Тери Пратчет, Нийл Геймън
Добри поличби (4) (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)

Преди единайсет години

Съвременните теории за създаването на Вселената твърдят, че ако тя изобщо е била създадена, а не просто възникнала — както си е и било неофициално, — то се е появила преди между десет и двайсет милиона години. По същия начин за самата Земя, общо взето, се предполага, че е на около четири и половина милиона години.

Тези твърдения са неверни.

Средновековните еврейски учени твърдят, че Сътворението датира от 3760 г. преди Христа. Според православните теолози годината на Сътворението е чак 5508 г. преди Христа.

Тези предположения също са неверни.

Архиепископ Джеймс Ъшър (1580–1656) публикува „Annales Veteris et Novi Testamenti“ през 1654 г. В тях се предполага, че Небето и Земята са създадени през 4004 г. преди Христа. Един от помощниците му отива по-нататък в изчисленията си и съумява да обяви триумфално, че Земята е създадена на 21 октомври 4004 г. преди Христа точно в 9 часа сутринта, защото Господ обичал да си върши работата рано сутрин, докато се чувства свеж.

И това не е точно. Разминаването е почти четвърт час.

Цялата онази работа с вкаменените динозавърски скелети е шегичка, която палеонтолозите още не са прозрели.

Това доказва две неща:

Първо, че Бог върви по изключително тайнствени, да не кажем заобиколни, пътища. Бог не си играе на зарове с Вселената; той играе неразгадаема игра, която Сам е сътворил и би могла да се сравни — от гледна точка на останалите играчи^[1] — с това да играеш някаква крайно мътна и сложна разновидност на покера в стая, тъмна като в рог, с никакви карти, с безпределни залози и с раздавач, който не ви обяснява правилата и през цялото време се усмихва.

Второ, Земята е зодия Везни.

Хороскопът на Везни в колонката „Какво ви готвят звездите днес“ в „Тадфийлд адвъртайзър“ гласи, както следва:

ВЕЗНИ, 24 септември — 23 октомври.

Може би се чувствате изтощени и затънали във все същото еднообразно ежедневие. Домът и семейството са на преден план — положението там е взривоопасно. Избягвайте ненужни рискове. Важен за вас приятел. Отложете важните решения, докато пътят пред вас се проясни. Днес сте предразположени към стомашно разстройство, тъй че избягвайте салатите. Помощ може да дойде от неочаквана страна.

Всичко това беше съвършено вярно във всяко едно отношение освен онова за салатите.

* * *

Нощта не беше тъмна и бурна.

Трябваше да бъде, но какво да го правиш — време. Всеки луд учен може да разчита на подобаваща гръмотевична буря тъкмо в нощта, когато е завършил Великото си дело и то лежи проснато на дисекционната маса.

Не се оставяйте обаче мъглата (по-късно придружена и с дъжд, и със спад на температурите до около четирийсет и пет градуса) да ви подвежда с фалшиво чувство за сигурност. Това, че нощта е тиха, само по себе си не означава, че тъмните сили не вилнеят. Вилнеят, при това непрекъснато. Те са навсякъде.

И винаги са били. Там е цялата работа. Две от тях се спотайваха в порутеното гробище. Две тъмни сенки: едната — прегърбена и набита, другата — тънка и заплашителна. И двамата бяха олимпийски шампиони в спотайването. Ако Брус Спрингстийн някога бе записал „Роден да се спотайва“, тия двамата щяха да ги сложат на обложката. Спотайваха се в мъглата вече час, но я караха полекичка — при нужда можеха да продължат да се спотайват и цяла нощ и пак щеше да им остане достатъчно мрачна заплаха за последен изблик на спотайване призори.

Минаха още двайсет минути и единият се обади:

— Заеби. Тоя трябваше да е тука преди цели часове.

Името на проговорилия беше Хастур. Той беше Херцог на ада.

* * *

Много явления — войни, чуми, внезапни ревизии — са били изтъквани като доказателства за скрития пръст на Сатаната в Човешките работи, но ако питате студентите по демонология, лондонското околовръстно шосе М25 по общо мнение е сред най-свирепите конкуренти за Експонат №1.

Те, разбира се, бъркат, окачествявайки това окаяно шосе като голямо зло само заради неимоверното количество мърша и фрустрация, което то поражда всеки ден.

Всъщност малцина на планетата знаят, че формата на шосе М25 изписва магическия знак „одегра“ на езика на Черното духовенство на древния Му, който означава „Приветствайте Големия звяр, Гълтач на Светове“. Хилядите мотористи, бълващи всекидневно пушек по серпантините му, причиняват същия ефект като водата върху молитвените колела на будистките монаси: те остъргват от него безкрайна пушилка от най-нископробно зло, отравящо метафизичната атмосфера на десетки километри наоколо.

Това беше едно от най-добрите постижения на Кроули. Беше му отнело години; включваше три хаквания на компютри, две нахлувания с взлом, един по-маловажен рушвет и в дъждовна нощ — когато останалите възможности се изчерпаха — два часа шляпане из кална ливада и местене на колчетата за отбелязване само на няколко, но пък изключително важни от окултна гледна точка метра. Докато наблюдаваше първите петдесет километра задръстване, го обзе топло чувство за добре свършена лошотия.

Беше си заслужил похвалата.

В момента Кроули караше със сто и осемдесет километра в час някъде на изток от Слоу. На вид по нищо не приличаше особено на демон — поне според класическите стандарти. Никакви рога, никакви криле. Несъмнено, слушаше касета с „Най-доброто на Куин“, но от това не бива да се правят никакви изводи, защото всяка касета, зарязана в кола за повече от две седмици, се преобразява в сборен албум „Най-доброто от Куин“. В главата му не витаеха никакви кой знае колко демонични мисли. Всъщност в момента се чудеше разсеяно кои ли бяха тия Мое и Шандон^[2].

Кроули беше тъмнокос, с изпъкнали скули; носеше обувки от змийска кожа — или поне се предполагаше, че са обувки — и умееше да прави наистина шантави неща с езика си. А когато се изпуснеше, имаше склонност да съска.

Освен това не мигаше много-много.

Караше черно „Бентли“ от 1926 година — от времето, когато беше новичка, тази кола беше имала само един собственик и този собственик беше Кроули. Къткаше си я.

Причината да закъснява беше, че двайсети век страшно много му харесваше. Беше много по-добре, отколкото през седемнайсети век, и къде-къде по-добре от четиринайсти. Едно от най-хубавите качества на Времето, както казваше открай време Кроули, беше, че безвъзвратно го отнася все по-далеч от четиринайсти век — най-тъпото и скучно столетие на Божията, ще прощавате за нецензурния израз, земя. Двайсети век беше всичко друго, но не и скучен. Всъщност една мигаща синя светлинка в огледалцето за обратно виждане от петдесет секунди насам му известяваше, че го следят двама мъже, на които им се ще да му го направят още по-интересен.

Той погледна часовника си, проектиран за богат водолаз, който би желал да знае колко е часът в двайсет и една световни столици, докато е под водата^[3].

Бентлито избоботи нагоре по отбивката, взе завоя на две колела и се юрна по засенченото от листак пътче. Синята светлинка го последва.

Кроули въздъхна, пусна кормилото, извърна се наполовина и описа сложен жест с ръка над рамото си.

Проблясващата светлинка се стопи в далечината и полицейската кола спря — за най-голямо учудване на онези вътре. Но то не беше нищо в сравнение с учудването, което щеше да ги обземе, вдигнеха ли капака и откриеха ли в какво се е превърнал моторът.

* * *

На гробището Хастур, високият демон, подаде фаса обратно на Лигур, по-ниския и по-опраксания в спотайването.

— Виждам светлина — обяви той. — Ето го, иде нафуканият му копелдак.

— Какво кара тоя? — попита Лигур.

— Кола. Карета без коне — поясни Хастур. — Предполагам, че последния път, като си идвал, още ги е нямало. Не са били, тъй да се каже, в обща употреба.

— Отпреде им вървеше човек с червено знаменце — спомни си Лигур.

— Оттогава са понапреднали, мисля.

— Какво представлява тоя Кроули? — попита Лигур. Хастур се изплю.

— От твърде отдавна е тук — рече той. — От Самото начало. Мене ако питаш, вече направо си е станал туземец. Кара кола с телефон.

Лигур се замисли над това. Също като останалите демони и той не разбираше кой знае колко от технология и тъкмо понечи да изтърси нещо от сорта на „Бас ловя, че трябва много дълга жица“, и бентлито спря пред гробищната порта.

— И със слънчеви очила ходи — ухили се презрително Хастур, — ако и да не му трябват. — После заговори по силно: — Слава на Сатаната!

— Слава на Сатаната! — повтори като ехо Лигур.

— Здрасти — махна им лекичко Кроули. — Извинявайте, че закъснях, но знаете как е по А 40 покрай Денам, а после се опитах да мина напряко през Чорли Ууд и…

— Сега, след като се събрахме всички — прекъсна го многозначително Лигур, — трябва да изброим какво сме свършили днес.

— Да бе. Какво сме свършили — обади се Кроули с леко виновния вид на човек, дошъл на църква за първи път от години насам и забравил по време на какво трябваше да се става прав.

Хастур се прокашля.

— Аз изкуших един свещеник — рече той. — Както си вървеше по улицата, щом съзря огрените от слънцето хубави момичета, аз му вдъхнах Съмнения. Щеше да стане светец, но след десетилетие е наш.

— Бива — услужливо рече Кроули.

— Аз корумпирах един политик — обади се Лигур. — Оставих го да си мисли, че от един мъничък рушвет няма да го заболи. След година е наш.

И двамата погледнаха очаквателно Кроули, който им се усмихна до уши.

— Това ще ви хареса — рече той. Усмивката му стана още по-широка и още по-заговорническа.

— По обяд застопорих всички мобилни телефонни системи в центъра на Лондон — обяви той.

Последва тишина, като не броим далечния шум от преминаващи коли.

— Да? — обади се Хастур. — И какво после?

— Вижте, хич не беше лесно — рече Кроули.

— И това е всичко?

— Вижте сега…

— И с какво точно е помогнало това да се привлекат души за нашия господар? — попита Хастур.

Кроули се стегна.

Какво ли можеше да им каже? Че двайсет хиляди човеци ги е обзел страхотен бяс? Че е можело да чуеш как пътните артерии из целия град се задръстват с трясък? И че като са се върнали в службата, онези са си го изкарали на секретарките, на регулировчиците и на когото им падне, а те на свой ред са си го изкарали на други хора? По всевъзможни дребни отмъстителни начини, които — точно това беше хубавото — сами са измислили. През целия остатък от деня. Страничните ефекти бяха неизчислими. Хиляди и хиляди души се покриваха с леката патина на чернилката, кажи-речи, без да си си мръднал пръста.

Но това на демони като Хастур и Лигур не можеш да го обясниш. Мозъци от четиринайсети век — такива си бяха повечето демони. Досаждаха на една-единствена душа с години. Несъмнено тъкмо там му беше майсторлъкът, но в днешно време трябваше да се мисли по-иначе. Не на едро, а нашироко. С пет милиарда население на планетата вече не може да си подбираш гадовете един по един — трябва да разгърнеш усилията си нашироко. Но такива като Хастур и Лигур не го разбираха. Например никога не би им хрумнало за телевизия на уелски език. Или пък за данък добавена стойност. Или пък за Манчестър. От Манчестър той беше особено доволен.

— Силните на деня сякаш са доволни — рече той. — Времената се менят. Та сега какво?

Хастур бръкна зад една надгробна плоча.

— Това — рече той.

Кроули се втренчи в кошницата.

— О — възкликна той. — Не.

— Да — ухили се Хастур.

— Вече?

— Да.

— Ъ-ъ… и аз, такова, трябва да…

— Да — на Хастур това му харесваше.

— Защо точно аз?! — възкликна отчаяно Кроули. — Хастур, познаваш ме, това, нали разбираш, не е по моята част.

— А, по твойта е, по твойта — увери го Хастур. — Баш по твойта е. Звездната ти роля. Вземи го. Времената се менят.

— Ъ-хъ — ухили се Лигур. — Като начало, те почват да свършват.

— Защо аз?!

— Очевидно те ценят високо — рече злобно Хастур. — Според мен Лигур например дясната си ръка дава за такава възможност.

— Точно така — потвърди Лигур. Тъй де, нечия дясна ръка, помисли си той. Десни ръце колкото щеш, няма смисъл да се хаби една толкоз добра като неговата.

Хастур извади из мърлявите недра на шлифера си една папка.

— Подпиши се. Тук — подкани го той, разделяйки думите с ужасна пауза.

Кроули забърника разсеяно из вътрешния си джоб и извади писалка. Беше гладка, матовочерна. Изглеждаше така, сякаш можеше да надхвърли ограниченията на скоростта.

