Артър Конан Дойл
Баскервилското куче (5)

Глава IV
Сър Хенри Баскервил

Със закуската приключихме рано и Холмс, облечен в халата си, очакваше обещаната среща. Нашите гости бяха точни, защото часовникът тъкмо удари десет и доктор Мортимър се появи, следван от младия баронет. Последният беше не висок, жив, черноок мъж, около тридесетгодишен, много добре сложен, с гъсти черни вежди и енергично решително лице. Носеше ръждивокафяв спортен костюм и имаше загорялата кожа на човек, който прекарва по-голямата част от времето си на открито, но въпреки това в спокойните му очи и спокойното му самоуверено държане имаше нещо, което издаваше у него джентълмена.

— Това е сър Хенри Баскервил — представи го докторът.

— Самият той — каза баронетът. — И най-интересното е, мистър Холмс, че ако моят приятел не бе предложил да ви посетим тази сутрин, аз сам щях да дойда. Научих, че разрешавате разни загадки, а тази сутрин бях изправен пред една, която изисква повече обмисляне, на което аз съм неспособен.

— Моля, седнете, сър Хенри. Да разбирам ли, че сте имали някаква особена преживелица, след като пристигнахте в Лондон.

— Нищо значително, мистър Холмс. Само една шега или нещо подобно. Тази сутрин получих ей това писмо, ако въобще можете да го наречете писмо.

Той сложи плика върху масата и всички се наведохме над него. Това беше най-обикновен сивкав плик. Адресът "Сър Хенри Баскервил, хотел „Нортъмбърланд“ бе написан с груби печатни букви. Имаше щемпел „Чаринг Крос“ с дата на пускането му — предишната вечер.

— Кой знаеше, че ще отседнете в хотел „Нортъмбърланд“? — попита Холмс, гледайки изпитателно нашия посетител.

— Никой не би могъл да знае. Само двамата с доктор Мортимър решихме това, и то след като се срещнахме.

— Но без съмнение доктор Мортимър е бил вече отседнал там.

— Не, аз се бях установил у един приятел — каза докторът, — По нищо не би могло да се разбере, че възнамеряваме да отседнем в този хотел.

— Хм! Изглежда, че някой е крайно заинтересован от вашите действия.

Холмс извади от плика половин лист, сгънат на четири. Той го разгъна и го сложи на масата. По средата имаше едно-единствено изречение, образувано посредством залепени върху листа печатни думи. То гласеше: „Ако сте разумен и цените живота си, стойте настрана от тресавището“. Само думата „тресавището“ беше написана с мастило с печатни букви.

— Сега — каза сър Хенри Баскервил — може би ще ми кажете, мистър Холмс, какво за бога значи това и кой проявява такъв интерес към моите работи.

— А вие какво мислите, доктор Мортимър? Във всеки случай трябва да се съгласите, че тук няма нищо свръхестествено.

— Да, сър, но то би могло да изхожда от някой, който е убеден, че тази работа е свръхестествена.

— Коя работа? — попита сър Хенри остро. — Струва ми се, джентълмени, че всички вие знаете много повече за моите собствени работи, отколкото аз.

— Преди да напуснете тази стая, ще споделим и с вас всичко, което знаем. Обещавам ви това — каза Шерлок Холмс. — Ас ваше позволение сега засега ще се ограничим само върху този много интересен документ, който навярно е съставен и изпратен по пощата снощи. Имаш ли вчерашния „Таймс“, Уотсън?

— Тук е в ъгъла.

— Извинявай, че те безпокоя, но подай ми, моля те, страницата с уводната статия. — Той я прегледа набързо, като движеше погледа си нагоре и надолу по колоните на страницата.

