Кир Буличов
Момиченцето, на което нищо не може да се случи (7) (Разкази за живота на едно малко момиченце от XXI век, записани от нейния баща)

Изчезналите гости

Подготовката за посрещането на лабуцилците преминаваше тържествено. Досега нито веднъж Слънчевата система не беше посещавана от гости от толкова далечна звезда.

Сигналите на лабуцилците бе приела станцията на Плутон, а след три дни връзка с тях установи и Лондейлската радиообсерватория.

Лабуцилците бяха още далеч, но космодрумът Шереметиево–4 беше напълно готов за тяхното посрещане. Девойки от „Червена роза“ го украсиха с гирлянди от цветя, а слушателите от Висшите поетически курсове репетираха музикално-поетичния монтаж. Всички посолства си запазиха места на трибуните, а кореспондентите нощуваха в бюфета на космодрума.

Алиса живееше наблизо, на вилата във Внуково, и събираше хербарий. Искаше да събере по-хубав хербарий от този на Ваня Шпиц от групата на по-големите. Затова не взимаше участие в подготовката за тържественото посрещане. Даже не знаеше за нея.

Аз също нямах пряко отношение към посрещането. Моята работа щеше да започне по-късно, след приземяването на лабуцилците.

А междувременно събитията се развиваха по следния начин.

На 8 март лабуцилците съобщиха, че преминават на кръгова орбита. Почти по същото време стана трагичното съвпадение. Вместо лабуцилския кораб, локационните станции засякоха изгубения преди две години шведски спътник „Нобел–29“. Когато грешката беше открита, се оказа, че лабуцилският кораб е изчезнал. Той вече бе започнал приземяването и връзката с него временно беше прекъсната.

На 9 март в 6 часа и 33 минути лабуцилците съобщиха, че са кацнали в района на 55°29’ северна ширина и 37°40’ източна дължина по земната координатна система, с възможна грешка от 15’, т.е. недалеч от Москва.

След това връзката беше прекъсната и с изключение на един случай, за който ще разкажа по-късно, не можа да бъде възстановена. Оказа се, че земната радиация оказва пагубно въздействие върху приборите на лабуцилците.

В същия момент стотици коли и хиляди хора се хвърлиха в района, където гостите бяха кацнали. Пътищата бяха задръстени от желаещи да намерят лабуцилците. Космодрумът Шереметиево–4 опустя. В бюфета не остана нито един кореспондент. Небето на Подмосковието гъмжеше от въртолети, винтокрили, орнитоптери, вихролети и други летателни апарати. Изглеждаше, че облаци грамадни комари са надвиснали над земята.

Дори ако корабът на лабуцилците беше паднал вдън земя, пак биха го открили.

Но не го намериха.

Никой от местните жители не беше видял да каца кораб. И това беше много странно, защото всички жители на Москва и Подмосковието гледаха небето.

Значи е станала грешка.

Надвечер, като се връщах от работа на вилата, нормалният живот на планетата беше нарушен. Хората се страхуваха дали не се е случило нещо с гостите.

— Може би — спореха в монорелса — те са от антивещество и при влизането в земната атмосфера са се изпарили?

— Без избухване, безследно? Глупости!

— Но какво знаем ние за свойствата на антивеществото?

— В такъв случай кой е радирал, че са кацнали?

— Може да е някой шегаджия?

— Добре се шегува, няма що! И с Плутон ли той е разговарял?

— Да не би пък да са невидими?

— И да са, апаратите пак биха ги открили…

Но версията за невидимостта на гостите си завоюваше все повече привърженици…

Седях на терасата и си мислех: може би те са се приземили съвсем наблизо, на съседната поляна? Седят си сега, горките, до кораба и се чудят защо хората не искат да им обърнат никакво внимание. Ще вземат да се обидят и да отлетят… Понечих да сляза и да тръгна към същата тая поляна, но видях редица от хора, които излизаха от гората. Бяха съседите от околните вили. Държаха се за ръце, сякаш играеха на детската игра „ринге-ринге-рае“.