— Убава писалка — обади се Лигур.

— Може да пише и под вода — смънка Кроули.

— Сега пък какво ли ще измислят… — замисли се Лигур.

— Каквото и да е, ще го измислят бързо — обади се Хастур. — Не. Не А. Дж. Кроули. Истинското ти име.

Кроули кимна скръбно и изписа върху хартията сложна завъртулка — магичен знак. Тя засия в червено за миг, после угасна в мрака.

— И какво да го правя? — попита той.

— Ще получиш указания — намръщи се Хастур. — Какво така се умърлуши, Кроули? Мигът, за който сме работили през всичките тези векове, е само на косъм от нас!

— Ъ-хъ. Мда — отвърна Кроули. Сега той не приличаше на дребната фигурка, така пъргаво изскочила от бентлито само преди минути. Гледаше като подгонен.

— Чака ни мигът на вечно тържество!

— Вечно. Мда.

— А ти ще бъдеш оръдието на таз славна участ!

— Оръдие. Мда — измърмори Кроули. Вдигна кошницата, като че можеше да гръмне. Което, така да се каже, скоро щеше и да направи.

— Ъ-ъ… Хубаво. Аз тогава… ъ-ъ… да си ходя. Нали така? Да посвикна. Не че ми се иска да посвиквам — побърза да добави той; беше се сетил накъде може да се обърне работата, ако Хастур не докладва в негова полза. — Но нали си ме знаете. Навит съм.

Старшите демони не казаха нищо.

— Ми такова, аз ще се обаждам — изломоти Кроули. — Хайде, ще се видим… ще се видим. Ъ-ъ… Страхотно. Чудничко. Чао.

Щом бентлито се стопи в мрака, Лигур се обади:

— Т’ва па к’во значи?

— На италиански е — обясни му Хастур. — Според мен май значи „храна“.

— Ама че ги приказва тоя. — Лигур се загледа в отдалечаващите се задни светлини. — Имаш ли му вяра?

— Не — отвърна Хастур.

— И правилно — заключи Лигур. Ама че смешка ще да е тоя свят, замисли се той, ако и демоните почнеха да си имат вяра един на друг.

* * *

Някъде на запад от Амършам Кроули профуча в нощта, грабна напосоки някаква касета и се опита да я изкопчи някак от крехката й пластмасова кутийка, както си кара по шосето. Сиянието на отсрещен фар разкри, че е запис на „Четирите годишни времена“ на Вивалди. Успокояваща музика — тъкмо от това имаше нужда.

Бутна я в касетофона.

— Мамкамумамкамумамкамумамкаму… Защо точно сега? Защо точно аз? — измърмори той, щом познатите звуци на „Куин“ го заляха.

Внезапно Фреди Меркюри му отговори:

ЗАЩОТО СИ ГО ЗАСЛУЖИЛ, КРОУЛИ.

Кроули изблагославя под носа си. Използването на електрониката като средство за комуникация беше негова идея; този път Долният свят я беше подхванал и по обичайному я беше изтълкувал съвсем наопаки. Беше се надявал да ги убеди да станат абонати на „Селнет“, а вместо това те се намесваха в каквото там се случеше да слуша в момента и го изкилиферчваха. Кроули преглътна.

— Благодаря много, господарю — отвърна той.

ИМАМЕ ГОЛЯМА ВЯРА В ТЕБЕ, КРОУЛИ.

— Благодаря, господарю.

ТОВА Е ВАЖНО, КРОУЛИ.

— Знам, знам.

ТОВА Е ГОЛЯМАТА РАБОТА, КРОУЛИ.

— Оставете я на мен, господарю.

ТЪКМО ТОВА И ПРАВИМ, КРОУЛИ. И АКО ТРЪГНЕ НАКРИВО, ВСИЧКИ, КОИТО СА ЗАМЕСЕНИ, ЩЕ ПОСТРАДАТ МНОГО. ДОРИ И ТИ, КРОУЛИ. ОСОБЕНО ТИ.

— Разбрано, господарю.

ЕТО ТИ УКАЗАНИЯТА, КРОУЛИ.

И внезапно той вече знаеше всичко. Ужасно мразеше така. Можеха просто да му го обяснят, не беше наложително да вкарват така изведнъж студената тръпка на знанието право в мозъка му. Трябваше да отиде в една конкретна болница.

— След пет минути съм там, господарю, няма проблеми.

ДОБРЕ.

Виждам мъничък човешки силует скарамуш скарамуш ще танцуваш ли фанданго…

Кроули тресна по кормилото. Всичко си вървеше толкова добре, последните няколко века той командваше парада. Така е то — както си мислиш, че светът е твой, и не щеш ли, натрисат ти Армагедон. Великата война, Последната битка. Раят срещу Ада — в три рунда, Падение, без отстъпки. И дотук. Няма вече свят. Тъкмо това означаваше краят на света. Никакъв свят вече. Само безкраен Рай или безкраен Ад — зависи кой победи. Кроули не знаеше кое от двете е по-лошото.

Е, Адът беше по-зле, естествено — по дефиниция. Но Кроули си спомняше какво представлява Раят — имаше доста общо с Преизподнята. Най-малкото и в двете не можеш да получиш прилично питие. А скуката, дето те налягаше в Рая, беше, кажи-речи, също толкова гадна, колкото и Адовите вълнения.

Но нямаше измъкване. Не можеш да си демон и да разполагаш със свободна воля.

… Няма да те пусна аз (Пуснете го!)…

Е, поне нямаше да е тая година. Щеше да има време да посвърши това-онова. Например да се отърве от дългосрочните акции.

Зачуди се какво ли ще стане, ако просто спре тук, на това тъмно, влажно и безлюдно шосе, извади кошницата, завърти я и я върти, върти, върти, та я запокити и…

Нещо ужасно — ето какво.

Навремето той беше ангел. И нямаше намерение да Пада. Просто се беше събрал не с когото трябва.

Бентлито пореше мрака, а стрелката за горивото сочеше нулата. Сочеше нулата вече над шейсет години. Да си демон, не беше чак толкова зле. Например не ти се налага да зареждаш с бензин. Единственият път, когато Кроули сипа бензин, беше през 1967 г. — заради безплатните лепенки „Куршумът на Джеймс Бонд в предното стъкло“, които по онова време доста го кефеха.

На задната седалка нещото в кошницата се разплака — рев на сирена за въздушно нападение. Рев на новородено. Мощен. Безсловесен. И древен.

* * *

Много прилична болница, помисли си господин Йънг. Щеше и да е тиха, ако не бяха монахините.

Той имаше добро отношение към монахините. Не че беше, нали разбирате, ревностен католик или нещо от сорта. Не, що се отнася до отбягването на църквата, онази църква, която той упорито отбягваше, беше „Свети Сесил и вси ангели“ — англиканска църква, с която шега не бива, иначе дори не би мечтал да избягва никоя друга. А те до една миришеха не както трябва — на паркетол, погледнато откъм Низшата страна, и на твърде подозрителен тамян, откъм Висшата. Дълбоко в тапицираното кожено кресло на душата си господин Йънг знаеше, че на Господ му е неудобно от такива работи.

Но на него му харесваше да вижда монахини покрай себе си по същия начин, както обичаше да вижда и Армията на спасението. Това те кара да чувстваш, че всичко е наред, че някъде има хора, които държат света да не изскочи от оста си.

Както и да е, това беше първото му преживяване в Бърборанския орден на света Берил^[4].

Бърборанският орден на света Берил е положил клетва да подражава ревностно на светицата по всяко време освен във вторник следобед — тогава на монахините се разрешава да млъкнат за половин час и при желание да поиграят тенис на маса.

Дирдри се беше натъкнала на тях, докато се занимаваше с поредната си кауза — май точно онази, в която бяха замесени мнозина неприятни южноамериканци, биещи се с други неприятни южноамериканци, а пък свещениците ги насъскваха, вместо да се отнасят с необходимата свещеническа загриженост, като например да организират дежурства за почистване на църквата.

Работата беше там, че е редно монахините да пазят тишина. От тях тъкмо това очакваш — също като онези заострени неща в онези стаички, за които господин Йънг имаше смътна представа, че с тях се проверяват хай-фи уредбите. Тъй де, не е редно някак си през цялото време да дърдорят.

 

 

Той натъпка лулата си с тютюн — е, така му викаха, но той хич не го броеше за тютюн, къде ти тютюн като едновремешния — и заразмишлява какво става, ако попиташ монахиня къде е мъжката тоалетна. Сигурно папата ти изпраща рязка нота или нещо подобно. Той се размърда неловко и погледна часовника си.

Обаче поне едно си беше вярно: не монахините го бяха накарали да присъства при раждането, Дирдри беше много навита. Пак беше чела някакви дивотии. Вече имаха едно дете и не щеш ли, тя заяви, че това раждане щяло да е най-радостното преживяване, което можели да споделят две човешки същества. Ето какво излезе, като й позволи да се абонира за нейните си вестници. Господин Йънг нямаше вяра на вестници, чиито вътрешни страници носеха заглавия като „Начин на живот“ или „Възможности“.

Е, той нямаше нищо против споделените радости. Споделените радости си бяха много хубаво нещо. Светът вероятно имаше нужда от повече споделени радости. Но се бе постарал да изясни докрай, че тъкмо тази споделена радост Дирдри може да си я задържи за себе си.

И монахините бяха съгласни с него. Те не виждаха никаква причина бащата да се забърква в това. Като си помислиш, размишляваше господин Йънг, те вероятно не виждаха никаква причина бащата изобщо да е замесен в каквото и да било покрай това.

Той донатъпка така наречения тютюн в лулата и изгледа на кръв малката табелка, окачена на стената на чакалнята, на която пишеше, че за негово собствено удобство не бивало да пуши. За негово собствено удобство, реши той, най-добре ще е да излезе на верандата. Ако там навън за негово собствено удобство имаше и дискретни храстчета, толкова по-добре.

Той тръгна по празните коридори и намери врата, която извеждаше към брулен от дъжда двор, пълен с добродетелни кошчета за боклук.

Потръпна и заслони лулата с шепи, за да я запали.

Нещо ги прихващаше на определена възраст — съпругите де. Двайсет и пет безукорни години — и после изведнъж им става нещо, почват да правят роботски упражнения по розови чорапи без стъпала и да те обвиняват за това, че никога не им се е налагало сами да изкарват прехраната си. Поради хормоните или нещо такова.

До кошчетата за боклук спря голяма черна кола. На дъждеца изскочи млад мъж с тъмни очила, стиснал нещо, прилично на чанта за носене на бебе, и се запромъква към входа.

Господин Йънг извади лулата от устата си.

— Забравихте да угасите фаровете — обади се той услужливо.

Мъжът го изгледа с неразбиращия поглед на човек, на когото фаровете са му последна грижа, и махна разсеяно с ръка по посока на бентлито. Фаровете угаснаха.

— Удобно — рече господин Йънг. — Инфрачервени лъчи, нали?

Беше леко изненадан от това, че мъжът сякаш изобщо не се бе намокрил. А чантата като че ли не беше празна.

— Започна ли? — попита мъжът. Господин Йънг усети как го обзема смътна гордост от това, че веднага познаха в него баща.

— Да — отвърна той. — Накараха ме да изляза — добави той благодарно.

— Вече? Имате ли представа колко още време имаме? „Имаме“ — отбеляза си господин Йънг. Очевидно този беше доктор, който се мислеше за съродител.

— Според мен ъ-ъ… напредваме — отвърна господин Иънг.

— В коя стая е тя? — попита припряно мъжът.

— В Трета стая сме — отвърна господин Йънг. Той попипа джобовете си и напипа смачкания пакет, който, както повеляваше традицията, бе донесъл със себе си.

— Бихте ли желали да споделите с мен радостта от една пура? — попита той. Но мъжът бе изчезнал.

Господин Йънг внимателно прибра обратно пакета и се загледа замислено в лулата си. Тия доктори вечно бързаха. Работеха всеки Божи час.

* * *

Има един номер с едно грахче и три чаши, много труден за хващане — нещо подобно е на път да стане и сега, но за доста по-голям залог от шепа излишни стотинки.

Ще забавим ритъма на текста, за да можем да проследим ловкостта на ръцете.

Госпожа Дирдри Йънг ражда в родилна зала номер три. Тя ражда златокоса мъжка рожба — нека я наречем бебе А.

Съпругата на американското културно аташе госпожа Хариет Даулинг ражда в родилна зала номер четири. Тя ражда златокоса мъжка рожба — ще я наречем бебе Б.

