Джон Стайнбек
Луната залезе (4)

Глава 4

Към единайсет часа снегът валеше силно, на големи меки парцали, и небето съвсем не се виждаше. Хората претичваха през падащия сняг, а той се трупаше пред вратите и по статуята на градския площад, по релсите от мината към пристанището. Снегът се трупаше и малките колела на вагонетките се хлъзгаха по релсите. И над целия град висеше нещо черно, което беше по-тъмно от облака, и тегнеше навъсена и суха, нарастваща ненавист. Хората не се задържаха по улиците, а влизаха през вратите и те се затваряха, а зад завесите сякаш гледаха очи и когато патрулът минаваше по главната улица, те се вторачваха в него, студени и смръщени. И онези, които отиваха в магазините да купят по нещо за обяд, плащаха и получаваха покупките си, без да разменят дори „добър ден“ е продавачите.

Лампите в малката приемна на резиденцията бяха запалени и светлината им блестеше на падащия вън сняг. Съдът заседаваше. Лансър стоеше начело на масата. От дясната му страна бяха Хънтър, после Тондър, а на другия край капитан Лофт с малка купчина листове пред себе си. Отляво на полковника седеше кметът, а до него Пракъл, който дращеше в своя бележник. До масата стояха двама войници с надянати на пушките щикове и с каски на главите — досущ малки дървени фигурки. Между тях стърчеше Алекс Мордън, едър мъж с широко, ниско чело, дълбоко поставени очи и дълъг, остър нос. Имаше волева брадичка и чувствена голяма уста. Беше широкоплещест, с тесен таз. Окованите му в белезници ръце се свиваха и отпускаха. Носеше черен панталон, синя, разкопчана на врата риза и тъмно, излъскано от носене сако.

Капитан Лофт четеше от листа пред себе си:

— „Когато му се нарежда да се върне на работа, той отказва, а когато заповедта е повторена, подсъдимият напада капитан Лофт с търнокопа, който носи. Капитан Бентик се препречва…“

Кметът се покашля и когато Лофт спря да чете, каза:

— Седни, Алекс. Охраната! Я някой от вас двамата да му даде стол.

Единият войник се обърна и придърпа послушно стола.

— Прието е подсъдимият да стои прав — възрази Лофт.

— Нека седне. Само ние ще знаем. Можете да докладвате, че е стоял прав.

— Не е редно да се подправят доклади — настоя Лофт.

— Седни, Алекс — повтори кметът. Едрият млад мъж седна и окованите ръце замърдаха неспокойно в скута му.

Лофт започна:

— Това е противно на всички…

Полковникът се намеси:

— Нека седи!

Лофт се покашля.

— „Капитан Бентик застава между тях й получава удар по главата, който му счупва черепа.“ Има приложено медицинско заключение. Искате ли да го прочета?

— Не е необходимо — рече Лансър. — Карайте колкото се може по-бързо.

— „Тези действия са наблюдавани от няколко наши военнослужещи, чиито показания са приложени. Военният съд намира подсъдимия за виновен за извършеното убийство и препоръчва смъртна присъда.“ Искате ли да прочета показанията на войниците?

— Не — въздъхна Лансър, после се обърна към Алекс: — Вие не отричате, че сте убили капитана, нали?

Алекс се усмихна тъжно.

— Ударих го — каза той. — Не зная дали съм го убил.

— Браво, Алекс! — обади се кметът и двамата се погледнаха като приятели.

— Да не искате да намекнете, че го е убил някой друг?

— Не зная. Аз само го ударих, а след това някой удари мен.

— Ще дадете ли някакво обяснение? — попита полковникът. — Едва ли нещо би могло да промени присъдата, но ще ви изслушаме.

— Позволявам си да отбележа — обади се Лофт, — че господин полковникът не трябваше да казва такова нещо. Излиза, че съдът не е безпристрастен.

Ордън сухо се засмя. Полковникът го погледна й леко се усмихна.

— Ще кажете ли нещо за свое оправдание? — попита той.

Алекс понечи да махне с ръка, но другата я последва. Смути се и сложи ръце обратно скута си.

— Бях вбесен — започна той. — Много съм сприхав. Той каза, че трябвало да работя. Аз съм свободен човек. Побеснях и го ударих. Предполагам, че здравата съм го цапардосал. Но не исках него да ударя. — Посочи Лофт пръст. — Ей този исках да цапна, този.

— Няма значение кого сте искали да ударите — каза Лансър. — Същото щеше да е с всекиго. Съжалявате ли, че сте го направили? — Хвърли косо поглед към масата. — В доклад би звучало добре, ако каже, че съжалява.

— Да съжалявам? Не съжалявам. Той ми каза да вървя да работя — на мен, свободния човек! Аз съм бил общински съветник. Каза ми, че трябвало да работя.

— Но ако присъдата е смъртна, няма ли тогава да съжалявате?

Алекс отпусна глава и се помъчи честно да помисли.

