Греъм Мастертън
Маниту. Кошмар в Манхатън (3)

Втора глава

На следващата сутрин, в събота, около десет и половина, слънцето се показа и заблестя с оранжева светлина над заснежените улици, превръщайки снега в купчини кафява киша. Температурата все още бе под нулата и колата ми спира на два пъти, докато стигна до „Монахините от Йерусалим“. Минувачите шляпаха по мръсните тротоари, с палта и шалове, като безименни черни сенки, излезли от зимен сън.

Паркирах пред болницата и влязох в приемната. Там бе топло и шикозно, с дебели килими, палми в саксии и приглушени разговори. Приличаше по-скоро на хотел в някой курорт, отколкото на болница. На гишето ме посрещна спретната млада дама с колосана бяла униформа и колосани бели зъби.

— Мога ли да ви помогна?

— Да, сигурно можете. Тук би трябвало да има оставен за мен един плик. Името ми е Ърскин, Хари Ърскин.

— Един момент, моля.

Тя се разрови из една купчина писма и картички и най-накрая извади един бял плик.

— Невъобразимият Ърскин? — попита тя с вдигнати вежди.

— Просто прякор. Знаете как се получава понякога. — Аз дори се разкашлях от притеснение.

— Имате ли някакъв документ за самоличност, сър?

Пребърках джобовете си. Шофьорската ми книжка бе останала вкъщи заедно с кредитните ми карти. Най-накрая намерих една от визитните си картички и й я показах. На нея пишеше: „Невъобразимият Ърскин. Разкрива съдби, разяснява бъдещето, тълкува сънищата.“

— Вероятно сте вие — каза тя и ми се усмихна.

Изчаках да се прибера в апартамента си, преди да разгледам плика. Сложих го на масата и го огледах внимателно. Точно почеркът, който може да се очаква от културно момиче като Карин Тенди — твърд, мащабен и смел. Особено много харесах начина, по който беше написала „Невъобразим“. В чекмеджето на масата намерих ножица, с която разрязах ръба на плика. Вътре имаше три-четири изписани листа, които приличаха на листа от секретарски бележник. Към тях бе приложено кратко писмо, написано с почерка на Карин Тенди:

„Скъпи г-н Ърскин,

Снощи отново сънувах същия сън. Опитах се да запомня всички подробности, две от които бяха особено впечатляващи. Морският бряг описваше определена форма, която аз съм нарисувала. Нарисувах и платнохода, както и тези части от флага му, които успях да си припомня. Страхът, който изпитвах, беше все по-завладяващ, а усещането за необходимостта от бягство — изключително силно.

Веднага щом се възстановя от операцията, ще Ви се обадя, за да чуя и вашето мнение.

Ваша приятелка,

Карин Тенди“

Разгънах бележките и внимателно се вгледах в тях. Импровизираната карта на крайбрежието определено не беше особено понятна. Не беше нищо особено — криволичеща линия, която можеше да бъде където и да е по земното кълбо. Рисунката на кораба беше къде-къде по-интересна. И платноходът, и знамето бяха доста подробно нарисувани. В библиотеката със сигурност щеше да има книги за кораби, както и за флаговете им, така че може би щях да имам шанс да разпозная кой точно беше този кораб.

Разбира се, ако това беше истински кораб, а не плод на болното въображение на Карин Тенди.

Поседях така известно време, като размишлявах върху странния случай с „моята приятелка Карин Тенди“. Горях от нетърпение да отида и да проверя за кораба в библиотеката, но вече беше станало почти единайсет и половина, а г-жа Херз, поредната старица с повече пари, отколкото разум, трябваше всеки момент да се появи. Специален интерес за г-жа Херз представляваше проблемът за това дали ще има неприятности със стотиците си роднини, всеки един от които бе споменат в завещанието й. След всеки сеанс с мен тя отиваше при адвоката си и променяше цялото завещание. Адвокатът й изкарваше толкова пари от нея, че миналата Коледа ми прати една каса „Джони Уокър“ с черен етикет. В края на краищата, нали и двамата с него бяхме в един бизнес.

Точно в единайсет и половина на вратата се позвъни. Закачих сакото си в гардероба, облякох дългата зелена мантия, нахлупих шапката си и се приготвих да посрещна г-жа Херз по обичайния мистичен маниер.

— Влезте, г-жо Херз. Каква хубава сутрин за всичко окултно!

Г-жа Херз сигурно прехвърляше седемдесет и пет години. Тя беше бледа и сбръчкана, с ръце като кокоши нокти и очила, които уголемяваха очите й и ги правеха да приличат на миди в аквариуми. Тя влезе, треперейки върху бастуна си, миришеща на нафталин и лавандула и с крехка въздишка се разположи на креслото ми.