— Така, уводна статия „Свобода на търговията“. Разрешете ми да ви прочета един пасаж от нея: „Ако сте търговец и някои се опитват да ви подведат, за да ви накарат да мислите, че вашият бранш в търговията или промишлеността ще бъде насърчен чрез покровителствени мита, стойте настрана от такива хора. Близко до ума е, че такъв закон не може да бъде разумен, защото вносът ще изгуби предишното си значение, а цените ще се покачат, вследствие на което ще се понижи стандартът на живота в страната.“ Какво ще кажеш за това, Уотсън? — радостно възкликна Холмс, като потриваше ръце със задоволство. — Не смяташ ли, че е възхитителна мисъл?

Доктор Мортимър гледаше Холмс така, сякаш пред себе си имаше душевно болен пациент, а сър Хенри обърна към мен черните си, пълни с учудване очи.

— Не разбирам много от мита и тям подобни работи, но ми се струва, че засягайки тази тема, ние се отдалечихме твърде много от следите, които търсим — каза доктор Мортимър.

— Напротив! Аз пък мисля, че сме надушили прясна следа. Уотсън познава по-добре от вас моите методи, но боя се, че дори и той не може да схване съвсем правилно значението на това изречение.

— Да. Признавам, че не виждам никаква връзка между него и писмото.

— При все това, драги ми Уотсън, връзката е съвсем тясна, защото едното е съставено от другото. „Ако сте“, „и“, „стойте настрана от“, „разумен“, „си“, „цените“, „живота“. Не виждаш ли откъде са взети тези думи?

— Вие сте прав, дявол да го вземе! Е, ако и това не е остроумие! … — възкликна сър Хенри.

— Фактът, че „Ако сте“ и „стойте настрана от“ са изрязани нацяло, ще разпръсне и последните съмнения, ако има такива.

— Добре, така е.

— Действително, мистър Холмс, това надхвърли всичко, което бих могъл да си представя — каза доктор Мортимър, втренчил се изумен в приятеля ми. — Да се досети човек, че думите са от вестник, това разбирам; но да назове вестника и да определи точно статията, това наистина е едно от най-забележителните неща, които някога съм виждал. Как установихте това?

— Предполагам, докторе, че вие можете да различите черепа на един негър от черепа на един ескимос.

— Повече от сигурно.

— Но как?

— Та това е любимото ми занимание. Разликата е очевидна. Надорбитните кости, лицевият ъгъл, челюстната извивка …

— А това е пък моето любимо занимание и разликата е също така очевидна. За мен между боргиса^[1] на „Таймс“, чиито уводни са с широк дурхшус^[2], и нескопосаният шрифт на някой евтин вечерен вестник има толкова голяма разлика, колкото за вас между ескимоса и негъра. Различаването на шрифтовете е най-елементарна част от познанията на един детектив, но трябва да призная, че веднъж, когато бях още много млад, сбърках „Лийдс Мъркюри“ с „Уестърн Морнинг Нюз“. Но една уводна на „Таймс“ е съвсем характерна и тези думи не можеше да бъдат взети от другаде. А щом това е направено вчера, най-вероятно беше да намерим тези думи във вчерашния брой.

— Ако вървя по пътя на вашите разсъждения, мистър Холмс — каза сър Хенри Баскервил, — значи някой е изрязал с ножица това съобщение …

— Ножичка за нокти — прекъсна го Холмс. — Можете да разберете, че ножичката е много къса, по това, че този, който е рязал, е трябвало да направи няколко клъцвания, за да изреже „стойте настрана от“.

— Това е така. Значи някой е изрязал думите с много малки ножички, намазал ги е с лепило…

— Гуми арабик — допълни Холмс.

— … с гуми арабик и ги е залепил върху листа. Но искам да знам защо думата „тресавище“ е написана на ръка?

— Защото той не е могъл да я намери напечатана.

— Останалите думи са обикновени и могат да се намерят в който и да е брой, но „тресавище“ се среща по-рядко.

— Но да, разбира се, това обяснява всичко. А какво друго прочетохте в това съобщение, мистър Холмс.

