Иван Попов
Copyleft (c): Пирати на XXI век (5) (разсъждения върху интелектуалната собственост)

V.

Ако в началото на този текст говорихме за това как в последните години техническият прогрес издърпа чергата под краката на копирайта, то сега, към края, е време да погледнем и към неговото, на копирайта, несветло бъдеще. Защото техниката продължава да се развива, и в бъдеще информационните технологии имат тенденция да стават все по-достъпни за масовия човек.

Така например съвременното CD-пиратство е следствие от бързото падане на цените на записващите устройства — както тези за единичен запис, така и целите поточни линии. Освен това, MP3-стандартът позволява добро компресиране на реална записана музика — на едно стандартно CD могат да се съберат десетина музикални албума. Това, заедно с увеличаващия се капацитет на твърдите дискове и една достатъчно висока скорост на инфообмена по телефонните линии, може още в съвсем близко бъдеще да доведе до появата на своеобразни музикални BBS-и, от които хората ще могат да си точат пиратски песни и албуми също както днес си точат пиратски софтуер. Подобна картина, макар и адресирана в малко по-далечното бъдеще, може да се очаква и за видеофилмите.

Виртуалните библиотеки със свободен достъп, колекции от текстове и цели книги, са реалност и днес. Много интересен е проектът „Сам себе Гутенберг“ на руснака Игор Загуменнов, събрал няколкостотин мегабайта архиви на текстове, предимно на автори от фантастиката. (Част от тези текстове той е сканирал от книги и форматирал сам.) Тази библиотека излезе и на CD — Harryfan Vol.1, който породи много спорове из руския Интернет е ли това пиратство или не. Някои автори — но само единици! — поискали от Игор да махне техни текстове от диска и от сървърите в Интернет; някои издатели пък се възмущавали, че той бил обещал да тиражира диска само в няколкостотин екземпляра и да го предостави на избрани хора от бранша, а вместо това пуснал цели 4000 бройки.^[2] Друга богата и интересна библиотека е тази на Максим Мошков (разположена на голям руски сървър в Интернет) — в нея могат да се намерят текстове от руски и западни писатели, рок-албуми, поезия, авторски песни на руски бардове (в огромно количество), философска и религиозна литература, критика и публицистика, книги по социология и политология, криминални и приключенски четива и много други, всичко над 1 гигабайт текстове.

Но основната бъдеща революция, която техническият прогрес готви на авторските права, е свързана с Интернет-медиите.

Досега правенето на медия никога не е било по силите на един човек или малка група; в домашни условия може да се скалъпи и издаде най-много някое полуаматьорско вестниче. Технологията на медиите (особено електронните) е недостъпна за широките слоеве: например, за да откриеш радиостанция или ТВ канал, трябва да искаш разрешение от властите да ти „отпуснат“ парче от ефира. И кабелната телевизия не е разрешение — тя също е обект на забрани и контрол, тя е голяма, видима, проследима, рекетируема политически, както и останалите медии. Но най-важното — всички досегашни медии са изцяло ориентирани към пазара, към всеобщата, контролируема система за обмен на блага и информация. Ако „копираш“ нелегално медията в къщи (например списанието или ТВ филм), както копираш касета или CD, тя ще престане да бъде медия — защото тази дума означава буквално „среда“, тя обозначава непрекъснато и всеобщо инфополе, „поток“ на информацията. В съвременния свят инфополето на медиите е спрегнато с инфополето на пазара, тъй като той ги осигурява и икономически^[3], и комуникационно: не друг, а пазарът пренася медиите до хората.

Едно бъдещо увеличаване на скоростта на Интернет-комуникациите рано или късно ще доведе дотам, че огромен брой хора ще могат да пуснат по Мрежата свой собствен медиен канал. Не че всички ще почнат да правят свои програми — макар че биха могли. Но представете си такова нещо: един човек приема например кодиран сателитен канал, картината минава през компютъра, а тези, които нямат сателитни декодери, могат да се включат към сайта му и да гледат ТВ по Интернет, без да дават пари на фирмата, държаща канала. Това е вече ДОМАШНО медийно пиратство! (А не пазарно, както са например нашите кабелни телевизии.) Или друг вариант: някой събира от различни медии и канали филми, музика, предавания, а после подрежда всичко това в един пиратски поток от собствения си сайт — по същия начин, както се правят пиратски компилации от песни на музикални касети и CD.