Сестра Мери Бъбрива беше предана сатанистка от рождение. Като малка ходеше на Вещерско училище и печелеше черни звезди по краснопис и черен дроб. Когато й наредиха да се присъедини към Бърборанекия орден, тя послушно се присъедини, тъй като си беше природно надарена в това отношение и във всеки случай знаеше, че ще попадне сред приятели. Тя би могла да бъде доста схватлива, ако й се бе удала някаква възможност да се усети за това, но твърде отдавна бе проумяла, че ако си заплес, както сама се изразяваше, много по-лесно изминаваш своя жизнен път. В момента на нея й подават златокоса мъжка рожба, която ще наречем Сатана, Унищожител на крале, Ангел на бездънната преизподня, Великият звяр, наречен Дракон, Княз на Този свят, Баща на лъжата, Семе Сатанинско и Господар на Мрака.

Гледайте внимателно. Тука има, тука нема…

— Това ли е той? — попита сестра Мери, като се блещеше срещу бебето. — Но аз очаквах очите му да са някакви шантави. Червени — или зелени. Или пък да е с мънички сладички копитца. Или с опашчица на гъзенцето — рече тя и го обърна по гръб. И рогца си нямаше. Синът на Сатаната изглеждаше зловещо нормален.

— Да, той е — рече Кроули.

— Представете си само — аз държа Антихриста! — рече сестра Мери. — И как къпя Антихриста… и му броя мъничките пръстенца-сладуренца…

Сега тя говореше направо на детето, потънала в някакъв свой свят. Кроули размаха ръка пред покривалото й.

— Ало? Ало? Сестра Мери?

— Извинявайте, сър. Ама какъв е сладур! Прилича ли на татко си? Ха на бас, че прилича. Не е ли цял бащичко…?

— Не е — заяви твърдо Кроули. — А сега на ваше място бих се отправил към родилните зали.

— Като порасне, дали ще ме помни според вас? — попита мечтателно сестра Мери, докато бавно ситнеше по коридора.

— Молете се да не ви помни — рече Кроули и офейка.

Сестра Мери вървеше през болницата, гушнала в ръце Сатаната, Унищожител на кралете, Ангел на бездънната преизподня, Великия звяр, наречен Дракон, Бащата на лъжата, Семето сатанинско и Господаря на мрака. Намери една бебешка количка и го положи вътре.

Той изгука. Тя го погъделичка.

Иззад една врата надникна матронска глава. Тя каза:

— Сестра Мери, какво правите тук? Не трябва ли да сте дежурна в четвърта зала?

— Господарят Кроули рече…

— Просто си продължавайте плавно нататък — ха така, браво на добрата монахиня. Да сте мяркали някъде съпруга? Няма го в чакалнята.

— Видях само господаря Кроули и той ми рече…

— Убедена съм — рече твърдо сестра Грейс Речовита. — Предполагам, че ще е най-добре да ида да го потърся тоя нещастник. Ела я наглеждай, ако обичаш. Малко е замаяна, но бебето е много добре. — Сестра Грейс млъкна.

— Какво така мигаш? Да не би да ти има нещо на окото?

— Знаеш какво! — изсъска наежено сестра Мери. — Бебетата. Размяната…

— Разбира се, разбира се. В удобен момент. Но бащата не бива да се разкарва наоколо, нали така? — отвърна сестра Грейс. — Знаем ли какво може да забележи. Така че просто чакай тук и наглеждай бебето, а? Голям е сладур.

Тя заплува надолу по излъскания коридор. Сестра Мери влезе в родилната зала, като тикаше количката пред себе си.

Госпожа Йънг беше повече от замаяна. Тя спеше дълбоко с израз на решително самодоволство, като човек, който е наясно, че поне този път другите, а не той, трябва да търчат насам-натам. Бебе А спеше до нея, претеглено и закичено с етикет с изписано на него име. Сестра Мери, възпитана в услужливост, махна етикета с името, преписа го и закичи с новия етикет бебето под нейна грижа.

Бебетата си приличаха: и двете бяха малки, целите в петна и донейде мязаха — макар че всъщност никак даже — на Уинстън Чърчил.

„Ето сега — помисли си сестра Мери — една чаша хубав чай ще ми дойде съвсем добре.“

Повечето от членовете на ордена бяха старомодни сатанисти също като своите майки и бащи, баби и дядовци. Бяха израсли с това и всъщност не бяха особено зли. Хората в повечето случаи не са. Те просто се увличат по нови идеи, като например да наденеш войнишки ботуши и да стреляш по хора или да се увиеш в бели чаршафи и да линчуваш хора, или да намъкнеш изтъркани дънки и да дрънкаш на хората на китара. Предложете на хората някаква нова вяра, облечена в собствен костюм — и сърцата и умовете им са ваши. Както и да е, това да си сатанист от малък, като че попритъпява нещата. То е нещо, с което се занимаваш в събота вечер. А през останалото време просто се справяш с живота доколкото можеш — като всички останали. Освен това сестра Мери беше медицинска сестра, а медицинските сестри независимо от вероизповеданието си са си преди всичко медицински сестри, което значи да си носиш часовника наобратно, да запазваш спокойствие при спешни случаи и да си умираш за чаша чай. Тя се надяваше някой скоро да дойде — беше свършила най-важната работа и сега си искаше чая.

Ако държите да сте наясно с човешките работи, за да ги проумеете, може да ви е от помощ следното: повечето триумфи и трагедии в историята са причинени не от хора, по същество добри или лоши, а от хора, по същество хора.

На вратата се почука. Тя я отвори.

— Свърши ли се вече? — попита господин Йънг. — Аз съм бащата. Съпругът. Което и да е. И двете.

Сестра Мери не очакваше американското културно аташе да изглежда като Блейк Карингтън или Р. П. Юинг. Йънг не приличаше особено на нито един американец от тия, дето ги беше гледала по телевизията, освен може би добродушния шериф в мистериите с убийства от по-висока класа^[5]. Живо разочарование си беше. И за жилетката му нямаше особено добро мнение.

Тя преглътна разочарованието.

— Ооо, да — рече тя. — Честито. Жена ви спи, горкичката тя.

Господин Йънг надникна над рамото й.

— Близнаци? — възкликна той. После се пресегна за лулата си. Сепна се по средата. Пак се пресегна. — Близнаци?! Никой нищо не ми е споменавал за близнаци.

— О, не! — възкликна припряно сестра Мери. — Ето това е вашето. Другото е… ъ-ъ… чуждо. Просто го наглеждам, докато сестра Грейс се върне. Не — повтори тя, сочейки Сатаната, Унищожителя на крале, Ангела на бездънната преизподня, Великия звяр, наречен Дракон, Княза на този свят, Бащата на лъжата, Семето сатанинско и Господаря на мрака, — това тук определено е ваше. От главичката, та чак до копитцата-мопитцата. Каквито няма — додаде тя припряно.

Господин Йънг се втренчи надолу.

— А, да — рече той със съмнение. — На моя род се е метнал. Ъ-ъ… такова, здрав-прав е, нали?

— О, да — отвърна сестра Мери. — Той е много нормално дете — добави тя. — Много-много нормално. Последва пауза. Двамата съзерцаваха спящото бебе.

— Говорите почти без акцент — отбеляза сестра Мери. — Отдавна ли живеете тук?

— Към десет години вече — отвърна господин Йънг леко озадачен. — Нали разбирате, преместиха ми работата, та трябваше да се преместя и аз.

— Сигурно работата ви е много вълнуваща, винаги съм си го мислела — рече сестра Мери. Господин Йънг като че ли беше доволен. Не всеки можеше да оцени най-стимулиращите страни на ценовото счетоводство.

— Предполагам, че е много по-различно от предишното ви работно място — продължи сестра Мери.

— Предполагам — отвърна господин Йънг, който изобщо не се бе замислял над това. В Лутън, доколкото си спомняше, беше горе-долу същото като в Тадфийлд. Същите плетове между къщата ти и гарата. Същите хора.

— Например по-високи сгради — отчаяно добави сестра Мери.

Господин Йънг я погледна втренчено. Единствената висока сграда, за която се сещаше, бяха офисите „Алианс“ и „Лестър“.

— Вие сигурно ходите на много градински партита — предположи монахинята.

А-ха. Тука вече стъпваше на по-твърда почва. Дирдри много си падаше по такива работи.

— Много — рече той с чувство. — Дирдри им вари мармалад, нали се сещате. А пък на мен обикновено ми се налага да помагам за Белия слон.

За този аспект на обществото около Бъкингамския дворец сестра Мери никога не се бе досещала, макар дебелокожото да се вписваше идеално в него.

— Предполагам, че това е нужната дан — рече тя. — Четох, че тия чуждестранни владетели й подарявали какво ли не.

— Моля?

— Голям фен съм на кралското семейство, да знаете.

— О, и аз — отвърна господин Йънг и с благодарност скочи върху този нов плаващ леден блок в объркващия поток на съзнанието. Да, с кралското семейство поне си наясно с положението. С истинските му членове, естествено, дето наблягаха на махането с ръка и откриването на мостове. Не ония, дето по цяла нощ се шматкаха по дискотеките и повръщаха върху папараците^[6].

— Много хубаво — рече сестра Мери. — Мислех си, че вашите хора не си падат особено по тях — с всички тия революции и изхвърляне на чаени сервизи в реката…

И тя продължи да бърбори, насърчавана от наставленията на Ордена членовете му винаги да огласяват всичко, което им дойде наум. Господин Йънг бе попаднал в небрано лозе, но вече беше твърде уморен, за да се притеснява особено. Религиозният живот вероятно правеше хората малко странни. Искаше му се госпожа Йънг да се събуди. И тогава една от думите, произнесена от сестра Мери, както си нареждаше, отекна в ума му с пълен с надежда акорд.

— Има ли някаква възможност да получа евентуално чаша чай, може би? — плахо попита той.

— Леле-мале — възкликна сестра Мери и ръката й отхвръкна към устата й. — Ама къде ми е умът? Господин Йънг не каза нищо.

— Веднага ще се погрижа за това — рече тя. — Сигурен ли сте обаче, че не искате кафе? На горния етаж имаме от ония автомати…

— Чай, моля — прекъсна я господин Йънг.

— Ама да ви кажа, направо сте си станали цял англичанин — весело подметна сестра Мери и изскочи навън.

Господин Йънг, оставен насаме със спящата си съпруга и двете спящи бебета, се строполи върху един стол. Да, сигурно беше от всичкото това ранно ставане и коленичене и тъй нататък. Добри хора, разбира се, но не точно вменяеми. Веднъж беше гледал един филм на Кен Ръсел. В него имаше монахини. Тук като че ли не ставаха точно такива работи, но тъй де, няма дим без огън и изобщо…

Той въздъхна.

Тъкмо тогава бебе А се събуди и нададе наистина страхотен вой.

На господин Йънг от години не му се бе налагало да успокоява ревящо бебе. Пък и поначало никога не се бе изявявал особено добре в това. Той поначало си уважаваше сър Уинстън Чърчил и да пляскаш негови по-маломерни версии по дупето, винаги му се бе струвало проява на грубост.

— Добре дошъл в света — рече той уморено. — Почакай и ще му свикнеш.

Бебето затвори уста и го загледа на кръв, сякаш той беше някой непокорен генерал.

Сестра Мери избра тъкмо този момент да влезе с чая. Сатанистка-несатанистка, тя бе намерила и чиния и бе подредила върху нея бисквити с глазура. Бяха от ония, които можете да откриете само на дъното на някои бисквитиери. Тия на господин Иънг бяха розови досущ като хирургическо приспособление, а върху тях с бяла глазура бе изрисуван снежен човек.

— Предполагам, че вие обикновено не ядете такива — рече тя. — Вие им казвате дребни сладки. Ние ги наричаме бис-кви-ти.

Господин Йънг тъкмо бе отворил уста да обясни, че да, и той ги нарича точно така, и така ги наричат дори и в Лутън, когато вътре се втурна втора монахиня, останала съвсем без дъх.

Тя погледна сестра Мери, разбра, че господин Йънг никога през живота си не е виждал вътрешността на пентаграм, и се ограничи само с това да посочи бебе А и да намигне.

Сестра Мери кимна и й намигна в отговор.

Монахинята изкара бебето навън.

От гледна точка на методите за междучовешка комуникация намигането е нещо доста широкообхватно. С едно намигване можеш да кажеш много неща. Например намигането на новата монахиня каза следното:

„Къде се губиш, по дяволите? Бебе Б се роди, готови сме да направим размяната, а ей те тебе тука в тая стая, дето си нямаш работа, заедно със Сатаната, Унищожителя на крале, Ангел на бездънната преизподня, Великия звяр, наречен Дракон, Княза на този свят, Бащата на лъжата, Семето сатанинско и Господаря на мрака, чайче си пийваш. Ти разбираш ли, че едва не ме застреляха?“

А според нея намигането на сестра Мери означаваше:

„Ето го Сатаната, Унищожителя на крале, Ангел на бездънната преизподня, Велик звяр, наречен Дракон, Княз на този свят, Баща на лъжата, Семе сатанинско и Господар на мрака, а сега не мога да говоря, защото има външен човек“.

