Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brave New World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010–2011)

Издание:

Олдъс Хъксли. Прекрасният нов свят

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1990

Библиотека „Галактика“, №104

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Георги Марковски,

Елка Константинова, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: Симеон Хаджикосев

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска, първо издание

Дадена за набор на 16.X.1989 г. Подписана за печат на 15.I.1990 г.

Излязла от печат м. януари 1990 г. Изд. №2291. Формат 70×100/32

Печ. коли 17.50 Изд. коли 11,33 УИК 12,56 060/90 Цена 2 лева

ЕКП 9536615431; 5557–110–90

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Г. Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1990

© Кръстан Дянков, предговор, 1990

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1990

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1990

c/o Jusautor, Sofia

 

Aldous Huxley. Brave New World

Copyright © Mrs Laura Huxley, 1932

Penguin Books, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Излишен интервал преди препратка към бележка

Статия

По-долу е показана статията за Прекрасният нов свят от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Прекрасният нов свят
Brave New World
АвторОлдъс Хъксли
Създаване1932 г.
Великобритания
Първо издание1932 г.
Великобритания
Оригинален езикАнглийски
ЖанрНаучна фантастика
Прекрасният нов свят в Общомедия

„Прекрасният нов свят“ (на английски: Brave New World) е роман на Олдъс Хъксли, издаден през 1932 година. Определян е от самия автор като антиутопичен. Заглавието на романа идва от реплика на Миранда от „Бурята“ на Шекспир (действие 5, сцена 1):

„О, чудо! Колко
красиви същества! Ах, как прекрасни
били човеците! И как щастлив си
със тях, нов свят!“ [1]

Сюжет

Действието в книгата се развива в далечното бъдеще (26 век), когато развитието на технологията за изкуствено възпроизвеждане, евгениката и хипнопедията са основните фактори за формиране на обществото. Тези промени са довели до създаването на свят, в който човечеството е успяло да премахне войната, бедността и болестите. Всички жители на Земята са безгрижни и постоянно щастливи, но цената, която плащат за постигането на тази идилия е загубата на силните чувства, семейството, изкуствата и разнообразието в културата.

Източници на имена и позовавания

Ограниченият брой имена, който Световната държава дава на нейните, отгледани в бутилка, граждани, може да бъде проследен до политически и културни фигури, които са допринесли за бюрократичните, икономическите и технологичните системи от времето на Хъксли и предполагаемо за тези системи в Прекрасният нов свят:[2]

Вижте също

Бележки

  1. Цитатът е взет от изданието на Народна Култура, преводът е на Валери Петров
  2. Meckier, Jerome. Onomastic Satire: Names and Naming in Brave New World // Aldous Huxley: modern satirical novelist of ideas. Lit Verlag, 2006. ISBN 3-8258-9668-4. OCLC 71165436. с. 187ff. Посетен на 28 януари 2009.

Външни препратки

Глава петнадесета

Нисшият обслужващ персонал на Мортаториума на „Парк Лейн“ се състоеше от сто шестдесет и две делти, разделени в две партиди „Бокановски“ съответно от по осемдесет и четири червенокоси санитарки и седемдесет и осем мургави кривоглави санитари-близнаци. В шест, когато завърши работният им ден, двете партиди се събраха във фоайето на Мортаториума, за да получат от заместник-подкасиера своите дажби сома.

Дивакът слезе от асансьора и се озова точно посред тях. Мислите му обаче бяха другаде — при смъртта, при мъката и при скръбта му; машинално, без да съзнава какво върши, той започна да си пробива път сред тълпата.

— Защо се блъскаш? Накъде си тръгнал така?

От множеството отделни гърла излизаха само два гласа — писклив и дебел — и писукаха или ръмжаха. Неспирно повтарящи се, като върволица от огледала, към него сърдито се заобръщаха две лица — едното голобрада и кръгла луна, обкръжена от рижав ореол, другото — изпита физиономия на клюнеста птица с набола двудневна брада. Техните думи и острите лакти, които се забиваха в ребрата му, го изтръгнаха от мислите му. Той отново се сблъска със заобикалящата го действителност, огледа се наоколо и разпозна онова, което виждаше, премалявайки от ужас и отвращение — разпозна в него денонощно повтарящия се ужас, кошмара на роящата се неразличима еднаквост. Близнаци, близнаци… Подобно на личинки те се бяха струпали в гъмжило, оскверняващо тайнството на смъртта на Линда. Пак личинки, но по-едри и вече пораснали, те пълзяха сега по неговата мъка и болка. Той се поспря и със слисани и ужасени очи се вгледа в обградилото го сиво-кафяво гъмжило, сред което той стърчеше с цяла глава. „Колко красиви същества! Ах, как прекрасни били човеците! И как щастлив си със тях, прекрасен нов свят!“ Пеещите думи му се присмяха подигравателно. „О, прекрасен нов свят!“

— Започва раздаването на сомата! — прогърмя нечий глас. — Моля, застанете в редица. По-бързичко, вие там!

