Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moon Is Down, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nknikolov (2010)

Издание:

Джон Стайнбек. Луната залезе

Библиотека „Панорама“ 197

ДИ „Народна Култура“, София, 1988

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Полковник Лансър разположи щаба си на горния етаж на малката кметска резиденция. Освен него в щаба влизаха още петима офицери. Майор Хънтър беше дребен, отдаден на числата човек; бидейки самият единица, на която можеше да се разчита, той делеше останалите също на единици: едни, на които може да се разчита, и други — негодни за живот. Хънтър беше инженер и ако не бе войната, никому не би хрумнало да му възложи да командува хора. Защото майорът нареждаше подчинените си в редици като цифри и ги събираше, изваждаше и умножаваше. Но беше по-скоро аритметик, отколкото математик. В главата му не намираха място хуморът, музиката и мистицизмът, присъщи на висшата математика. За него хората се различаваха по ръст, тегло или по цвят, тъй както 6 се различава от 8, но в друго отношение разлика не намираше. Беше се женил няколко пъти и все не можеше да разбере защо, преди да го напуснат, съпругите му ставаха много нервни.

Капитан Бентик беше семеен човек, обичаше кучетата, розовите дечурлига и Коледа. Беше прекалено възрастен за капитан, но някаква странна липса на амбиция го задържаше все на този чин. Преди войната дълбоко се възхищаваше от английските дребни провинциални благородници, носеше английски дрехи, имаше английски кучета, с английска лула пушеше специална смес тютюн, доставян от Лондон, и беше абониран за онези островни списания, посветени на живота в провинцията, които се прехласват по градинарството и непрекъснато спорят, сравнявайки достойнствата на английските сетери със сетерите „Гордън“. Капитан Бентик прекарваше отпуските си винаги в Съсекс и много се радваше, когато в Будапеща или Париж го вземаха за англичанин. Привидно войната промени всичко това, но той прекалено дълго беше пушил лула, прекалено дълго беше носил бастун, за да се откаже изведнъж от навиците си. Някога, преди пет години, писа писмо до в. „Таймс“ за това, че в Средна Англия тревата съхне, и се подписа „Едмънд Туитчъл, ескуайър“. Нещо повече, „Таймс“ го отпечата.

Ако капитан Бентик беше прекалено възрастен, то капитан Лофт пък бе прекалено млад за капитан. Лофт беше всичко, което включва нашата представа за капитан. Той живееше с капитанството си, излъчваше го. У него нямаше нищо, което да не е военно. Необуздана амбиция го избутваше през чиновете. Издигаше се като каймак над мляко. Познаваше в най-тънки подробности изискванията на военната учтивост и държеше да ги изпълнява. Генералите се бояха от него, защото знаеше за поведението на военния повече от тях. Капитан Лофт мислеше и вярваше, че военният е най-висшият стадий на развитие в природата. Ако въобще можеше да си помисли за бога, щеше да си го представи като стар и прославен, посивял генерал от запаса, който живее със спомените за битки и полага няколко пъти през годината венци на гробовете на свои верни подчинени. Беше убеден, че всички жени са влюбени в униформата, и едва ли би му хрумнало, че може да е иначе. При едно нормално развитие на нещата на четирийсет и пет години щеше да е бригаден генерал и илюстрованите списания щяха да поместват снимката му, застанал между високи, бледи мъжкарани с дантелени широкополи шапки.

Лейтенантите Пракъл и Тондър бяха сополанковци, студентчета, възпитани в идеите на деня, убедени, че роден от велик гений, великият нов ред е толкова велик, та резултатите от него не се нуждаят от проверка. Бяха сантиментални младежи, склонни към сълзи и ярост. Под капачката на джобния си часовник лейтенант Пракъл беше напъхал кичурче коса, загънато в късче син сатен, космите непрекъснато се измъкваха, замотаваха се в баланса и за да знае колко е часът, той носеше ръчен часовник. Пракъл беше добър танцьор, весел млад човек и независимо от това умееше да се мръщи като Водача, да стои мрачно замислен като Водача. Мразеше упадъчното изкуство и със собствените си ръце беше унищожил няколко платна. Понякога в кабаретата правеше с молив толкова добри скици на сътрапезниците си, та те често го уверяваха, че е трябвало да стане художник. Пракъл имаше няколко руси сестри, с които толкова се гордееше, че понякога, когато му се стореше, че са ги оскърбили, предизвикваше скандали. Сестрите му малко се притесняваха от това, защото се бояха някой да не се захване да доказва, че е прав, което не би било чак толкова трудно. Лейтенант Пракъл прекарваше почти всичкото си свободно от наряд време в мечти как ще прелъсти русата сестра на лейтенант Тондър — миловидно момиче, което предпочиташе да го прелъстяват по-възрастни мъже, защото, за разлика от Пракъл, не й разваляха прическата.

