Кина Къдрева
Ганко и есента

— Бабо, кой свири отвънка? Кой плаче вънка, бабо?

— Тревите се прощават с есента, момчето ми.

Ганко се качва на малкото столче и надниква навън. От прозореца на бабината му къща се вижда полето: сиви сухи треви. Ту се изправят, ту се навеждат към земята, сякаш се кланят на някого и пеят ли, плачат ли, Ганко не може да разбере.

— Защо тревите се прощават с есента, бабо? — пита той.

— Защото есента си отива, момчето ми.

Ганко слиза от столчето, мушва се под леглото, измъква ботушите си и ги обува.

— За къде се стягаш? — пита баба му.

— Искам да видя как си отива есента! — казва Ганко и облича вълнената фланела.

— Прибирай се! — плясва го на вратата студеният вятър.

Ганко смръщва вежди и тръгва към полето. Той обича това поле. Обича да играе сред зелените треви, да бере цветя, да слуша песента на птиците.

Но сега цветята ги няма и птиците ги няма, и само посивелите треви се кланят, и пеят ли, плачат ли, Ганко не може да разбере.

— Къде отидоха цветята? — пита ги той.

— Отидоха с есента — отвръщат тревите.

— Къде отидоха птиците? — пита Ганко.

— Отидоха с есента — отвръщат тревите.

— Къде отидоха листата на дърветата? — пита Ганко.

— Превърнаха се в златни сълзи и окапаха от мъка по есента — шумолят тревите.

Тогава Ганко се връща вкъщи и казва на баба си:

— Ще отида да върна есента, бабо.

— Какво? — не дочува баба му. — Защо искаш да я върнеш?

— Защото с нея си отиват и цветята, и птиците, и листата на дърветата.

— Отиват си! Отиват сииии!… — пищи отвънка вятърът.

Облаците, премръзнали, се свиват един до друг и притихват. В стаичката притъмнява. Ганко поглежда с едно око баба си и решително отваря вратата.

И в този миг от небето политва снежинка. Едра. Пухкава. Тя прекосява радостно въздуха и закачливо каца на Ганковото носле. Стопява се, но след нея се носи още една, още една — цял рояк.

Снежинките се сипят, докосват се до тревите и стихват, а Ганко, застанал на прага, гледа как бързо всичко побелява.

— Е, май идва зимата — стряска го гласът на баба му. Тя се смее. — Как ще настигнеш сега есента?

Ганко се замисля.

— Няма да я настигам и няма да я връщам — казва той. — Догодина тя ще се върне сама, а аз сега ще остана при зимата.

После бързо прекосява двора и измъква от барачката дървената си шейна.