Метаданни
Данни
- Серия
- Шерлок Холмс
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hound of the Baskervilles, 1902 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Тодор Вълчев, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 119 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Корекция
- Victor
Източник: http://bezmonitor.com
„Народна младеж“, София, 1980
Arthur Conan Doyle
The Hound of the Baskervilles
Leipzig, Bernard Tauchnitz, 1902
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Баскервилското куче от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Баскервилското куче | |
The Hound of the Baskervilles | |
Корица на първо издание | |
Автор | Артър Конан Дойл |
---|---|
Първо издание | като поредица: 1901 – 1902,
като книга: 1903 г. Англия |
Издателство | Джордж Нюнс |
Оригинален език | английски |
Жанр | Детективско-приключенски |
Вид | роман |
Поредица | Шерлок Холмс |
Предходна | „Мемоарите на Шерлок Холмс“ |
Следваща | „Завръщането на Шерлок Холмс“ |
Начало | Mr. Sherlock Holmes, who was usually very late in the mornings, save upon those not infrequent occasions when he stayed up all night, was seated at the breakfast table. |
Край | I have a box for Les Huguenots. Have you heard the De Reszkes? Might I trouble you then to be ready in half an hour, and we can stop at Marcini’s for a little dinner on the way? |
Баскервилското куче в Общомедия |
Баскервилското куче (на английски: The Hound of the Baskervilles) е роман бестселър на писателя Артър Конан Дойл. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списанието „Strand“ от август 1901 до април 1902 година, по-късно издаден като роман през 1903 година.
Сюжет
Към Шерлок Холмс за помощ се обръща д-р Джеймс Мортимър. В началото на посещението си той прочита на Холмс и Уотсън старинен ръкопис за дяволското куче, което преследва рода Баскервил. Имало едно време благородник на име Хюго Баскервил, който преследвайки отвлечена от него девойка, се заклева да даде своята душа на дявола. И когато Хюго настига нещастното момичето в мочурището, бива разкъсан от чудовищно, светещо в тъмното призрачно куче.
Холмс приема тази легенда с пълно безразличие, но д-р Мортимър обяснява, че трагично е починал сър Чарлз Баскервил, в близост до тялото му докторът е открил следи от огромно куче. Холмс предполага, че д-р Мортимър го моли да разследва мистериозен случай, но той иска само съвет. В Лондон от Канада пристига племенникът на покойния сър Чарлз, сър Хенри Баскервил, и докторът не знае как да му обясни произшествието. Холмс го моли за време да размисъл и предлага на д-р Мортимър със сър Хенри да се върне утре на Бейкър Стрийт, за да решат окончателно всичко.
На следващия ден при Холмс идват сър Хенри и сър Мортимър. Сър Хенри чува разказа за всички загадъчни и трагични обстоятелства около смъртта на чичо му. Освен това сър Хенри разказва, че при пристигането му в Лондон с него са се случили два странни инцидента. Първо, от хотела са изчезнали обувките му, и второ, сър Хенри е получил анонимно писмо, в което го молят да не отива в родовото имение на Баскервил и да стои колкото се може по-далеч от торфените блата. Писмото е съставено от изрязани от вестник „Таймс“ думи.
Въпреки това сър Хенри решава да отиде в имението на Баскервил. Холмс предлага Уотсън да придружи сър Баскервил, тъй като Холмс има спешна работа и не може да напусне Лондон. Веднага след напускането на д-р Мортимър и сър Хенри, Холмс предлага на Уотсън незабелязано да ги последват. Логиката на Холмс е проста: Сър Хенри не е казвал на никого в кой хотел ще отседне, но писмото с предупреждението е изпратено до него точно там, значи някой го следи. Догадката на Холмс се потвърждава блестящо: някой, с голяма черна брада, следи сър Хенри, обаче да го задържат, не успяват. Холмс изпраща своя помощник да намери в хотелите останките на вестника, от който са изрязани думите, но никъде нищо не е намерено.
По пътя към семейното имение на сър Хенри – Баскервил Хол, Холмс и Уотсън научават, че от намиращия се недалеч от имението Баскервил затвор е избягал престъпник на име Селдън. Това е опасен убиец, чиито престъпления е разследвал и Шерлок Холмс.
Пристигайки в Баскервил Хол, Уотсън се среща със слугите в къщата. Това са иконома Баримор и съпругата му. Двойката предизвиква подозрения у Уотсън. Първо, Баримор има голяма черна брада, което го прави много подобен на човека, който е проследил сър Хенри в Лондон. И на второ място, съпругата Баримор плаче през нощта, но старателно се крие.
Скоро, по време на разходка, Уотсън се запознава с Джак Степълтън, любител ентомолог. Той запознава Уотсън със сестра си Берил. Тя, припознавайки първоначално Уотсън за сър Хенри, започва да го убеждава, скрито от брат си, да се върне в Лондон. Когато се оказва, че Уотсън не е сър Баскервил, мис Степълтън обяснява молбите си със страх за живота на сър Хенри.
Когато семейство Степълтън се запознава със сър Хенри Баскервил, той започва да ухажва мис Степълтън. По време на една от срещите на сър Хенри с мис Степълтън, брат ѝ си почти се нахвърля върху сър Хенри, настоявайки да остави сестра му на мира.