Лейтенант Тондър беше поет, огорчен поет, който мечтаеше за съвършената, идеална любов на издигнати в обществото млади мъже към бедни момичета. Беше мрачен романтик с толкова ограничени представи, колкото и опит. Понякога шепнеше бели стихове на въображаеми тъмнокоси жени. Мечтаеше за смърт на бойното поле, на фона на ридаещите си родители и Водача — храбър, но натъжен пред вида на прекършената младост. Много често си представяше картината на собствената си смърт, огряна от хубаво залязващо слънце и от отблясъците му по разнебитената бойна техника, подчинените му, наобиколили го безмълвни, с ниско сведени глави, а над гъст облак галопират едрогърдестите Валкирии — едновременно майки и любовници, и всичко това озвучено с отекващия тътен на гръмотевичните Вагнерови мелодии. Дори си беше подготвил предсмъртните слова.

Това бяха хората от щаба и всеки от тях играеше на война, както децата си играят на жмичка. Майор Хънтър гледаше на войната като на аритметична задача, която трябваше да реши, за да може да се върне при камината си. Капитан Лофт — като на подходяща кариера за подходящо възпитан млад човек, а лейтенантите Тондър и Пракъл — като на сън, в който всичко е недействително. А дотук войната беше играчка — чудесно оръжие и чудесно планиране, срещу невъоръжен противник без план. Не бяха губили сражение и не бяха страдали сериозно. При тежки условия те, както всички други, щяха да проявят страх или смелост. От тях само полковник Лансър знаеше какво представлява войната в края на краищата.

Преди двайсет години Лансър беше воювал в Белгия и Франция и се опитваше да не мисли за онова, което знаеше — че войната е коварство и ненавист, бъркотия, създадена от некадърни пълководци, страдания и убиване, и болести, и умора, докато накрая тя свършва и нищо не се е променило, само са се натрупали нова умора и нова омраза. Лансър си казваше, че е войник, на когото са заповядали да направи нещо. От него не очакват да се пита или да мисли, а само да изпълнява заповеди; и той се опитваше да отклони болезнените спомени за другата война и убеждението, че и тази ще е същата. По петдесет пъти на ден си казваше: „Тази ще е различна, тази ще е съвсем различна.“

При паради, сред тълпата на футболния стадион и на война очертанията се губят; действителното става недействително и съзнанието се замъглява. Напрежението и възбудата, умората и движението — всичко се слива в дълбок сив сън, така че, свърши ли, е трудно да си спомниш какво точно е било, когато си убивал или си заповядвал да убиват хора. Тогава други, които не са били там, ти казват как е било и ти отговаряш неопределено: „Да, като че ли така беше.“

Щабът заемаше трите стаи на горния етаж на кметската резиденция. В спалните сложиха походните легла, завивките и снаряжението, а съседната стая, която се намираше точно над кметската приемна на партера, превърнаха в нещо като клуб, един доста неудобен клуб. Имаше няколко стола и маса. Тук пишеха и четяха писма. Разговаряха, поръчваха си кафе, правеха планове и ги обсъждаха. На стените между прозорците висяха картини с крави и езера, и селски къщички, а през прозорците се виждаше крайбрежният квартал, кейовете, където стояха привързани плавателните съдове, други кейове, откъдето шлепове идваха да товарят въглища и отново излизаха в морето. Гледката се простираше надолу към малкия градец, който се извиваше край площада, за да стигне до пристанището с рибарските лодки, закотвени в залива, с прибрани платна; оттам направо през прозореца идваше миризмата на сушена риба.