Докато сестра Мери, от друга страна, си бе помислила, че намигането на санитарката изразява по-скоро следното:

„Браво на тебе, сестра Мери, сменила си бебетата сам-самичка. А сега ми предай излишното дете, аз ще го отстраня и ще те оставя да си пиеш чая с Негово кралско превъзходителство Американската култура.“

И ето защо собственото й намигане означаваше:

„Готово, миличка, това тук е бебе Б, а сега го вземи и ме остави да си бърборя с негово превъзходителство. Винаги съм искала да го питам защо са построили тия високи сгради, целите в огледала.“

Тънкостите на всичко това господин Йънг изобщо не долови — той беше изключително притеснен от всичката тази скрита-покрита привързаност и си мислеше: тоз господин Ръсел много добре е знаел за какво приказва, грешка няма.

Грешката на сестра Мери щеше да бъде забелязана от другата монахиня, ако тя сама по себе си не бе жестоко стресната от хората от тайните служби в стаята на госпожа Даулинг, които я гледаха с все по-нарастваща нервност. Какво да се прави, бяха обучавани да реагират по определен начин на хора в дълги развяващи се одежди и с дълги развяващи се украшения за глава и в момента страдаха от конфликт между сигналите. Хората, страдащи от конфликт между сигналите, не са особено сръчни, като държат пистолети — особено когато току-що са станали свидетели на естествено раждане, а то определено не приличаше на американския начин за появяване на граждани на бял свят. Освен това бяха подочули, че в сградата имало и требници^[7].

Господин Йънг се размърда.

— Избрахте ли му вече име? — попита дяволито сестра Мери.

— Хммм? — отвърна господин Йънг. — О. Не, всъщност не. Ако беше момиче, щяхме да го кръстим Лусинда, на майка ми. Или пък Жермен. Това беше изборът на Дирдри.

— Пелин е хубаво име — рече монахинята, припомнила си класиката. — Или пък Дамиан. Дамиан е много популярно име.

Анатема Дивайс (майка й, която в училище не беше наблягала особено на вероучението, един ден прочела случайно някъде думата и решила, че е прекрасно име за момиченце) беше на осем години и половина. Четеше Книгата — под завивките, с фенерче.

Другите деца се учеха да четат по буквари с шарени картинки на ябълки, топки, хлебарки и тъй нататък. Но не и в семейство Дивайс. Анатема се бе научила на четмо по Книгата.

В нея нямаше ябълки и топки. Имаше доста сносна гравюра от осемнайсти век, изобразяваща как изгарят на кладата Агнес Нътър, на която явно й е доста весело.

Първата дума, която успя да разпознае, беше „прав“. Много малко хора на осем години и половина знаят, че „прав“ означава също и „съвсем точен“, но Анатема беше от тях.

Втората дума беше „акуратен“.

Съвсем първото изречение, което тя прочете на глас, беше:

„Тъй ви казвамъ, помнете ми думата: Четирма ще дойдатъ на коне, и пакъ четирма ще дойдатъ, и Троица по Небето ще яздятъ, двама отстрани, трети по средата, а Единъ в пламъци ще яха; и нищо няма да ги възпре; ни риба, ни дъждъ, ни прътъ, ни Дяволъ, ни Ангелъ; и Ти ще си тамъ, Анатема.“

На Анатема й хареса да чете за себе си.

(Има такива книги — грижливите родители, дето четат точно онези неделни вестници, които трябва, могат да си ги купят; в тях като име на героя или героинята е напечатано името на тяхното дете. Това се прави с цел детето да се заинтересува от книгата. В случая с Анатема в Книгата не ставаше дума само за нея — както вече стана ясно, — но и за родителите й, и за баба й и дядо й, и за целия й род чак до седемнайсти век. Тя беше твърде малка и на този етап — твърде егоцентрично настроена, за да придава някаква важност на факта, че никъде не се споменават нейните деца, както всъщност и никакви събития от бъдещето й след единайсетгодишна възраст. Когато си на осем години и половина, единайсет навършени години са си цял един живот; разбира се, ако се вярва на Книгата, така и щеше да бъде.)

Тя беше умно дете с бледо лице и черни очи и коса. Проявяваше принципна склонност да кара хората да се чувстват неудобно — семейна черта, която бе наследила от пра-пра-пра-прабаба си наред с това, че имаше по-чувствителна психика, отколкото бе полезно за самата нея.

Тя беше твърде развито за възрастта си, твърде спокойно дете. Единственото нещо, за което учителите имаха наглостта да я упрекват, беше правописът й — не толкова отвратителен, колкото закъснял с триста години.

* * *

Монахините взеха бебе А и го смениха с бебе Б под носа на съпругата на аташето и хората от тайните служби със следния хитър номер: изкараха от стаята едното бебе („да го претеглим, миличка, няма как, законът го изисква“) и малко по-късно вкараха другото.

Самото културно аташе, Тадеус Дж. Доулинг, няколко дена по-рано бе спешно привикан във Вашингтон, но разговаряше по телефона с госпожа Доулинг от началото до края на цялото преживяване „раждане“ и й помагаше да диша.

Но това, че същевременно разговаряше по другата линия със съветника си по инвестициите, никак не й помогна. В един момент му се наложи да я накара да задържи за цели двайсет минути.

Но какво от това.

Раждането на бебе е върховното, най-радостно съпреживяване, което могат да споделят две човешки същества, и той не смяташе да пропусне и секундичка от него. Беше поръчал на един от тайните служби да му го заснеме на видео.

* * *

Злото, общо взето, не спи и затова не разбира защо на другите им се налага да го правят. Но Кроули обичаше да си поспива — това си беше едно от земните удоволствия. Особено след като си похапнал здравата. Той проспа например по-голямата част от деветнайсти век. Не защото имаше нужда, а просто защото му беше кеф^[8].

Едно от земните удоволствия. Е, по-добре да им се порадва като хората сега, докато още е време.

Бентлито пореше с рев нощта в източна посока.

Разбира се, най-общо погледнато, той беше изцяло за Армагедон. Ако някой го бе попитал защо от сума ти векове се бърка в работите на човечеството, той би отговорил:

„О, ами за да дойде Армагедон и Адът да възтържествува.“ Но да работиш, за да дойде, е едно, а да се случи наистина — съвсем друго.

Кроули открай време знаеше, че ще присъства на края на света — беше безсмъртен и тъй или иначе нямаше избор. Но се надяваше дотогава да има много време.

Защото той доста харесваше хората. За един демон това е сериозен недостатък.

О, той се стараеше максимално да опропасти краткия им живот, нали това му беше работата, но нищичко от онова, което измисляше, не можеше да се мери по лошотия с измисленото от самите тях. Те като че ли притежаваха истинска дарба да измислят лошотии. Това някак си беше изначално вградено в плана. Те се раждаха в свят, проявяващ към тях враждебност по хиляди дребни начини, а после посвещаваха огромната част от енергията си, за да го направят още по-гаден. С годините на Кроули му ставаше все по-трудно и по-трудно да изнамери някое демонично дело, което да изпъкне на естествения фон на всеобщата гадост. През последното хилядолетие имаше моменти, когато му се приискваше да вземе и да изпрати Долу следната вест: „Вижте какво, давайте да се отказваме още ей сегинка, да закриваме Дис и Пандемониум и всичкото там и да се местим тука — няма такова нещо, което можем да им сторим, дето те самички не си го правят, а правят и такива неща, дето на нас не биха ни и хрумнали, често с участие на електроди. И електричество, разбира се.“

Един от тях си го беше написал черно на бяло, нали така… „Адът е празен, а всички дяволи са тук.“

За Испанската инквизиция Кроули бе получил похвала. Да, тогава той беше в Испания — предимно се мотаеше по кантините в по-приличните райони, а за Инквизицията даже и не подозираше, докато въпросната похвала не пристигна. Та тогава отиде да хвърли едно око и като се върна, се запи за цяла седмица.

Ами оня, Йеронимус Бош. Ега ти откачалката. И тъкмо си помислиш, че са толкова зли, че и Адът не може им излезе насреща, изведнъж вземат да проявяват такова милосърдие, дето Раят не го е и сънувал. Често — от страна на една и съща личност. Разбира се, всичко е заради онова там — свободната воля. Големи мизерии му погаждаше тя.

Веднъж Азирафел се бе опитал да му го обясни. Цялата работа, беше казал той — някъде към 1020 г., по времето, когато сключиха малкото си Съглашение, — цялата работа беше в това, че когато един човек е добър или лош, това е, защото той така иска. Докато на хора като Кроули и, разбира се, на него самия им е отредено какви да бъдат още от самото начало. Хората не могат да станат истински светци, бе казал той, освен ако не разполагат и с възможността да са отявлено порочни.

Кроули мисли доста време над това и някъде към 1023 година му рече:

— Я задръж, този номер става само ако всички имат равни възможности на старта, нали така? Не може да пръкнеш някого в кална съборетина насред военна зона и да очакваш той да се справя също толкова добре, колкото и роденият в замък.

— Ах — беше рекъл Азирафел, — тъкмо това му е хубавото. От колкото по-ниско започваш, толкова повече възможности имаш.

— Смахната работа — отвърна Кроули.

— Не, неизразимо велика — възрази Азирафел. Азирафел. Врагът, естествено. Но му беше враг вече от шест хиляди години и това го превръщаше в своего рода приятел.

Кроули се протегна и вдигна телефона в колата. Да си демон, разбира се, предполагаше липса на свободна воля. Но не можеше да се мотаеш толкова дълго сред хората и да не се понаучиш на туй-онуй.

* * *

Господин Йънг не беше особено въодушевен нито от Дамиан, нито от Пелин. Нито от което и да било от останалите предложения на сестра Мери Бъбрива, покрили половината Ад и по-голямата част от Златните години на Холивуд.

— Е — рече тя най-накрая леко обидена, — според мен на името Ерол нищо му няма. Или пък на Кари. Много хубави американски имена. И двете.

— На мене ми харесват… така, по-традиционните имена — обясни господин Йънг. — Ние в нашето семейство винаги сме носили хубави, прости имена.

Сестра Мери грейна.

— Точно така. Ако ме питате мен, старите имена са си най-хубави.

— Някое прилично английско име, като имената в Библията — продължи господин Йънг. — Матю, Марк, Люк или Джон^[9] — произнесе той замислено. Сестра Мери потръпна. — Само дето всъщност никога не са ми звучали много по библейски, да ви кажа — додаде той. — По ми звучат като каубои и футболисти.

— Саул е хубаво име — примири се сестра Мери.

— Не ща да е твърде старомодно — заяви господин Йънг.

— Или пък Каин. Наистина, колко модерно звучи — Каин — пробва сестра Мери.

— Хммм… — господин Йънг май се съмняваше.

— Или пък винаги бихте могли да го кръстите… винаги бихте могли да го кръстите Адам — предложи сестра Мери. „Това трябва да е достатъчно безопасно“, помисли си тя.

— Адам? — рече господин Йънг.

* * *

Щеше да е хубаво да си мислим, че монахините сатанистки дискретно са дали излишното бебе — бебе Б — за осиновяване. Че то е расло като нормално, щастливо, весело дете, дейно и жизнено, а след това е станало нормален и достатъчно доволен от живота гражданин. Може би тъкмо така и е станало.

Оставете ума си да размишлява над наградата му за правопис от началното училище; с нищо незабележимите му, макар и доста приятни студентски години; работата му в счетоводния отдел на Строителното дружество на Тадфийлд и Нортън; чудесната му съпруга. Може би ще искате да си представите и деца, а също и хоби — като например реставриране на стари мотоциклети или пък развъждане на тропически рибки.

На нас и без това вашата версия ни харесва повече. Сигурно тропическите му рибки печелят награди.

* * *

В една малка къщичка в Доркинг, графство Съри, прозорецът на спалнята светеше.

Нютон Пълсифър беше на дванайсет години, кльощав, очилат. Трябваше да си е легнал още преди часове.

Майка му обаче бе убедена, че чедото й е гений, и го оставяше да стои до късно, за да се занимава с „опитите“ си.

Опитът, който провеждаше в момента, се състоеше в сменянето на щепсела на прастарото бакелитово радио, което майка му му беше дала да си играе. Той седеше с достойнство зад онова, което гордо наричаше „работното си бюро“ — очукана стара маса, покрита с навита на спирали тел, батерии, мънички електрически крушки и кварцов детектор домашно производство, който така и не проработи. Бакелитовото радио Нютон също още не беше успял да накара да проработи, но той и без това комай не можеше да докарва работите чак дотам.

Три леко разкривени модела на самолети висяха от тавана на памучни конци. Дори случаен наблюдател би забелязал, че са правени от човек хем старателен, хем много внимателен, хем такъв, дето никак не го бива да прави модели на самолети. Нютон безнадеждно се гордееше с всички тях, дори и със „Спитфайъра“, чиито крила съвсем за нищо не ставаха.