— Има още едно-две указания, но във всеки случай направено е всичко възможно, за да няма никакви улики. Както виждате, адресът е написан с грозни печатни букви. Но „Таймс“ е вестник, който рядко попада в ръцете на необразовани хора! Ето защо можем да заключим, че писмото е съставено от интелигентен човек, който е искал да се представи за необразован, а старанието му да скрие почерка си показва, че този почерк или ви е познат, или може да ви стане познат. Освен това забележете, че думите не са залепени на една и съща височина — някои от тях стърчат над другите. „Живота“ например е съвсем не на място. Това показва или небрежност, или вълнение и бързане от страна на изпращача. Но аз съм по-склонен да приема второто, защото работата, изглежда, е сериозна и е малко вероятно съставителят на такова писмо да бъде небрежен. Ако пък е бързал, това води към друг интересен въпрос: защо е трябвало да бърза? Дори писмо, пуснато днес сутринта, обезателно щеше да бъде получено от сър Хенри, преди да напусне хотела. Дали авторът се е страхувал, че някой ще му попречи и кой именно?

— Сега вече настъпваме като че ли в областта на догадките — каза доктор Мортимър.

— Кажете по-добре в област, където преценяваме всички вероятности и взимаме най-правдоподобната. Това е научно използуване на въображението, но винаги трябва да имаме материална база, върху която да градим теориите си. Сега вие без съмнение ще наречете това догадка, но аз съм почти сигурен, че адресът е написан в хотел.

— Но как можете да твърдите такова нещо?

— Ако гледате внимателно, ще видите, че и перото, и мастилото са създали неприятности на този, който е писал. При написването на една само дума перото се е запънало два пъти и е потапяно три пъти за такъв кратък адрес. Това показва, че в шишето е имало много малко мастило. Човек рядко изоставя в такова състояние собствената си писалка или мастилница, а още по-малко допустимо е да занемари и двете едновременно. Но нали знаете, за един хотел това е нещо съвсем обикновено. Да, аз почти без колебание мога да кажа, че ако проверим кошчетата за боклук в хотелите около Чаринг Крос и намерим остатъците от изпорязаната статия на „Таймс“, ние веднага ще можем да заловим лицето, което е изпратило това странно съобщение. Чакайте! Чакайте! Какво е това?

Той внимателно разглеждаше листа, върху който бяха залепени думите, като го държеше на един-два инча от очите си.

— Е?

— Нищо — каза Холмс, като го хвърли. — Чиста бяла хартия дори без воден знак. Мисля, че извлякохме от това писмо всичко, което можеше да се извлече. А сега кажете, сър Хенри, случи ли ви се нещо друго интересно, откак сте в Лондон?

— О, не, мистър Холмс, мисля, че не.

— Да сте забелязали някой да ви следи или да ви наблюдава?

— Сякаш съм се озовал право в средата на някакъв заплетен детективски роман — каза нашият посетител. — Защо, по дяволите, трябва някой да ме следи и наблюдава?

— Ще стигнем и дотам. Няма ли да ни съобщите нещо друго, преди да ви въведем в тази работа?

— Ами зависи кое смятате, че ще бъде ценно за вас.

— Мисля, че всичко, което е извън установения ред на нещата, си струва да ми бъде съобщено.

Сър Хенри се усмихна.

— Още не познавам добре живота в Англия, защото повечето време съм прекарал в Щатите и Канада. Струва ми се обаче, че и у вас изчезването на една обувка не влиза в установения ред на нещата.

— Загубили сте си едната обувка?

— Драги мой — възкликна доктор Мортимър, — захвърлили сте я някъде. Като се върнете в хотела, ще я намерите. Какъв смисъл има да безпокоите мистър Холмс с дреболии от този род?

— Но нали той иска да му кажа нещо, което е извън реда на нещата!

— Точно така — каза Холмс, — независимо колко глупава може да изглежда случката. Загубили сте си обувката ли казахте?

