Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enchanters’ End Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Допълнителни корекции
moosehead (2009)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

Дейвид Едингс. Последната битка

Издателство „Бард“, София, 1998

Биб. „Фентъзи клуб“, № 19

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Допълнителни корекции: moosehead

Глава 14

— Навсякъде ли е като тук? — попита крал Анхег, докато войската напредваше през една от равните, осеяни с дребни камъни долини, а голите, изгорени от слънцето околни планини като че ли танцуваха във вълните горещ въздух. — Не съм видял нито едно дърво, откакто напуснахме крепостта.

— Местността се променя на около двадесет левги оттук, ваше величество — отвърна Хетар, който яздеше до краля. — Ще се натъкнем на дървета, като започнем да слизаме от планинската част. Само нискостеблени хилави смърчове, но все пак малко разнообразяват монотонната гледка.

Проточилата се на мили зад тях колона изглеждаше като тънка чертица на фона на обширната долина. Огромният облак прах, вдигнат от хилядите крака, я очертаваше ясно. Корабите на Черек, покрити с платнища, се подрусваха на ниските си платформи на колела, а прахът се носеше около тях като парцаливо одеяло.

— Какво не бих дал да се появи ветрец — каза с копнеж в гласа Анхег, бършейки лице.

— Просто остави нещата такива, каквито са — посъветва го Барак. — Не е нужно много, за да започне пясъчна буря.

— Колко още има до реката? — запита отегчено крал Родар.

Горещината беше безмилостна към огромния монарх. Лицето му беше червено като домат и целият бе плувнал в пот.

— Около четиридесет левги — отвърна Хетар.

Генерал Варана дойде в галоп на дорестия си жребец откъм челото на колоната. Носеше къса кожена дреха, прост нагръдник и шлем и нямаше отличителни знаци за чина си.

— Мимбратските рицари току-що разбиха още една дружина мурги — докладва той.

— Колко бяха? — запита крал Родар.

— Не повече от двадесет. Трима-четирима избягаха, но алгарите ги преследват.

— Не трябва ли нашите патрули да са на по-голямо разстояние? — вметна крал Анхег и сбърчи лице в ядна гримаса. — Тези кораби не приличат кой знае колко на товарни коли. Не искам с бой да си пробивам път до река Марду, ако изобщо стигнем дотам.

— Имам хора, които разузнават надалеч, Анхег — увери го крал Чо-Хаг.

— Някой натъквал ли се е на малореанци? — попита Анхег.

— Засега не — отговори Чо-Хаг. — Само тули и мурги.

— Явно Закат държи много на Тул Зелик — добави Варана.

— Бих искал да знам нещо повече за него — каза Родар.

— Пратениците на императора докладват, че е чудесен човек — каза Варана. — Културен, благороден, много вежлив.

— Сигурен съм, че може да бъде и друг — възрази Родар. — Надраките са ужасени от него, а да уплашиш един надрак е нужно много.

— Докато остава в Тул Зелик, не ме интересува що за човек е — заяви Анхег.

Полковник Брендиг препускаше към тях от виещата се назад колона.

— Крал Фулрах моли да спрем колоната за почивка — докладва той, щом спря коня си.

— Пак ли? — ядосано викна Анхег.

— Вървим два часа, ваше величество — изтъкна Брендиг. — Походът в тази горещина и прах е много изтощителен за пехотата. Мъжете няма да са боеспособни, ако се преуморят от ходене.

— Спрете колоната, полковник — каза Поулгара на сендарския баронет. — По този въпрос можем да разчитаме на преценката на Фулрах. А ти недей да бъдеш толкова раздразнителен! — смъмри тя краля на Черек.

— Ще се сваря жив, Поулгара! — оплака се той.

— Опитай се да походиш пеш няколко мили — мило го посъветва тя. — Така ще получиш известна представа какво им е на пехотинците.

Анхег се смръщи, но не отвърна нищо.

Когато колоната спря, принцеса Се’недра дръпна юздите на потния си кон. Принцесата почти не говореше след случая с Адара. Ужасното чувство на вина за почти смъртоносното раняване на приятелката й я потискаше неимоверно и тя се затвори като в черупка — нещо изключително необичайно за нея. Тя свали сламената шапка, която й беше направил един пленник тул в крепостта и се вгледа в яркосиньото небе.