В средата на стаята имаше голяма маса и до нея седеше майор Хънтър. Беше подпрял чертожната дъска на скута си и на масата и с линеал и триъгълник работеше върху проект за ново железопътно отклонение. Чертожната дъска мърдаше и майорът започваше да се дразни от това. Викна през рамо:

— Пракъл! Лейтенант Пракъл!

Вратата на спалнята се отвори и лейтенантът излезе. Едната му буза беше покрита с пяна. Държеше четката за бръснене.

— Аз? — рече той.

Майор Хънтър разклати чертожната си дъска.

— Не се ли намери моят триножник в багажа?

— Не зная, господин майор. Не съм погледнал.

— Тогава погледнете веднага, моля. Стига ми това, че работя на слаба светлина. А сега ще трябва наново да правя чертежа, преди да го изтегля с туш.

— Ще видя веднага щом се обръсна.

Но Хънтър отсече раздразнено:

— Това тук е по-важно от външния ви вид. Проверете дали под онази купчина там няма брезентова торба, подобна на чанта за голф.

Пракъл изчезна в спалнята. Вратата отдясно се отвори и влезе капитан Лофт. Носеше каска и по него бяха накачени бинокъл, нож и най-различни кожени кутии. Влезе и веднага започна да сваля снаряжението си.

— Знаете ли, този Бентик е луд — рече той. — Отиваше на дежурство с фуражка. Вървеше надолу по улицата.

Лофт сложи бинокъла си на масата и свали каската, после торбата с противогаза. На масата започна да се трупа малка купчинка снаряжение.

— Не трупайте тези неща там — обади се Хънтър. — Имам работа. Защо да не носи фуражка. Не сме имали неприятности. Прилошава ми от тези ламарини. Тежки са и от тях човек не може нищо да види.

— Не е хубаво да се оставят — рече Лофт педантично. — Прави лошо впечатление на местните хора. Трябва да поддържаме стегнат вид, бдителност и никога да не променяме реда. Само ще си навлечем белята, ако не го правим.

— Какво ви кара да мислите така? — попита Хънтър.

Лофт леко се изпъна. И устните му уверено се изпънаха. Лофт винаги беше толкова уверен във всичко, че на всекиго рано или късно му се приискваше да го цапне по носа.

— Не съм мислил — отвърна той. — Преразказвах Устав Х = 12 за поведението в окупирани страни. Той е много внимателно разработен. — Понечи да каже: „Вие…“ — А после го промени на: — Всеки трябва да прочете внимателно Х = 12.

— Питам се дали човекът, който го е писал, е бил някога в окупирана страна. Тези хора са съвсем безобидни. Изглеждат добри и покорни.

На вратата се появи Пракъл, пяната все още покриваше половината му лице. Носеше кафява брезентова торба, а зад него идваше лейтенант Тондър.

— Този ли е? — попита Пракъл.

— Да. Ако обичате, извадете го и го нагласете.

Пракъл и Тондър се заловиха със сгъваемия триножник, изпробваха го и го нагласиха близо до Хънтър. Майорът прикрепи на него чертожната си дъска, наклони я наляво и надясно, а сетне, сумтейки, седна пред нея.

Капитан Лофт се обади:

— Знаете ли, лейтенанте, че имате сапун по лицето?

— Тъй вярно, господин капитан. Бръснех се, когато майорът ми нареди да му намеря триножника.

— Хубаво, но ще направите добре да избършете сапуна. Може да ви види полковникът.

— О, той няма да се разсърди. Не държи на тези неща.

Тондър гледаше през рамото на Хънтър, докато той работеше.

— Може да не държи, но така не е хубаво — отсече Лофт.

Пракъл извади носна кърпичка и изтри сапуна от бузата си. Тондър посочи към един малък чертеж в ъгъла на дъската.

— Този мост изглежда много хубав, господин майор. Но къде, за бога, ще строим мост?

Хънтър погледна към чертежа, а после през рамото си към Тондър.

— Ъ? О, никакъв мост няма да строим тук. Чертежът, по който ще работим, е горе.

— Какво тогава ще правите с този мост?

Хънтър изглеждаше малко смутен.

— У дома в задния двор имам макет на железопътна линия. Готвех се да построя за нея мост през едно малко поточе, но не сварих да го направя. Това е работният чертеж. Мислех да поработя над него, докато съм тук.

