Ан Болтън
Франк (9)

9

В апартамента на Франк, в центъра на Манхатън, Джинджър се облегна на прозореца и погледна към улицата, където безкрайната опашка от коли и върволицата от пешеходци образуваха пъстър поток.

Издуха носа си в носна кърпичка и прокле климатичната инсталация, която й бе навлякла тази хрема. Чудеше се как могат хората да живеят в небостъргачи, чиито прозорци не се отварят. Беше само от три дни в Ню Йорк, а вече се чувстваше като затворник, на който не му достига въздух.

Днес Франк щеше да закъснее. Първите две вечери се прибра навреме от студиото, но преди малко се обади да й съобщи, че ще вечеря с този, когото трябваше да интервюира.

— Ще закъснея, скъпа. Опитай се да убиеш времето си пред телевизора.

Отлично! С удоволствие би се отказала да гледа всички ония боклуци, които предаваха по телевизията, ако имаше възможност да обуе ботушите си и да се разходи из гората, или да поязди кон из полетата, за да й се проясни главата. Потискащото чувство постепенно стана непоносимо.

Едва от три дни бе в този град, а вече тъгуваше за дома си. Липсваше й не само природата, обкръжението, спокойствието, но преди всичко работата. Тук бе обречена на безделие. Почистването на апартамента бе задължение на една приятна закръглена негърка. Правеше това всеки ден и бе приела присъствието на Джинджър без какъвто и да било коментар.

А на самата Джинджър бе забранено да се занимава с нещо, което касаеше ергенския живот на Франк. Дори когато приготвяше нещо дребно за ядене, изпитваше угризения на съвестта, защото госпожа Бейкър готвеше в ранния предобед, слагаше яденето в хладилника и оставяше бележка на Франк колко минути да го топли в микровълновата печка.

Накрая все пак реши да се разходи. Оживената Сто и втора улица не я привличаше твърде, но поне щеше да смени климатичната инсталация с нефилтриран въздух.

Когато се смеси с пешеходците, бързо разбра заблудата си — вместо стерилизирания въздух в апартамента дишаше отвратителната миризма от изгорелите газове на хиляди коли, които с надути клаксони профучаваха по улицата.

Без особен интерес огледа витрините на няколко скъпи бутика и след кратко колебание влезе в един от тях.

Огледа се безпомощно в помещението. Не беше сигурна защо избра точно този, но бе решила да си купи рокля, с която да изненада Франк. Бяха поканени на парти в студиото, а до този момент не бе мислила какво ще облече. Това изведнъж й се стори голям проблем, защото не искаше да излага Франк. Не би могла да отиде нито с джинси, нито с вълнен панталон и пуловер, както ходеше в Уиндъм.

Смутено се приближи до дългите редици щендери с рокли. На пръв поглед всички й се сториха прекалено шарени и екстравагантни.

— Рокля ли търсите? — попита една от продавачките.

— Ако исках да купя кола, трудно щях да я намеря тук — раздразнено отвърна Джинджър.

— Значи рокля. Кой размер?

Тя се замисли. Отдавна не си бе купувала рокля, за да си спомня номера си, но накрая се сети.

Последва продавачката, която се запъти към един от щендерите. В този момент погледът й се спря на една кошница, в която малко коте с гноясали очи мяукаше жално.

— Котето е болно — каза Джинджър и клекна до кошницата.

— Знам — отвърна продавачката.

— Тогава трябва да предприемете нещо. То е малко, за да си помогне само — заяви Джинджър и нежно го помилва, а то страхливо се присви.

— Какво да направя? Тази сутрин го намерихме сгушено пред входа. Сложих го в тази кошница и му купих хамбургер, но така си и стои недокоснат.

— Котето още суче. Има нужда от разредено мляко, и то от шише с биберон. — Вдигна животинчето, което веднага започна да суче от пръста й.

— Изглежда доста разбирате от котки, или поне повече, отколкото от рокли — отбеляза момичето и направи гримаса на отвращение, когато видя как странната клиентка започна да чисти очите му с хартиена салфетка.

— Това ми е професията. Ветеринарен лекар съм.

— Ветеринарен лекар? — с недоверие повтори продавачката, като че ли Джинджър твърдеше, че е долетяла от луната. — Кой въобще може да бъде ветеринарен лекар? Що за професия?

Джинджър любезно се усмихна.

— Мога ли да го взема? Ще го излекувам.

— Разбира се. Ще се радвам да се отърва от него. Но вие искахте да купите рокля?

— А да, бях забравила. Увийте ми черната. Посочи една най-обикновена черна рокля, която висеше на близката закачалка.

— Тази ли? Но тя изглежда толкова тъжно! Трябва да си купите нещо в зелено, повече ще ви подхожда. — Младата жена издърпа една рокля в крещящо зелено.

— Не, благодаря: Прекалено екстравагантна е. Моля ви, увийте ми черната.

Продавачката постави роклята в луксозен плик с емблемата на бутика.

— 185 долара — обяви тя делово.

От изненада Джинджър щеше да изпусне котето.