— Сложи си шапката, Се’недра. Не искам да получиш слънчев удар — каза Поулгара.

Се’недра покорно си сложи шапката, после посочи една малка точица високо в небето и каза:

— Той се връща.

— Ще ме извините ли? — каза генерал Варана и обърна коня си, за да се отдалечи.

— Това е нелепо, Варана — каза Родар. — Защо толкова упорито отказваш да признаеш, че той може да прави неща, в които не искаш да повярваш?

— Въпрос на принцип, ваше величество — отговори генералът. — Толнедранците не вярват във вълшебства. Аз съм от Толнедра, следователно не мога да приема, че съществуват. — Той се поколеба и добави: — Но трябва да призная, че неговата информация е учудващо точна, независимо как я получава.

От небето като камък се спусна голям ястреб и в последния миг разпери криле и кацна на земята пред тях.

Генерал Варана решително се обърна с гръб и се вгледа с интерес в безличния хълм, отдалечен на около пет мили.

Ястребът започна да губи облика си и да се променя още докато сгъваше криле.

— Пак ли спирате? — ядосано попита Белдин.

— Войската трябва да почине, вуйчо — отвърна Поулгара.

— Това не е неделна разходка, Поул. — възрази Белдин и започна да се чеше под мишницата и да псува.

— Какво ти е? — попита загрижено Поулгара.

— Кокошинки — изсумтя той.

— Откъде ги пипна?!

— Посетих някои птици да ги питам дали не са забелязали нещо. Май ги хванах в гнездото на лешоядите.

— Бил си при лешоядите?

— Не са чак толкова лоши, Поул. Освен това изпълняват важна работа в природата, а малките им са много сладки. Лешоядката попаднала на умрял кон на двадесет левги южно оттук. Отидох да погледна. Насам идва колона мурги.

— Колко са? — бързо запита генерал Варана, все още с гръб към тях.

— Около хиляда. Напредват бързо. Вероятно ще пресекат пътя ви утре сутринта.

— Няма какво толкова да се притесняваме от хиляда ангарака — каза крал Родар намръщено. — Не и от толкова малка армия. Но какъв смисъл има да жертваш хиляда души? Какво иска да постигне Таур Ургас? — Той се обърна към Хетар. — Можеш ли да препуснеш напред и да помолиш Кородулин, Мандорален и баронът да се присъединят към нас? Мисля, че трябва да съберем съвета.

Хетар кимна и пришпори коня си напред към проблясващите доспехи на мимбратските рицари в началото на колоната.

— Имаше ли и кролими с мургите, вуйчо? — попита Поулгара гърбушкото.

— Нямаше, освен ако не са се били скрили. Все пак не се застоях много. Не исках да се издам.

Генерал Варана изведнъж реши да престане да изучава отсрещните хълмове и обърна коня си, за да се присъедини към тях.

— Според мен вариант едно е, че колоната мурги е жест от страна на Таур Ургас. Той може би иска да благоразположи крал Гедел, и тъй като малореанците няма да напуснат Тул Зелик, той ще иска да извлече някаква полза, след като е изпратил малко войска да защитава от нас тулските градове и села.

— Това звучи логично, Родар — съгласи се Анхег.

— Може би… — замислено каза Родар. — Таур Ургас обаче не мисли логично.

Крал Кородулин, Мандорален и баронът на Воу Ебор пристигнаха с шум и трясък. Стоманените им доспехи проблясваха на слънцето. И тримата бяха зачервени и изглеждаха омаломощени от жегата.

— Как издържате всичко това? — поинтересува се крал Родар.

— Навик, ваше величество — отвърна Кородулин. — Бронята наистина създава известно неудобство, но ние сме свикнали да го понасяме.

Генерал Варана им описа набързо ситуацията.

Мандорален сви рамене и заяви:

— Това не е проблем. Ще взема няколко дузини от моите хора и ще премахнем заплахата от юг.

Барак погледна крал Анхег и каза:

— Нали разбираш какво имах предвид като ти говорех за него? Сега трябва да ти е ясно защо бях толкова нервен, когато минавахме през Ктхол Мургос.