— Как сте, г-жо Херз? — поинтересувах се аз. — Какво сънувате напоследък?

Тя не отговори нищо, затова просто вдигнах рамене и извадих картите таро. Докато ги размесвах, се опитах да намеря празната карта, която бях обърнал снощи, но от нея нямаше и следа. Може и да бях сбъркал, разбира се, или да съм бил преуморен, но съвсем не бях убеден в това. Въпреки професията си, аз не си падам много по мистичните преживявания.

Подредих картите на масата и подканих г-жа Херз да се сети за някой въпрос, който би искала да ми зададе.

— Много отдавна не сме проверявали вашия племенник Стенли — подсетих я аз. — Какво ще кажете да видим кой влиза и кой излиза в онази къща? Или може би да погледнем доведената ви сестра Агнес?

Тя не ми отговори и дори не погледна към мен. Беше вторачила поглед в един ъгъл на стаята и сякаш се бе загубила в някой от своите сънища.

Отидох до нея и се наведох, за да погледна лицето й. Изглеждаше здрава. Поне дишаше. Последното нещо, от което имах нужда, беше някоя бабичка да се гътне, докато й разправям бъдещето. Подобна реклама би била съсипваща. А всъщност… може би не чак толкова.

Взех старите й лапи в ръце и нежно казах:

— Г-жо Херз? Добре ли сте? Да ви донеса ли чаша бренди?

Очите й плуваха странно зад лупите, големи колкото дъното на бутилка „Кока-кола“. Тя сякаш гледаше към мен, но без изобщо да фокусира. Изглеждаше като че ли гледа през мен или зад мен. Не можах да се въздържа и се обърнах, за да проверя дали в стаята няма още някой.

— Г-жо Херз — казах аз отново. — Искате ли едно от вашите хапчета?… Чувате ли ме, г-жо Херз?

Тънък, неуловим шепот изтече от устните й. Имах чувството, че се опитва да каже нещо, което аз не можех да разбера. Фенерът започна да примигва и беше трудно да се разбере дали движещите се по лицето й сенки не бяха някакви странни изражения.

— Бууу… — прошепна тя.

— Г-жо Херз — казах аз строго. — Ако това е някаква игра, по-добре престанете. Уплашихте ме. Г-жо Херз, ако не се съвземете, веднага ще извикам линейка. Разбирате ли ме, г-жо Херз?

— Бууу… — прошепна тя отново.

Ръцете й започнаха да се тресат, а големият пръстен с изумруд потракваше в рамката на креслото. Очите й се търкаляха насам-натам, а устата й бе широко отворена. Виждаше се белият й слузест език и протезите, които струваха поне четири хиляди долара.

— Добре — казах аз. — Ясно. Ще извикам линейка, г-жо Херз. Вижте, отивам до телефона. Набирам номера, г-жо Херз. Ето, той звъни.

Внезапно старата дама се изправи. Пресегна се да вземе бастуна си, но го изпусна и той падна на пода. Тя остана права на килима, като се клатеше и мърдаше, сякаш танцуваше под такта на песен, която аз не чувах.

Телефонистката каза: „Да. Мога ли да ви помогна?“, но аз затворих телефона и се върнах при моята подскачаща и танцуваща клиентка.

Опитах се да я обхвана с едната си ръка, но тя ме отблъсна с бронираните си лапи. Продължаваше да подскача и танцува, като си мърмореше нещо през цялото време и аз просто не знаех какво да правя с нея. Вероятно това беше някакъв пристъп, но аз за първи път виждах пристъп, при който страдалецът танцува румба из стаята.

— Бууу… — прошепна тя отново. Затанцувах около нея, опитвайки се да поддържам ритъма на старческия й валс.

— Какво искате да кажете с това „Бууу“? — попитах я аз. — Г-жо Херз, защо не седнете и не се опитате да ми обясните какво точно става.

Тя спря да танцува също така внезапно, както беше започнала. Енергията сякаш изтече от нея подобно на асансьор, който бавно спира в мазето на голяма сграда. Протегна се, за да намери опора, но трябваше да хвана ръката й, за да я спра да не падне. Нежно положих старото й тяло обратно в креслото и клекнах до нея.

— Г-жо Херз, не обичам да говоря наставнически на своите клиенти, но ми се струва, че имате нужда от медицинска помощ. Хайде, нали вече ще бъдете малко по-разумна?

Тя погледна слепешком към мен и устата й отново зейна широко. Признавам си, че ми се наложи да извърна поглед. Старите дами може да са симпатични отвън, но изобщо не си падам по вътрешността им.

— Буут — прошепна тя. — Буут.

— Ботуш ли? — попитах я аз. — Какво общо, по дяволите, могат да имат ботушите с всичко това?