Лейтенант Пракъл извади от джоба си сгъната страница от списание, разтвори я, вдигна я високо и се загледа в нея. Представляваше снимка на момиче, чиито крака, рокля и мигли се набиваха в очите; беше добре оформена блондинка с черни плетени чорапи и дълбоко деколте, която надничаше иззад черно дантелено ветрило. Лейтенант Пракъл я вдигна още по-високо и попита:

— Нали си я бива?

Лейтенант Тондър огледа критично снимката.

— Не ми харесва.

— Какво не ти харесва в нея?

— Просто не ми харесва — отвърна Тондър. — За какво ти е нейната снимка?

— Защото на мен ми харесва, а се обзалагам, че и на теб ти харесва.

— Не ми харесва.

— Добре, но ти си луд — каза Пракъл и се приближи към едно от пердетата. — Ще взема да я окача тук и ще те оставя да си я погледаш известно време. — И закачи снимката на пердето.

Капитан Лофт, който събираше снаряжението си, каза:

— Ако питате мен, не й е мястото там, лейтенанте. По-добре да я свалите. Няма да направи добро впечатление на местните жители.

Хънтър вдигна очи от чертожната си дъска.

— За какво става дума? — Проследи погледите им и попита: — Тази коя е?

— Актриса — отвърна Пракъл.

— Лека жена — рече Тондър.

— Така ли, значи я познавате? — попита Хънтър.

Пракъл не отделяше погледа си от Тондър.

— Слушай, откъде знаеш, че е лека жена?

— Прилича на лека жена.

— Познаваш ли я?

— Не, и не искам да я познавам.

Пракъл понечи да рече: „Тогава откъде знаеш?“ — когато се намеси Лофт:

— По-добре свалете тази снимка. Окачете си я над леглото, ако искате. Това е все пак официално помещение.

Пракъл вдигна разбунтуван поглед и се готвеше да каже нещо, но капитанът го сряза:

— Това е заповед, лейтенант.

И бедният Пракъл сгъна хартийката и отново я сложи в джоба си. Опита се да промени с шега темата:

— В този град наистина има хубави момичета. Щом се настаним добре и всичко тръгне гладко, ще се запозная с няколко.

— По-добре прочетете Х = 12 — препоръча Лофт. — Там има раздел, който третира половите въпроси. — И излезе, нарамил шуба, бинокъл и снаряжение.

Лейтенант Тондър, който все още надничаше през рамото на Хънтър, каза:

— Хитро измислено — вагоните с въглищата отиват от мината направо до кораба.

Хънтър се откъсна бавно от работата си.

— Трябва да ускорим нещата, трябва да ускорим доставката на въглища. Това е голяма задача. Безкрайно съм щастлив, че хората тук са спокойни и разумни.

Лофт се върна в стаята без снаряжението. Застана пред прозореца, загледан към пристанището, към каменовъглената мина, и рече:

— Те са спокойни и разумни, защото ние сме спокойни и разумни. Струва ми се, можем да припишем този успех на себе си. Затова все напомням за реда. Той е много внимателно разработен.

Вратата се отвори, появи се полковник Лансър и още с влизането си започна да се съблича. Щабът му отдаде военни почести не много строго, но достатъчно. Лансър нареди:

— Капитан Лофт, ще идете да смените Бентик. Не се чувствувал много добре. Казва, че му се вие свят.

— Слушам — отвърна Лофт. — Само ще си позволя да напомня, господин полковник, че съвсем наскоро се освободих от наряд.

Лансър се вгледа в него.

— Надявам се, нямате нищо против да отидете, капитане.

— Съвсем не, господин полковник, споменавам го само за да се знае.

Лансър се отпусна и тихо се засмя.

— Обичате името ви да се споменава в докладите, нали?

— В това няма нищо лошо, господин полковник.

— И като го споменават достатъчно често — продължи Лансър, — ще получите малка дрънкулка на гърдите.

— Това са крайпътните камъни в една военна кариера, господин полковник.

Лансър въздъхна.

— Да, така е, предполагам. Но не тях ще запомните, капитане.

— Господин полковник? — В тона на Лофт се четеше въпрос.