Подобно пиратство би било много трудно контролируемо — също както при домашното копиране на касети, нищо не излиза на наблюдаемия пазар; достъпът до паразитната медия може да се ограничи с пароли само до някакъв избран кръг хора, а и контролът над милионите потребители в Интернет е твърде затруднителен. Но изкарването на медиите извън границите на пазара води със себе си и други, по-фундаментални следствия с твърде далечен прицел, чак до качествена промяна в структурата на масовото общество. Тези следствия обаче се отдалечават твърде много от проблемите на копирайта, затова тук няма да говорим за тях.^[4]

И като завършек на този текст, ще се опитаме да очертаем възможното влияние на едни предполагаеми в недалечното бъдеще интелигентни алгоритми за обработка на сигнали и образи (свързани главно с т.н. „soft-computing“ методи — невронни мрежи, размита логика и пр.) върху принципа на авторското право.

Да си представим програма, която може да извършва детайлна структурна декомпозиция на звуков сигнал — отделя говора от музиката, различава партиите на различните инструменти, анализира всички особености на тембъра, стила на изпълнителя, звученето на думите, дикцията, — и така представя сигнала в някакъв свой звуков код. Вземаме една песен, прекарваме я през програмата за анализ, а после влизаме в диалог с машината и почваме да променяме всичко това. Казваме: смени този инструмент с онзи, тук забави малко, тук по-рязко; вместо мъжки глас нека пее женски (него може да го изберем от някакъв списък с гласове на известни певици и певци, може и да го конструираме по наше желание, ако умеем да работим със звуковия код на модела). Някои думи от песента може да заменим с други — машината ще синтезира пеещия глас. Някъде може да включим соло, съчинено от самата програма в съгласие с някакъв въведен в нея ( = избран от нас) стил. В резултат от песента А ще получим кавър-версията Б; нещо повече, създаването на такива кавъри (понякога доста различни от оригинала) се превръща в общодостъпна технология! Потенциално всеки меломан-любител може да си конструира свой вариант на любимата песен и да я пусне в Интернет. Можем да си представим дори радиостанция, която никога не излъчва две еднакви парчета, а постоянно генерира нови и нови версии. Какво става с копирайта? Виждаме как сякаш самото понятие за „музикален продукт“ се размива. Кое е продуктът — оригиналът (кой точно?), или уникалният кавър, или голата кодирана схема в машинното представяне на мелодията и гласа (нещо като свръхсложно и неформализуемо „нотно писмо“)?

Проблемите обаче не свършват дотук. Нека някой примерно декомпозира с такава програма гласа на Павароти. Сега той може да синтезира всякакво изпълнение — от „Сватбата на Фигаро“ до реклама на презервативи. Въпрос: може ли Павароти, или който и да е от нас, да бъде собственик на гласа си както една фирма е собственик на търговските си марки? Но какво е това „глас“? Формализуемо ли е изобщо това понятие по подобие на търговския знак, че да влезе в рамките на закона? Същият казус може да се повтори в случая с графичните изображения. Може ли един актьор или фотомодел да бъде собственик на лицето си — и да забрани на останалите да генерират машинно снимки, клипове и филми с „негово“ участие? Но как ще стане това, ако технологията веднъж го направи хем възможно, хем общодостъпно? Взема някой, да речем, едни порнофилм, сменя лицата на участниците с физиономиите на любимите си политици, а после целият Интернет гледа сеир… Изглежда, сякаш всяко „човешко“ присъствие в света на машинно поражданите и манипулируеми образи и звуци ще загуби своя смисъл, сякаш производството на „човешки“ образи вече няма да има нужда от човека. Инфопотокът на индустрията за образи изведнъж ще се обезцени — но ще има ли още интерес към него, няма ли да се обезсмисли изцяло?.. Виждаме как една съвсем нефантастична технология е в състояние да обърне с главата надолу информационната индустрия и всички наши представи, свързани с нея. Тогава какво плачем за някакъв си копирайт, на който му били дръпнали, както се изразихме, чергата под краката? Май е по-добре просто да му се посмеем, да се изкефим как опорният крак на копирайта, повлечен от движението на чергата, тръгва да му бяга в неизвестна посока, едната ръка се мята нагоре, другата назад и встрани, туловището се извърта, накланя се необратимо, краката се сплитат, копирайтът пада с трясък на пода и вдига огромен облак прах, от който всички ние, сеирджиите, почваме да кихаме и кашляме.