Той бутна очилата на носа си, присви очи, огледа щепсела и остави отвертката.

Този път хранеше големи надежди; беше следвал всички инструкции за смяна на щепсели, изредени на пета страница от „Книга по практическа електроника за всяко момче. Сто и едно безопасни и образователни неща, които можете да направите с електричеството“. Беше свързал точните цветни жици с точните щифтове; беше проверил дали бушоните са с точния ампераж; всичко беше завинтил където трябва. Засега никакви проблеми.

Включи щепсела в гнездото. После включи радиото.

Всички лампи в къщата угаснаха.

Нютон се ухили гордо. Надобряваше. Последния път беше потопил в тъмнина цял Доркинг, а после дойде човек от енергото да си поприказва с майка му.

Той питаеше изгаряща, ала напълно несподелена страст към електрическите машинки. В училище имаха компютър и половин дузина любознателни деца оставаха след часовете да правят разни неща с перфокарти. Когато учителят, отговарящ за компютъра, най-сетне бе отстъпил пред Нютоновите горещи молби и Нютон се присъедини към тази групичка, той успя да пъхне в машината само една мъничка картичка. Компютърът я сдъвка и се задави с нея — фатално.

Нютон беше убеден, че бъдещето е в компютрите и че когато то дойде, той ще бъде готов — на предната линия на новите технологии.

Бъдещето имаше собствено мнение по въпроса. Всичко го пишеше в Книгата.

* * *

„Адам“ — помисли си господин Йънг. Опита се да го произнесе, да види как звучи.

— Адам. Хммм…

Той се вгледа в златните къдрици на Сатаната, Унищожител на крале, Ангел на бездънната преизподня, Велик звяр, наречен Дракон, Княз на този свят, Баща на лъжата, Семе сатанинско и Господар на мрака.

— Знаете ли — заключи той след малко, — според мен всъщност Адам много му приляга.

* * *

Нощта не беше тъмна и бурна.

Тъмната и бурна нощ дойде два дена по-късно, около четири часа след като и госпожа Доулинг, и госпожа Йънг, всяка със съответното си бебе, напуснаха сградата. Особено тъмна и бурна нощ при това — и точно след полунощ, тъкмо в разгара на бурята, мълния порази метоха на Бърборанския орден и подпали покрива на канцеларията.

Никой не пострада тежко от пожара, но той горя часове и в процеса на горенето успя да нанесе доста щети.

Подпалвачът се спотайваше на върха на съседния хълм и наблюдаваше пламъците. Висок, слаб, Херцог на Ада; това беше последното, което беше длъжен да стори, преди да се върне в пъкъла, и той го бе сторил.

Спокойно можеше да остави другото на Кроули.

Хастур си тръгна.

* * *

Технически погледнато, Азирафел беше ангел от пета степен, но хората в днешно време вземаха тия работи на майтап.

Общо взето, нито той, нито Кроули биха избрали другия за компания, но нали и двамата бяха светски мъже — или поне същества в мъжки образ, — Съглашението през всичкото това време бе работило в тяхна полза. Освен това свикваш с единствената физиономия освен твоята собствена, която мяркаш повече или по-малко редовно от шест хилядолетия насам.

Съглашението беше много просто — всъщност толкова просто, че направо не заслужаваше главната буква, с която се бе сдобило просто защото съществуваше от толкова много време. Беше от онзи вид разумни съглашения, които изолираните агенти, работещи при трудни условия, далеч от началниците си, сключват с отсрещната страна, щом осъзнаят, че имат много повече общо с непосредствените си противници, отколкото с далечните си съюзници. Състоеше се в мълчалива ненамеса в определени противникови дейности. Така беше сигурно, че макар никой да не печели, никой и не губи; така и двамата можеха да демонстрират на господарите си грандиозните стъпки, които предприемат срещу лукавия и добре информиран противник.

Това означаваше, че на Кроули му е позволено да разработва Манчестър, докато Азирафел може да пипа свободно из цял Шропшър. Кроули взе Глазгоу, Азирафел пое Единбург (никой от двамата не пое отговорността за Милтън Кейнс^[10], но и двамата го изтъкнаха като свой успех).

При това положение им се струваше естествено да се крепят един друг, особено когато здравият разум им го диктуваше.

Пък и в края на краищата и двамата бяха от ангелски сой. Ако единият се отбиеше в Хъл за едно бързо изкушенийце, в реда на нещата си беше вторият да отскочи до другия край на града да си преживее кратък миг на стандартен божествен екстаз. Без друго работата щеше да стане и разумното отношение към нея осигуряваше на всеки повече свободно време, както и съкращаваше разходите.

Азирафел сегиз-тогиз имаше пристъпи на чувство за вина, но вековете общуване с човечеството му въздействаха по същия начин като на Кроули, само че в обратната посока.

Освен това на властите като че ли не им пукаше особено кой какво е свършил, стига някой да го е свършил.

В момента Азирафел стоеше заедно с Кроули край езерото с патиците в парка Сейнт Джеймс. Хранеха патиците.

Патиците в парка Сейнт Джеймс така са свикнали разни тайно срещащи се агенти да им хвърлят трошици, че са развили собствен рефлекс на Павлов. Сложете патка от парка Сейнт Джеймс в лабораторна клетка, покажете й снимка на двама мъже — единия обикновено облечен в палто с кожена яка, а другия в нещо меланхолично и с шал — и тя ще погледне очаквателно нагоре. По-придирчивите патки особено налитат на черния хляб на руското културно аташе, а познавачките се наслаждават на клисавия „хогис с мармит“ на MI-9.

Азирафел подхвърли коричка на един проскубан паток, който я хвана и мигом се гмурна във водата.

Ангелът се обърна към Кроули.

— Наистина ли? Леле-мале! — измърмори той.

— Съжалявам — рече Кроули. — И аз самият бях почнал да забравям. — Патокът сърдито изскочи на повърхността.

— Разбира се, ние знаехме, че нещо става — продължи Азирафел. — Но кой знае защо, все си представяш, че тия работи стават в Америка. Там си падат по такива неща.

— То може и така да стане — пророни мрачно Кроули и се загледа замислено през парка към бентлито, чиято задна гума беше прилежно стегната със скоба.

— О, да. Американският дипломат — сети се ангелът.

— Доста показно ми се струва. Все едно Армагедон е някакво кинематографично шоу, което искате да продадете на възможно най-много страни.

— На всички страни — поправи го Кроули. — На Земята и всички царства по нея.

Азирафел подхвърли последния къшей хляб на патиците, които се прехвърлиха да досаждат на българския военноморски аташе и някакъв потаен на вид мъж с колежанска вратовръзка от Кеймбридж. Изхвърли грижливо хартиения плик в кошчето за боклук. После се обърна към Кроули.

— Ние ще спечелим, разбира се — заяви той.

— Но ти не го искаш — възрази демонът.

— Защо пък да не го искам?

— Чуй ме! — възкликна отчаяно Кроули. — Колко музиканти според тебе са на ваша страна, а? Имам предвид първокласните.

Азирафел като че се стъписа.

— Е, ами според мен…

— Двама — прекъсна го Кроули. — Елгар и Лист. Това е. Останалите са наши. Бетховен, Брамс, всичките Баховци, Моцарт — цялата тайфа! Вечност с Елгар — можеш ли да си го представиш?

Азирафел затвори очи.

— Като нищо! — изпъшка той.

— Значи това е то — рече Кроули и в погледа му проблесна тържество. Той много добре познаваше слабото място на Азирафел. — Край с компактдисковете. Край с „Албърт хол“. Край с Променадите. Край с Глайндбърн. По цял ден небесни хармонии и толкоз.

— Неизразимо велико — измърмори Азирафел.

— Като яйца без сол — ти го рече. И като го казах, та се сетих. Край със солта, край с яйцата. Край с грейвлакса със сос от копър. Край с мъничките очарователни ресторантчета, където те познават. Край с кръстословиците в „Дейли телеграф“. Край с мъничките антикварни магазинчета. И с книжарниците също. Край на интересните старинни издания. Край с… — Кроули застърга по дъното на бъчвата с Азирафеловите интереси — … със сребърните кутийки за емфие от периода на Регентството…

— Но след като победим, животът ще е по-хубав! — възрази ангелът дрезгаво.

— Ама няма да е толкова интересен. Виж какво, знаеш, че съм прав. С арфа в ръце, ти ще се чувстваш толкова щастлив, колкото и аз — с вила.

— Знаеш, че ние на арфи не свирим.

— А ние вили не употребяваме. Изразих се фигуративно.

Те се втренчиха един в друг. Азирафел разпери пръстите си с елегантен маникюр.

— Моите хора ще са повече от радостни, ако стане, нали знаеш. В крайна сметка това е, разбираш ли. Великото последно изпитание. Пламтящи мечове, Четиримата конници, морета от кръв, цялата тая отегчителна история — той сви рамене.

— А после: край на играта, пуснете монета? — додаде Кроули.

— Понякога намирам методите ти на изразяване малко трудно достъпни.

— На мен моретата ми харесват така, както са си. Това не трябва да се случва. Не бива да подлагате всичко на унищожение само за да проверите дали сте се справили добре.

Азирафел пак сви рамене.

— Боя се, че това е то неизразимо великата мъдрост. — Ангелът потрепери и се уви в палтото си. Над града се трупаха сиви облаци.

— Да отидем някъде на топло, а? — предложи той.

— Иска ли питане? — откликна мрачно Кроули. Известно време вървяха в меланхолично мълчание.

— Не че не съм съгласен с теб — обади се ангелът, докато се тътреха през тревата. — Просто не ми е позволено да не се подчинявам. Знаеш го.

— И на мен — отвърна Кроули. Азирафел го погледна изкосо.

— О, хайде стига — възрази му той. — Демон си в края на краищата.

— Мда. Но моите хора подкрепят неподчинението само по принцип. И се отнасят много сурово към специфичното неподчинение.

— Като например неподчинението спрямо тях?

— Точно така. Направо ще се смаеш или може би не. Според тебе колко време ни остава? — Кроули махна към бентлито и вратите му се отключиха.

— Предсказанията са различни — отвърна Азирафел и се плъзна на предната седалка. — Със сигурност до края на века, макар че можем да очакваме определени феномени и преди това. Повечето пророци от миналото хилядолетие ги е било грижа по-скоро дали предсказанията им стават за скандиране, отколкото дали са точни.

Кроули посочи ключа за запалване. Той се завъртя.

— Какво?

— Нали знаеш — заобяснява услужливо ангелът. — „И знайно е, светът се свършва в тъдъм-тъдъм-тъдъм и първа.“ Или „… и втора“, или „… и трета“ — както дойде. За „… и шеста“ няма кой знае колко свестни рими, така че сигурно годината е добра за живеене.

— И що за феномени?

— Двуглави телета, небесни знамения, гъски, летящи на обратно, дъждове от риба. Такива работи. Присъствието на Антихриста влияе върху естествения ход на причинността.

— Хммм…

Кроули включи бентлито на скорост. После се сети за нещо. Щракна с пръсти.

Скобите на гумите изчезнаха.

— Хайде да обядваме — предложи той. — Дължа ти един обяд от… кога беше…?

— Париж, 1793-та — припомни му Азирафел.

— О, да. По време на терора. Той ваш ли беше или наш?

— Не беше ли ваш?

— Нещо не мога да си спомня. Но ресторанта си го биваше.

Докато минаваха покрай смаяния пътен полицай, бележникът му спонтанно се запали за най-голямо учудване на Кроули.

— Съвсем сигурен съм, че не съм го искал — рече той.

Азирафел се изчерви.

— Аз бях — призна си той. — Винаги съм предполагал, че пътните полицаи са ги измислили твоите хора.

— Така ли? Ние пък ги мислехме за ваши. Кроули се втренчи в пушека в огледалото за обратно виждане.

— Хайде — рече той. — Дай да отидем в „Риц“. Не си беше направил труда да резервира маса. В неговия свят резервирането на маса беше от ония неща, които се случват на другите.

* * *

Азирафел събираше книги. Ако трябваше да бъде съвсем честен пред себе си, налагаше се да признае, че книжарницата му служеше просто за склад. Не че беше нещо необичайно. За да поддържа прикритието си на типичен антикварен книжар, той прилагаше какво ли не — без непосредствено физическо насилие — с цел да пречи на клиентите си да купуват. Противни влажни миризми, сърдити погледи, работно време от време на време — във всичко това невероятно го биваше.

Събираше книги от много време и като всеки колекционер се беше специализирал.

Имаше повече от шейсет книги с предсказания относно развитието през последната шепа векове от второто хилядолетие. Увличаше се по първите издания на Уайлд. Притежаваше и пълен комплект Позорни библии, всяка кръстена индивидуално на печатните си грешки.