— Буут — измънка тя, този път много по-силно. — Буут! Бууутттт!

— Господи, г-жо Херз! Само се успокойте, а аз ей сега ще повикам линейка. Хайде, не мърдайте, г-жо Херз. Всичко е наред. Вие ще се оправите. Ще се оправите.

Станах, отидох до телефона и отново набрах „Бърза помощ“. Г-жа Херз трепереше и се тресеше, като повтаряше глупостите си за ботушите, а телефонистката сякаш нарочно се бавеше.

— Мога ли да ви помогна? — чух най-после гласът й по телефона.

— Разбира се, че можете. Спешно имам нужда от линейка. При мен има възрастна жена, която получи някакъв пристъп. Тя е достатъчно богата и даже пребогата, така че кажете на екипа на линейката да не се разхождат из целия град, преди да пристигнат. Моля ви, побързайте! Мисля, че тя умира или нещо такова.

Дадох адреса и телефонния си номер и се обърнах към г-жа Херз. Тя беше спряла да се тресе за момент и седеше тихо и странно на мястото, като че се беше замислила за нещо.

— Г-жо Херз — повиках я аз.

Тя се обърна към мен. Лицето и беше старо, твърдо и неподвижно. Воднистите й очи бяха вторачени право в мен.

— Де буут, минхеер — каза тя гърлено, — де буут.

— Г-жо Херз, моля ви, не се притеснявайте за нищо. — Линейката е тръгнала вече насам. Само стойте там и запазете спокойствие.

Г-жа Херз сграбчи страничните облегалки на креслото и стана на крака. Задържа се с мъка, сякаш беше стъпила върху лед, но после се изправи и застана с изпънати надолу ръце. По-изправена и по-твърда лично аз никога не съм я виждал.

— Г-жо Херз, мисля, че е по-добре…

Но тя не ми обърна внимание и започна да се плъзга по килима. Никога не бях виждал някой да се придвижва по този начин. Краката й се плъзгаха безшумно по пода, но изглежда не го допираха изобщо. Тя стигна така до вратата и я отвори.

— Наистина би било по-добре, ако изчакате — настоях аз.

Да си призная честно, бяха започнали да ме побиват тръпки от цялата история и вече въобще не знаех какво да й кажа. Тя като че ли изобщо не ме чуваше, а и да ме чуваше, не ми обръщаше внимание.

— Де буут — изрече тя отново с дрезгав глас. След това се плъзна през вратата навън в коридора.

Аз, разбира се, я последвах. Но това, което видях после, беше толкова странно и смахнато, че почти ми се прииска да не бях я последвал. В един миг тя беше точно пред вратата и аз протегнах ръка, за да я хвана за лакътя, а в следващия, в следващия миг вече се плъзгаше надолу по ярко осветения коридор с такава бързина, сякаш тичаше. Тя се отдалечаваше шеметно от мен, без въобще да си движи краката.

— Г-жо Херз — извиках аз, но гласът ми звучеше приглушено и неясно. Почувствах огромен и тъмен прилив на страх вътре в мен, сякаш бях видял грамадно бяло лице, залепено на прозореца си през нощта.

В края на коридора, точно пред стълбите, тя се обърна. Изглеждаше като че ли се мъчеше да ме повика или да си вдигне ръката, но май по-скоро се опитваше да се пребори с нещо, отколкото да ме извика на помощ. След това изчезна надолу по стълбите, а аз чувах как старото й тяло пада и се удря по стъпалата.

Затичах се към края на коридора. По цялата му дължина се отваряха врати и любопитни или загрижени лица се подаваха от тях.

Погледнах по стълбите. Долу лежеше г-жа Херз, цялата изкривена, а краката й стърчаха встрани от тялото под странен ъгъл. Затичах са надолу, коленичих до нея и хванах тънката й китка. Нищо. Нямаше никакъв пулс. Повдигнах й главата, а от устата й се проточи дълга нишка кръв.

— Добре ли е? — попита един от съседите ми. — Какво се случи?

— Падна — отговорих аз. — На седемдесет и пет години е и трудно се държи на краката си. Мисля, че е мъртва. Вече извиках линейка.

— О, Боже! — изпищя една жена. — Не мога да понасям мъртви неща!

Изправих се и си скъсах дългата зелена мантия. Просто не можех да повярвам, че всичко това се случва. Имах усещането, че всеки момент ще се събудя и ще видя, че е ранно утро, а аз съм в леглото си, облечен в изумруденозелена копринена пижама. Погледнах надолу към г-жа Херз, стара, сбръчкана и мъртва, приличаща на стар балон, който е умрял от изтичане, и ми се повдигна.

 

 

Лейтенант Марино от отдел „Убийства“ прояви много разбиране. Оказа се, че г-жа Херз ми е оставила нещо в завещанието си, но не достатъчно, за да ме подтикне към това, да я бутна надолу по стълбите.

