа за себе си, ясно ли ти е?

— Както кажеш — бе лаконичният й отговор.

— Къде да те откарам?

— Можеш да ме оставиш, където пожелаеш. Сама ще се оправя.

— Това се казва мъжко момиче! — промърмори Куин и мина на по-ниска предавка, за да изчака да се изтеглят другите коли.

— Виж, наистина не знам с какво те разсърдих този път, но те моля да ме извиниш. — Говореше, вперила поглед право напред. — Все си мислех, че сме станали приятели през тези няколко дни. Ако с нещо съм те засегнала…

— На погрешен път си, госпожице, уверявам те. С нищо не си ме засегнала. На мен също ми беше приятно да те опозная, не го отричам. Имай предвид обаче, че не съм дошъл в Ширан да завързвам нови познанства, колкото и интересни да са те. От службата ме изпратиха тук, по-точно на онова място, дето е на неколкостотин мили на юг, тъй че ако не възразяваш, ще намеря сигурно убежище за теб, след което ще се върна към работата си.

— Точно така! Побързай, че току-виж, пропуснал си да плениш или застреляш някой и друг невинен турист!

Куин извърна към нея черните си очи, след което безмълвно се вторачи отново в пътя.

— Прости ми — разплака се Дженифър. — Не исках да кажа това. Не разбирам какво ми става. Никога досега не съм се държала толкова грубо… с когото и да било. Сама не намирам обяснение, но наистина съжалявам.

— Забрави го. Немалко преживя и досега се държа чудесно. Наистина. — Този път не я погледна. — Няма за какво да плачеш.

— Ще ми липсваш — промълви Дженифър.

— Склонен съм да ти повярвам — без никаква ирония отбеляза Куин. — Все едно да плачеш за преминал зъбобол.

— Ето — обади се тя, разпознала улицата, по която се движеха. — Свий надясно. На пет-шест пресечки оттук живее едно от семействата, които ни предложиха помощта си при разпределяне на храната. Те сигурно знаят кога се очаква следващата доставка. И на връщане ще ме откарат в Сироко.

Куин мълчаливо се подчини и направи завоя, ала всяко движение му струваше огромно усилие, сякаш мускулите го боляха.

— Защо не отпочинеш, преди да тръгнеш по обратния път — предложи Дженифър.

— Трябва първо да свърша някои неща, после може би…

— Хайда с удоволствие ще ти предложи да отседнеш у тях, сигурна съм. Имат една-две допълнителни стаи, които използваме, когато идваме тук.

Спътникът й само поклати глава. Дявол да го вземе! Защо внезапно бе станал толкова опак?

— Ето къщата — посочи тя и Куин спря джипа под маслиновото дръвче. Без да изключва мотора, просто изчакваше тя да слезе. — Няма ли да влезеш поне за минутка?

— Не е нужно да те изпращам до вратата. Вече си голямо момиче, нали? Пък и ти познаваш тия хора, а аз не.

Дженифър сякаш не вярваше на сетивата си. Взря се в лицето му и отново я порази болезнената му бледност. Та той беше болен. И въпреки това упорстваше, беше готов да си замине и да я остави, все едно нищо не се е случило.

Тя трябва да го бе заразила. Точно така! И той държи тя да не узнае, затова ще си тръгне, ще напусне живота й и тя няма да го види никога вече…

С рязко движение Дженифър измъкна ключа от таблото. Моторът трепна и замлъкна.

— Какво правиш, по дяволите!

Дженифър невъзмутимо слезе от колата, заобиколи и когато застана от неговата страна, спокойно изрече една-единствена дума:

— Слизай.

— Виж какво…

— Няма какво да гледам. Омръзна ми да се правиш на единак, който от нищо и от никого няма нужда. — И докосна ръката му, за да подсили значението на думите си.

И сякаш за да я опровергае, Куин изгуби съзнание за първи път в живота си.

 

 

Някой се готви да ми откъсне ръката, реши Куин. Усукването продължи и той едва не изкрещя от болка. Опита да се измъкне, ала някой го държеше здраво.

Сетне го дамгосаха с нажежено до бяло желязо.

Това бе всичко, което помнеше.

По-късно долови гласове, до кожата му допряха влажна хладна кърпа, която облекчи сгорещеното му тяло.

А ръката го болеше. По дяволите! Какво бяха направили с ръката му? Ако бяха я отрязали, защо болеше толкова силно? О, спомни си. Дори след загубата на крак или ръка нервните окончания поддържат илюзията… а и болката.

Но какво правеха тези хора с тялото му?

— Лежи спокойно, Куин. Всичко ще бъде наред. Лекарят извади куршума. Не ми повярва, че си докарал колата дотук с това парче олово в ръката. Засега се справяш чудесно, скъпи, поздравявам те.

Кой ли му говореше? И кой ли го нарече „скъпи“? Дори собствената му майка отказваше подобни най-дребни жестове на внимание. А той бе положил толкова много усилия. Държеше на всяка цена тя да се гордее с него… да му каже един ден: „Ти си пълно копие на баща си.“ Но тя не го направи. Никога. И един ден просто почина.