Отвори се врата и във фоайето внесоха маса и стол. Гръмкият глас принадлежеше на наперен млад алфа, който влезе, носейки черна желязна каса. От застаналите в очакване близнаци се надигна шепот на доволство. Дивакът бе напълно забравен. Сега вниманието им бе съсредоточено върху поставената на масата черна каса, която младият мъж тъкмо отваряше. Капакът бе повдигнат.

— Оооо! — възкликнаха едновременно всички сто шестдесет и две делти, сякаш наблюдаваха фойерверки.

Младият мъж загреба шепа кутийки с хапчета.

— Хайде — рече той със заповеднически тон, — минавайте напред, моля. Един по един и без блъскане.

Един по един, без блъскане, близнаците запристъпяха напред. Първо двама мъже, после една жена, после още един мъж, после три жени, после…

Дивакът стоеше и наблюдаваше. „О, прекрасен нов свят! Прекрасен нов свят!“ Пеещите думи като че ли зазвучаха поновому. Те му се бяха надсмивали в неговото страдание и мъка; бяха му се подигравали с такава отвратителна нотка на циничен присмех! Със сатанинска гавра те бяха наблегнали на ниската подлост, на отвратителната грозота на кошмара. Сега най-неочаквано затръбиха за бой, за атака: „О, прекрасен нов свят!“ Миранда възвестяваше възможността за красота, възможността за превръщането и на кошмара в нещо хубаво и благородно. „О, прекрасен нов свят!“ Това бе предизвикателство, заповед.

— Не се блъскайте там! — изкрещя яростно заместник-подкасиерът. Той хлопна капака на желязната каса. — Ще преустановя раздаването, ако не се държите прилично.

Делтите зароптаха, посбутаха се помежду си и се умириха. Заплахата бе подействувала. Да ги лишат от сома — каква кошмарна мисъл.

— Ето така е по-добре — рече младият мъж и отново отвори касата.

Линда бе живяла като робиня й бе умряла, останалите трябваше да живеят свободни, а светът трябваше да стане красив. Това е възмездие, дълг. И изведнъж Дивакът прозря съвсем ясно какво точно трябва да направи; сякаш се отвори капак на прозорец или се вдигна завеса.

— Преминавайте! — рече заместник-подкасиерът.

Още една жена в сиво-кафяво пристъпи напред.

— Спрете! — провикна се гръмко Дивакът. — Спрете!

Той си проправи път до масата — изумени, делтите се вторачиха в него.

— О, Форд! — възкликна тихичко заместник-подкасиерът. — Та това е Дивакът. — Обзе го страх.

— Чуйте ме, умолявам ви — извика настойчиво Дивакът. — „Дайте ми на заем своя слух…“[1] Той никога досега не бе говорил публично и откри, че му е много трудно да изразява онова, което иска да каже. — Не вземайте този ужасен боклук. Той е отрова, отрова.

— Вижте, господин Дивак — заговори заместник-подкасиерът с угодническа усмивка. — Дали бихте имали нещо против да ми позволите да…

— Отрова за душата, както и за тялото.

— Да, но не бихте ли ми позволили да продължа раздаването? Ето това се казва разумен човек. — С предпазливата нежност на човек, който погалва някакъв прочут със своята свирепост звяр, той потупа Дивака по ръката. — Само ми позволете да…

— За нищо на света! — извика Дивакът.

— Но вижте какво, приятелче…

— Изхвърлете целия този боклук, тази ужасна отрова.

Думите „Изхвърлете целия този боклук!“ се врязаха през надиплените пластове на тъпота чак до живеца на съзнанието на делтите. От тълпата се надигна гневен ропот.

— Идвам да ви донеса свобода — рече Дивакът, обръщайки се назад към близнаците. — Идвам…

Заместник-подкасиерът не чу нищо повече — той се измъкна от фоайето и затърси някакъв номер в телефонния указател.