Тези библии включваха „Неправедната библия“, кръстена така на печатната грешка, поради която Първото послание до коринтяните обявяваше: „Или не знаете, че неправедните ще да наследят Божието царство?“, и „Развратната библия“, отпечатана от „Баркър и Лукас“ през 1692 г., в която бяха изпуснали думата „Не“ в Седмата заповед и я бяха превърнали в „Прелюбодействай“. Имаше „Библия на изпразването“, „Библия на петмеза“, „Библия на възправените риби“, „Библия на Чаринг Крос“ и така нататък. Азирафел ги имаше всичките. Дори и най-рядката — Библия, отпечатана през 1651 г. от лондонското издателство „Билтън и Скагс“.

Тя била първият от трите им огромни издателски провала.

Книгата беше известна най-вече като „Библия Ебати Простотията“. Пространната словослагателска грешка, ако може да се нарече така, се появява в „Йезекиил“, глава 48, стих 5.

2. А до Дановата граница, отъ източната страна до западната страна, Асиръ ще има единъ дялъ.

3. А до Асировата граница, отъ източната страна до западната страна, Нефталимъ ще има единъ дялъ.

4. А до Нефталимовата граница, отъ източната страна до западната страна, Ефремъ ще има единъ дялъ.

5. Ебати простотията. Писнъ ми до гушъ отъ тозъ наборъ. Господинъ Билтонъ ней никъкъвъ Джентълменъ, а господинъ Скаггсъ си е простъ стиснатъ Бастунъ. Казъвамъ ви, в такъвъ денъ всякий, дету има грошъ Акълъ, трябъва да й вънка на Слънце, а не да кисне по целъ денъ въ таш дръта мухлясъла работилъница, присвита Богородице. @ АЕ@;!

6. А до Ефремовата граница, отъ източната страна до западната страна, Рувимъ ще има единъ дялъ.^[11]

Вторият голям издателски провал на Билтън и Скагс дошъл през 1653 г. Сполетял ги невероятният късмет да се сдобият с едно от прочутите „Изгубени кварто“ — трите Шекспирови пиеси, никога неиздадени в голям формат, днес окончателно загубени за учените и театралите. До нас са стигнали само имената им. Това била най-ранната пиеса на Шекспир, „Комедия за Робинъ Худъ, или Гората Шеруудъ“^[12].

Господин Билтън платил близо шест гвинеи за квартото с вярата, че ще може да си ги върне почти двойно само от изданието с твърди корици голям формат. И после го изгубил.

Третия си издателски провал Билтън и Скагс така и не проумели. Накъдето и да погледнеш, книгите с пророчества вървели като луди. Току-що била излязла трета допечатка на английското издание на „Центуриите“ на Нострадамус; петима Нострадамуси — като всеки от тях твърдял, че е истинският и единственият — били тръгнали на триумфални обиколки да раздават автографи. А „Сборникът с предсказания“ на Майка Шиптън се грабел като топъл хляб. Всички големи лондонски издателства — осем на брой — имали в плана си поне една книга с пророчества. Всяка една от книгите била безобразно неточна, но неясното, обобщено всесилие, което лъхало от тях, ги правело страшно популярни. Продавали се с хиляди, че и с десетки хиляди.

— То туй си е направо позволително да печаташ мангизи! — рекъл господин Билтън на господин Скагс^[13].

— Публиката си умира за такъв боклук! Трябва незабавно да отпечатаме книга с пророчества от някоя вещица!

На другата сутрин ръкописът кацнал на прага им. Авторът, както винаги, бил улучил подходящия момент.

Макар че нито господин Билтън, нито господин Скагс го осъзнавали, изпратеният им ръкопис бил единствената пророческа творба в цялата човешка история, състояща се изцяло от съвсем правилни предсказания за следващите триста четирийсет и нещо години и точ в точ акуратни описания на събитията, чиято кулминация щяла да бъде Армагедон. Струвала си парите до най-малката подробност.

Тя била отпечатана от Билтън и Скагс през септември 1655 г. — тъкмо навреме за коледните покупки^[14] — и станала първата книга в Англия, пусната в продажба с намаление.

Но пак не се продала. Дори не и онова копие в мъничкото магазинче в Ланкашир с написаното до него на картонче „Местенъ авторъ“.

Авторката на книгата, някоя си Агнес Нътър, не била изненадана — но пък и тя, Агнес Нътър, не се изненадвала току-така.

Както и да е, тя не я била написала, за да се продава или заради печалбата от авторските права; дори не и за да се прочуе. Била я написала заради едничката безплатна бройка, полагаща се на автора.

Никой не знае какво се е случило с легионите непродадени бройки. Със сигурност нито една не се пази в музей или в частна колекция. Дори и Азирафел не притежаваше бройка, но при мисълта да докосне някоя от тях с изящната си наманикюрена длан му омекваха коленете.

Всъщност в целия свят беше останала една-единствена бройка от пророчествата на Агнес Нътър.

Намираше се на една лавица за книги на около шейсет и пет километра от мястото, където Кроули и Азирафел се наслаждаваха на превъзходен обяд и, метафорично казано, тъкмо беше започнала да тиктака.

* * *

А часът беше три. Антихристът пребиваваше на земята от петнайсет часа, а през три от тях един ангел и един демон здравата се наливаха.

Бяха седнали един срещу друг в задната стаичка на Азирафеловата занемарена книжарничка в Сохо.

Повечето книжарнички в Сохо си имат задни стаички, а повечето от тези задни стаички са пълни с редки или поне много скъпи книги. Но книгите на Азирафел нямаха илюстрации. Имаха стари кафяви корици и хрущящи страници. Сегиз-тогиз, като нямаше избор, продаваше по някоя.

Също така сегиз-тогиз сериозни мъже в тъмни костюми се отбиваха при него и му предлагаха много любезно: не би ли желал да продаде и самата книжарничка, за да бъде превърната в търговски пункт, по-подходящ за този квартал. Понякога му предлагаха пари в брой на големи пачки в банкноти от по петдесет лири. А понякога, докато разговаряха, други мъже с тъмни очила обикаляха магазинчето, клатеха глави и разправяха колко лесно пламвала хартията и как това неговото си било жив капан за пожари.

Азирафел кимаше, усмихваше се и казваше, че щял да си помисли. А после те си отиваха. И никога не се връщаха.

Като си ангел, не значи непременно, че си и глупак.

Масата помежду им беше цялата в бутилки.

— Работата е там — рече Кроули. — Работата е там. Работата е там — той се опита да докара Азирафел на фокус.

— Работата е там — повтори той и се опита да измисли каква е работата.

— Исках да кажа — лицето му светна — делфините. За тях ти говорех.

— Вид риби — рече Азирафел.

— Нененене — възрази Кроули и размаха пръст — Б’зайник е. Баш си е б’зайник. Разликата… — той нагази в блатото на разсъжденията си и се опита да се сети каква ли беше тая разлика. — Разликата е, че те…

— Се съвокупляват извън водата — пробва се Азирафел.

Кроули набърчи чело.

— Май не. П’чти съм ’б’ден, че не е т’ва. Нещо си там за малките. К’вото ще да е. — Той се стегна. — Работата е там. Работата е там. Мозъците им.

Той се протегна за бутилка.

— И какво мозъците им? — подсказа му ангелът.

— Големи мозъци. Там е работата, Колкото. Колкото. Колкото грамадански мозъци, да им се не видят и мозъците. Пък после и китовете. Мозък до мозъка, от мене да го знаеш. Т’ва, морето, направо бъка от мозъци.

— Кракен — додаде Азирафел, мрачно втренчен в чашата си.

Кроули му хвърли продължителния, съсредоточен поглед на човек, на чийто мисловен влак току-що са му запречили пътя с греда.

— Ъ?

— Такава една огромнейша гадина — поясни Азирафел. — Спи под ехтящите незнайни дълбини. Под цели камари огромни и неизброими полипол… полипо… абе, проклети грамадански водорасли, нали разбираш. Предполага се, че ще изплува на повърхността в самия край, щом морето кипне.

— Тъй ли?

— Факт.

— И к’во — облегна се назад Кроули. — Значи цялото море ври и кипи, делфините, горките, стават на чорба с морски водорасли и на никой не му дреме. Същото е и с горилите. Оп-па, ще си рекат те, небето цялото почервеня, звездите падат и се разбиват в земята — к’во ли слагат напоследък в бананите? А после…

— Те си правят гнезда — горилите, — знаеш ли? — обади се ангелът, посегна да си налее още едно и на третия опит успя да уцели чашата.

— Тцъ.

— Истина ти казвам, Бога ми. Гледал съм го на филм. Гнезда.

— Т’ва са птиците бе — поправи го Кроули.

— Гнезда — настоя Азирафел.

Кроули реши да не спори по темата.

— И к’во — поде той. — Значи всичките създания, голи и мацки. Малки, искам да кажа. Големи и малки. Сума ти от тях имат мозъци. И после — драннн!

— Но ти си част от това — рече Азирафел. — Ти изкушаваш хората. И си те бива. Кроули тресна чаша о масата.

— Това е друго. Не е задължително те да се съгласяват. Онова там, неизразимо великото, нали така? Това вашите го измислиха. Трябвало постоянно да изпитваш хората. Но без да ги унищожаваш.

— Добре де, добре де. И на мене не ми харесва повече, отколкото на тебе, но нали ти казах. Не мога да не се почти… подши… да не правя онова, което ми казват. Ангел съм, тъй де.

— В Рая няма кина — рече Кроули. — И филмите са много малко.

— Не се опитвай да изкушаваш мен — пророни окаяно Азирафел. — Знам те тебе, змия със змия такава.

— Само си помисли — продължи безмилостно Кроули. — Знаеш ли ти к’во е вечността? К’во е вечността, знаеш ли? Искам да кажа, ти вечността знаеш ли к’во е? Значи на края на вселената има една голяма планина, разбираш ли, цял километър и половина висока, и на всеки хиляда години едно птиче долита…

— Какво птиче? — попита подозрително Азирафел.

— Ми т’ва птиче, дето ти казвам. И на всеки хиляда години то…

— Все едно и също птиче през хиляда години?

Кроули се поколеба.

— Ами да — рече той.

— Ега ти дъртото птиче.

— Добре де. Та на всеки хиляда години това птиче долита…

— Докретва…

— … долита чак до тая планина и си точи човката…

— Я задръж. Т’ва не може да го бъде. Оттука до края на вселената има сума ти… — ангелът направи широк, макар и лъкатушен замах, — сума ти нищо и никакво, момчето ми.

— Но все пак то си долита там — настоя Кроули.

— Как?

— Няма значение!

— С космически кораб например — предложи ангелът.

Кроули поомекна.

— Ми хубаво — рече той, — щом така ти харесва. Та както и да е, т’ва птиче…

— Само че нали си говорим за края на вселената — продължи Азирафел, — значи трябва да е от ония космически кораби, дето, като стигнеш края, излизат твойте потомци. Значи трябва да кажеш на потомците си: „Вижте к’во, като стигнете до планината, трябва да…“ — той се поколеба. — К’во трябва да правят?

— Да си остри човката на планината — рече Кроули, — а като полети обратно…

— … с космическия кораб…

— … след хиляда години се връща и пак прави същото — побърза да каже Кроули.

Последва миг пиянско мълчание.

— Бе толкоз много усилия зарад едното подостряне на човката — заразмишлява Азирафел.

— Слушай — настоя Кроули. — Става въпрос за това, че когато птичето изравни планината със земята и нищичко не остане от нея, тогава…

Азирафел отвори уста. Кроули беше наясно, че се готви да изтърси нещо по повод относителната твърдост на птичите човки и гранитните планини, и бързо се юрна по-нататък.

— … ти няма още да си догледал „Нотите на живота“.

Азирафел замръзна на място.

— А на тебе тоя филм ще ти хареса — отсече безмилостно Кроули. — Наистина.

— Момчето ми…

— Няма да имаш друг избор.

— Чуй ме…

— Раят няма вкус.

— Виж сега…

— Освен това кьорав суши-ресторант няма. Болка се изписа по станалото изведнъж много сериозно лице на ангела.

— Не мога да се оправям с това, като съм пиян — рече той. — Трябва да изтрезнея.

— И аз.

Щом алкохолът напусна кръвните им потоци, и двамата се смръщиха и поизправиха гърбове. Азирафел поправи вратовръзката си.

— Не мога да се меся в Божествените планове — изграчи той.

Кроули се загледа замислено в чашата си и пак я напълни.

— А в дяволските козни?

— Моля?

— Ами би трябвало да са дяволски, като са козни, нали така? Това, дето го правим ние. Моята страна.

— Ах, но всичко това е част от цялостния Божествен план — заяви Азирафел. — Твоята страна не може да предприеме нищо, без то да е част от неизразимо великия Божествен план — добави той с леко самодоволство.