Детективът седеше изпънат в креслото ми, загърнат в коравия си черен шлифер, с къса, черна коса, стърчаща на всички посоки, и се опитваше да чете от едно листче хартия.

— Тук пише, че получавате чифт викториански^[1] вази — каза той и подсмръкна. — Изпратихме човек да провери стойността им, но не ми приличаш на някой, който би убил бабичка само за една ваза.

Аз повдигнах рамене.

— Бабички като нея са ми прехраната, а човек не си захвърля прехраната надолу по стълбите.

Лейтенант Марино вдигна поглед. Лицето му беше широко и размазано, като на оперен певец, на когото е спряло да му върви. Той почеса острата си коса и огледа стаята.

— Вие сте нещо като ясновидец, така ли?

— Точно така. Карти таро, чаени листа и други подобни. Повечето от клиентите ми са възрастни дами като г-жа Херз.

Той прехапа устни и кимна с глава.

— Разбира се. И казвате, че от самото начало не се е държала много нормално, така ли?

— Да. Искам да кажа, реших, че нещо не е наред още от момента, в който влезе. Тя е доста стара, но обикновено си говорим и тя ми разказва как живее. Този път влезе, седна и нищо не каза.

Лейтенант Марино се взря отново в своето листче хартия.

— Разкрихте ли й бъдещето? Имам предвид, имала ли е някаква причина да се самоубие? Някакви лоши новини от чаените листа?

— Нямах възможност за такова нещо. Тя направо влезе и започна да бълнува за някакви ботуши.

— Ботуши ли? Какво искате да кажете с това?

— Не знам. Тя повтаряше „буут, буут“. Не питайте мен за това.

— „Буут“? Как точно го казваше? — намръщи се лейтенант Марино. — Звучеше ли като име? Звучеше ли така, като че ли се опитва да ви каже нещо за някой на име Буут?

Помислих малко, подръпвайки носа си.

— Не мисля така. Искам да кажа, че просто не звучеше като име, но изглеждаше много притеснена.

Лейтенант Марино прояви определен интерес към това.

— Притеснена ли? Какво искате да кажете?

— Ами, трудно е да се каже точно. Тя влезе, започна тая история с ботуша, после излезе навън и побягна по коридора. Опитах се да я спра, но тя бе твърде бърза за мен. Помаха с ръце известно време, а после падна право надолу по стълбите.

Детективът си взе няколко бележки, след това попита:

— Побягна?

Разтворих широко ръце.

— Не ме питайте, защото и аз самият не го разбирам. Но тя тичаше по коридора като петнайсетгодишно момиче.

— Г-н Ърскин, покойната жена е била на седемдесет и пет години — каза лейтенант Марино и се намръщи. — Тя е ходела с бастун. И вие се опитвате да ми кажете, че е тичала по коридора?!

— Точно това казах.

— Хайде, хайде, г-н Ърскин, не мислите ли, че давате твърде много воля на въображението си? Аз не вярвам, че вие сте я убили, но не мога и да повярвам, че тя е тичала по коридора.

Погледнах надолу към пода. Припомних си начина, по който г-жа Херз, плъзгайки се, напусна стаята, както и начина, по който се беше отдалечила от мен по коридора, сякаш движейки се по релси.

— Ами, за да бъда съвсем точен, тя всъщност не тичаше — казах аз.

— Е, а какво точно правеше? — попита лейтенант Марино. — Ходеше? Тътрузеше се?

— Не, не ходеше и не се тътрузеше. Тя се плъзгаше.

Лейтенант Марино се приготви да си запише и това, но ръката му спря на косъм от листа. Той изсумтя, усмихна се и прибра листчето в палтото си. Изправи се и дойде при мен с широка усмивка на лицето си.

— Слушайте, г-н Ърскин, шокът винаги е голям, когато някой умре. Странни неща стават с паметта на човек в такива моменти. Вие би трябвало да знаете това, нали сте в този бизнес. Може би просто сте решили, че сте видели нещо по начин, различен от този, по който се е случило.

— Да — казах аз тъпо. — Сигурно така е станало.

Той сложи месеста ръка на рамото ми и приятелски го стисна.

— Ще има аутопсия, за да се установи причината за смъртта, но не вярвам нещата да се задълбочат повече. Може да се наложи да изпратя някой отново да ви посети, за да ви зададе още един-два въпроса, но иначе смятайте тази история за приключена. Бих ви помолил да не напускате града в близките ден-два, но не искам да си мислите, че сте арестуван или нещо подобно.

— Добре, лейтенанте — кимнах с глава. — Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

— За нас е удоволствие. Съжалявам, че вашата клиентка толкова спешно се е засилила към света на духовете.