— 185 долара за тази рокля? — повтори ужасено.

За тези пари в Уиндъм щеше да си купи джинси, пуловер и няколко фланелки. А такава рокля там не струваше повече от 50 долара.

— При нас цените са по-високи — рязко поясни продавачката. — Ако ви се струва прекалено скъпо, опитайте при „Улуърт“.

Джинджър се ядоса. Притисна котето към себе си и с очи, хвърлящи искри, отсече:

— Приберете си роклята, няма да я взема.

Побърза да напусне магазина и силно хлопна вратата след себе си, макар че самата тя мразеше това.

Как изобщо можа да допусне да я ядоса тази натруфена кукла?

Много скоро жалното мяукане на котето я наведе на други мисли. Бързо се качи в апартамента на Франк и потърси чай от лайка. Естествено, не намери такъв, нито пък друг билков чай. Реши да позвъни в студиото.

— Дженингс е на съвещание — учтиво й обясни нечий женски глас.

— Вижте, трябва спешно да говоря с него — настоя тя.

Накрая Франк се обади.

— Какво се е случило, скъпа?

— Само уиски ли имаш в дома си, Франк? Трябва ми чай от лайка — отвърна тя.

— Защо ти е чай? Да не си болна? — разтревожи се той.

— Глупости! Намерих едно коте с гноясали очи. Трябва да му ги почистя с отвара от лайка.

— Типично за теб. Едва от три дни си в Ню Йорк, а вече успя да откриеш болна котка. Добре, че не си попаднала на кон.

— Престани с глупостите си и ми кажи най-сетне имаш ли чай от лайка или не — прекъсна го нетърпеливо тя.

— В аптечката трябва да има някакъв.

— Къде е тази аптечка?

— В банята, зад стенното огледало. Хора, които не провеждат лечебна практика в дома си, обикновено го държат там — засмя се отново Франк.

— Престани да остроумничиш и се постарай по-скоро да се прибереш вкъщи. Ще си тръгна оттук веднага щом оздравее котето — тросна се Джинджър.

Макар че не го каза сериозно, това се оказа достатъчно да го стресне.

— Изкъпи котето си с билковия чай и не мърдай, докато не се прибера. Ще се опитам до два часа да бъда при теб. И ще ти донеса нещо хубаво — обеща той.

Трябваше да бърза. Шефът щеше да се развилнее, ако не се върнеше скоро на съвещанието.

Тя се зае да помогне на бедното животинче. Намери чая сред купчината лекарства. Бе на пакетчета, вече малко втвърден, но щеше да свърши работа. Грижливо изми очите на котенцето. След като отново прогледна, то проведе щателен преглед на всеки ъгъл от апартамента и доволно замърка, след като Джинджър го нахрани с топло мляко.

— Да, коте, сега аз съм твоята майка — нежно каза тя, когато малкото кротко заспа. — Няма да те изоставя.

Франк се прибра едва след полунощ. Приближи се внимателно до леглото. Джинджър бе заспала облечена. Плътно в нея се бе гушнало малкото зверче и уплашено го гледаше.

— Джинджър, събуди се. Твоят Франк се върна — тихо прошепна той.

— Не желая да имам нищо общо с моя Франк. Сега си имам котарак, който няма да ме кара да го чакам цяла нощ.

— Съжалявам. Не можах да се освободя по-рано. — Той се наведе и направи опит да я целуне, но беше отблъснат енергично.

— Миришеш на алкохол — с отвращение установи тя. — Да не би пиянските оргии да са част от нюйоркския ти начин на живот?

— Докато вечеряхме, пих бира, а след това две мартинита. Много ли вони? — съкрушен попита Франк.

— Ако съдя по алкохолните пари, които се носят от теб, изпил си поне два литра — изсумтя тя.

В този момент той й подаде една пъстра кесия от копринена хартия.

— Какво е това?

— Отвори я и ще разбереш — подкани я усмихнат.

Джинджър се сети за злополучното си посещение в бутика. Кесиите за опаковка бяха почти същите. Недоверчиво извади малко пакетче, привързано с копринена пандела. Беше сребриста шифонена рокля.

Когато вдигна поглед към Франк, изразът на зелените й очи не вещаеше нищо добро.

— Не я искам — отсече рязко и хвърли роклята на леглото. — Не искам да ми купуваш рокли. А ако смяташ, че с облеклото си те излагам, то още утре ще отлетя за Върмонт. Там мога да се обличам така, както ми харесва, и всеки ме приема такава, каквато съм.

Франк побърза да я притисне в обятията си, видял сълзите да напират в очите й.

— Джинджър, скъпа, исках само да те зарадвам! Видях роклята и реших, че е подходяща за теб. Моля те, любима, облечи я заради мен. Моля те!

Целуна я нежно и я погали по гърба. Това й подейства успокояващо:

— Извинявай, Франк, денят ми днес не е от най-добрите — каза тихо.

Съблече джинсите и тениската и надяна роклята.