— По-късно ще разберете какво съм имал предвид… може би.

Капитан Лофт бързо нахлузи снаряжението си.

— Тъй вярно, господин полковник — рече той и излезе.

Тропотът на стъпките му отекна по дървените стъпала, а Лансър го проследи как тръгва, сякаш това някак си го забавляваше. Тихо Проговори:

— Ето ви един роден войник.

А Хънтър вдигна поглед от дъската й моливът му увисна във въздуха.

— Родено говедо — рече той.

— Не — отвърна Лансър. — Той е войник, както много хора са политици. Не след дълго ще е в Генералния щаб. Ще гледа на войната отгоре и винаги ще я обича.

— Кога според вас ще свърши войната, господин полковник? — попита Пракъл.

— Да свърши ли? Какво имате предвид?

— Кога ще спечелим? — продължи лейтенантът.

— О, не зная — поклати глава Лансър. — Все още имаме врагове на този свят.

— Но ще ги бием.

— Моля?

— Няма ли?

— Да, разбира се, ние винаги ги бием.

— Добре тогава, смятате ли, че ако е спокойно около Коледа, ще ни дадат по някой и друг ден отпуска? — попита развълнувано Пракъл.

— Не зная — отвърна Лансър. — Заповеди за това ще трябва да дойдат отгоре. Искате ли да си отидете у дома за Коледа?

— Ами ще ми се.

— Може и да стане. Може и да си отидете.

— Нали няма да преустановим окупацията, след като войната свърши, господин полковник? — попита Тондър.

— Не зная. Защо?

— Ами приятна страна, приятен народ. Нашите войници, поне някои от тях, биха могли да се заселят тук.

— Може би сте видели местенце, което ви харесва? — закачи го Лансър.

— Е, има няколко хубави стопанства наоколо. Ако четири-пет от тях се съберат, ще се получи приятно местенце, където би могъл да се засели човек.

— Доколкото разбирам, нямате семеен имот?

— Нямаме, господин полковник, вече нямаме. Инфлацията го глътна.

На Лансър му омръзна да разговаря с деца и затова рече:

— Е, да, но все още имаме да воюваме. Все още имаме да доставяме въглища. Не смятате ли, че можем да почакаме войната да свърши, а сетне да изграждаме чифлици? Такива нареждания ще дойдат отгоре. Капитан Лофт би могъл да ви го каже. — Тонът му стана делови. — Хънтър, релсите ще пристигнат утре. Още тази седмица ще можете да започнете строителството на линията си.

На вратата се почука, вътре надникна часови и рапортува:

— Господин Коръл иска да ви види, господин полковник.

— Нека дойде — рече Лансър и се обърна към останалите: — Това е човекът, който свърши подготвителната работа тук. Може да си имаме неприятности с него.

— Добре ли си свърши работата? — попита Тондър.

— Да, добре, и тукашните хора няма много да го обичат. Питам се дали и на нас ще се харесва.

— Наистина заслужава похвала — рече Тондър.

— Да, и ако ме питате, ще си я търси.

Влезе Коръл, като потриваше ръце. Излъчваше ведро настроение и добронамереност. Все още носеше черния си костюм, но на главата му се белееше превръзка, прикрепена за косата с кръстосани ленти лейкопласт. Стигна до средата на стаята и поздрави:

— Добро утро, господин полковник. Би трябвало да ви се обадя още вчера, след неприятностите долу, но предполагах, че сте много зает.

— Добро утро — отвърна полковникът и посочи с широк жест останалите. — Това е моят щаб, господин Коръл.

— Чудесни момчета. Свършиха добра работа. Е, и аз се опитах да подготвя нещата за тях както трябва.

Хънтър сведе поглед към чертожната дъска, извади тушовка, потопи я в туша и започна да изтегля своя чертеж.

— Справихте се много добре — каза Лансър. — И все пак ми се щеше да не бяхме убивали онези шестимата. Бих предпочел войниците им да не се бяха връщали.

Коръл разтвори ръце и заяви самодоволно:

— Шестима души са малка загуба за такъв град, при това град с каменовъглена мина.

Тонът на Лансър беше суров.

— Не се колебая да убивам хора, ако това решава въпроса. Но понякога е по-добре да се мине без жертви.