Успях да изкарам на бял свят една уморена усмивка.

— Убеден съм, че ще се обажда. Добрият дух мисли за другарчетата си. — Сигурен съм, че в този момент лейтенант Марино ме помисли за луд.

Той нахлузи малката си черна шапка на стърчащата си коса и се отправи към вратата.

— Довиждане, г-н Ърскин.

След като си тръгна, аз седнах и помислих известно време. После вдигнах телефона и се обадих в „Монахините от Йерусалим“.

— Ало — казах аз. — Обаждам се, за да проверя за състоянието на една ваша пациентка, г-ца Карин Тенди. Тя е постъпила тази сутрин за операция.

— Почакайте един момент.

Забарабаних с пръсти по масата, докато чаках. По телефона се чуваха слаби болнични звуци и нечий глас, който викаше: „Д-р Хюс, д-р Хюс“. След около минута един друг глас каза: „Почакайте за минута, моля“ и бях свързан с друг хор от болнични звуци.

В крайна сметка носов женски глас каза:

— Мога ли да ви помогна? Разбрах, че се интересувате от Карин Тенди.

— Да, точно така. Аз съм неин чичо. Чух, че е била оперирана тази сутрин и исках да проверя дали всичко е наред.

— Съжалявам, господине, но д-р Хюс ми каза, че е имало леко усложнение. Г-ца Тенди е все още под упойка и ние сме извикали още един специалист, който да я прегледа.

— Усложнение ли? Какъв вид усложнение?

— За съжаление, господине, не мога да ви кажа това по телефона. Ако искате да дойдете дотук, бих могла да ви запиша час за среща с д-р Хюс.

— Хм — поколебах се за миг. — Не, не се притеснявайте. Може би бих могъл да ви се обадя утре, за да разбера как е тя.

— Разбира се, господине. За нас е удоволствие.

Поставих слушалката на мястото й. Може би не трябваше да се притеснявам, но не можех да се въздържа. Странният начин, но който картите се бяха държали снощи, кошмарният инцидент с г-жа Херз, а да не говорим за сънищата на Карин Тенди и леля й — всички тези неща ме настройваха болезнено и подозрително. Може би там отвъд наистина имаше нещо, нещо нетленно, могъщо и враждебно настроено.

Върнах се при масата със зелено сукно и извадих писмото на Карин Тенди и рисунките й — бреговата линия, кораба и флага. Три скици от бреговете на нощта. Три въображаеми следи от един проблем, който може и да не съществува реално. Прибрах ги в джоба си, взех ключовете от колата и отидох да ги проверя в библиотеката.

Работното време почти беше приключило, когато пристигнах, затова побързах да паркирам колата си в едно нищожно пространство върху купчина кафява киша. Небето бе станало тъмнозелено, което означаваше още сняг, а леденият вятър ме пронизваше дори през палтото.

Момичето зад бюрото приличаше повече на бивша съдържателка на бордей, отколкото на библиотекарка. Беше облечена в тесен червен пуловер, имаше черна коса, струпана върху главата й и зъби, които биха станали и на кон.

— Търся кораби — казах й аз, изстъргвайки снега от обувките си.

— Защо не опитате долу при кейовете? — усмихна се тя. — Тук имаме само книги.

— Ха, ха — отвърнах ледено аз. — А сега ще ми кажете ли къде са корабите.

— Горе, петият или шестият ред. Под буква „К“, за краткост.

Изгледах я изненадан.

— Не сте ли помисляли, че бихте могли да участвате в някой водевил^[2]? — попитах я аз.

— Водевилът е мъртъв — троснато ми отвърна тя.

— Също като шегите ви — казах аз и отидох да търся кораби.

Ще ви призная нещо. Никога не съм предполагал, че могат да съществуват толкова много различни видове кораби. Мислех си, че има само два или три вида — големи, малки и самолетоносачи. Като прегледах петнайсетина книги по корабно инженерство, започнах да оценявам сериозността на труда, който ме чака. Имаше бригантини, фрегати, кръстоносци, лодки, шлепове и какво ли още не. Почти половината от тях изцяло приличаха на картинката на Карин Тенди.

Намерих точния кораб почти по случайност. Тъкмо издърпвах една купчина от около шест-седем книги и ги изпуснах на пода. Един очилат старец, който четеше огромна монография за тюлените, се обърна и ме изгледа кръвнишки.

— Съжалявам — извиних се аз и се наведох да събера разпилените книги. И там, точно под носа ми, беше корабът. Същият кораб. За мен всички стари платноходи са галеони и си приличат, но този имаше нещо в подредбата на платната и мачтите, което го правеше различен. Това със сигурност беше корабът от съня на Карин Тенди.