Крал Фулрах, който бе пристигнал от задната част на колоната, за да се присъедини към съвета, се изкашля нерешително и каза:

— Мога ли да направя едно предложение?

— С нетърпение очакваме практичната мъдрост на краля на сендарите — отвърна Кородулин с необичайна любезност.

— Колоната мурги не представлява сериозна заплаха, нали? — започна Фулрах.

— Всъщност не, ваше величество — потвърди генерал Варана. — Особено сега, когато знаем, че са там. Според нас това е някаква малка част, изпратена в помощ на тулите с цел да бъдат предразположени. Присъствието им в близост до нас вероятно е пълна случайност.

— Въпреки това не искам да се доближават толкова близо, че да могат да разпознаят корабите ми — твърдо заяви Анхег.

— Ще се погрижим за това, Анхег — успокои го Родар.

— Която и да е част от нашата армия може лесно да се справи с толкова лек противник — продължи Фулрах, — но от морална гледна точка няма ли да е по-добре, ако победата бъде присъдена на цялата армия?

— Не те разбирам, Фулрах — каза Анхег.

— Вместо да оставим сър Мандорален съвсем сам да унищожи тези хиляда мурги, нека подберем един отряд от всички части на армията, който да се разправи с тях. По този начин ще натрупаме известен опит в тактическото координиране, а войниците ще се почувстват горди. Една лесна победа сега ще укрепи духа им за тежките моменти, които ще последват в бъдеще.

— Фулрах, понякога наистина ме удивяваш! — възкликна Родар. — Проблемът ти е, че не изглеждаш толкова умен.

Частите, които трябваше да тръгнат на юг и да пресрещнат наближаващите мурги, бяха избрани с жребий, отново по предложение на крал Фулрах.

— Така в армията няма да се породят подозрения, че това е някакъв елитен отряд — отбеляза той.

Когато основната колона тръгна отново към река Марду, миниатюрната армия, предвождана от Барак, Хетар и Мандорален, се отправи на юг.

— Нали ще се справят? — попита Се’недра нервно, докато ги гледаше как се смаляват по пътя си към планинската верига на юг.

— Естествено, скъпа — уверено отвърна Поулгара.

Въпреки това принцесата не спа тази нощ. За първи път войни от нейната армия щяха да влязат в истински бой. Тя се въртя будна в леглото през цялата нощ, представяйки си какви ли не страхотии.

Малко преди пладне на следващия ден специалният отряд се завърна. Имаше превързани войници, няколко седла бяха празни, но на всяко лице грееше победоносно изражение.

— Много хубава малка битка — докладва Барак доволно усмихнат. — Хванахме ги точно преди изгрев слънце. Изобщо не разбраха какво ги удари.

Генерал Варана, който бе придружил отряда, бе малко по-точен в разказа си пред събралите се крале.

— Общата тактика беше спазена почти според плановете ни — започна той. — В началото астурианските стрелци обсипаха колоната с дъжд от стрели, след това пехотните части заеха позиция на върха на един дълъг склон. Разпределихме равномерно по целия фронт легионери, драсниански копиеносци, сендари и частите от Арендия, а зад тях останаха стрелците, които да продължат да затрудняват врага. Както и очаквахме, мургите нападнаха. В този миг череките и риванците заеха позиции зад тях, а алгарите започнаха да ги притискат по фланговете. Когато атаката на мургите отслабна, беше ред на мимбратските рицари да нападат.

— Беше направо великолепно! — възкликна Лелдорин с блеснали очи. Рамото на младия астурианец беше превързано, но той явно бе забравил за това и ръкомахаше разпалено. — Точно когато мургите бяха напълно объркани, се чу тътен и рицарите се появиха иззад хълма с вдигнати копия и развети знамена. Заляха мургите като вълна от стомана, а копитата на конете тресяха земята. В последния миг наведоха копията. Все едно се разби вълна. Прегазиха мургите и дори не намалиха ход! Яздеха през тях, като че ли там нямаше никой! Направо ги смазаха, а след това се намесихме ние, за да ги довършим. Беше славно!

— Той е лош като Мандорален, нали? — сподели Барак с Хетар.

— Мисля, че това им е в кръвта — беше изводът на Хетар.

— Успя ли някой да избяга? — запита Анхег.

Злостната усмивка на Барак беше многозначителна.