Коръл разучаваше офицерите. Хвърли страничен поглед към лейтенантите.

— Възможно ли е… все пак… да разговаряме насаме, господин полковник.

— Да, щом искате. Пракъл и Тондър, вървете, ако обичате, в стаята си. — Полковникът се обърна към Коръл. — Майор Хънтър работи. Докато работи, той нищо не чува. — Хънтър вдигна поглед от чертожната си дъска и кротко се усмихна, а после отново наведе очи. Когато младите лейтенанти напуснаха стаята, Лансър заговори: — Ето. Няма ли да седнете?

— Благодаря ви, господин полковник. — Коръл седна зад масата.

Лансър погледна към превръзката на Коръл и направо запита:

— Опитаха ли се вече да ви убият?

Коръл попипа превръзката.

— Това ли? О, тази сутрин от една скала в планината се отрони камък.

— Сигурен ли сте, че не са го хвърлили?

— Какво искате да кажете? Хората тук не са кръвожадни. От сто години не са воювали. Забравили са да се бият.

— Добре. Вие сте живели сред тях. Би трябвало да знаете по-добре. — Приближи се до Коръл. — Но ако се смятате в безопасност, този народ ще е различен от всички останали по света. Участвувал съм в окупирането и на други страни. Бях в Белгия преди двайсет години, а също и във Франция. — Поклати глава, сякаш да се освободи от някаква мисъл, и продължи навъсено: — Добре се справихте. Трябва да ви благодарим. В доклада си отбелязах работата ви тук.

— Благодаря ви, господин полковник. Направих каквото можах.

Лансър рече с лека досада:

— Е, господине, какво ще правим с вас? Искате ли да се върнете в столицата? Ако бързате, бих могъл да ви настаня на някой шлеп, а ако сте готов да чакате — на някой разрушител.

— Но аз не искам да се връщам. Ще остана тук.

За момент Лансър се замисли.

— Знаете ли, нямам прекалено много хора. Не бих могъл да ви осигуря необходимата охрана.

— Но аз нямам нужда от охрана. Казвам ви, тези хора не са способни на насилие.

Лансър погледна към превръзката. Хънтър вдигна поглед от чертожната си дъска и се обади:

— Добре ще направите, ако започнете да носите каска. — И отново се приведе над работата си.

Сега Коръл поприседна по-напред на стола си.

— Исках конкретно да разговарям с вас, господин полковник. Струва ми се, че мога да съм полезен в гражданската администрация.

Лансър се завъртя на пета, отиде до прозореца, погледна навън, а после отново рязко се обърна и тихо попита:

— Какво имате предвид?

— Ами че ви е необходима доверена гражданска власт. Мислех си, че кметът Ордън би могъл да отстъпи поста си и… такова… ако го заема аз, бихме могли да се сработим чудесно с военните власти.

Очите на Лансър се разшириха и заблестяха. Той се приближи до Коръл и сопнато попита:

— Споменахте ли за това в доклада си?

— Ами че да, естествено… в моя анализ.

Лансър го прекъсна:

— Разговаряли ли сте с някого от местните хора, откак сме дошли, разбира се, без да се смята кметът.

— О, не. Видите ли, те са все още малко стреснати. Не го очакваха. — Тихо се засмя. — Не, господин полковник, те наистина не го очакваха.

Но Лансър настоя:

— Значи не знаете какво действително мислят?

— Че защо, стреснати са. Те… та те все още сякаш сънуват.

— И не знаете какво мислят за вас?

— Аз имам много приятели тук. Познавам всички.

— Тази сутрин някой купи ли нещо от вашия магазин?

— Е, разбира се, търговията е замряла. Никой нищо не купува.

Лансър внезапно се отпусна. Отиде до един стол, седна на него и кръстоса крака. После съвсем тихо заговори:

— Вашата служба е трудна й изисква смелост. Трябва добре да се възнаграждава.

— Благодаря ви, господин полковник.

— След време ще ви намразят.

— Ще го понеса, господин полковник. Врагове са.

За момент Лансър се поколеба, а после продължи тихо:

— Вие няма да се ползувате дори с нашето уважение.

Коръл подскочи възбуден от мястото си.