Под картинката пишеше: „Холандски военен кораб от около 1650 г.“

Странна тръпка полази по гърба ми. Какво точно беше това, което г-жа Херз мърмореше в апартамента ми? „Де буут, минхеер, де буут.“

Взех подмишница книгата за корабите и отидох долу в отдела за чужди езици. Потърсих холандско-английски речник, разгърнах страниците и намерих: „Де буут — корабът“.

Аз съм не по-малко рационален и логичен от всеки друг, но това вече беше повече от съвпадение. Карин Тенди бе сънувала кошмари, в които фигурираше холандски кораб от седемнайсети век, а после старата г-жа Херз бе получила халюцинации, или дявол знае какво, точно на същата тема. Как и защо, бяха въпроси, на които аз не можех да отговоря, но ми се струваше, че ако г-жа Херз е била убита от своя посетител, то същата участ би могла да сполети и Карин Тенди.

Върнах се на гишето и записах книгата за кораби на моя картон. Старата курва с конските зъби и черната коса ме изгледа саркастично, което въобще не ми помогна да си оправя настроението. Жена от този тип, сама по себе си беше достатъчна, за да ти създаде кошмари, без да трябва да се притесняваш за странни платноходи от отминали епохи.

— Приятно четене — пожела ми тя, а аз й се озъбих.

Отвън намерих телефонна кабина, но трябваше да чакам на вятъра и снега, докато една ниска дебелана се обади на болната си сестра в Минесота. Това беше един от онези нескончаеми разговори, които точно когато вече си убеден, че ще свършват, всъщност започват отново. Най-накрая се наложи да заблъскам по стъклото, при което жената ме изгледа вбесено, но свърши епичния си диалог.

Влязох в кабинката и пуснах монета. Избрах номера на „Монахините от Йерусалим“ и потърсих д-р Хюс. Трябваше да почакам четири или пет минути, подскачайки на място, за да си възстановя кръвообращението в краката, и чак тогава докторът се обади.

— На телефона е д-р Хюс. С какво мога да ви помогна?

— Вие не ме познавате, д-р Хюс — казах аз. — Моето име е Хари Ърскин и съм ясновидец.

— Какъв?

— Ясновидец. Нали знаете, разчитане на бъдещето и други от този род.

— Е, съжалявам, г-н Ърскин, но…

— Не, почакайте — прекъснах го аз. — Само ме изслушайте за момент. Вчера при мен дойде една ваша пациентка, едно момиче на име Карин Тенди.

— О, така ли?

— Д-р Хюс, г-ца Тенди ми каза, че откакто се е появил нейния тумор, тя страда от натрапчиви кошмари.

— Това не е необичайно — каза д-р Хюс нетърпеливо. — Повечето от моите пациенти подсъзнателно са притеснени от своето състояние.

— Има и още нещо, д-р Хюс. Кошмарът е много подробен и специфичен — тя е сънувала един кораб. И то не какъв да е, а точно определен вид кораб. Тя го нарисува и се оказа, че става дума за холандски военен кораб от около 1650 г.

— Г-н Ърскин — каза д-р Хюс. — Аз съм много зает човек и наистина не знам дали мога…

— Моля ви, д-р Хюс, само ме изслушайте — помолих го аз. — Тази сутрин друга моя клиентка дойде да ме посети и започна да говори на холандски за някакъв кораб. Това беше жена, която не би познала холандец и на метър разстояние, дори той да носи дървени налъми и да й поднесе букет лалета. Тя стана истерична и й се случи нещастие.

— Какво нещастие?

— Ами падна по стълбите. Беше на седемдесет и пет години и това падане я уби.

Последва мълчание.

— Д-р Хюс? Все още ли сте там? — попитах аз.

— Да, все още съм тук. Кажете, г-н Ърскин, защо ми разправяте всичко това?

— Защото мисля, че засяга Карин Тенди, д-р Хюс. Тази сутрин ми казаха, че тя има някакво усложнение. Този сън вече уби една моя клиентка. Притеснявам се да не би това отново да се случи.

Последва ново мълчание, този път по-дълго. Най-накрая д-р Хюс каза:

— Г-н Ърскин, това наистина е необичайно. Изобщо не искам да кажа, че разбирам какво се опитвате да постигнете, но вие явно имате някаква представа от състоянието, в което се намира пациентката ми. Мога ли да ви поканя да дойдете до болницата, за да си поговорим за това? Може и нищо да не излезе, но трябва да ви призная, че все още не можем да се преборим с тумора на Карин Тенди и всяко нещо, колкото и дребно да е, би могло да ни помогне да разберем болестта й по-добре.

— Ето това е приказка — казах му аз. — След петнайсет минути съм при вас. Направо вас ли да търся?

— Да — каза д-р Хюс уморено. — Направо мен търсете.

