Греъм Мастертън
Маниту. Кошмар в Манхатън (6)

Пета глава
Потънали в мрак

Не знам как съм очаквал да изглежда един съвременен шаман, но Пеещата скала можеше по външен вид и със същия ефект да бъде и застрахователен агент. Когато го посрещнах на следващото утро на летище „Ла Гуардия“, той беше облечен в сив мохерен костюм, имаше къса и бляскава от брилянтин коса, а на съвсем не кривия си нос носеше очила с дебели рамки. Беше мургав, с черни блестящи очи, а по лицето му имаше повече бръчки, отколкото могат да се очакват по един петдесетгодишен бизнесмен, но иначе беше абсолютно неразличим от останалите бизнесмени, които слизаха от самолета от Сиукс Фолс.

Приближих се до него и му стиснах ръката. Той едва ми стигаше до рамото.

— Г-н Пееща скала? Казвам се Хари Ърскин.

— О, здрасти. Няма нужда да ме наричаш г-н Пееща скала. Само Пееща скала е добре… Какъв кошмарен полет! През цялото време прескачахме от ураган на ураган. По едно време мислех, че ще се наложи да кацнем принудително в Милуоки (град в щата Уисконсин).

— Колата ми е отвън — казах аз.

Събрахме багажа му и се отправихме към паркинга. Воднистото слънце разтапяше кишата и вече миришеше на пролет. Капчуците капеха и една капка ми капна във врата.

Погледнах нагоре.

— Защо не те уцелват и тебе? — попитах аз.

— Аз към шаман — спокойно отговори Пеещата скала. — Мислиш ли, че една капка вода би се осмелила да ме удари?

Прибрах куфарите му в багажника на колата и потеглихме.

— Харесваш ли модела „Кугуар“? — попита Пеещата скала.

— Не е зле — отвърнах аз. — Харесвам я.

— Аз също имам такава, но зелена — сподели той. — Ходя с нея на риба, а работа използвам една „Маркиза“.

— О! — възкликнах аз. При такава кола шаманството май не запада в резерватите.

Докато пътувахме към Манхатън, попитах Пеещата скала какво знае за случая с Карин Тенди.

— Казаха ми, че някакъв древен шаман искал да се появи чрез тялото й — каза той.

— И не намираш ли това трудно за вярване?

— Че защо? Виждал съм и по-странни неща. За да успееш да избягаш в друго време се иска силна магия, но има документирани подобни случаи. Ако ти си убеден, че е така и д-р Сноу го потвърждава, то склонен съм да ви повярвам.

— Нали знаеш, че това трябва да се пази в пълна тайна? — предупредих го аз, докато задминавах един камион.

— Разбира се. Аз и без друго не бих искал да го разгласявам. В Южна Дакота си имам доходна кантора за инвеститорски консултации и не бих искал клиентите ми да смятат, че съм регресирал до такъв примитивизъм.

— Знаеш също така, че този шаман е много силен, нали?

Пеещата скала кимна с глава.

— Всеки шаман, който може да се прехвърли през три века, трябва да е много силен. Аз попрегледах разни неща по този въпрос и се оказва, че колкото по-голям период от време прескочи шаманът, толкова по-големи са способностите му.

— Откри ли много неща по този въпрос?

— Не много, но достатъчно, за да реша какъв подход да използвам. Сигурно си чувал за Гиче Маниту, Великия Дух. Е, тук имаме работа с духа, или манитуто на шаман. Той явно е много силен, което значи, че още по време на предишния си живот през 1650 г. за него е било четвърто или пето прераждане. Виждаш ли, всеки път, когато един маниту живее на земята като човек, той събира нови сили и знания. Когато стигне до седмото или осмото си прераждане, той вече е готов да се присъедини към Гиче Маниту завинаги като постоянен дух. Това е нещо като духовно израстване.

— И в европейския спиритизъм има подобна концепция. Това, което искам да знам, е как може човек да се пребори с такъв маниту.

Пеещата скала извади от джоба си една пура и я запали.

— Не казвам, че е лесно — продължи той. — Всъщност цялата работа виси на косъм. Но основният принцип е следният: всяка магия може да бъде отклонена според силата си. Не може да бъде анулирана, не може да бъде и прекратена. Тя има собствена инерция, а да се спре тази инерция, би било равносилно на това, да застанеш пред движещ се влак. Но този влак може да бъде отклонен и изпратен обратно там, откъдето е дошъл. Необходима е само достатъчно сила, за да се промени посоката му на сто и осемдесет градуса.