А той си нямаше никого. Защото не се нуждаеше от никого. Чудесно си живееше и сам.

— Хайде, любими, отвори си устата. Това е бульон, който ще ти помогне по-бързо да се възстановиш. Поне го опитай. Заради мен. Моля те.

Тази жена продължаваше да го измъчва с нежния си глас и още по-нежни ръце. Навярно щеше да го остави на мира, ако й се подчини.

Виж ти, та тя ухае прекрасно. Каква е тая дреха, че излъчва тъй неповторимо ухание… Това на бузата й кичур коса ли е? След минутка ще отвори очи и ще разбере. Само след минутка. Все още се чувства твърде уморен. Мъничко ще поспи и после ще разбере коя е тази жена…

Когато най-сетне Куин отвори очи, стаята бе изпълнена с мъждиви сенки и мъжът се досети, че в камината е запален огън. А той нямаше представа къде се намира. Дори нещо по-лошо, не искаше и да узнае.

Навярно му бяха дали нещо за успокояване на болката. Вече изобщо не усещаше ръката си. Което означаваше, че бяха я отрязали. Едва ли можеше да бъде напълно сигурен, тъй като не чувстваше почти нищо, просто се носеше на няколко сантиметра над леглото и усещането бе изключително приятно.

Погледът му лениво обходи стаята, додето Куин установи, че не е сам. Млада жена в тънка домашна роба и с руси коси, които меко падаха върху раменете й, се бе сгушила в стол до леглото му.

— Дженифър? — прошепна той в недоумение.

Тя тутакси отвори очи и се приведе напред, за да опипа челото му.

— Температурата е спаднала — отбеляза делово. — Това е добре.

— Какво правиш тук? — Усещаше гърлото си пресъхнало като след пясъчната буря.

Дженифър наля вода в чашата, поднесе му я, като повдигна главата му. Изчака да я изпие и едва тогава му отговори:

— Грижа се за теб, какво друго!

— Откога съм тук? — попита Куин и отново се озърна.

— От три дни.

Той отчаяно затвори очи. Беше изгубил три дни. Дали Омар би повярвал…

— Чуй ме, Куин. Ти беше на крачка от смъртта. Раната на ръката ти се инфектира. Можеше да загубиш цялата ръка. Не разбираш ли какво ти говоря?

— Но ръката ми е на мястото си — изненадан отбеляза той.

— Естествено. Отстранихме само куршума.

— Аз пък сънувах, че са ми я отрязали.

— Но защо не ми каза, че си ранен, Куин?

— Не беше наложително.

— Предполагам, от грижа за крехката ти спътница.

Куин се усмихна кисело.

— Не казвам, че се уча от Джон Уейн, но не съм по-лош от него…

— Гладен ли си? — смени темата Дженифър.

— Колко е часът?

— Наближава един.

— Къде се намирам?

— В дома на Хайда.

— Свърза ли се с твоята група?

— Да. Радвам се, че им се обадих. Почти ме бяха отписали. Ранди и Пол отново са в Сироко.

— Значи не са били убити.

— Не, слава Богу. Ранди обаче е тежко ранен.

— Нека им е за урок да не си пъхат носа, където им падне.

— Ти какво, искаш да се караме ли? По тоя въпрос мненията ни никога няма да съвпаднат, това ясно ли е? Според мен, за да има мир, първо гладуващите трябва да получат храна, а ти пък смяташ, че ще го постигнеш, като изпозастреляш всеки, който не споделя мнението ти.

— Не бих се изразил точно по този начин. Моето отношение към света просто е по-реалистично, това е.

— Въпрос на гледна точка наистина.

— Имаш право. Но даваш ли си сметка, да речем, какво би ти се случило, ако аз не бях изявил желание да отърва заговорниците от присъствието ти?

— Щяха да ме убият.

— Именно. Но докато се стигнеше дотам, вече сама щеше да молиш по-скоро да настъпи краят ти.

— Нищо не разбирам. Целият свят като че ли се е побъркал.

— Не искам да споря с теб, Дженифър. Просто гледай по-реално на онова, което искаш да постигнеш, и жертвите, които си готова да принесеш. Целите ти са достойни за уважение и в същото време без особена практическа стойност. Поне засега.

— Какво искаш да кажеш? Какво означава „засега“?

— Виж, това е нещо, за което не мога да говоря… Повярвай ми, през следващите няколко месеца в тази страна ще бъде доста опасно, тъй че ти и твоите приятели ще преживеете само разочарования, ако останете тук.

— Значи смяташ, че трябва просто да си стегнем багажа и да забравим за гладуващите деца.

— Не съм казал да ги забравите. Просто намерете местни хора, които да разпределят храните, щом доставката пристигне в Сироко.

— Но нали тъкмо това правехме, когато твоите хора ни спряха.

— Това не бяха „мои“ хора.

— Нали работиш заедно с тях.

