Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (1)

Въведение

Както ще стане ясно по-нататък в тази книга, в началния период от моя живот аз бях „дете-чудо“ в пълния смисъл на думата, защото още ненавършил дванадесет години, постъпих в колеж, четиринадесетгодишен получих титлата „бакалавър“, а преди деветнадесетата си година защитих докторат. Когато човек е достигнал петдесет и седмата си година обаче, той очевидно е престанал да бъде „дете-чудо“ и ако е бил постигнал нещо в ранна младост, временната слава на вундеркинд вече е загубила цялата си стойност, защото се съпоставя с по-значителните успехи или неуспехи на сетнешния му житейски път.

Тази книга, с право или не, не си поставя за цел да бъде оценка на целия ми живот. Тя по-скоро проследява времето на моето необичайно и твърде ранно обучение и последвалия го период, през който вроденото непостоянство и импулсивността на характера ми, подсилени от обстоятелствата, ме изтласкаха в началото на кариерата на учен и гражданин на света.

„Детето-чудо“, или вундеркиндът, притежава в значителна мяра обичайния за зрял човек интелектуален заряд, преди още да е излязло от гимназиалната възраст. Понятието „дете-чудо“ не бива да се приема нито като хвалба за изключителен напредък, нито като оправдание за евентуален бъдещ неуспех.

„Децата-чудо“, чиито имена първо ни идват наум, са Джон Стюарт Мил^[1] и Блез Паскал^[2] — преждевременно изявили се младежи, поели пътя на зрели творци — или пък техните противоположности, които не подлагат на съмнение своята „завършеност“ и по тази причина не сполучват да направят прехода от гениални деца към зрели творци. Все пак това понятие не включва само посочените две противоположности. Съвсем естествено би било едно дете, подранило с интелектуалното си развитие, да намери своето място в живота с добросъвестен, макар и скромен труд, без да щурмува духовния Олимп.

Причината, поради която „децата-чудо“ биват провъзгласявани или за неудачници, или за преуспели, е, че те са рядкост и за тях бързо се понася мълва; хората научават само за единици от тях, „които са назидание или пример“ за другите. Има нещо трагично в съдбата на обещаващия, но несполучил младеж, което превръща перипетиите на неговия живот в интересно четиво; а очарованието на една история на успеха е познато на всеки от нас. Докато разказът за посредствен успех, последвал сензационно и обещаващо детство, е като спад след кулминация, който не привлича вниманието на хората.

Подобно крайно отношение към „децата-чудо“ според мен е погрешно и неоправдано. Не само неоправдано, но и несправедливо, защото намаляването на чуждия интерес към „чудото“ поради това, че от даден момент нататък то се развива като всички останали, често пъти води талантливия младеж до пагубна липса на увереност в собствените сили. Необходима е изключителна твърдост на характера, за да съумее младежът с достойнство да слезе от пиедестала на „чудото“ на по-скромния подиум на преподавател или труженик в лаборатория, където ще заема полагаемото му се място на обикновен научен работник. Така „детето-чудо“, което не притежава морални сили в същата степен, е изправено пред една-единствена възможност — да се ориентира към кариера в по-широк мащаб, в противен случай то ще смята, че се е провалило и може наистина да се провали.

Сантименталността, с която възрастните обикновено гледат на житейския опит на децата, не отговаря на представата, която самите деца имат за себе си. За възрастния е напълно понятно и той дори се умилява, ако детето се смущава и се чувствува объркано в света на големите; но за детето подобно изживяване съвсем не е приятно. Навлизането в един непонятен за него свят го кара да страда от чувство за малоценност и ни най-малко не го очарова. За по-възрастните може би е забавно да наблюдават неговата борба с неразбираемия свят, но за самото дете усещането, че за разлика от тях на него не му достигат сили да се справи със заобикалящата го действителност, е направо мъчително.

Много неща разделят нашата епоха от Викторианската и не най-маловажното от тях е фактът, че сме съвременници на Зигмунд Фройд. Голямо бе изкушението ми да използувам някои от фройдистките формулировки, още повече, че голяма част от книгата ми е посветена на конфликта баща — син. Въпреки всичко няма да използувам неговата терминология. Не намирам, че учението на Фройд е дотам общовалидно, че да сковаваме мислите си в рамките на създадената от него терминология, която с положителност е само етап от бързо развиваща се област на познанието. Нито пък мисля, че днешното увлечение по емоционалното разголване е от голяма полза за хората. Нека моят читател не забравя, че съзнателно съм отхвърлил тази възможност.