— Може да се окаже по-лесно, отколко си мислиш — опитах се да вдъхна надежда. — Лекарите са правили много рентгенови снимки на този шаман, докато е бил още зародиш, и изглежда са го деформирали или наранили.

— Това няма значение — отвърна Пеещата скала. — Магията е била направена, когато той е бил цял и здрав и само това е съществено.

— Можеш ли наистина да го накараш да напусне Карин Тенди?

— Надявам се. Не вярвам, че ще имам силата да го върна обратно в 1650 г. За това би бил необходим много по-силен и по-опитен шаман от мене. Но това, което мога да направя, е да върна назад растежа в нея, да го изкарам оттам и да го пренасоча към някой друг.

Побиха ме тръпки.

— Някой друг? На кой може да насадиш такова нещо? Какъв е смисълът да спасяваме живота на Карин Тенди, ако ще отнемем по този начин нечий друг живот?

Пеещата скала си дръпна от пурата.

— Съжалявам, Хари, но само това мога да направя. Мисля, че разбра проблема. Няма друг начин.

— Но къде ще отиде този маниту?

— Може да се настани във всеки. Трябва да разбереш, че той ще се бори за живота си и ще търси всякакъв приемник, колкото и да е слаб и възприемчив.

Въздъхнах. Изведнъж се почувствах уморен. Хич не е лесно да се бориш срещу нещо, което не познава физическата умора и е изцяло отдадено на собственото си оцеляване.

— Ако това, което казваш, е вярно, Пееща скала, то направо си взимай обратно самолета за Южна Дакота.

Пеещата скала се намръщи.

— Но ти, предполагам, няма да имаш нищо против да насочим духа към някой друг — наркоман, алкохолик или някой негър престъпник?

— Пееща скала, това не подлежи на обсъждане — отсякох аз. — Целият този проблем е възникнал, защото една раса е проявявала нетърпимост към друга раса. Ако холандците не се бяха отнасяли така с шамана през 1650 г., той нямаше сега да е тук и да ни заплашва. Не виждам никакво оправдание за това, ние да направим същото с някое друго малцинство. Ние просто бихме продължили веригата от злини.

Индианският шаман, в костюм от сив мохер, ме изгледа странно.

— Много ми е чудно, че чувам това точно от бял човек — каза той. — Баща ми, дядо ми и преди това прадядо ми, всички те са считали белите единствено за безскрупулни дяволи с каменни сърца. Сега, след като ни научихте да бъдем твърди и безкомпромисни като вас, вие изведнъж ставате меки.

„Кухуарът“ свистеше по мократа магистрала. Един слънчев лъч ни освети.

— Е, може би сега вече е възможно да бъдем меки — отвърнах аз. — Имаме всичко, от което се нуждаем и можем да си позволим да проявяваме милосърдие. Но независимо от причините, не бих могъл да оправдая прехвърлянето на този маниту в някой друг, без значение от коя раса е, или колко е западнал. Просто не мога.

— Добре — съгласи се Пеещата скала. — Има и една друга възможност тогава. Но трябва да те предупредя, че е много опасна.

— Каква е тя?

— Да изчакаме, докато шаманът излезе от тялото на Карин Тенди.

— Но това ще я убие. Тя вече ще е мъртва.

— Само в общоприетия смисъл. Нейният собствен дух, нейният маниту, ще живее вътре в шамана и може да бъде спасена.

Вече бяхме навлезли в Манхатън и аз спрях на един светофар.

— Не разбирам.

— Не е лесно, признавам — обясни Пеещата скала, — но след като шаманът се появи, ще имаме възможност физически да се справим с него. Може да го затворим, стига да използваме и магически средства за това. После ще го накараме да върне духа на Карин Тенди.

— Ще го накараме ли? Как?

— Като извикаме силата на Гиче Маниту. Всички низши духове му се подчиняват.

— Но не би ли могъл и той да направи същото и да те убие?

Пеещата скала замислено дръпна от пурата си.

— Разбира се. Това е риск, който ще бъда принуден да поема.

— И би ли го поел?

— Да, ако си струва.

— И за колко би си струвало?

— Двайсет хиляди долара.