— Не — рече той. — Искате да кажете дал бих го направил отново?

— Точно това имах предвид.

— Не — рече замислено Алекс. — Струва ми се, не съжалявам.

— Отбележете в протокола, че подсъдимия е бил смазан от съжаление. Присъдата е автоматична, разбирате ли? — попита Лансър. — Съдът няма друг избор. Съдът ви намира за виновен и ви осъжда на незабавен разстрел. Не виждам никаква причина да продължавам да ви измъчвам по този начин. Капитан Лофт, нещо да съм забравил?

— Мен забравихте — обади се Ордън. Изправи се, бутна назад стола си и пристъпи към Алекс. А Алекс, по навик, стана от уважение. — Александър, аз съм избраният кмет.

— Зная, господин кмете.

— Алекс, тези хора са нашественици. Те завзеха нашата страна чрез предателство и сила.

— Господин полковник, такова нещо не бива да се допуска — възрази капитан Лофт.

— Мълчете! — сряза го Лансър. — По-добре е да чуем. Или предпочитате да се шушука?

Ордън продължи, сякаш не го бяха прекъсвали:

— Когато те дойдоха, хората бяха объркани. Объркан бях и аз. Не знаехме какво да правим и какво да мислим. Твоята беше първата ясна постъпка. Личният ти гняв разпали обществения. Зная, в града се говори, че работя за тези хора. На града аз мога да докажа, но на теб… ти ще умреш. А искам да знаеш.

Алекс отпусна глава, после я вдигна отново.

— Зная, господин кмете.

— Готов ли е взводът? — попита Лансър.

— Отвън е, господин полковник.

— Кой ще го командува?

— Лейтенант Тондър, господин полковник.

Тондър вдигна глава, брадичката му изразяваше решимост, той сдържаше дъха си.

— Страхуваш ли се, Алекс? — тихо попита Ордън.

— Да, господин кмете.

— Не мога да ти наредя да не се страхуваш. И аз бих се страхувал, а и тези млади… богове на войната.

— Повикайте взвода си — нареди Лансър.

Тондър стана бързо и отиде към вратата.

— Те са тук, господин полковник. — Отвори вратата и през нея се видяха войници с каски.

— Върви, Алекс! — каза кметът. — И знай, че тези хора няма да имат мира, нито миг спокойствие, докато не си отидат или не загинат. Ти ще обединиш народа. Това е тъжно като факт и не е особено голямо утешение, но е така. Нито миг спокойствие!

Алекс стисна здраво очи. Кметът се наведе към него и го целуна по бузата:

— Довиждане, Алекс.

Охраната хвана Алекс за ръцете, а младият мъж държеше очите си затворени. Изведоха го. Взводът се обърна кръгом и замарширува. Навън снегът приглуши стъпките му.

Хората около масата мълчаха. Ордън погледна към прозореца и видя как някой бързо направи кръгче в снега по стъклото. Загледа се натам като хипнотизирай, а после мигновено отмести погледа си. Сетне се обърна към полковника.

— Надявам се, знаете какво правите?

Капитан Лофт събра листовете си и Лансър попита:

— На площада ли, капитане?

— Тъй вярно, на площада. Трябва да е публично — отвърна Лофт.

А Ордън повтори:

— Надявам се, че знаете…

— Човече — отвърна полковникът, — независимо дали зная, или не, това трябва да се направи.

В стаята се възцари тишина и всеки от мъжете се заслуша. Не за дълго. В далечината отекна трясъкът на залпа. Лансър въздъхна дълбоко. Ордън сложи ръка на челото си. Пое си дълбоко дъх. После отвън се чу изстрел. Стъклото на прозореца се строши и лейтенант Пракъл бързо се извърна. Сложи ръка на рамото си и се загледа в нея.

Лансър скочи и викна:

— Значи започва се! Тежко ли сте ранен, лейтенанте?

— В рамото — отвърна Пракъл.

Лансър пое командуването:

— Капитан Лофт, в снега сигурно за останали следи. Искам всички къщи да се претърсят за огнестрелно оръжие. Искам всеки мъж, у когото се намери оръжие, да бъде взет за заложник. Вие, господин кмете — обърна се той към Ордън, — сте поставен под домашен арест. И разберете, моля ви, ще разстрелваме по пет, по десет, по сто за един.

Ордън проговори тихо:

— Човек с определени спомени.

Лансър прекъсна на средата една заповед. Обърна се бавно към кмета и двамата се разбраха с поглед. А после полковникът изправи рамене.

— Човек без спомени! — отсече той. И добави: — Искам да бъде събрано всичкото оръжие в града. Арестувайте онези, които се съпротивляват. Побързайте, преди снегът да заличи следите.

Хората от щаба намериха каските си, разкопчаха кобурите на пистолетите си и тръгнах навън. А Ордън отиде до счупения прозорец и каза тихо:

— Сладкият, хладен дъх на снега.