Иван Серафимов
Дейсис (3)

3. Блудството

Най-напред Дейсис се завръщаше много често в къщи, оглеждаше стаите и хукваше отново навън през храстите, през тревите и сенките на ятата, през сенките на облаците, на бясно ехтящите самолети, които се втурваха сини и бавни в краката й. Отдалечаваше се все повече и все повече от хълма, толкова далече, че й се струваше, че забравя пътя обратно и никога няма да се върне. Тогава изпитваше отново оня първичен и яростен ужас на майката, че детето й е само и я чака, а тя е превърнала своите скитания в някакво непонятно и нямо блудство с тревите, житата, сенките на стъблата, които не могат да й върнат обратно нищо, както и да милва и да разгръща храстите и фиданките, да рови плодната пръст с ръце, да се притиска към нея цялата. Самата земя би разтворила така, за да се вгледа в утробата й. Каквото и ще да зърне в нейното дъно. Струваше й се, че животът й отсега нататък, а и досега е бил едно непрестанно блудство със земята, с природата, с целия материален свят.

…

Слаба, без сили, сама се затвори с месеци в къщи. Рисуваше бясно, неистово, до полуда. Без сън, без цигари, без хляб и вода. Докато можеше да изцежда от себе си сила за една мазка, един цвят, едно движение на четката върху листа… После падна върху натрупаните платна, стативът полегна на една страна, блъснат от тялото й, и остана така…

…

Когато се събуди валеше сняг. Вратата беше отворена и снежинките влитаха в стаята й. Някакъв бавен здрач беше обгърнал всичко. Навън беше натрупало през тези дни и нощи белота, от която може като че ли целият свят да се роди отново. Преспи покриваха всичко…

Забравила да обере хризантемите, с полюляваща се походка и бяла стоманена ножица в ръка, Дейсис започна да реже цветовете от сухите им в студа стъбла и да ги трупа в извитата си лява ръка със спокойствието и немотата на самата зима, докато обятието й се изпълни с цветове, жълти листа и сняг. Изсипа ги в средата на стаята, рухна над тях и едва сега цялата й същност се разрида…

Вратата беше отворена. Валеше сняг, трупаше… Снежната пелена ставаше все по-дълбока и все по-дълбока. Сякаш самата земя, самото пространство ставаха някаква странна и топла пропаст, в която можеха завинаги да потъват стъпките на безброй, милиони птици и нито звук да не стигне до нея…

…

Зимата мина тъжна, безпаметна, бяла. Пролетта дойде изведнъж като прерязване с нож през тялото и може би именно тази внезапност на възвръщането на влагата, топлината и птиците накараха цялата й душа да потрепери, да прозвъни едва ли не от празнотата на пространството около нея… И се роди жестокостта. Безумството, че може да възвърне томлението и щастието на отминалите завинаги дни…

Заоблича се трескаво. Дълго до свечеряване си избира сенки и грим, някакво сухо цвете за роклята. Властна и сигурна в себе си, за първи път от толкова нощи и дни, заслиза спокойно и бавно от хълма. Точно където пътеката се сливаше с улицата, се спря. Дълго рови в чантата си. Извади цигара… Млад мъж, съвсем сам на спирката, я гледаше с любопитство, със затаена тревога, с неразбиране може би. Тя бавно се приближи до него. Момъкът понечи да се отдръпне, но остана така. Дейсис направи знак, че й е нужен огън. Младият мъж се засуети, започна да рови в джобовете си. Извади запалка. Цялото същество на жената излъчваше нега, безумство, смях. Понечилата да се протегне ръка, остана така. Дейсис разтвори пръстите си, плъзна дланта си по гладката му, скована от страх и неразбиране кожа, стисна юмрука му здраво, после притегли ръката му към себе си и я допря до мекотата и изпънатата върху корема рокля. Притисна я миг или два, после пръстите й се разхлабиха, пусна чуждата десница, смачка запалената вече цигара на земята с пета и продължи пътя си.

…

След това се разтресе от смях, после рукнаха сълзи по бялото й от нежност, от жажда и лудост лице… Все по-често край нея минаваха хора. Вглеждаха се изпитателно и мнително до болезненост в изражението на лицето й. Тя сияеше цялата. Някакъв старец се спря, опита се да направи крачка назад. Бедният, как се изплаши. Ако имаше време, може би щеше да вика за помощ. Дейсис го прегърна с ръка през кръста и притисна до себе си. Немощното старческо тяло с всичките силици в себе си се съпротивяваше. Но не можеше да я отблъсне, защото и отблъскването беше докосване. Дейсис нахлупи бомбето му с две ръце, то хлътна върху сбръчканото старческо личице. Смехът й вече ехтеше на глас, волен и звънък. Смееше се, а усещаше, че ако спре, ще започнат да тракат зъбите й от пустотата, безсмислието, леда…

…

Вървеше по все по-оживени и шумни улици. Изглежда, през тези месеци животът мъчително бавно си е искал своето и на глътки, на тласъци, на приливи и отливи си го е взимал, макар че хората вървяха много предпазливо, на разстояние помежду си, търпеливо и бавно се изчакваха, не се ръкуваха, не се докосваха…

Дейсис мярна някакъв стар познат… Подсвирна от удоволствие. Забърза след него. Веригите от хора мигновено се разделяха и отдръпваха настрани, сякаш тя беше оня библейски мъж, пред движенията на който морето се разделило на две, вълните утихнали и той тръгнал през водната шир като по незасята и неорана пръст. Без да му пречи нищо, без да оставя следи. Тя заобиколи приятеля си, тръгна по първата пресечка встрани, после пое веднага направо, кривна вляво и излезе така на същата улица, че да се озове насреща му. Само след миг се яви и той.