 

— Не си е у дома — обобщи Бърнард. — Не е нито в моя апартамент, нито в твоя. Не е в „Афродитеум“, нито в Центъра, нито в Института. Къде може да е отишъл тогава?

Хелмхолц сви рамене. Бяха се върнали от работа, като очакваха, че ще заварят Дивака да ги чака на някое от обичайните им места за срещи, но от момъка нямаше и следа. А това бе досадно, тъй като бяха възнамерявали да отскочат до Биариц с четириместния спортокоптер на Хелмхолц. Щяха да закъснеят за вечеря, ако Дивакът не дойдеше по-скоро.

— Ще го изчакаме още пет минути — каза Хелмхолц. — Не се ли появи дотогава, ще…

Прекъсна го телефонен звън. Той вдигна слушалката.

— Ало. На телефона. — Последва продължителна пауза. — Форд в таратайка! — изруга той. — Веднага идвам!

— Какво е станало? — попита Бърнард.

— Обади са един мой познат от Мортаториума на „Парк Лейн“ — отговори Хелмхолц. — Дивакът е там. И май е полудял. Във всеки случай работата е спешна. Ще дойдеш ли с мен?

Двамата забързаха към асансьорите.

 

— Нима ви харесва да сте роби? — казваше Дивакът, когато влязоха във фоайето на Мортаториума. Лицето му бе поруменяло, очите му блестяха от плам и възмущение. — Нима ви харесва да сте бебета? Точно така, бебета. Които скимтят и повръщат! — Вбесен от скотското им тъпоумие, той продължи да сипе обиди към онези, които бе дошъл да спаси. Обидите отскачаха от дебелата черупка на тъпотата им, те се взираха в него и в безучастните им погледи се четеше тъпо и враждебно негодувание. — Да, които повръщат! — Той вече крещеше. Скръб и тъга, състрадание и дълг — всичко това бе вече забравено, бе вече погълнато от буйна, непреодолима ненавист към тези човекоподобни чудовища. — Нима не искате да бъдете свободни; да бъдете хора? Или може би дори не разбирате какво означава да си човек и да си свободен? — Гневът правеше речта му плавна, думите се лееха свободно, стремително. — Не разбирате ли? — повтори той, но отговор не получи. — Много добре тогава — продължи той мрачно. — Аз ще ви науча. Ще ви освободя независимо от това дали ви се иска или не. — И като отвори със замах прозореца, който гледаше към вътрешния двор на Мортаториума, той започна да изхвърля с пълни шепи навън кутийките с таблетки сома.

При гледката на това безнравствено светотатство сиво-кафявата тълпа за миг застина в пълно мълчание, вкаменена от учудване и ужас.

— Той е полудял — прошепна Бърнард, като се взираше с широко отворени очи. — Ще го убият. Ще го… — От тълпата се надигна оглушителен рев, тя се олюля и тръгна заплашително към Дивака. — Форд да му е на помощ! — рече Бърнард и отвърна очи.

— Помогни си сам, та и Форд да ти помогне! — И през смях (всъщност ликуващ смях!) Хелмхолц Уотсън започна да си пробива път сред тълпата.

— Свободни, свободни! — крещеше Дивакът и с една ръка продължаваше да изхвърля навън сомата, докато с другата нанасяше удари по неотличаващите се физиономии на своите нападатели. — Свободни! — И неочаквано редом с него изникна Хелмхолц. — Браво, Хелмхолц! — Хелмхолц, който също раздаваше юмруци. — Най-сетне хора! — Хелмхолц, който също изхвърляше с пълни шепи отровата през отворения прозорец. — Да, хора, хора! — Всичката отрова бе вече изхвърлена. Той вдигна касата и им показа черното й дъно. — Вие сте свободни.

Делтите нададоха вой и се нахвърлиха с удвоена ярост.

— С тях е свършено! — възкликна Бърнард, който стоеше колебливо настрани от битката, но обладан от внезапен порив, се втурна да им помогне, после поразмисли и се спря, след това засрамен пристъпи отново напред, пак поразмисли и накрая остана така — измъчван от унизителна нерешителност — и тъкмо умуваше, че те може да бъдат убити, ако не им се притече на помощ, но и че той може да бъде убит, ако го направи — когато (слава Форду!), опулени и зурлести със своите противогази, във фоайето нахълтаха полицаите.