Очите на Франк се разшириха от учудване и възхита. Джинджър изглеждаше великолепно. Роклята прилепваше по тялото й като втора кожа. Кройката бе съвсем обикновена, но точно това подчертаваше безупречно изваяните й форми. Цветът чудесно хармонираше с русата й коса, а зеленото на очите й като че стана по-наситено.

— Джинджър, толкова си красива! — Гледаше я като омагьосан.

Тя отиде в спалнята, за да се огледа. Колкото и да търсеше, не можа да открие някакъв недостатък по роклята, за който да се улови. Харесваше й и в нея се чувстваше неизказано женствена.

— Колко струва? — попита внезапно, като се сети, че трябваше да плати 185 долара за доста по-обикновена рокля.

— Защо те интересува? Исках да ти направя подарък — отвърна той.

— Аз обаче искам да знам — настоя тя. — Важно е.

— Около 300, доколкото си спомням — отговори Франк.

— Франк, ти добре ли си?! Дал си толкова пари само за една рокля? — ужасена възкликна тя. — Знаеш ли колко време трябва да работи човек във Върмонт, за да спечели 300 долара? Някои фермери не изкарват толкова дори за една седмица!

Франк усети, че е настъпил опасен момент. Знаеше мнението на Джинджър по тези въпроси, затова побърза да се съгласи с нея. Но беше харесал тази рокля и му бе все едно колко струва.

— Не трябва да приемаш всичко толкова трагично, Джинджър. В Ню Йорк се мери с друг аршин — заключи той.

Това обаче се оказа крайно неподходящ аргумент.

— Мерките, с които мерите в Ню Йорк, се неприемливи за мен! От три дни съм тук, а вън от този апартамент дори и един смислен разговор не съм провела. Ти се скапваш от работа, тичаш след своите 10000 долара, с които толкова се гордееш, а след това ми купуваш рокля за повече от 300 долара и твърдиш, че това е нормално. За мен обаче не е! Ако ще живеем заедно, трябва да намерим други мерки, и то такива, които да са приемливи и за мен. — Докато изричаше всичко това, очите й мятаха искри.

Франк се изкушаваше да избухне, но бе наясно, че в случая не става дума за повърхностни противоречия. Бе убеден, че ако сега не намери нужните аргументи, за да се защити, щеше да изгуби Джинджър. Тя се отнасяше много сериозно към това, в което вярваше.

Отново я взе в обятията си и тя не му се противопостави. Целуна я нежно и отметна кичур коса от лицето й.

— Джинджър, обичам те! Зная, че точно възгледите ти по тези неща те превръщат в жената, за която винаги съм мечтал. Не искам да те променям, значи трябва да опитам да променя себе си — промълви тихо в ухото й.

— Свободен си да направиш избора си, Франк. Не искам да се променяш заради мен. И преди всичко — не желая да вървиш срещу убежденията си — отговори тя. — Трябва обаче да разбереш, че така не бих могла да живея.

Той кимна.

— Знам, скъпа. Явно няма да е лесно да постигнем нужното споразумение. Но имаме още три седмици на разположение. Обеща ми! — й напомни, докато стояха облегнати един на друг.

— Да, Франк, не съм забравила. Моля те да ме извиниш, че понякога губя контрол над нервите си. Тук всичко е по-различно — каза тя.

След като изядоха салатата от авокадо, която бе приготвила, Франк се осмели да й зададе въпроса, който го измъчваше през целия ден:

— Джинджър, ще облечеш ли роклята за коктейла? Много бих желал!

Тя каза „да“, но по вида й личеше, че прави отстъпка. Все пак искаше да си купи рокля, а нямаше никакви възражения срещу тази, която лежеше на леглото, освен че бе ужасно скъпа.

— Добре, ще я облека. Само заради теб.

Франк с радост отбеляза първата си малка победа. Наведе се и я целуна с благодарност.

— Толкова се радвам, Джинджър! Ще бъдеш най-красивата жена в студиото!

— Вероятно защото ще бъда облечена в рокля, струваща 300 долара — бе хапливият й отговор.

После се усмихна, погледите им се намериха, а след това и ръцете им. Като по невидим знак се насочиха към спалнята и се съблякоха.

— Понякога е много по-добре да чувстваш, отколкото да спориш — каза Джинджър и се шмугна гола в леглото. Внимателно отмести спящото коте на фотьойла и се изтегна в цял ръст върху Франк. — Наистина си мъжът, когото обичам — прошепна в ухото му. — Единственият ти недостатък е убеждението ти, че само в Ню Йорк можеш да бъдеш добър репортер.

— Тихо, Джинджър — каза той и продължително я целуна. — Остави ме да ти докажа, че любовта ми към теб е по-важна от всичко друго.

Целувките им станаха по-бурни, желанието постепенно се усилваше и завърши със страстно единение, след което двамата уморено се отпуснаха в широкото легло.

— Виждаш ли, скъпа, в края на краищата стигнахме пак дотук — щастливо отбеляза Франк.

— Съгласна съм, но само това не стига — каза тя и тайнствено се усмихна.