Направих гримаса.

— Добре. Не те упреквам. Аз лично бих искал много повече, за да си заложа живота.

— В такъв случай — каза Пеещата скала, изхвърляйки пурата си през прозореца, — трийсет хиляди.

Сега вече всичко беше в ръцете на родителите на Карин Тенди. Никой друг нямаше да плати на Пеещата скала толкова пари и никой нямаше право да му разреши да си прави магиите.

Заведох Пеещата скала в апартамента ми и докато той се освежи и изпие кафето, се обадих на родителите на Карин. Казах им кой съм и те ме поканиха на обяд. Надявах се само, че когато чуят предложението на Пеещата скала, храната няма да им приседне.

Около един часа пристигнахме в апартамента на г-жа Карман. Стъкларят беше идвал преди това и прозорецът, който се бе счупил по време на нашия сеанс, беше сменен. Вътре беше топло, луксозно и уютно, но атмосферата определено бе напрегната.

Джереми Тенди беше рус, суховат мъж около петдесетте. Носеше костюм със снежнобяла риза. На лицето му се четеше нещо от дяволитостта на Карин, но при него тя бе пречупена в по-остри и безкомпромисни черти.

Жена му, Ерика, беше ниска и крехка, с дълга кестенява коса и изненадващо големи очи. Беше облечена в черен костюм от „Кристиан Диор“ и носеше семпли златни бижута. Бях запленен от дългите й, блестящи нокти и часовника й за пет хиляди долара.

Г-жа Карман също беше налице, стрелкаше се насам-натам и се опитваше да накара всички да се чувстват добре. Ние обаче се чувствахме странно и неудобно и никакви банални приказки не можеха да променят това.

— Аз съм Хари Ърскин — представих се, като стиснах с всичка сила ръката на Джереми Тенди. — А това е г-н Пеещата скала от Южна Дакота.

— Наричайте ме просто Пеещата скала — предложи Пеещата скала.

Ние се настанихме по столове и дивани, а Джереми Тенди раздаде цигари.

— Д-р Хюс ми каза, че вие се интересувате от случая на моята дъщеря — започна той. — Но не ми обясни кой сте и с какво се занимавате. Бихте ли ми го казали вие?

Аз се изкашлях.

— Г-н Тенди, г-жо Тенди, много от това, което ще ви разкажа, ще ви се стори странно и неправдоподобно. Мога само да кажа, че и аз бях не по-малко скептично настроен в началото, когато разбрах за какво става дума. Но доказателствата са толкова много, че всички, които знаят нещо за болестта на дъщеря ви са съгласни, че това е може би — няма да кажа със сигурност — причината за появата й.

Стъпка по стъпка им разказах как Карин дойде при мен със съня си. Разказах им как съм разкрил холандския кораб и как Амелия е извикала духа на шамана. Разказах им за прераждането на шаманите и за нашето посещение при д-р Сноу, в Олбъни. След това им разказах за Пеещата скала, за това, което той щеше да се опита да направи, както и за това, колко щеше да им струва то.

Джереми Тенди ме изслуша безизразно. От време на време отпиваше от чашата си бренди и палеше цигара от цигара, но лицето му остана безизразно.

Когато свърших, той се облегна назад и погледна жена си. Тя изглеждаше смаяна и объркана, но не можех да й се сърдя за това. Когато го разказвах просто така и на мен ми звучеше твърде фантастично, за да е истина.

Джереми Тенди се наведе напред и ме погледна право в очите.

— Това някакъв опит за измама ли е? — попита той ядосано. — Ако е така, кажете направо и с това ще ви се размине.

Поклатих глава.

— Г-н Тенди, знам, че звучи невероятно, но ако се обадите на д-р Хюс, той ще ви разкаже същата история. Имате и сигурна гаранция, че това не е опит за измама. Няма нужда да плащате никакви пари, докато Карин не се оправи. Ако тя не се оправи, това ще значи, че Пеещата скала не се е справил, а при това положение на него няма да му трябват никакви пари. Ако не успее, той може да умре.

Пеещата скала кимна мълчаливо. Джереми Тенди се изправи и започна да обикаля из хола като затворено животно.

— Дъщеря ми е болна — каза той. — Лекарите твърдят, че умира. След това разбирам, че ще ражда шаман на триста години. После става ясно, че ще трябва да извикам друг шаман, който да я отърве от първия и че това ще ми струва трийсет хиляди долара.