— Е, може и да съм я загубил някъде. Снощи ги оставих и двете пред вратата, а сутринта там имаше само една. Момчето, което ги чисти, не можа да ми каже нищо смислено. Най-печалното е, че тъкмо ги бях купил предишната вечер на Странд и още не бях ги обувал.

— Ако не сте ги носили, защо тогава сте ги оставили навън да ги чистят?

— Обувките бяха малко матови, та исках да се лъснат. Затова ги оставих навън.

— Доколкото разбирам, вчера, още с пристигането си в Лондон, вие веднага сте излезли и сте си купили чифт обувки.

— Аз въобще направих доста покупки. Доктор Мортимър обикаля заедно с мен. Виждате ли, щом ще бъда владетел на такова имение, трябва да се облека подходящо за тази роля, а пък през време на моите странствувания на Запад може би съм станал малко небрежен. Между другото купих и тези кафяви обувки. Дадох шест долара за тях, а ето че едната изчезна, преди още да съм ги сложил на краката си.

— Съвършено безсмислено е да се открадне само една обувка — каза Шерлок Холмс. — Да ви кажа право, аз споделям мнението на доктор Мортимър: загубената обувка ще се намери скоро.

— А сега, джентълмени, струва ми се, че говорих достатъчно за малкото, което знам. Време е да изпълните обещанието си и ми дадете изчерпателно обяснение на това, около което се въртят всичките тези разговори.

— Вашето искане е напълно основателно — отговори Холмс. — Доктор Мортимър, смятам, че ще направите най-добре, ако разкажете на сър Хенри това, което разказахте и на нас.

Насърчен по този начин, нашият учен извади книжата от джоба си и представи целия случай, така както бе направил това и предишната сутрин. Сър Хенри слушаше с най-голямо внимание, като възкликваше от време на време учудено.

— Няма какво, хубаво наследство съм получил — каза той, когато дългият разказ се свърши. — Чувал съм, разбира се, за кучето още като много малък. Това беше любимата тема в нашето семейство, но аз никога преди не съм вземал това сериозно. Но колкото за смъртта на моя чичо… ах, главата ми така се е запалила, че още не мога да схвана ясно всичко. Изглежда, че и вие не сте решили още полицай ли трябва за този случай, или само поп.

— Съвършено вярно.

— А ето сега и тази работа с писмото, което получих в хотела! Предполагам, че то има връзка с цялата тази история.

— То показва, че някой знае по-добре от нас това, което става из тресавището — каза доктор Мортимър.

— И също — добави Холмс, — че някой е благоразположен към вас, щом ви предупреждава за опасността.

— Или пък може би имат някакви намерения, на които аз преча, та искат да ме отдалечат.

— Да, разбира се, това също е възможно. Много съм ви благодарен, доктор Мортимър, че ме запознахте с един проблем, който предлага няколко интересни алтернативи. А практическият въпрос, който сега трябва да решим, сър Хенри, е дали е целесъобразно, или не да отидете в Баскервил Хол.

— А защо да не отида?

— Изглежда, че там се крие някаква опасност.

— Опасност от демона на нашия род или опасност от хора?

— Точно това трябва да разберем.

— Каквато и да е тази опасност, моят отговор е готов: няма сатана на небето, нито човек на земята, който би могъл да ме спре да отида в дома на моя род, и можете да считате това за мое окончателно решение.

Докато говореше, той събра вежди, а лицето му стана тъмночервено. Ясно беше, че буйният нрав на Баскервилите не бе угаснал и у този последен техен представител.

— Междувременно — каза той — аз почти нямах време да обмисля всичко, което ми разправихте. Не е така лесно едва седнал, човек да разбере и да реши всичко. Ще ми се да поседя сам един час на спокойствие и да помисля. Сега вижте какво, мистър Холмс, часът е единадесет и половина и аз се връщам право в хотела. Хайде елате в два с приятеля ви доктор Уотсън да обядваме заедно. Тогава ще мога да ви кажа по-ясно какви са впечатленията ми от всичко това.

