Иван Серафимов
Дейсис (2)

2. Страхът

Страхувам се, че има близост

между случайни и далечни.

Голяма вярност ли започва,

разтърсва я самата вечност!

Нямаше по-ужасни мигове от миговете, в които Дейсис трябваше да излезе от къщи, да остави детето само, да се извръща дълго по пътеката, след това да тича по пустите улици надолу и задъхана от страх, да се изкачва обратно, докато блъсне вратата и грабне в прегръдките си пухкавата топчица, едва-едва пристъпваща по земята. Какви ли не мисли минаваха през главата й. Стискаше очи, разтърсваше глава, косите й се посипваха по лицето, спряла за миг на улицата, за да пропъди натрапчивото чувство на страх. После забързваше, полите на дрехата й се блъскаха в коленете, извиваха се от вятъра. Тя вървеше, без нищо да вижда.

Разбира се, съвсем рядко й се налагаше да излиза и да оставя детето само, но понякога беше неизбежно. Намираше хиляди поводи да отлага, какво ли не само измисляше, за да си спести тези ходения за минути, час или два из града…

Не срещаше никого по пътя си. Съвсем рядко се мяркаше фигура на човек, някакъв ъгъл поглъщаше сянката му. Празни дрънчаха трамваите. На по-оживените места хората вървяха съвсем бавно, наложили си някакви нелепи правила за движение, търпеливо изчакващи се, внимателно заобикалящи се помежду си, като че ли бяха поставени на колелца. Неволното отклонение, нетърпеливият жест или крачка предизвикваха ужас, за да не се докосне променилият посоката си човек до някой друг.

Дейсис вървеше стремително, но това не й създаваше затруднения. В мига, в който хората мернеха фигурата й, видеха изписания на лицето й устрем и се отдръпваха внимателно настрани, просто застиваха до стените и край сградите. В тези минути тя не се интересуваше от нищо друго, а само по-бързо да свърши работата си и да се върне обратно. А хората се пазеха да поставят дланите си върху облегалките или бравите на вратите във влаковете и трамваите, където друг преди това е бил поставил ръката си и металът още пазеше топлината от докосването.

Дейсис знаеше, че няма причина за толкова ужас и страх в излизанията й из града. Дъщеричката й беше послушна и търпелива, с една мила и тъжна детска съсредоточеност в себе си. С часове, с дни можеше да разглежда едно-единствено цветче или листо, да вдишва уханието им, неволно да ги изпуска от пръстите си и след това с усилия, с напрежение, в което участвува всичко — очите, миглите, устничките, брадичката, — да ги взема от пода и те все да си остават там. Като че ли за да вземе цветчето и да го вдигне нагоре, трябва да преодолее силата на самото земно притегляне. А момиченцето беше мъничко и несръчно и сякаш пръстчетата му сами си пречеха.

„Не, няма защо да се плаша!“ — мислеше Дейсис и задъхана бързаше по настланата с плочи пътека до хълма.

…

Постепенно започна да свиква с немотата на утаяващия се на тласъци в душата й страх. Като че ли с тласъците на дъха й се трупаше този страх… Не беше възможно да бъде безспирно в къщи. Изоставила с месеци работата си, трябваше да започне всичко съвсем отначало. Безброй неща така странно се бяха променили, че хората, с които работеше, не се изненадваха и учудваха на дългото й отсъствие. Не й се радваха особено, но и като че ли вече по друг начин бяха започнали да изразяват чувствата си. Едва ли не с мимики, не дори с жестове, с възторг, тъга или болка в очите.

Дейсис беше търсена като художник, достатъчно популярна, и сега, дори при това състояние на нещата, имаше премного поръчки. Пословичната й пестеливост, лаконичност в разговорите и уговорките сега се беше превърнала едва ли не в бруталност. Всъщност бруталност спрямо нея самата, защото тя беше склонна на всякакви условия и правеше невероятни отстъпки, само и само да се върне по-бързо при своето момиченце, да го вземе в ръце, да го обгърне с всичка сила и да му каже: „Кълнчето помоли житното зърно да не порасте през тази година…“

…

Страхът разтърсваше цялата й преливаща от женственост фигура, тялото й, бедрата, стомаха… Струваше и се, че ще се разсипе в прозрачността на въздуха, ще рухне както листата на дърветата наесен се посипват от клоните от един вик или писък на птица, мах на крило…

Едва овладяваше тръпките, от които снагата й се тресеше, едва овладяваше болезнеността на мислите си. Прошепваше нещо на глас, за да си върне усещането за реалността на нещата, за влагата в гърлото й, за въздуха, който обгръщаше всичко, за вятъра, докато веднъж, почти спокойна, почти сигурна изкачваше пътеката и отдалече зърна разтворената докрай врата на къщата.