— Ще ти се!

— Не, това е… — Азирафел нервно щракна с пръсти. — Онова бе… Как му викаше ти с твоите цветисти идиоми? Правда без дрехи.

— Голата истина.

— Да. Точно така.

— Е… щом си убеден… — рече Кроули.

— Нямам никакви съмнения.

Кроули погледна лукаво.

— Тогава не можеш да бъдеш сигурен — поправи ме, ако греша, — не можеш да бъдеш сигурен, че осуетяването на Божествения план също не е част от него. Искам да кажа, предполага се, че ти трябва да осуетяваш хитрините на Лукавия на всяка крачка, нали така?

Азирафел се поколеба.

— Ами да, така си е.

— Щом видиш хитрина, и я осуетяваш. Прав ли съм?

— Най-общо казано, най-общо казано. Всъщност насърчавам хората да я осуетят по същество. Поради неизразимото величие, нали разбираш.

— Точно така. Точно така. Значи на тебе ти остава само да осуетяваш. Защото, ако изобщо знам нещо — натърти Кроули, — то е, че раждането е само началото. Възпитанието — това е важното. Влиянията. Инак детето никога няма да се научи да използва силите си. — Той се поколеба. — Или поне няма непременно да ги използва, както е замислено.

— Без съмнение нашата страна не би имала нищо против да ти преча — рече замислено Азирафел. — Нищо, ама нищичко няма да имат против.

— Точно така. Едно такова перо ще краси крилете ти — и Кроули се усмихна насърчително на ангела.

— Какво ще стане обаче с детето, ако не получи сатанинско възпитание? — попита Азирафел.

— Вероятно нищо. Така и никога няма да разбере.

— Но генетиката…

— Я не ми приказвай за генетика. Тя пък каква връзка има? — попита Кроули. — Я виж Сатаната. Създаден ангел, пък като пораснал, станал Великият противник. Хей, ако ще продължаваш да ми дрънкаш за генетика, можеш спокойно да твърдиш, че като порасне, хлапето ще стане ангел. В края на краищата баща му навремето наистина е бил голяма клечка в Рая. Да твърдиш, че като порасне, ще стане демон само защото татко му е станал такъв, е все едно да разправяш, че мишка с клъцната опашка ще народи безопашати мишки. Не. Възпитанието — то е всичко. От мене да го знаеш.

— А без сатанински влияния, на които да се противостои…

— Е, в най-лошия случай Адът ще трябва пак да започне отначало. И Земята печели още поне единайсет години. Това все би трябвало да струва нещо, нали така?

Азирафел пак придоби замислен вид.

— Значи ти твърдиш, че детето само по себе си не е зло? — изрече той бавно.

— Потенциално зло е. Потенциално добро — също, предполагам. Просто един огромен мощен потенциал, който чака да бъде оформен — Кроули сви рамене. — Както и да е, какво толкова сме се разприказвали за добро и зло? Това са просто имената на страните. Ние с тебе го знаем.

— Предполагам, че си струва да се опита — рече ангелът. Кроули кимна насърчително.

— Разбрахме ли се? — протегна демонът ръка. Ангелът я стисна предпазливо.

— Със сигурност ще е по-интересно от светците — рече той.

— В последна сметка ще е за доброто на самото дете — рече Кроули. — Ние ще сме кръстници, един вид. Ще се грижим за религиозното му възпитание, тъй да се каже.

Азирафел се ухили.

— Абе знаеш ли, никога не ми беше минавало през ум — рече той. — Кръстници. Проклет да съм.

— То това последното не е чак толкова зле — рече му Кроули. — Като му свикнеш.

* * *

Знаеха я като Скарлет. По онова време продаваше оръжие, макар че тая работа вече започваше да си губи тръпката. Никога не се задържаше на една и съща работа твърде дълго. Три-четиристотин години най-много. Човек не бива да зацикля в рутина.

Косата й беше с истински медночервен цвят — не рижав, не и кестеняв, а тъмен, лъскав меден цвят. Падаше до кръста й на плитки, за които мъжете човек убиват — и наистина често го бяха правили. Очите й бяха стряскащо оранжеви. Изглеждаше на двайсет и пет години и винаги бе изглеждала на толкова.

Караше прашен, керемиден на цвят камион, тъпкан с всевъзможни оръжия, и притежаваше почти небивало умение да ги прекарва през всички граници на света. Сега се беше запътила към една малка западноафриканска държавица, в която кипеше малка гражданска войничка, и ако извадеше късмет, нейната доставка щеше да превърне войничката в голяма гражданска война. За беда камионът се беше строшил и повредата надхвърляше дори и нейните способности да поправя.

А напоследък много я биваше по машинариите.

По това време се намираше в един голям град^[15]. Въпросният град беше столицата на Кумболаланд — африканска държава, която живееше в мир и сговор от три хиляди години насам. Трийсетина години тя се казваше Сър Хенри Кларксънланд, но тъй като не притежаваше абсолютно никакви минерални богатства, а стратегическата й важност беше колкото на банан, държавицата биде тласната към самоуправление с почти неприлична припряност. Кумболаланд вероятно беше бедна и без съмнение скучна, но че беше мирна — беше. Разните населяващи я племена се разбираха съвсем добре помежду си и отдавна бяха изковали от мечовете си рала; през 1952-ра на градския площад беше станало сбиване между пиян воловар и не по-малко пиян крадец на волове. Хората още приказваха за това.

Скарлет се прозя в жегата. Повя си с широкополата си шапка, заряза камиона, който вече за нищо не ставаше, на прашната улица и се шмугна в някакъв бар.

Купи си кутия бира, пресуши я на един дъх и се ухили на бармана.

— Камионът ми има нужда от поправка — рече тя. — Има ли тук някой, към когото да се обърна?

Барманът пусна огромна, сърдечна усмивка. Беше впечатлен от това как гаврътна бирата.

— Само Нейтън, госпожице. Но Нейтън се върна в Каунда да нагледа фермата на тъста си. Скарлет си поръча още една бира.

— Та тоя Нейтън… Някаква представа кога ще се върне?

— Другата седмица, може би. Може би след две седмици, скъпа госпожице. Хо, тоя Нейтън, какъв е хаймана с хаймана, а?

Той се понаведе.

— Сама ли пътувате, госпожице?

— Да.

— Опасно е. В днешно време всякакви откачалки кръстосват друмищата. Лоши хора. Не местните момчета — побърза да добави.

Скарлет вдигна идеално оформената си вежда.

Въпреки жегата барманът се разтрепера.

— Благодаря за предупреждението — измърка Скарлет. Гласът й звучеше като нещо спотайващо се във високата трева, което се забелязва само по трепкането на ушите, колчем наблизо се завърти нещо младо и крехко.

Тя докосна шапката си за сбогом и излезе навън.

Жаркото африканско слънце я мореше; камионът клечеше насред улицата, натоварен с пушки, амуниции и мини. Така доникъде нямаше да стигне.

Скарлет се вторачи в камиона.

На покрива му беше кацнал лешояд. Беше пропътувал вече почти петстотин километра заедно със Скарлет. Оригваше се тихичко.

Тя огледа улицата: две жени си бъбреха на един ъгъл; сдухан продавач седеше пред куп нашарени кратуни и пъдеше мухите; няколко дечица лениво си играеха в прахта.

— Какво пък, по дяволите — рече тя. — И без това имам нужда от малко почивка.

Това се случи в сряда.

В петък градът вече беше забранена зона.

Следващия вторник икономиката на Кумболаланд бе съсипана, двайсет хиляди души бяха загинали (включително барманът, застрелян от бунтовниците, щурмували барикадите на пазара), почти сто хиляди — ранени, всичките разнообразни оръжия на Скарлет до едно бяха изпълнили съответните си функции, а лешоядът бе умрял от мазна дегенерация.

Скарлет беше хванала последния влак и напускаше страната. Време беше да сменя занаята, усещаше го. Занимаваше се с оръжия от ужасно много време. Искаше промяна. Нещо с възможности. Идеята да стане журналистка доста й допадаше. Възможност. Тя си повя с шапката и кръстоса дългите си крака.

По-нататък във влака някакви се сбиха. Скарлет се усмихна. Хората вечно се биеха — за нея или покрай нея; много мило наистина.

* * *

Сейбъл имаше черна коса, спретната черна брадица и току-що бе решил да спретне корпорация.

Беше извел счетоводителката си да пийнат нещо.

— Как се справяме, Франи? — попита я той.

— Досега са продадени дванайсет милиона бройки. Можеш ли да повярваш?

Седяха на чашка в един ресторант на име „Върхът на шестиците“ на най-горния етаж на Пето авеню 666 в Ню Йорк. Това открай време се струваше леко забавно на Сейбъл. От прозорците на ресторанта се виждаше цял Ню Йорк; нощем цял Ню Йорк виждаше огромните три шестици, украсяващи и четирите стени на сградата. Разбира се, това си беше чисто и просто пореден номер. Почнеш ли да броиш, най-накрая все ще стигнеш и до него. Но няма как да не се усмихнеш.

Сейбъл и счетоводителката му тъкмо идваха от един малък, скъп и особено изискан ресторант в Гринич вилидж, чиято кухня беше изцяло nouvelle: шушулка зелен фасул, грахче и тънко резенче пилешки гърди, естетически аранжирани върху квадратна порцеланова чиния.

Сейбъл беше измислил nouvelle кухнята последния път, като ходи в Париж.

Счетоводителката омете мръвката със зеленчуци да има-няма петдесет секунди и прекара остатъка от вечерята, втренчила ту в чинията, ту в приборите, а от време на време и в сътрапезниците им такъв поглед, като че се чудеше какви ли са на вкус. Всъщност така си и беше. На Сейбъл му беше страшно забавно.

Той си играеше с чашата си с минерална вода.

— Дванайсет милиона, а? Бива, бива.

— Страхотно е!

— Значи правим корпорация. Време е за големия удар, прав ли съм? В Калифорния, мисля. Искам фабрики, ресторанти — всичкото му там. Ще запазим и издателския клон, но е време да разнообразим. Нали така?

Франи кимна.

— Добре звучи, Сейбъл. Ще ни трябват…

Един скелет я прекъсна. Скелет в рокля от Диор, със загоряла кожа, опъната почти до пръсване върху деликатните черепни кости. Скелетът беше с дълга руса коса и идеално начервени устни: изглеждаше като персоната, която всички майки на света сочат, мърморейки: „Ето какво ще стане с тебе, ако не си ядеш зеленчуците.“ Приличаше на шикозен плакат „Помощ за гладуващите“.

Беше най-добрата манекенка в Ню Йорк. Държеше книга. Заговори:

— Ах, извинете, господин Сейбъл, надявам се, че не ви се натрапвам, но вашата книга, вашата книга промени живота ми. Чудех се дали бихте имали нещо против да ми дадете автограф? — тя умолително втренчи в него очи, хлътнали дълбоко във великолепно гримираните орбити.

Сейбъл кимна грациозно и пое книгата.

Не беше за учудване, че го позна, защото тъмносивите му очи гледаха втренчено от снимката на гланцираната корица. „Диета План С: слаби и красиви“ — така се казваше книгата; диетата на века!

— Как се пише името ви? — попита той.

— Шеррил. С две „р“, едно „и“ и едно „л“.

— Напомняте ми за една моя много-много стара приятелка — каза й той, докато надписваше бързо и сръчно заглавната страница. — Заповядайте. Радвам се, че ви харесва. Винаги е приятно да срещаш почитатели.

Беше написал следното:

Шеррил,

Един хиникс пшеница за динар, и три хиникса ечемик за динар; а дървеното масло и виното не повреждай.

Откровение, глава 6, стих 6.

Д-р Рейвън Сейбъл

— От Библията е — осведоми я той.

Тя затвори почтително книгата и се отдръпна от масата, като благодари на Сейбъл — той не знаел какво означава това за нея, бил променил живота й, наистина го бил променил…

Всъщност той никога не бе защитавал медицинската титла, за която претендираше, защото по онова време университети нямаше, но виждаше, че тя гладува до смърт. Даваше й най-много още два месеца. „План С“. Решете проблемите си с теглото окончателно и безвъзвратно.

Франи чукаше лакомо по лаптопа си и планираше следващата фаза на Сейбъловата трансформация на хранителните навици на западния свят. Сейбъл й беше купил компютъра като личен подарък. Беше много-много скъп, много мощен и ултратъничък. Той обичаше тъничките неща.

— Има едно европейско предприятие, което можем да закупим като начална опора — „Холдингс инкорпорейтид“. Това ще ни предостави данъчната база на Лихтенщайн. Ако прекараме парите през Каймановите острови за Люксембург и оттам за Швейцария, можем да платим фабриките във…

Но Сейбъл вече не я слушаше. Той си спомняше изисканото малко ресторантче. Беше му хрумнало, че никога до сега не беше виждал накуп толкова много богати хора, толкова изгладнели.