— Това противоречи на думите на Водача — викна той. — Водача каза, че всички служби са еднакво достойни.

Лансър продължи още по-тихо:

— Надявам се, че Водача знае. Надявам се, че може да чете мислите на войниците. — А после почти съчувствено добави: — Да, трябва добре да ви възнаградят. — За момент поседя безмълвен, после се стегна и продължи: — Сега да бъдем наясно. Тук командувам аз. Моята задача е да доставям въглища. За да я изпълня, трябва да поддържам реда и дисциплината, а за да постигна това, трябва да зная какво мислят хората. Очаквам съпротива. Разбрахте ли ме?

— Тогава бих могъл да научавам онова, което искате да знаете, господин полковник. Ще ви бъда много полезен като кмет.

Лансър поклати глава.

— Нямам такива заповеди. Трябва да действувам по собствена преценка. Според мен вие никога вече няма да знаете какво става тук. Смятам, че никой няма да разговаря с вас; никой освен онези, които живеят за парите, които могат да живеят заради парите. Според мен без охрана ще сте в голяма опасност. Ще ми направите услуга, ако се върнете в столицата, там ще бъдете възнаграден за добре свършената работа.

— Но мястото ми е тук, господин полковник. Намерил съм си мястото. Всичко това съм отразил в доклада си.

Лансър продължи, сякаш не го чу:

— Кметът Ордън е нещо повече от кмет. Той е самият народ. Той знае какво правят и какво мислят, без да пита, защото положително мисли тъй, както и те. Наблюдавайки го, ще зная какво става с тях. Той трябва да остане. Такава е моята преценка.

— Работата ми, господин полковник, заслужава по-добро отношение. А вие ме отпращате.

— Да, наистина — проговори бавно Лансър. — Но аз смятам, че с оглед на по-голямото дело вие сте пречка. Ако все още не ви мразят, и това ще стане. При всеки най-малък бунт първо вас ще убият. Възнамерявам да предложа да ви върнат.

— Разбира се, ще ми позволите да изчакам тук отговора на своя доклад до столицата — рече сковано Коръл.

— Да, разбира се. Но бих препоръчал, с оглед на собствената ви сигурност, да се приберете. Честно казано, господин Коръл, вие нямате стойност тук. Но… е, трябва да има и други планове и други страни. Може би ще отидете в някой нов град, в някоя нова страна. Ще спечелите ново доверие на ново място. Може би ще ви изпратят в по-голям град, дори някой централен град, с по-голяма отговорност. Смятам да ви препоръчам най-горещо по повод работата ви тук.

Коръл сияеше удовлетворен.

— Благодаря, господин полковник. Потрудих се. Може и да сте прав. Но трябва да ми разрешите да почакам за отговор от столицата.

Лансър говореше сдържано. Очите му бяха присвити. Думите му прозвучаха сурово:

— Носете каска, стойте си у дома, не излизайте нощно време и преди всичко не пийте. Не се доверявайте на никого, бил той жена или мъж. Разбрахте ли ме?

Коръл изгледа полковника със съжаление.

— Според мен вие сте този, който не разбира. Имам малка къщичка. Прислужва ми приятно селско момиче. Струва ми се, дори е привързано към мен. Тези хора са простодушни, мирни. Познавам ги.

— Няма мирен народ. Кога ще го разберете? Ние нахлухме в тази страна, която вие, тъй както те го разбират, с коварство подготвихте за нас. — Лансър се зачерви и повиши глас. — Не можете ли да разберете, че сме във война с тези хора?

Коръл отвърна не без самодоволство:

— Ние ги разгромихме.

Полковникът стана и размаха безпомощно ръце, а Хънтър отмести поглед от дъската си и посегна да попречи, за да не я бутнат.

— Внимавайте, господин полковник. Изтеглям с туш. Не ми се иска пак да чертая.

Лансър погледна надолу към него, извини се и продължи, сякаш преподаваше в клас:

— Поражението е нещо моментно. То не е трайно. Ние също претърпяхме поражение, а ето, виждате, сега нападаме. Поражението нищо не означава. Не го ли разбирате? Знаете ли какво си шепнат зад затворените врати?

— А вие знаете ли?

— Не, но подозирам.