Дейсис разпери ръце. В същия миг всички наоколо замръзнаха по местата си. Като в игра на статуи.

Приятелят й вдигна очи… Видя я. Усмивка пробяга по нежното му лице, но в същия миг го скова ужас, чертите му се изопнаха от някакво непосилно и яростно напрежение. „Той мисли, че все още може да предреши нещо, да ме предпази от нещо, мене и себе си и още един!“ — проблесна за миг в съзнанието й. В следващия миг ръцете й се впиха около раменете и шията му, притиснаха вцепененото тяло на младия мъж. Той се задъхваше от целувките й:

— Какво правиш? Това е безумство! — успя да се изтръгне от гърлото му.

Изведнъж всичко край тях опустя. На десетки, стотици метри наоколо. Хората се изнизаха безумно и бавно, в строга последователност, сякаш бяха поставени върху колелца или имаха на краката си летни кънки. Само последните няколко сенки минаха покрай тях криви и грозни, мятащи се по камъните и тревата, сковани от ужас, бягащи без посока, далече оттук…

…

Дейсис се смееше, смееше. Така и не разбра какво й говори мъжът, какво я пита, моли, иска да й разкаже. Когато й омръзна да се притиска към него, да го принуждава да я милва, да разтваря свитите му в юмруци пръсти и да притиска ръцете му към тялото си, изплези му се и си тръгна…

„Защо се страхуват — мислеше тя, — защо се страхуват, щом е по силите само на някого, пристигнал отнякъде. Незнаен, сякаш несъществуващ… Защо се страхуват всички, всички тук на Земята. Мъже и жени…“

…

Бързаше, бързаше за една нощ да си отмъсти… За страховете и ужасите, за резерватите с Исусовци, за злобните погледи и лошите думи, за безсмислието на всичките й надежди и радости, за неразказаната докрай приказка, за самото кълнче, което помолило житното зърно да не порасте през тази година, за моравото петънце върху кожата й като от опарване с коприва.

… Гледаше витрините на голям магазин. Мукавените фигури с навлечените върху тях рокли, сака. Търпеливо, благоприлично се вмъкна вътре, без да докосне никого, но не влезе в залите с безкрайните щандове и бавно пристъпващи на разстояние помежду си хора, а заслиза надолу, към складовете. Ръцете й напипаха електрическото табло, след това един след друг започна да смъква шалтерите. Един след друг етажите гаснеха…

В тъмнината отекваха викове, вопли, проклятия. Хората бягаха един от друг, блъскаха се, настъпваха се и колкото повече бягаха, толкова по-невъзможно бе да се разминат, без да се допират дланите им, телата или раменете. В мрака и хаоса ужасът от докосването вледеняваше душите им от страх, имаше нещо атавистично, древно и тайнствено в него, дотолкова страшно и нямо, сякаш в душите се вмъкваше ужас и страх отпреди сътворението на този свят, отпреди зрака и светлината.

Дейсис вървеше сред хората — старци, жени и мъже, деца, момичета и момчета. Едни помилваше с длан, други погалваше бавно, допираше се до нечие рамо, притискаше само извивка на тялото си до някого:

— Раждайте, раждайте! — крещеше до сълзи тя, но сред виковете и крясъците не се чуваше нищо. До нея самата не стигаха думите й.

Юмруците й се блъскаха в доволни и гладки лица, в свили се, издишали въздуха си стомаси, за да се увеличи пространството за разминаване между телата. Ако можеха, биха се сгърчили като червеи. Пристъпваха, изправили се на пръсти, за да се разминават в тъмнината с други, също изтласкали въздуха от дробовете си преди нечия длан, вена, пулсираща бавно под кожата, няма ръка да ги е докоснала…

…

И тук опустя. Вратата се хлопна от вятъра. Ослуша се… Беше станало тихо, до онемяване тихо…

— Хей!…

— Ей, ей, ей… — отекваше ехото.

Някой се беше погрижил за осветлението. Ярка, дневна почти светлина я обля. Дълго вървя покрай щандовете. Избра си панделка на златисти петна, обви я около китката на ръката си и тръгна по пустите улици към града.

Размахваше панделката, повдигна нависоко ръката си, вятърът потрепваше и плющеше в коприната, сякаш самата тъкан можеше вече да стене и ражда…

Хората се отдръпваха от жената… Бягаха, криеха се по ъглите или входовете на къщите, забавяха крачките си, обръщаха се, оглеждаха се страхливо и тръгваха изведнъж, почти подтичвайки в първия миг, а после задъхано и припряно се втурваха с всичка сила обратно…

А Дейсис вървеше, развявайки панделката си на златисти петна, и виждаше косичките на момиченцето, на което щеше някога да я върже. Ще изкачи бавно пътеката в тъмнината до хълма, ще запали навсякъде свещите, бавно ще се разсъблече в полуздрача, дълго ще трие тялото си под душа…

Ще излезе на двора, вятърът ще грабне от ръката й панделката и ще я носи далече, далече във въздуха. След това Дейсис ще затвори очи и сама на себе си ще прошепне: „Кълнчето помоли житното зърно да не порасте през тази година. Такава молба никой не беше чувал. Изведнъж светът занемя…“

А листата в клоните на ябълката и през нощта ще растат, ще се развиват и ще избуяват невидими пъпките. Под лунната светлина клоните ще разпростират все по-плътна и все по-невидима сянка…