Той се обърна към мен.

— А сега кажи, не са ли това глупости на търкалета?

Опитах се да запазя самообладание.

— Г-н Тенди, знам, че звучи налудничаво, но защо просто не се обадите на д-р Хюс, който е световноизвестен експерт по тумори. Той знае повече за туморите, отколкото аз за нюйоркското метро, а аз се возя в него откакто съм се родил. Проверете. Но не губете време, защото Карин умира и както всеки ще ви каже, има само един начин тя да бъде спасена.

Джереми Тенди спря да крачи и се втренчи в мен с наведена настрани глава.

— Вие наистина ли не се шегувате? — попита той.

— Иска ми се да е шега, г-н Тенди, но съм напълно сериозен. Попитайте г-жа Карман. Тя видя лицето на масата, нали, г-жо Карман?

Г-жа Карман кимна с глава.

— Вярно е, Джери. С очите си го видях. Аз имам доверие на г-н Ърскин. Той не лъже.

Г-жа Тенди се протегна и хвана ръката на съпруга си.

— Джереми, скъпи, щом това е единственият начин, длъжни сме да опитаме.

Последва дълго мълчание. Пеещата скала извади носна кърпа и шумно се изсекна. Някак си никога не съм си представял, че на шаманите са им нужни носни кърпи.

Най-накрая Джереми Тенди вдигна ръце.

— Добре — примири се той. — Печелите. Искам само дъщеря си отново при мен и ако можете да направите това, ще получите шейсет хиляди долара.

— Достатъчни са само трийсет — каза Пеещата скала и мисля, че когато той каза това, Джереми Тенди наистина започна малко да вярва, че духът реално съществува.

След обяд заведох Пеещата скала при д-р Хюс, в болницата „Монахините от Йерусалим“. Карин беше под силна наркоза, а до леглото й непрестанно бдеше санитар. Д-р Хюс ни заведе да я погледнем и Пеещата скала за пръв път видя това, с което трябваше да се бори. Той стоеше на известно разстояние от манитуто и го гледаше с притеснен поглед над ръба на хирургическата си маска.

— По дяволите! — удиви се той. — Това е нещо страшно.

Джек Хюс стоеше нервен до него.

— Какво мислиш, Пееща скала?

— Това е твърде мощна магия. Виждал съм доста странни нещо, но това…

— Хайде — предложи Джек — да се върнем в кабинета ми.

Отидохме в кабинета му и насядахме. Пеещата скала извади една салфетка от кутията на бюрото и избърса челото си.

— Е? — попита Джек. — Какво ще правим?

— Първото, което бих казал е, че нямаме много време — каза Пеещата скала. — При скоростта, с която расте това маниту, до утре ние трябва да сме готови. Необходимо е да очертая магически кръг около леглото, така че, като излезе шаманът, да не може да го премине. Това ще го задържи достатъчно дълго, за да се опитам да го подчиня с моите магии. Поне се надявам да стане така. Може и да се окаже, че той е достатъчно силен и да напусне всеки магически кръг, който аз начертая. Не знам дали е така, а и не мога да разбера, докато не се пръкне. Зависи колко са го повредили рентгеновите лъчи. Оригиналната магия, тази, която го преражда, е толкова силна, колкото я е направил през 1650 г. Но при всеки опит за нова магия, който той се опита да направи, ще бъде затруднен от това, което вие сте му причинили. А може и да не е така. Не може да се прецени предварително. Може и да сте го настроили по-отмъстително.

Джек Хюс въздъхна.

— Не изглеждаш много оптимистично настроен — каза той.

— Как да бъда? — попита Пеещата скала. — Това прилича на историята с Давид и Голиат. Ако успея да го уцеля с някой камък от малката си прашка, може да имам късмет и да го претрепя. Но ако пропусна, той ще ме сплеска.

— Трябва ли ти нещо? — попитах го аз. — Някакви по-специални пособия?

Пеещата скала поклати глава.

— Донесъл съм си всичко необходимо. Ако някой ми донесе малкото куфарче от колата, Хари, мога веднага да започна да очертавам магическия кръг. Това, надявам се, донякъде да успее да ни предпази.

Д-р Хюс се обади по телефона за санитар. Когато той пристигна, лекарят го изпрати в гаража да донесе куфара на Пеещата скала.