Докато стигна до болницата, кишата бе започнала да замръзва и улиците бяха станали хлъзгави и опасни. Паркирах колата си в подземието и се качих с асансьора в приемната. Момичето ме посрещна с ослепителната си усмивка:

— О, привет! Вие бяхте Невъобразимият Ърскин, нали?

— Точно така — отвърнах аз. — И имам среща с д-р Хюс.

Тя звънна в кабинета му, а после ме упъти към осемнайсетия етаж. Издигнах се с топлия беззвучен асансьор и се озовах в коридор с дебел и мек килим. Табелката на вратата срещу мен гласеше: „Д-р Дж. Х. Хюс“. Почуках.

Д-р Хюс бе дребен, уморен мъж, който определено се нуждаеше от няколко дни на планина.

— Г-н Ърскин? — попита той, докато вяло ми стискаше ръката. — Кафе? Имам и нещо по-силно, ако предпочитате.

— Едно кафе ще е чудесно.

Той звънна на секретарката си да ни донесе кафетата, след което седна на големия, въртящ се черен стол и скръсти ръце зад главата си.

— Работя върху туморите вече от доста години, г-н Ърскин, и съм виждал всякакви видове. Считат ме за специалист в тази област. Но трябва да ви кажа направо, че никога не съм виждал случай като този на Карин Тенди и, честно казано, съм объркан от него.

Аз си запалих цигара.

— Какво му е толкова специалното?

— Това не е обикновен тумор. Без да навлизам в подробности, той няма характерните белези на туморна структура. Това, което има на врата й, е бързо нарастваща подутина, състояща се от плът и кости. В някои отношения този тумор може да бъде оприличен на зародиш.

— Искате да кажете бебе?! Искате да кажете, че си има бебе на врата?! Не ви разбирам.

Д-р Хюс вдигна рамене.

— И аз не разбирам, г-н Ърскин. Има хиляди регистрирани случаи, в които зародишите растат не там, където трябва. Във Фалопиевите тръби например или на различни места около матката. Но досега няма случай, при който зародишът да се е развивал в района на шията, а и никъде няма описан случай, в който зародишът да се е развивал със скоростта, с която този се развива.

Не я ли оперирахте тази сутрин? Мислех, че ще го отстраните.

Д-р Хюс поклати глава.

— Това беше тази сутрин. Качихме я на операционната маса и всичко беше готово за отстраняването му. Но щом хирургът, д-р Снайт, направи първия разрез, нейният пулс и дишане намаляха толкова драстично, че трябваше да спрем. Още две или три минути и тя щеше да умре. Трябваше да се задоволим само с рентгенови снимки.

— Имаше ли някаква причина за това? — попитах аз. — Искам да кажа, от какво се е разболяла така?

— Не знам — отговори д-р Хюс. — Сега й правя серия изследвания, които може би ще ни отговорят на този въпрос. Но никога досега не съм виждал такова нещо и съм не по-малко озадачен от всеки друг на мое място.

Секретарката на д-р Хюс ни донесе две чаши кафе и бисквити. Ние отпихме мълчаливо от кафето и аз продължих:

— Д-р Хюс — попитах, — вие вярвате ли в черната магия?

Той ме погледна замислено.

— Не — отвърна той. — Не вярвам.

— Аз също не вярвам. Но в цялата история има нещо, което е много странно. Виждате ли, лелята на Карин също е моя клиентка и е сънувала същия сън като Карин. Не толкова подробен, не толкова страховит, но в основата си е същият сън.

— Е — каза д-р Хюс, — и какво ви подсказва това на вас като ясновидец?

Аз погледнах към пода.

— Трябва да ви призная, д-р Хюс, че аз не съм истински ясновидец. Това е само професията ми, ако разбирате какво искам да кажа. Обикновено съм доста скептично настроен към духовете и всичко окултно. Но ми се струва, че състоянието на Карин Тенди е причинено от някакво външно влияние. С други думи, че нещо извън нея я кара да сънува тези сънища и може би това е същото нещо, което въздейства на тумора и на здравето й.

Д-р Хюс ме погледна подозрително:

— Да не искате да кажете, че е обладана от духове? Като в „Екзорсиста“ или нещо подобно?

— Не, не мисля така. Не вярвам в този вид демони. Но вярвам, че даден човек може да контролира някой друг чрез мозъка му. И аз мисля, че някой или нещо контролира по този начин Карин Тенди. Някой й предава мозъчни сигнали. Сигнали, които са достатъчно силни, за да я накарат да се почувства болна.

— Ами леля й? И тази ваша стара клиентка — тази, която е паднала по стълбите тази сутрин.

Аз поклатих глава.