— Страхувате ли се, господин полковник? — попита многозначително Коръл. — Редно ли е командуващият тази операция да се страхува?

Лансър се отпусна тежко.

— Може да е така. — После добави отвратен: — До гуша ми дойде от хора, които не са били на война, а знаят всичко за нея. — Хвана брадичката си и продължи: — Спомням си една стара женица в Брюксел, със сладко личице и бяла коса; висока беше само метър и петдесет; имаше нежни старчески ръце. Под кожата й прозираха почти черните й вени. Спомням си черния й шал и синьо-бялата й коса. Пееше нашите народни песни с треперещ сладък гласец. Винаги знаеше къде да намери цигара или девственица. — Свали ръка от брадичката си и се сепна, сякаш се събуждаше от сън. — Не знаехме, че синът й бил екзекутиран. Когато накрая я разстреляхме, беше убила дванайсет души с дълга черна игла за коса. Все още е у дома. Има емайлирано копче с птичка на него — синьо-червена.

— Но я разстреляхте, нали?

— Разбира се, че я разстреляхме.

— И убийствата престанаха?

— Не, не престанаха. А когато най-сетне се оттегляхме, хората залавяха изостаналите, едни изгаряха, на други избождаха очите, а трети дори разпъваха на кръст.

— Не е хубаво да се говорят такива неща, господин полковник — каза високо Коръл.

— Това не са приятни спомени.

— Ако се боите, не трябва да сте командуващ.

А Лансър тихо отвърна:

— Зная как да се бия, разбирате ли? Ако човек знае, поне не прави глупави грешки.

— Така ли говорите пред офицерите си?

Лансър поклати глава.

— Не, не биха ми повярвали.

— Защо тогава разказвате тези неща точно на мен?

— Защото, господин Коръл, вашата работа е свършена. Спомням си веднаж… — Докато говореше, по стълбата се изтрополи и вратата шумно се отвори. Надникна часови, а покрай него се втурна капитан Лофт. Лофт беше изпънат, студен, стегнат по войнишки.

— Неприятност, господин полковник.

— Неприятност ли?

— Трябва да ви докладвам, господин полковник, че капитан Бентик е убит.

— Така ли… Бентик!

По стълбите се чу шум от стъпките на много хора и двама души внесоха на носилка тяло, покрито с одеяло.

— Сигурен ли сте, че е мъртъв? — попита Лансър.

— Тъй вярно, съвсем сигурен — отвърна безизразно Лофт.

Двамата лейтенанти влязоха откъм стаята, зяпнали и поизплашени.

— Сложете го тук — нареди Лансър и посочи стената до прозорците. Когато носачите излязоха, той приклекна и повдигна ъгъла на одеялото, а после бързо го пусна. И все още приклекнал, погледна към Лофт. — Кой свърши това?

— Един миньор.

— Защо?

— Бях там, господин полковник.

— Добре, докладвайте тогава. Докладвайте, дявол да го вземе!

Лофт се изпъна още повече и започна официално:

— Току-що бях сменил капитан Бентик, както нареди господин полковникът. Тъкмо капитан Бентик се готвеше да тръгне за насам, когато аз леко се спречках с един непокорен миньор, който искаше да напусне работа. Крещеше, че бил свободен човек. Когато му наредих да работи, той се втурна с търнокопа си към мен. Капитан Бентик се опита да се намеси… — Махна леко с ръка към тялото.

Все още коленичил, Лансър кимна замислено.

— Бентик беше странен човек. Обичаше англичаните. Беше влюбен във всичко, свързано с тях. Според мен той не обичаше много да се бие… Арестувахте ли миньора?

— Тъй вярно, господин полковник.

Лансър бавно се изправи и заговори сякаш на себе си:

— Значи пак се започва. Ще разстреляме този човек и ще си спечелим още двайсет врагове. Само това знаем, само това знаем.

— Какво казвате, господин полковник? — попита Пракъл.

— Нищо, съвсем нищо. Само си мислех. — Обърна се към Лофт и нареди: — Предайте моля, моите почитания на кмета Ордън и му кажете, че искам незабавно да го видя. Много е важно.

Майор Хънтър вдигна поглед, избърса тушовката си и я прибра в покритата с кадифе кутийка.