— Удобно ли е това за теб, Уотсън?

— Разбира се.

— В такъв случай можете да ни очаквате. Да повикам ли файтон?

— Не, предпочитам да вървя пеша, защото тази работа като че поразмъти главата ми.

— С удоволствие бих се поразходил с вас — каза приятелят му. — Au revoir. Всичко хубаво.

Ние чухме отдалечаващите се по стълбата стъпки на нашите посетители и хлопването на външната врата. Само за миг флегматичният Холмс се превърна в човек на действието.

— Обувките ти, Уотсън, и шапката! Бързо! Нямаме нито секунда за губене.

Той се втурна по халат в стаята си и се върна след няколко секунди облечен в редингот. Ние полетяхме по стълбата. Доктор Мортимър и Баскервил още се виждаха на около двеста ярда пред нас по посока на „Оксфорд стрийт“.

— Да изтичам ли да ги спра?

— Не, Уотсън, за бога! Ще се задоволя напълно само с твоята компания, ако ти понасяш моята. Нашите приятели са умни, защото утрото наистина е прекрасно за разходка.

Той ускори крачките си, докато намалихме почти наполовина разстоянието, което ни отделяше. После, държейки се все на около сто ярда от тях, ние свърнахме по „Оксфорд стрийт“, а после по „Риджънт стрийт“. Нашите приятели се спряха веднъж и се загледаха в една витрина, след което Холмс направи същото. Миг след това той издаде лек вик на задоволство и като проследих бързия му поглед, видях една двуколна карета с човек в нея, която беше спряла от другата страна на улицата, и в момента тръгна отново бавно напред.

— Ето го нашия човек, Уотсън! Хайде с мен! Ако не можем да направим друго, поне ще го поразгледаме хубавичко.

В този момент почувствувах един пронизващ поглед, отправен към нас, и през страничното прозорче на каретата ми се мярна гъста черна брада. Изведнъж капакът на покрива се отвори, човекът викна нещо на кочияша и каретата полетя бясно по „Риджънт стрийт“. Холмс се огледа нетърпеливо за файтон, но наоколо не се виждаше нито един свободен. Тогава той се втурна в луда гонитба сред потока от превозни средства, но каретата имаше голяма преднина и скоро се изгуби от погледа ни.

— Хубава работа! — каза Холмс горчиво, като се измъкваше от уличния поток, запъхтян и побелял от яд. — Какъв малшанс и каква нетактичност! Уотсън, Уотсън! Ако си честен човек, ще отбележиш и този случай наред с успехите ми.

— Кой беше този човек?

— Нямам представа.

— Да не би да следи някого?

— Да. От всичко, което чухме от Баскервил, е ясно, че откак е в града, той е следен неотлъчно от някого. Как иначе можеше така бързо да стане известно, че той е избрал именно хотел „Нортъмбърланд“? Аз разсъдих, че ако са го следили първия ден, ще го следят също и втория. Може би забеляза, че докато доктор Мортимър четеше легендата, аз на два пъти отивах до прозореца.

— Да, спомням си.

— Гледах дали някой не се шляе наоколо, но не видях никого. Имаме работа с хитър човек, Уотсън! Навлизаме на дълбоко и въпреки че още не съм разбрал окончателно добри или зли сили действуват тук, аз непрекъснато чувствувам нечий замисъл и влияние. Когато нашите приятели излязоха, веднага ги последвах с надеждата, че ще забележа техния невидим спътник, но той е така хитър, че не се е доверил на краката си, а е използувал карета, за да може да се мъкне подир тях или дори да прелети край тях, без те да го забележат. Неговият способ има и това допълнително преимущество, че ако те вземат файтон, той пак ще може да ги следи. Но този начин има и едно явно неудобство.

— Кочияшът би могъл да го издаде.

— Точно така.

— Колко жалко, че не взехме номера!

