Анатол Франс
Пчелица (10)

Глава десета

в която най-точно се описва приемът, който крал Лок оказа на Пчелица Кларидска

Джуджетата изкачваха гористия хълм по една лъкатушна пътека. В сивата зеленина на дъбове-джуджета, тук-там се издигаха гранитни блокове, голи и ръждиви на цвят, а жълто-червената планина със синкавите си тесни проходи затваряше строгия пейзаж.

Шествието, начело на което вървеше Боб, яхнал крилатия си кон, навлезе в тясна клисура, гъсто обрасла с къпини. Със златните си коси, разпилени по раменете, Пчелица приличаше на самата зора, изгряла над планината, ако е истина, че понякога зората може да се плаши, да вика майка си и да иска да бяга, защото момиченцето стигна до тези три положения, още щом забеляза въоръжените до зъби джуджета, залегнали в засада по всички грапавини на скалата.

С опънати лъкове или с готови за бой копия, те стояха неподвижно. Техните мундири от кожа на животни и дългите ножове, които висяха на коланите им, ги правеха страшни. Дивеч — зайци и птици, бяха натрупани от двете им страни. Но ако се погледнеха само лицата на тези ловци, те нямаха свиреп вид; напротив — изглеждаха кротки и сериозни, както джуджетата от гората, на които те много приличаха.

Всред тях изправено стоеше едно джудже с величествен вид. На ухото му беше забодено петльово перо, а на челото му имаше корона, украсена с цветя от огромни скъпоценни камъни. Мантията му, отметната на рамото, откриваше силна ръка, отрупана със златни гривни. Рог от слонова кост, гравиран със сребро, висеше на пояса му. С лявата ръка то се опираше на своето копие, стойката му излъчваше сила, а с дясната ръка засланяше очите си, които гледаха по посока на Пчелица, към светлината.

— Кралю Лок — обърнаха се към него джуджетата от гората, — водим ти хубавото момиченце, което намерихме. То се нарича Пчелица.

— Добре сте направили — отвърна крал Лок — Тя ще живее сред нас, както повеляват обичаите на джуджетата.

После, като се приближи до Пчелица, той я поздрави:

— Добре дошла, Пчелице.

Крал Лок й говореше нежно, защото вече усещаше, че я обича. Повдигна се на пръсти, за да целуне отпуснатата й ръка, и я увери, че не само няма да й стори нищо лошо, но че ще изпълнява всичките й желания, дори ако си поиска огърлици, огледала, вълнени платове от Кашмир или коприни от Китай.

— Бих искала обувки — каза Пчелица.

Тогава крал Лок удари с копието си по бронзов диск, окачен за вътрешната страна на канарата, и в същия миг всички видяха, че нещо започна да се приближава от дъното на пещерата, сякаш подскачаше топка. Това нещо порасна и показа главата си на джудже, чието лице напомняше онези черти, с които художниците изобразяват прочутия Белизер^[1], но по кожената престилка и по още една, вързана отгоре, се познаваше, че е обущар.

И наистина това беше главният майстор на обущарите.

— Трюк — обърна се към него кралят, — избери най-меката кожа от нашите магазини, вземи златно и сребърно платно, поискай от пазача на моето съкровище хиляда от най-блестящите перли и направи с тази кожа, тези платове и тези перли един чифт пантофки за малката Пчелица.

След тези думи Трюк се хвърли в краката на Пчелица и ги измери най-точно. А тя каза:

— Малки кралю Лок, нужни ми са веднага хубавите пантофки, които ти ми обеща, и щом ги получа, ще се върна в Кларидския край, при майка ми.

— Вие ще получите пантофките си, Пчелице — отвърна крал Лок, — ще ги получите, за да се разхождате в планината, а не за да се върнете при кларидите, защото Вие няма да излезете от моето кралство. Тук ще научите интересни тайни, които никой на земята не е разгадал. Джуджетата превъзхождат хората и за вас е щастие, че сте приета всред тях.

— За мен е нещастие — отговори Пчелица. — Малки кралю Лок, дай ми дървени обувки като на селяните и ме пусни да се върна при кларидите.

Но крал Лок поклати отрицателно глава, за да покаже, че това е невъзможно. Тогава Пчелица събра длани и заговори с нежен глас:

— Малки кралю Лок, остави ме да си отида и ще те обичам много.

— Вие ще ме забравите, Пчелице, когато се намерите на светлата земя.

— Малки кралю Лок, аз няма да ви забравя и ще ви обичам колкото обичам Пръхчо.

— А кой е този Пръхчо?

— Това е моят млечнокафяв кулест кон, с черна грива и черни копита; той има розови юзди и яде от ръката ми. Когато беше малък, оръженосецът Вярно сърце сутрин ми го довеждаше в стаята и аз го целувах. Но сега Вярно сърце е в Рим, а Пръхчо е много голям, за да се качва по стълбите.

Крал Лок се усмихна:

— Пчелице, а не искате ли да ме обикнете повече от Пръхчо?

— Искам.

— Отлично.

— Искам, но не мога; мразя ви малки кралю Лок, защото не ме пускате да видя отново майка си и Жорж.

— А кой е Жорж?

— Ами Жорж. И аз го обичам.

Обичта на крал Лок към Пчелица беше пораснала много само за няколко мига и тъй като вече хранеше надеждата, когато тя стане голяма да се ожени за нея и по този начин да помири хората с джуджетата, той изведнъж се уплаши, че Жорж може по-късно да стане негов съперник и да обърка намеренията му. Затова свъси вежди и се отдалечи с наведена глава, като угрижен човек.

Пчелица видя, че е разсърдила крал Лок, дръпна го леко за полите на мантията и му каза с тъжен и ласкав глас:

— Малки кралю Лок, защо и двамата да бъдем нещастни?

— Пчелице, поради редица причини аз не мога да Ви върна на Вашата майка — отговори крал Лок, — но ще й изпращам сън, който ще я осведомява за Вашата съдба, скъпа Пчелице, и ще я утешава.

— Малки кралю Лок — продължи Пчелица, като се усмихна през сълзи, — намерението ти е чудесно, но аз ще ти кажа какво трябва да се направи. Всяка нощ на майка ми да се изпраща сън, в който тя да ме вижда, а на мене сън, в който аз да я виждам.

Крал Лок обеща да изпълни желанието й. Речено — сторено. Всяка нощ Пчелица виждаше майка си, а херцогинята — своята дъщеря. И това задоволяваше отчасти обичта им една към друга.