— Каквото и да правите — предупреди Пеещата скала, — не трябва да закачате тялото на Карин Тенди, когато шаманът я напусне. То не трябва да бъде докосвано по никакъв начин. Дори и малко да го мръднете, шансовете духът й да се върне в него и да го съживи са практически равни на нула.

— Ами ако шаманът сам го разбута? — попитах аз.

— Ако направи това, ще си загубим времето — каза Пеещата скала.

Джек Хюс каза:

— Не разбирам защо просто не го застреляме. Та той е човек от плът и кръв, нали?

— Това ще унищожи всичко, което се опитваме да постигнем — обясни Пеещата скала. — Ако го застреляте, духът му, духът на Карин Тенди и всички други духове, които е успял да събере през съществуванието си, ще се преселят в така наречените Щастливи Ловни Полета. Ако го убиете по този начин, Карин ще си отиде завинаги. Той притежава нейното маниту и само той може да го освободи, доброволно или принудително.

— Мислиш ли, че няма шанс да го пусне доброволно? — попита Джек.

— Никакъв.

— А какви са твоите шансове да го накараш да го пусне?

Пеещата скала се почеса замислено.

— Около три процента, ако имам голям късмет — каза той накрая.

В този момент пристигна носачът с куфарчето. Пеещата скала го взе и го отвори върху бюрото на д-р Хюс. Доколкото можах да видя, то беше претъпкано със стари кичури коса, кокали и пакетчета прах.

— Добре — каза шаманът, — всичко е тук. Хайде да вървим да очертая кръга.

Слязохме отново долу, в стаята на Карин. Тя лежеше в същата поза, както и преди, бледа, с огромния тумор, който стигаше почти до кръста й. Пеещата скала не погледна към нея, а започна да вади прахове и кости от куфарчето и да ги подрежда внимателно по пода.

— Искам да разберете — предупреди той, — че след като очертая този кръг, той не бива да бъде докосван или нарушаван по никакъв начин. Можете да преминавате през него, но трябва да внимавате да не го размажете или нарушите. Ако това стане, той ще е безполезен.

Д-р Хюс каза:

— Добре. Ще се погрижа всички, които влизат в тази стая, да знаят това.

Пеещата скала клекна и очерта с някакъв червен прах един кръг около леглото. Вътре направи втори кръг от бял прах. На равни разстояния нареди купчинки човешки кости, като над всяка изрече по едно заклинание. След това нареди около кръга един гирлянд от човешки коси. Това бяха стари скалпове от свещения тотем на племето му.

— Гиче Маниту, защитавай ме! — молеше се той. — Гиче Маниту, чуй ме и ме защити!

Когато изрече тези думи, аз усетих да ме побиват студени тръпки по гърба. Карин беше отворила едното око и втренчено гледаше Пеещата скала с нескрита злоба.

— Пееща скала — извиках аз и посочих леглото. Той се обърна и видя отвореното и пълно с омраза око. Нервно облиза устните си, след което се обърна към Карин с тих, напрегнат глас.

— Кой си ти? — попита той. — Откъде идваш?

Известно време цареше мълчание, след това Карин Тенди каза:

— Аз… съм… много… по-могъщ… от… теб. Твоите… магии… нищо… не… значат… за мен. Скоро… ще… те… убия… малко… братче.

— Как се казваш? — попита Пеещата скала.

— Аз… казвам… Мискемакус. Скоро… ще… те… убия… малко… братче… от… прериите.

Пеещата скала се дръпна нервно назад. Дори и след като окото се затвори, той продължи да трие нервно ръцете си в хирургическата престилка.

— Какво има? — попитах го аз.

— Та това е Мискемакус — прошепна той, сякаш се страхуваше да не го чуе някой. — Това е един от най-известните и могъщи магьосници в цялата индианска история.

— Ти си чувал за него?

— Всеки, който знае нещо за индианските магии, е чувал за него. Дори и сиуксите^[1] знаели за него много преди да дойдат белите хора. Счита се, че той е бил най-великият индиански шаман и е поддържал контакт с манитута и демони, които никой друг шаман не се е осмелявал да извика.

— Какво значи това? — попита Джек Хюс. — Значи ли, че ти не можеш да се бориш с него?

Пеещата скала се потеше под маската си.