— След като се стъмни, чухме как някои се опитват да се промъкнат и да избягат. Тогава Релг и неговите улгоси отидоха да доразчистят. Не се притеснявай, Анхег. Никой няма да докладва на Таур Ургас.

— А той сигурно чака новини, нали? — на свой ред се усмихна Анхег.

— Надявам се да е търпелив, защото ще чака доста дълго — отвърна Барак.

С изражение на страдалка Ариана започна да превързва раната на Лелдорин и да му се кара, че не е бил предпазлив. Думите й далеч надхвърлиха простото смъмряне. Тя развихри красноречието си, а дългите и сложни изречения придадоха на възмущението й такава дълбочина, че младият й съпруг бе докаран почти до сълзи. Раната му, очевидно лека, бе въздигната в символ на липсата на загриженост за нея. Нейното изражение бе мъченическо, а неговото ставаше все по-болезнено. Се’недра наблюдаваше как Ариана ловко обръща всяко неубедително оправдание на младия мъж във все по-голямо и тежко обвинение и надлежно складира този отличен метод в едно от чекмеджетата на ума си, за да го използва в бъдеще. Наистина, Гарион беше малко по-умен от Лелдорин, но може би тактиката щеше да има ефект и върху него, ако тя се поупражняваше малко.

От друга страна, срещата между Тайба и Релг беше без думи. Красивата жена, дошла от робските пещери под Рак Ктхол и попаднала на по-тежко робство, се затича към улгоса и с приглушен вик го прегърна. Релг се отдръпна, но почти автоматичното „Не ме докосвай“ сякаш замря на устните му. Той само отвори широко очи, докато тя се притискаше в него. Тогава Тайба си спомни за отвращението му към нея и отпусна безпомощно ръце, но тъмносините й очи продължаваха да греят докато го изпиваше с поглед. После Релг бавно, като че ли бъркаше в огъня, посегна и хвана ръката й. Краткотрайна сянка на съмнение премина по лицето й, последвана мигновено от лека руменина. Те се погледнаха в очите и се отдалечиха заедно, ръка за ръка. Тайба беше свела срамежливо очи, но по сочните й чувствени устни играеше лека победоносна усмивка.

Победата над мургите повдигна неимоверно духа на войската. Като че ли горещината и прахът престанаха да изцеждат силите им както през първите няколко дни. Между различните военни части нарастваше чувството на бойно другарство, докато напредваха неотклонно на изток.

Преходът до горното течение на река Марду им отне още четири дни. Още един ден премина в търсене на място, откъдето корабите можеха благополучно да бъдат пуснати на вода. Хетар и алгарските му съгледвачи разузнаха далеч надолу по течението и докладваха, че има само един отрязък с бързеи на около десет левги, след който реката се разлива в тулската равнина.

— Можем да пренесем корабите по суша покрай бързеите — заяви крал Анхег. — Няма да ги пуснем на вода. И без това изгубихме много време.

Брегът беше доста стръмен, но войниците го атакуваха енергично с кирки и лопати и не след дълго той беше превърнат в полегат склон. Корабите бяха спуснати един по един до водата.

— Трябва да вдигнем и мачтите — каза Анхег.

— Остави ги за по-късно — каза Родар.

Анхег го изгледа ядосано.

— Бездруго няма да можеш да вдигнеш платната, Анхег, освен, това мачтите стърчат прекалено нависоко. И най-глупавият тул ще разбере какво става, ако забележи мачти по реката.

До вечерта всички кораби бяха спуснати на вода. Поулгара заведе принцесата, Ариана и Тайба на борда на кораба на Барак. Подухна ветрец и набразди речната повърхност. Корабът леко се заклати. Отвъд сигналните огньове тулските пасища се простираха като че до безкрая под пурпурния залез. На небето една след друга започнаха да се появяват звездите.

— Колко има до Тул Марду? — обърна се Се’недра към Барак.

Едрият мъж подръпна брадата си и се загледа надолу по реката.

— Един ден до бързеите и един ден да пренесем корабите покрай тях. После още два дни.

— Четири дни — промълви тя.

Той кимна.

— Искам вече всичко да е свършило.

— Всичко с времето си, Се’недра — каза той. — Всичко с времето си.