Разбрах, че са предугадили мислите ми и опипом търсят невидимите гости.

В този момент заговориха всички радиостанции на света.

Предаваха запис на съобщение, хванато от един радиолюбител от Северна Австралия. В съобщението се повтаряха координатите и следваха думите: „Намираме се в гората… Изпратихме първата група за издирване на хората. Продължаваме да приемаме предаванията ви. Учудени сме от отсъствието на контакти…“ Тук връзката била прекъсната.

Версията за невидимостта веднага получи още няколко милиона привърженици.

От терасата виждах как веригата от хора спря и отново се обърна към гората. В този момент на терасата се качи Алиса с кошничка диви ягоди в ръка.

— Те защо са се разтичали — попита тя, без да поздрави.

— Кои „те“? Трябва да кажеш „добър ден“, след като от сутринта не си виждала единствения си баща.

— От снощи. Когато си тръгнал, аз още спях. Здравей, татко. А какво се е случило.

— Лабуцилците се изгубиха — отговорих аз.

— Не ги познавам.

— Никой още не ги познава.

— Тогава как са се изгубили?

— Летяха към Земята. Долетяха и се изгубиха.

Чувствувах, че говоря глупости. Но това си беше чистата истина.

Алиса ме погледна с подозрение:

— А може ли да се случи такова нещо?

— Не, не може. Обикновено не може.

— Не са ли могли да намерят космодрума?

— Сигурно.

— А къде са се изгубили?

— Някъде около Москва. Може би недалеч оттук.

— И ги търсят с въртолети и пеша?

— Да.

— А защо те не дойдат?

— Сигурно чакат хората да отидат при тях. Нали за пръв път идват на Земята. Затова не се отделят от кораба.

Алиса замълча, сякаш удовлетворена от отговора ми. Прекоси два пъти терасата, без да изпуска от ръцете си кошничката с ягодите. След това попита:

— А те в полето ли са, или в гората?

— В гората.

— Откъде знаеш?

— Те казаха. По радиото.

— Добре.

— Кое е добре?

— Че не са в полето.

— Защо?

— Изплаших се, че съм ги видяла.

— Как така?!

— Просто така, пошегувах се…

Скочих от стола. Алиса изобщо си е голяма фантазьорка…

— Аз не съм ходила в гората, татко. Честна дума, не съм ходила. Аз бях на полянката. Значи, не съм ги виждала.

— Алиса, казвай всичко, което знаеш. И нищо не си измисляй. Срещна ли в гората странни… хора?

— Честна дума, не съм била в гората.

— Е, добре, на поляната.

— Нищо лошо не съм направила. И те съвсем не са странни.

— Ама отговори ми човешки: къде и кого си видяла? Не мъчи мен и в мое лице цялото човечество!

— А ти човечество ли си?

— Слушай, Алиса…

— Е, добре. Те са тук. Те дойдоха с мен.

Неволно се огледах. Терасата беше празна. И ако не се смята бръмчащата земна пчела, освен нас с Алиса нямаше никой друг.

— Не, ти не гледаш накъдето трябва — Алиса въздъхна, приближи се до мен и каза: — Исках да ги оставя за себе си. Не знаех, че цялото човечество ги търси.

И ми подаде кошничката с ягодите. Приближи я до самите ми очи и аз, без да мога да повярвам, ясно видях две фигурки в скафандри. Те бяха изцапани с ягодов сок и седяха, яхнали и двамата един плод.

— Не съм им причинявала болка — каза Алиса с виновен глас. — Мислех си, че са джуджета от приказките.

Вече не я слушах. Нежно притиснах кошничката до сърцето си и се понесох към видеофона, като си мислех, че тревата би трябвало да им изглежда висока гора.

Така се състоя първата ни среща с лабуцилците.