— Драги ми Уотсън, колкото и несъобразителен да се показах този път, сигурно не си си помислил сериозно, че съм пропуснал да взема номера. Той е две хиляди седемстотин и четири. Но в момента от това няма полза.

— Като забелязах каретата, трябваше моментално да се обърна и да тръгна в обратна посока. После спокойно щях да наема друга карета, с която на почетно разстояние да следвам първата или още по-добре щеше да бъде да подкарам към хотел „Нортъмбърланд“ и да чакам там. Когато нашият непознат дойдеше след Баскервил до хотела, щяхме да приложим върху него собствения му трик и да видим накъде ще се отправи. А така изключителната бързина и енергичност на противника ни имаха преимущество пред нашата неблагоразумна привързаност, тъй че се издадохме и го изпуснахме.

През време на този разговор ние се мъкнехме бавно по „Риджънт стрийт“, а доктор Мортимър и приятелят му отдавна се бяха изгубили пред нас.

— Няма смисъл да ги следваме — каза Холмс. — Преследвачът им изчезна и не ще се върне. Трябва да видим какви карти държим в ръцете си и да ги изиграем решително. Можеш ли със сигурност да познаеш човека в каретата?

— Бих могъл да позная само брадата му.

— Също и аз, от което заключавам, че брадата му е изкуствена. Когато един умен човек изпълнява такава деликатна задача, брадата му е нужна само за да скрие чертите на лицето си. Ела с мен, Уотсън!

Ние свърнахме към едно бюро за куриери в този район, където Холмс бе сърдечно посрещнат от управителя.

— А, Уилсън, виждам, че не сте забравили онзи дребен случай, при който имах щастието да ви помогна.

— Не, сър, наистина не съм. Вие спасихте моето добро име, а може би и живота ми.

— Вие преувеличавате, драги приятелю. Доколкото си спомням, между вашите момчета имаше един младеж на име Картрайт, който прояви известни способности по време на разследването.

— Да, сър, той е още при нас.

— Бихте ли му позвънили? Благодаря ви. И ще бъда много доволен, ако ми развалите тази банкнота от пет фунта.

На повикването на управителя се отзова едно четиринадесетгодишно момче с живо умно лице. То застана пред нас, като гледаше с благоговение знаменития детектив.

— Бихте ли ми дали указателя на хотелите — каза Холмс. — Благодаря. Сега, Картрайт, тук са имената на двадесет и три хотела, всички в непосредствена близост с Чаринг Крос. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Ще обиколиш всичките поред.

— Да, сър.

— И като начало ще даваш на портиерите по един шилинг. Ето ти двадесет и три шилинга.

— Да, сър.

— Ще казваш, че искаш да видиш хвърлените вчера в кошчетата отпадъци. Ще им обясниш, че важна телеграма е доставена погрешно и трябва да я намериш. Разбираш, нали?

— Да, сър.

— Но в действителност ще търсиш една страница от „Таймс“ с дупки по нея, изрязани с ножици. Ето ти броя на „Таймс“. Това е страницата. Лесно ще я разпознаеш, нали?

— Да, сър.

— Във всеки хотел портиерът ще те праща при прислужника, на когото също ще даваш един шилинг. Ето ти още двадесет и три шилинга. В двадесет случая от всичките двадесет и три ще се окаже, че хартиите от предния ден са изгорени или изхвърлени. В останалите три случая ще ти покажат куп хартии и ти ще трябва да търсиш между тях тази страница на „Таймс“. Шансът да я намериш е много малък. Ето още десет шилинга за всеки случай. Изпрати ми до довечера на „Бейкър стрийт“ телеграма за резултата.

А сега, Уотсън, остава само да телеграфираме, за да установим самоличността на кочияша на номер две хиляди седемстотин и четири, а после ще влезем в някоя от художествените галерии на „Бонд стрийт“, за да убием времето, докато наближи часът за срещата.