— За което трябва всяка вечер да отправяш благодарствени молитви.

— Вече го направих — тихо промълви Дженифър.

Гледаха се мълчаливо няколко минути, докато накрая той затвори очи.

Не беше лесно да се спори с тая жена. Бе направил всичко възможно, за да я избави от опасностите, но не бе в състояние да я спре. Само че следващия път нямаше да бъде наблизо, за да я спаси.

— Куин?

Той не отвори очи.

— Какво?

— Искам да знаеш, че съм ти признателна за всичко, което направи за мен.

— За мен беше удоволствие, госпожице.

— Говоря сериозно. Та ти рискува живота си…

— Лека нощ, Дженифър. Не е ли време да си лягаш?

Чу я как става от стола, но не бе подготвен за онова, което последва: докосването на устните й. Отвори очи и съзря косите й, обгърнали го като копринени струи, преграда срещу заобикалящия ги свят. Сетне спусна клепачи, защото целувката й стана по-страстна, а той не успяваше да надмогне вълнението.

Вдигна ръка само да погали младата жена, а тя се отпусна в леглото до него, като внимаваше да не нарани болната му ръка. Целувката й бе като полъх, тъй лека и нежна, сякаш го бе докоснала пеперуда в полет.

Дженифър обгърна лицето му, плъзна пръсти покрай ушите и ги зарови в гъстата коса, която през време на тъй дългото им пътуване копнееше да разроши.

Почувства как се опитва да разтвори устните й с език и възторжено откликна. А когато понечи да се отдръпне, ръката му на тила й се стегна в здрава хватка.

Той сякаш изпитваше удоволствие от начина, по който тя отвръща на ласките му, насърчаваше я заедно да се впуснат в още по-вълнуващи интимни открития, настройваше я към ритъма, обещаващ да им донесе върховна наслада.

В един миг Куин отпусна ръка и простена.

— Извинявай — тутакси се надигна Дженифър. — Ръката ли те заболя?

Усмивката, която й отправи, бе тъй прелъстителна, че младата жена пламна.

— Нека кажем, че и да си ми сторила нещо, то няма нищо общо с болката в ръката ми.

— О — плахо промълви тя и макар да чувстваше колко силно гори лицето й, отказа да сведе поглед. Та той имаше най-прекрасните, черни като нощта, очи. Искряха на светлината от огъня и в глъбините им проблясваха тъй примамливи обещания, че сърцето й лудо затуптя. — Нека все пак те оставя да поспиш — предложи с последни сили.

— Това би било най-разумното решение за момента.

Дженифър се изправи и го изгледа с копнеж. Лекарят обаче я бе предупредил колко силни са предписаните му лекарства и тя реши, че не е честно да се възползва от слабостта му. Навярно едва ли би събрал сили да…

— Лека нощ, Куин.

— Лека нощ, Дженифър.

Той изчака тя да излезе от стаята, ала я чу как заобиколи леглото, нещо прошумоля, после настъпи тишина. Не можеше да я види, без да се обърне, затова попита:

— Какво правиш?

— Приготвям се за сън.

— Тук ли?

— Естествено. Откакто пристигнахме, все тук спя.

— А какво смята приятелката ти Хайда по въпроса?

— Идеята е нейна. В края на краищата някой трябваше денонощно да се грижи за теб.

След кратък размисъл Куин отново проговори:

— Досетила си се, предполагам, че утре се отправям на юг. — Думите му отекнаха в стаята, изпълниха я сякаш до краен предел. — Налага се — прозвуча последвалото оправдание. — Нима не разбираш?

— Не разбирам. Но ще се доверя на собствената ти преценка.

— Виж, много съм ти признателен за всичко, което си сторила за мен. Досега не бях в състояние дори да изразя благодарността си. По дяволите! Та аз дори не си спомням как попаднах тук!

— Взех ти ключовете от джипа.

Куин се засмя и безкрайно съжали, че не може в този момент да види лицето й.

— Това не си го спомням. Хитро си го измислила.

— Бях изпаднала в отчаяние. Виждах, че нещо не е наред, но мислех, че аз съм те заразила.

— Колко жалко, че не съм прихванал твоята болест. Навярно би ме изкъпала, както аз предишната седмица.

— А защо мислиш, че не съм го направила?

Тя очевидно се шегуваше. Нали в къщата има и други хора… Макар че беше му останал спомен за нечии нежни ръце, които милват тялото му.

— Дженифър?

— Да?

— Ти ли ме изкъпа?

— Ами, да. И оттогава все искам да те питам какъв е тоя белег на корема ти? Като че ли е от прободна рана.

Всемогъщи Боже, тя не се шегуваше. Той никога нямаше да забрави проблесналото острие…

— Лека нощ, Дженифър.

— Лека нощ, Куин.

В гласа й звънтеше насмешка. Дяволите да я вземат, какво й дава право да се мисли за толкова умна!

Май и за двамата бе добре, че на следващия ден му предстоеше да отпътува.