Бърнард се втурна да ги посрещне. Той размаха ръце — все пак и това бе участие в битката, — той правеше нещо.

— Помощ! — завика той, като всеки път крещеше все по-гръмко и по-гръмко, така че поне за себе сила създаде илюзията, че помага. — Помощ! Помощ! Помощ! ПОМОЩ!

Полицаите го изблъскаха, за да не пречи, и продължиха да си вършат работата. Трима мъже с пръскачки на гърбовете си изпомпваха във въздуха гъсти облаци вапоризирана сома. Други двама се занимаваха с портативната кутия за синтетична музика. Въоръжени с водни пистолети, заредени с мощни упоителни средства, други четирима си запробиваха път сред тълпата и като пръскаха наляво и надясно, започнаха методично да повалят най-ожесточените нападатели.

— По-бързо, по-бързо! — крещеше Бърнард. — Ще ги убият, ако не побързате. Ще ги… О! — Ядосан от брътвежа му, единият от полицаите бе дръпнал насреща му спусъка на водния си пистолет. Бърнард постоя секунда-две, като се олюляваше неустойчиво на двата си крака, които сякаш бяха изгубили костите, сухожилията и мускулите си и се бяха превърнали чисто и просто в две дълги парчета локум и даже не и в локум, а във вода: и се срути на пода.

Внезапно от кутията за синтетична музика заговори някакъв глас. Гласът на разума, Гласът на доброжелателството. Звукозаписната ролка започна да се развива в Синтетична противобунтова реч №2 (средна мощ).

— Приятели мои, приятели мои — заговори направо от дъното на несъществуващо сърце Гласът, и то така прочувствено, с нотка на толкова безкрайно нежен укор, че макар и скрити зад противогазите, очите на полицаите се замрежиха от сълзи. — Какво означава всичко това? Какво ви пречи всички да сте щастливи и послушни? Щастливи и послушни? — повтори Гласът. — Сговорни, сговорни. — Гласът потрепна, премина в шепот и за миг замря. — О, как искам да сте щастливи — започна той отново с искрен копнеж. — Как много искам да сте послушни! Моля ви, умолявам ви, бъдете послушни и…

Две минути по-късно Гласът и вапоризираната сома бяха постигнали своето. Облени в сълзи, делтите се целуваха и прегръщаха помежду си — по половин дузина близнаци наведнъж в групова прегръдка. Дори Хелмхолц и Дивакът едва не се разплакаха. От канцеларията донесоха още кутийки с хапчета, набързо се организира ново раздаване и на фона на дълбоко нежните баритонови прощални слова на Гласа близнаците се разотидоха с такива ридания, сякаш сърцата им щяха да се пръснат.

— Довиждане, мои най-скъпи, най-свидни приятели, Форд да ви пази! Довиждане, мои най-скъпи, най-свидни приятели, Форд да ви пази! Довиждане, мои най-скъпи, най-свидни…

Когато и последният от делтите си тръгна, полицаят изключи музикалната кутия. Ангелският глас замлъкна.

— С добро ли ще тръгнете — попита сержантът, — или ще се наложи да ви упояваме? — Той насочи застрашително водния си пистолет.

— О, ще дойдем с добро — отговори Дивакът, като попипваше ту разсечената си устна, ту охлузената шия, ту ухапаната си лява ръка.

Като продължаваше да притиска една носна кърпа до кървящия си нос, Хелмхолц кимна в потвърждение.

Бърнард, който бе дошъл в, съзнание и си бе възвърнал способността да си служи с краката си, избра именно този момент, за да се придвижи колкото се може по-незабелязано към вратата.

— Ей ти там! — извика сержантът и един дългозурлест полицай с противогаз прекоси тичешком фоайето и постави ръка върху рамото на младия мъж.

Бърнард се обърна с изражение на обидена невинност. Да се измъква ли? Подобно нещо и през ум не му е минавало!

— Макар че за какво ли съм ви притрябвал? — рече той на сержанта. — Ей, Форду, наистина не мога да си представя.

— Вие сте приятел на задържаните, нали така?

— Ами… — започна Бърнард и се поколеба. Не, наистина, не можеше да отрече това. — И защо да не съм? — попита той.

— Тогава да вървим — рече сержантът и тръгна към вратата и към очакващата ги полицейска кола.

Бележки

[1] „Юлий Цезар“, д. III, сц. 2. Б.пр.