— О, аз мога да се боря, но пукната пара не давам за шансовете си да оцелея. Според преданията Мискемакус е бил в състояние да командва дори най-мощните и зли митични духове. Има някои манитута, които са били толкова стари и зли, че когато белите дошли, те вече са били известни на повечето племена само чрез легендите. Но Мискемакус редовно ги е викал да му помагат. Ако и сега ги извика, аз просто не знам какво ще се случи.

— Но какво може да направи един дух? — попитах аз. — Може ли да нарани някой, който не вярва в него?

— Разбира се — обясни Пеещата скала, — това, че не вярваш, че някой тигър може да те разкъса, съвсем не би го спряло да го направи, нали? Веднъж извикани в материалния свят, тези маниту добиват физическо съществуване и сили.

— Исусе Христе! — възкликна Джек Хюс.

— Той няма да ти помогне — въздъхна Пеещата скала. — Тези демони нямат нищо общо с християнството. Срещу християнските демони можеш да се бориш със светена вода и кръст, но тези демони просто ще ти се изсмеят.

— Този кръг — посочих аз на пода, — мислиш ли, че този кръг ще го задържи?

— Не, не мисля — поклати глава Пеещата скала. — Не повече от няколко минути, във всеки случай. Просто той може да ми даде възможност да направя няколко други магии, с които да го задържа за малко по-дълго време. Но Мискемакус е бил един от най-големите майстори на магическия кръг. Той е можел да очертава кръгове, които да спират дори и най-ужасните духове. Това е най-мощният кръг, който аз съм в състояние да очертая, но той ще може да излезе от него без всякакви проблеми.

— Аз се притеснявам за Карин — каза Джек Хюс. — Ако в нейната стая се проведе магьоснически двубой, какъв шанс има тя да оцелее след него?

— Д-р Хюс — търпеливо обясни Пеещата скала, — това е въпрос на живот и смърт. Ако победя, тя ще живее. Ако загубя, въобще не знам кой ще оцелее. С шаман от класата на Мискемакус всички ние можем да загинем. Вие като че ли не разбирате какво представлява едно маниту. Като казвам, че са мощни, нямам предвид, че могат да съборят човек. Ако бъдат пуснати без надзор, те биха могли да унищожат тази болница, квартала, дори целия град.

— Хайде, стига — прекъсна го с усмивка д-р Хюс.

Пеещата скала направи последна проверка на магическия си кръг и ни изведе от стаята на Карин. В коридора свалихме маските и престилките.

— Единственото, което мога да кажа сега е, че ще трябва да изчакаме — каза Пеещата скала. — А сега имам нужда от бира и нещо за ядене. Има ли къде да се яде в тази болница?

— Последвайте ме — покани ни Джек Хюс. — Нощта ще бъде дълга, затова е най-добре да се подготвим.

Погледнах колко е часът. Пет и пет. Утре по това време щяхме да знаем дали сме победили, или загубили. Не можех и да си представя как би изглеждал светът в пет и пет във вторник, ако загубехме.

Когато се върнахме в кабинета на д-р Хюс, там ме чакаше лейтенант Марино от нюйоркската полиция. Той седеше търпеливо на един стол с ръце на скута, а косата му стърчеше право нагоре като бодли на таралеж.

— Г-н Ърскин? — попита той, протягайки ръка. Погледнах към него доста предпазливо.

— Какво обичате, лейтенанте?

— А, разни дреболии. А вие, господине, трябва да сте д-р Хюс. Приятно ми е. Аз съм лейтенант Марино — каза той, показвайки значката си.

— Това е Пеещата скала — представих аз Пеещата скала.

— Много ми е приятно! — каза лейтенантът. Последваха ръкостискания.

— Някакъв проблем ли има? — попитах аз.

— Може и така да се каже — отвърна той. — Познавате ли двама души, наречени Амелия Крузо и Стюарт Мак Артър?

— Разбира се. Те са мои приятели. Какво има?

— И двамата са мъртви. Тази сутрин в апартамента им в Гринич Вилидж е избухнал пожар и двамата са изгорели.

Почувствах се странно и се разтреперих. Намерих един стол и седнах, а д-р Хюс изкара бутилката си с уиски и ми наля в една чаша. Отпих яка глътка. Лейтенант Марино ми подаде цигара и ми я запали. Когато проговорих, гласът ми беше дрезгав и излизаше на пресекулки.