Усмихна се — честната, открита усмивка, която върви със задоволството от работата, съвършено и чисто. Той просто си убиваше времето, докато дойде редът на главното събитие, но по какви изтънчени начини го убиваше само! Времето, а понякога и хора.

* * *

Понякога го наричаха Уайт или Блан, или Албус, Белезникавия, Вайс, Снежко, или с още някое от стотината му имена. Кожата му беше бледа, косата — избелялоруса, очите — бледосиви. На пръв поглед изглеждаше малко над двайсетте, а втори поглед никой никога не му хвърляше. Беше почти невъзможно да го запомниш.

За разлика от двамата си колеги той никога не успяваше да се задържи твърде дълго на каквато и да било работа. Беше работил всевъзможни интересни неща на куп интересни места. (Беше работил в Чернобилската електроцентрала, в Уинсдейл, на Три майл Айлънд — все някаква дребна, несъществена службица.)

Беше второстепенен, но ценен сътрудник на редица научноизследователски институти. (Беше помогнал при разработването на бензиновия двигател, пластмасите и кутиите за бира с вградена отварачка.) Всичко му идеше отръки.

Всъщност никой не го забелязваше. Беше ненатрапчив; присъствието му се проявяваше чрез доказателства. Като се замислиш внимателно, се сещаш, че все нещо трябва да е вършил и все някъде трябва да е бил. Но беше много лесно да го забравиш този господин Уайт.

По това време работеше като матрос на петролен танкер на път за Токио. Капитанът се въргаляше пиян в каютата. Помощник-капитанът беше на носа. Вторият помощник — в камбуза. Това горе-долу беше целият екипаж: корабът беше почти напълно автоматизиран. За хора нямаше кой знае колко работа.

Но ако човек съвсем случайно натиснеше копчето „СПЕШНО ИЗХВЪРЛЯНЕ НА ТОВАРА“ на мостика, автоматичните системи щяха да се погрижат за изпускането на големи количества черна слуз в морето — милиони тонове суров петрол, чийто ефект върху птиците, рибите, растителността, животните и хората в района щеше да бъде опустошителен. Разбира се, имаше дузини предпазни блокировки и обезопасяващи системи…, но чудо голямо — тях винаги си ги имаше.

Последваха големи спорове за това кой точно бил виновен. Най-накрая оставиха въпроса неразрешен; вината беше разпределена поравно. Нито капитанът, нито помощникът, нито вторият помощник никога вече не се хванаха отново на работа.

Незнайно как никой не се присети за моряка Уайт, който вече беше преполовил пътя към Индонезия на параход бродяга, фрашкан до козирката с ръждясали метални варели, пълни с някакъв особено токсичен препарат против плевели.

* * *

Имаше и още Един. Той беше на площада в Кумболаланд. Беше и в ресторантите. Беше в рибите, във въздуха, във варелите с химикал. Беше по пътищата, в къщите, в дворците и в колибите.

Никъде не беше непознат, от него нямаше отърване. Вършеше онова, което най-добре умееше, и беше онова, което вършеше.

Не се помайваше. Работеше.

* * *

Хариет Доулинг се върна вкъщи с бебето си, което по съвета на сестра Вяра Многословна — тя беше по-убедителна от сестра Мери — и с телефонното съгласие на мъжа си бе кръстила Маг.

Културното аташе се върна вкъщи след седмица и заяви, че детенцето било одрало кожата на неговия род. Освен това накара секретарката си да пусне обява в „Лейди“, че търсят бавачка.

Кроули беше гледал „Мери Попинс“ по телевизията една Коледа (всъщност задкулисно Кроули имаше пръст в голяма част от телевизията, макар неговата истинска гордост да беше, че е измислил телевизионните състезания). Позачуди се дали да не използва ураган — ефикасен и невероятно стилен начин да разкара опашката от бавачки, която неминуемо щеше да се образува или може би да се натрупа пред резиденцията на културното аташе в Риджънт парк.

Задоволи се с несанкционирана стачка в метрото и в уречения ден се появи само една бавачка.

Беше облечена в плетен костюм от туид и носеше дискретни перлени обеци. Нещо в нея може и да подсказваше „бавачка“, но го казваше полугласно, както говорят британските икономи в някои американски филми. Освен това въпросното нещо се прокашляше дискретно и мънкаше, че тя ще да е от онези бавачки, предлагащи неопределени, но странно откровено ясни услуги в определени списания.

Чакълът по пътеката хрущеше под обувките й с равни подметки, а край нея тихо ситнеше сиво куче, от чиито челюсти се стичаха белезникави лиги. Очите му бляскаха в алено; оглеждаше се лакомо насам-натам.

Тя стигна тежката дървена врата, усмихна се на себе си — кратък проблясък на задоволство — и позвъни на звънеца. „Дръннн!“ — издрънка той мрачно.

Вратата отвори иконом, дето се вика, от старата школа^[16].

— Аз съм Ащорет, бавачка — представи се тя. — А това — продължи тя, докато сивото й куче оглеждаше внимателно иконома и вероятно замисляше къде да зарови костите му — е Ровър.

Бавачката остави кучето в градината, мина интервюто с отличие и госпожа Доулинг я поведе да види новия си подопечен.

Ащорет се усмихна гадно.

— Какво сладко дете — рече тя. — Скоро и тротинетка ще поиска!

По случайно съвпадение същия следобед постъпи и още един нов член на персонала. Това беше градинарят, който се оказа невероятно добър в занаята си. Никой така и не разбра защо и как — той лопата като че не пипваше и пръста си не мърдаше да отърве градината от внезапно изпълнилите я птичи ята, които при първа възможност го накачулваха целия. Човекът просто си седеше на сенчица, а около него градините на резиденцията цъфтяха и процъфтяваха.

Когато порасна достатъчно и проходи, Маг често слизаше при него, а бавачката се занимаваше с каквото там се занимаваше през свободните си следобеди.

— Това тук е брат Плужек — разправяше му градинарят, — а таз мъничка гадинка тук е сестрица Гъгрица. Помни и не забравяй, Магенце, докато вървиш по друмищата и сокаците на великолепния и противен житейски път, да обичаш и почиташ всичко живо.

— Бавачката ми лече, че всичко живо биуо достойно да бъде само кал под клаката ми, господин Флансис — казваше му малкият Маг, докато галеше брат Плужек, а после съвестно си бършеше ръчичката о гащеризона си марка „Жабока Кърмит“.

— Не слушай таз жена — казваше му Франсис. — Мене слушай.

Нощем леля Ащорет пееше на Маг детски песнички:

О, великият херцог на Йорк

със десетхилядната си войска!

Поведе я той Горе чак, на Върха.

И смаза вси народи на света, и подчини ги

на Сатаната, господаря наш.

Или:

Туй малко прасенце за Хадес замина.

Туй малко прасенце във къщи остана.

Туй малко прасенце нагъваше то

сурово, димящо човешко месо,

туй малко прасенце девици насилваше,

туй малко прасенце пък — то изкатери купове

от трупове, за да стигне върха.

— Блат Флансис гладиналя казва, че тлябвало безколистно да отлупвам с йюбов и доблодетел всичко живо — възразяваше Маг.

— Не го слушай този мъж, миличко — шепнеше бавачката, докато го завиваше в малкото му креватче. — Мене слушай.

И така си вървеше.

Уговорката сработваше идеално. Победа с нулев резултат. Леля Ащорет купи на детето тротинетка, но така и не успя да го убеди да я подкара вътре из къщата. Пък и него го беше страх от Ровър.

Кроули и Азирафел зад кулисите се срещаха по автобусите, в картинни галерии и на концерти — сравняваха бележки и се подхилваха.

Когато Маг стана на шест години, бавачката му напусна и отведе Ровър със себе си; същия ден подаде оставка и градинарят. Никой от двамата не напусна със същата бодра крачка, с която беше дошъл.

Сега пък Маг бе поет от двама частни учители.

Господин Харисън го учеше за Атила — вожда на хуните, за Влад Дракула и Мрака, присъщ на Човешкия дух^[17].

Опитваше се да научи Маг как да произнася политически речи така, че да подкокоросва тълпите и да печели умовете и сърцата на мнозинствата.

Господин Кортезе го учеше за Флорънс Найтингейл^[18], за Ейбрахам Линкълн и да цени изкуството. Опитваше се да го научи на свободна воля, на самоотверженост и на „Постъпвай с другите така, както искаш да постъпват с тебе“.

И двамата му четяха пространно откъси от Откровението на Йоана.

Въпреки упоритите им усилия Маг проявяваше прискърбни математически наклонности. Никой от учителите не беше съвсем доволен от неговия напредък.

На десет години Маг се увличаше по бейзбола; обичаше пластмасови играчки, които се преобразуваха в други пластмасови играчки, неразличими от първия комплект пластмасови играчки, освен за опитното око; обичаше колекцията си от марки; обичаше дъвка с аромат на банан; обичаше комикси, анимационни филмчета и колелото си марка БМХ.

Кроули се тревожеше.

Намираха се в кафенето на Британския музей, друго убежище на уморените герои на Студената война. На масата вляво двама като че глътнали бастуни американци с костюми предаваха с потаен вид куфарче, пълно с отречени долари, на дребничка тъмнокоса женица със слънчеви очила; на масата вдясно заместник-началникът на MI-7 и офицерът от местната секция на КГБ спореха у кого да остане сметката за чая и кифлите.

Най-накрая Кроули произнесе онова, което през последното десетилетие не смееше дори да си помисли.

— Мене ако питаш — рече той, — момчето е прекалено нормално, да го вземат мътните.

Азирафел лапна още едно пикантно „яйце по дяволски“ и го преглътна с кафе. После попи устни с хартиена салфетка.

— Това е заради доброто ми влияние — усмихна се той лъчезарно. — Или по-скоро — нека им отдадем заслуженото — заради влиянието на моя малък екип. Кроули поклати глава.

— Това го отчитам. Виж какво, сега той трябваше вече да се пробва да изкривява обкръжаващия го свят според собствените си желания, да го оформя според собствените си представи — такива ми ти работи. Абе не точно да се пробва. Той ще го прави, без дори да се усеща. Да си забелязал някакво доказателство за нещо такова?

— Ами не, ама…

— Той вече трябва да се е превърнал в централа, произвеждаща груба сила. Такъв ли е?

— Е, не, доколкото съм забелязал, но…

— Прекалено е нормален. — Кроули забарабани с пръсти по масата. — Това не ми харесва. Нещо не е наред. Но просто не мога да напипам какво.

Азирафел си взе от ангелския кейк на Кроули.

— Е, момчето расте. И, разбира се, небесното влияние в живота му.

Кроули въздъхна.

— Просто се надявам, че ще знае как да се справи с адовата хрътка, това е.

Азирафел вдигна вежди.

— Адова хрътка?

— На единайстия му рожден ден. Снощи получих известие от Ада. — Известието беше дошло по време на „Златните момичета“, едно от любимите телевизионни предавания на Кроули. Цели десет минути Роуз му долага нещо, което би могло да бъде съвсем кратко съобщение, и когато възстановиха непъкленото излъчване, Кроули съвсем бе загубил нишката на сюжета. — Изпращат му адова хрътка да ситни до него и да го варди от всякакви злини. Най-едрата, която им се намира.

— Хората няма ли да кажат нещо по повод внезапната поява на огромно черно куче? Родителите му, като начало.

Кроули се изправи рязко и настъпи българското културно аташе, който приказваше оживено на Пазителя на антиките на Нейно величество.

— Никой няма да забележи нищо извън нормалното. Това тук ти е реалността, ангелче. А младият Маг може да прави с нея каквото си поиска, независимо дали го знае или не.

— Та кога ще се появи то? Това куче? Има ли си име?

— Казах ти. На единайстия му рожден ден. В три часа следобед. Ще се самонасочи към него, така да се каже. Предполага се, че той сам ще му даде име. Много е важно сам да му даде име. Името определя целта на кучето. Според мен ще е нещо като Убиец или Ужас, или Нощна засада.

— Ти ще бъдеш ли там? — попита нехайно ангелът.

— Не бих го изтървал за нищичко на света — отвърна Кроули. — Силно се надявам на детето да му няма нищо твърде нередно. Във всеки случай ще видим как ще реагира на кучето. Това би трябвало да ни подскаже нещо. Надявам се да го върне или да се уплаши от него. Даде ли му име, загубени сме. Той ще добие всичката си мощ — и тогава Армагедон вече ще ни причаква зад ъгъла.

— Според мен — заключи Азирафел, докато отпиваше от виното си (което тъкмо се бе превърнало от леко биещо на оцет божоле в съвсем приемливо, но доста шашардисано „Шато Лафит“, реколта 1875), — според мен ще се видим там.