— Не мисля, че този някой наистина е искал да нарани тях. Но просто се е случило това, което става с всеки мощен сигнал, изпратен на голямо разстояние — всички приемници в района, към който е насочен сигналът, го приемат. Г-жа Карман и г-жа Херз са били близо до Карин Тенди или до местата, на които тя е била, и са получили малка доза от предаваното.

Д-р Хюс разтърка очи и ме изгледа внимателно.

— Добре. Да приемем, че някой изпраща сигнали на Карин Тенди с намерение да я разболее. Кой е той и защо го прави?

— И аз знам толкова, колкото и вие. Но не мислите ли, че ще е по-добре да поговорим лично с Карин.

— Тя е в тежко положение — д-р Хюс разпери ръце. — Родителите й ще пристигнат със самолет тази вечер, в случай, че евентуално не успеем да се справим. Но надали ще й навреди, ако опитаме.

Той вдигна телефона и поговори със секретарката си. След няколко минути тя се обади и каза, че е уредила посещението ни при Карин.

— Страхувам се, че ще трябва да си сложите маска на лицето, г-н Ърскин — каза д-р Хюс. — Тя е твърде слаба и не бихме искали и най-малката инфекция да проникне при нея.

— Няма проблеми.

Слязохме до десетия етаж и д-р Хюс ме заведе в една съблекалня. Докато слагахме хирургически престилки и маски, той предупреди, че ще ме помоли да напусна, ако състоянието й се влоши дори и малко.

— Пускам ви да я видите единствено защото имате някаква теория, г-н Ърскин, а в момента всяка теория е добре дошла. Но ви предупреждавам, че всичко това е абсолютно неофициално и не бих искал да се налага да обяснявам защо сте тук.

— Разбрах ви — казах аз и го последвах по коридора до стаята на Карин Тенди.

Тя бе настанена в голяма ъглова стая с два прозореца, гледащи към снежната нощ. Стените бяха боядисани в болнично бледозелено и в стаята нямаше никакви цветя или украса с изключение на един есенен пейзаж от Ню Хемпшир. Леглото на Карин Тенди бе заобиколено от хирургическа апаратура и една прозрачна тръбичка излизаше от дясната й ръка. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше уморена и бяла като възглавницата, на която лежеше. Под очите й имаше тъмни кръгове и аз почти не можах да разпозная в нея момичето, което вчера ме беше посетило. Но най-изненадващ беше туморът. Беше нараснал и издуваше врата й — дебел, блед и прошарен от вени. Трябва да бе поне два пъти по-голям от предишната вечер и почти достигаше до раменете й. Погледнах към д-р Хюс, който просто поклати глава.

Придърпах един стол до леглото и докоснах с ръка рамото й. Беше много студена. Тя се размърда и очите й леко се отвориха.

— Карин — казах аз тихо. — Аз съм, Хари Ърскин.

— Здравей — прошепна тя. — Здравей, Хари Ърскин.

Аз се наведох още по-близо до нея.

— Карин — продължих аз, — намерих кораба. Ходих в библиотеката да го търся и го намерих.

Нейните очи примигнаха към мен.

— Ти… си го намерил?

— Това е холандски кораб, Карин. Бил е построен около 1650 година.

— Холандски ли? — учуди се тя. — Не знам какво може да е.

— Сигурна ли си, Карин? Сигурна ли си, че не си го срещала никога преди това?

Тя се опита да поклати глава, но огромният тумор я спря. Той се подаваше иззад главата й като ужасен блед плод.

Д-р Хюс ме хвана за рамото.

— Не мисля, че постигаме нещо, г-н Ърскин. Може би е по-добре да спрем.

Аз стиснах още по-здраво китката на Карин.

— Карин — казах аз, — какво ще кажеш за „де буут“? Какво ще кажеш за „де буут, минхеер“?

— Кое… Какво?

— „Де буут“, Карин, „де буут“. Тя затвори очи и аз реших, че отново е заспала, но тогава нещо в леглото се размърда. Издутият бял тумор изведнъж се помръдна, сякаш в него имаше нещо живо.

— О, Господи! — каза д-р Хюс. — Г-н Ърскин, по-добре вие да…

— А-а-а-а-а-а… — изпъшка Карин. Пръстите й стискаха завивката и тя се опитваше да отметне глава. Туморът се въртеше и кривеше така, като че ли бе сграбчил врата й и го стискаше.

— А-а-а-а-а-а… — извика тя. — Де Бу-у-у-у-т-т…

Очите й се обърнаха към мен и за миг това сякаш бяха очите на някой непознат — кървясали, свирепи и далечни. Д-р Хюс вече звънеше на сестрата и приготвяше спринцовка с успокоително, а мен ме изведоха от стаята. Стоях в коридора, слушах писъците й и се чувствах по-безпомощен и самотен откогато и да е през живота си.