— Господи, та това е ужасно. Как се е случило?

— Не знаем — вдигна рамене Марино. — Мислехме, че вие ще можете да ни помогнете.

— Какво искате да кажете? Как бих могъл да ви помогна? Та аз току-що разбирам за това!

Лейтенант Марино се наведе поверително напред:

— Г-н Ърскин, в събота сутринта една старица, на име г-жа Херз, падна по стълбите и умря. Днес е понеделник. Двама души умират при странен, внезапен пожар. Те имат нещо общо помежду си — всичките са ваши приятели. При това положение прав ли съм да ви разпитвам или не?

Облегнах се назад. Ръцете ми трепереха като двама стари алкохолици.

— Вероятно сте прав. Но аз имам свидетел, който може да ви каже къде съм бил тази сутрин. Бях на летище „Ла Гуардия“, за да посрещна Пеещата скала, който пристигна с полета от Южна Дакота.

— Истина ли е това? — попита лейтенант Марино Пеещата скала.

Пеещата скала кимна с глава. Той изглеждаше доста замислен и аз се питах какво ли му минаваше през ума точно в този момент.

— Добре — каза лейтенант Марино и се изправи. — Това беше всичко. Съжалявам, че трябваше да ви донеса толкова лоши новини.

Той се приготви да си тръгне, но Пеещата скала го спря с ръка.

— Лейтенанте — попита той, — знаете ли какво точно се е случило с тези двама души?

— Трудно е да се каже — отговори лейтенантът.

Пожарът е възникнал мигновено — като че ли е избухнала бомба. И двете тела са напълно овъглени. Сега проверяваме за следи от експлозиви, но няма никакви бомбени щети, така че сигурно и експлозиви няма да намерим. Може да е било някаква по-особена повреда в електрическата инсталация. Ще знаем след два или три дни.

— Добре, лейтенанте — каза Пеещата скала, — благодаря ви.

Лейтенант Марино отиде до вратата.

— Г-н Ърскин, много ще съм ви благодарен, ако не напускате града през следващите няколко дни. Бих искал да мога да ви намеря, ако възникнат и други въпроси.

— Да — казах тихо аз. — Ще бъда тук.

Веднага щом той излезе, Пеещата скала дойде при мен и сложи ръката си на рамото ми.

— Хари — каза той, — страшно съжалявам. Но сега поне знаем срещу какво се борим.

— Нима мислиш, че…

— Не само го мисля, ами съм сигурен — отвърна той. — Приятелите ти са ядосали Мискемакус, когато са го извикали на този ваш сеанс. Той се е появил само за да види кой се осмелява да го вика. Мискемакус е напълно в състояние да предизвика подобен пожар. Индианците от прерията го наричат „Светкавицата, която вижда“, защото проявява абсолютна селективност — удря само онези, които иска да убие.

Д-р Хюс се намръщи.

— Но Хари също е присъствал на този сеанс. Защо Мискемакус не се опита да убие и него?

— Заради мен — каза Пеещата скала. — Аз може да не съм най-силният шаман на света, но амулетите ми предпазват мен, приятелите ми, както и хората в близост до мен, от подобни елементарни магии. Предполагам, че понеже още не е напълно прероден, Мискемакус все още не може да разгърне пълната си магическа сила. Само предполагам, разбира се.

— Почти не мога да повярвам — каза Джек Хюс. — Живеем във века на науката и техниката, а някакво създание отпреди четиристотин години е в състояние да унищожи човек, на няколко мили оттук, в Гринич Вилидж, с огнена светкавица. Какво, по дяволите, е това?

— Това е магия — обясни Пеещата скала. — Истинската магия се създава според начина, по който човек използва околната среда — камъните, дърветата, водата, земята, огънят и небето, а също и духовете. Днес вече сме забравили как се правят истински магии. Но това е възможно. Един век за духовете е като една хилядна от секундата. Те са безсмъртни и търпеливи, но също така силни и гладни. Един мъж трябва да е много силен и много смел, за да ги извика. Трябва да е още по-силен, за да може да ги отпрати и да затвори входа след тях.

— Знаеш ли какво, Пееща скала? — каза д-р Хюс. — Като говориш така, направо ме побиват тръпки.

Пеещата скала погледна внимателно към него.

— Имаш всички основания да трепериш. Това е едно от най-кошмарните неща, които някога са се случвали.