Проскърцваща, полюляваща се от случаен полъх на появилия се след обяда хлад…

Дейсис едва не извика от ужас. Затича се, падна, пропълзя няколко крачки така в безсилието си да се изправи, да тича и да полети едновременно. Разтваряше врата след врата, стая след стая, но детето го нямаше никъде. Блъскаше с рамото си прозорци, отмахваше завеси с едничко движение, от закачалките падаха дрехи. За миг-два се възцари такъв хаос наоколо, сякаш бяха лъхнали студенина и безсмислие отпреди сътворението на този свят… Струваше й се, че палтата по земята, роклите, блузите, нежните панделки и цветя по тях ще започнат след миг да пълзят сами, да се движат, сякаш са на самото дъно на океана и не се ли притискат и изяждат помежду си, не се ли множат и разкъсват сами между себе си, не биха могли да съществуват.

Почувствува, че ще изгуби съзнание. Разтворените й зеници се взираха в хаоса. А детето го нямаше с малките си ръчички — да ги размаха, да направи едничко движение, гримаса някаква, за да се върнат порядъкът, смисълът, сладостта и болката на света. Затвори очи… Не, не! Трябваше на всяка цена да се съвземе, да изтича навън, да го търси. Докато не е стигнало до резерватите, докато не са го отвели от нея завинаги… Сега си спомни няколкото мъжки фигури, минавали през различни дни, като че ли разхождащи само обучените си кучета за спасяване на деца покрай хълма. Тогава не си помисли нищо, такива хора имаше из целия град. Как можа с целия си страх да не усети опасността, ужаса по-рано…

Затича навън. Завика. Блъска се в храсти, шипки, клончета на дървета се вплитаха бясно в косите й.

Колената й се обелиха от падане, светлата й пола се покри със зелени петна от хлъзгавата трева. Жената тичаше, връщаше се, въобще не можеше да избере посока, сякаш трябваше целия свят да преброди, под всеки храст и листо да надникне, а попадаше на поляни, по които е била вече, мяркаха й се познати дървета и това правеше отчаянието й равно на лудост, а лудостта — на сън…

…

Може би минаха седмици, месец, година така. Може би часове само… Не беше валял сняг, не бяха падали листа и цъфтели дървета. Дейсис усещаше как ужасът я променя по-бързо, отколкото от светлината и мрака, от студа и слънцето се променя край нея земята…

Нещо в нея умираше по-бързо от всичко наоколо, от глината, от изронените от птиците корени и зърна, посети и непокълнали, от гниещите треви и от останалата от няколко зими жълто-кафява шума…

Нито се храни през тези дни, нито пи вода. Устните й съхнеха и се пукаха, кървяха и разраняваха от напрежение, безсловесност и страх.

Помнеше, че влакове я отнасяха до тревите и пясъците в близост до предполагаемите места на резерватите за деца, но я връщаха в закрити коли и я оставяха накрая на града. После пак тръгваше и пак се връщаше. Заставаше сама под звездите, звъняха милиарди щурци в пръстта и тя не можеше да разбере пътувала ли е или се е върнала, била ли е въобще някъде другаде… Изнурена се връщаше в къщи. Някъде през полята мяркаше друга жена, с дни вървеше сама и се криеше в тръстиките и блатата…

…

Какво беше изгубила тя? Едно докосване, една ласка? Беше паднало жълто листо от клоните на дървото, беше се допряло с връхчето си до корема й, не по-встрани — до бедрото, може би беше полепнало там за миг от нежния вятър, после се беше свлякло от движенията й, от някакъв ням трепет в душата й, беше потънало в самото дъно на тези поля, без да докосне връхчетата на зелените треви, разпрострели се навред по земята…