Уотсън продължава да следи семейство Баримор. Подозирайки, че те замислят нещо лошо, Уотсън и сър Хенри забелязват иконома, когато той дава светлинни сигнали на някого през прозореца. Оказва се, че избягалият убиец Селдън е брат на съпругата на Баримор, а сигналите на Баримор указват мястото, където му оставят храна. Уотсън и сър Хенри обещават на Баримор и съпругата му да не съобщават на полицията, но категорично изискват Селдън възможно най-скоро да напусне Англия. За благодарност на това им отношение те казват на Уотсън каква е причината сър Чарлз Баскервил да излезе вечерта при Гримпенското мочурище. Оказва се, че той е получил писмо от жена с инициали Л.Л. с молба за среща. Уотсън установява, че тази жена е Лаура Лайънс. В разговор с нея Уотсън научава, че тя е искала пари от сър Чарлз за развод, но последния път, тя е анулирала срещата, защото някой друг е решил да ѝ помогне.
Неочаквано интересни факти Уотсън получава от г-н Франкланд, стар чудак, който непрекъснато оглежда околностите чрез голям телескоп. Франкланд съобщава на Уотсън, че видял момче, което носи храна на някой в мочурището. Старецът мисли, че тя е за избягал затворник. Уотсън знае, че храната за Селдън носи Баримор, и предполага, че в тресавището се крие някой друг.
Уотсън решава да открие мистериозния човек. Той намира убежището му и организира засада. За безкрайна изненада на Уотсън този човек се оказва самия Шерлок Холмс. Той от доста време, незабелязано от всички, живее в Гримпенското мочурище и провежда собствено разследване. Холмс казва на Уотсън, че благодарение на информация, която той му е дал за Степълтън, Холмс е убеден, че престъпникът е Степълтън. Жената, която той представя за своя сестра, всъщност е негова съпруга, а Степълтън я използва като примамка за сър Хенри.
Изведнъж, докато говорят Холмс и Уотсън чуват пронизителни човешки викове и кучешко ръмжене. Те бързат до мястото, откъдето се чуват виковете за помощ и намират тялото на човек приличащ на сър Хенри. При щателния оглед на трупа, Холмс и Уотсън виждат, че това е Селдън, който е облечен с коженото палто на сър Хенри. Сър Хенри е подарил това палто на Баримор, а той го е дал на Селдън. Изведнъж при тях идва Степълтън, който също мисли, че е загинал сър Хенри, но Холмс му обяснява, че това не е така. Освен това Холмс казва на Степълтън, че с Уотсън се връщат в Лондон, и тъй като той не е открил никакви доказателства, прекратява разследването.
Пристигайки в Баскервил Хол Холмс казва на сър Хенри и Баримор за това какво се е случило. Вниманието на Холмс изведнъж е привлечено от портретите на предците от рода Баскервил, особено от портрета на самия злодей Хюго Баскервил. Холмс закрива с ръце шапката и дългата коса на портрета, и Уотсън с изненада вижда пред себе си лицето на Степълтън. Очевидно е, че "Джак Степълтън” също е от рода Баскервил. Сега за Холмс става ясен мотива за планираното престъпление: в случай на смърт на сър Хенри цялото богатство ще наследи именно Степълтън.
Холмс и Уотсън се преструват, че тръгват за Лондон. Преди да отпътуват Холмс настоятелно уговаря сър Хенри задължително да посети вечерта къщата на Степълтън, и да се върне сам и пешком. Вечерта Холмс, Уотсън и дошлия от Лондон инпектор Лестрейд устройват засада. Малко след като по пътеката през тресавището минава сър Хенри след него пробягва огромно черно куче, което свети в тъмното. Кучето напада обезумелия от страх сър Хенри, но притеклия се на помощ Холмс убива кучето с пет изстрела от револвера. Оглеждайки трупа на животното Холмс открива, че козината на кучето е покрита с някаква светеща фосфорна намазка.
Влизайки в къщата на Степълтън, Холмс, Уотсън и Лестрейд намират само съпругата му, пребита и вързана. Престъпникът, осъзнавайки, че кучето му е убито, е избягал в скривалището си, намиращо се в една изоставена мина. На следващия ден г-жа Стейпълтън показва пътя до мината, разположена в средата на Гримпенското мочурище. Холмс, Уотсън и Лестрейд оглеждат хамбара, където Стейпълтън е държал кучето, и намират една от обувките, които са били откраднати от сър Хенри в лондонския хотел. Никакви следи от Степълтън не са намерени и Уотсън предполага, че престъпникът се е удавил в тресавището, загубвайки се в гъстата мъгла. A Холмс добавя, че никога не е срещал по-опасен престъпник, какъвто е бил Степълтън ...
„ | – Аз казах това в Лондон, Уотсън, и пак ще повторя: никога не ни се е случвало да преследваме човек, по опасен от този, който сега лежи там – и той протегна дългата си ръка към огромната, изпъстрена със зелени петна тинеста шир, която се простираше в далечината, за да се слее накрая с червеникавокафявите торфени склонове. | “ |
След претърпелия нервен шок сър Хенри сериозно заболява. Но след добро лечение и околосветско пътешествие с придружител д-р Мортимър, сър Хенри напълно се възстановява.
Много по-късно, Холмс обяснява на Уотсън логиката на неговото разследване. Узнавайки, че са изчезнали обувките на сър Хенри, Холмс се досеща, че няма никакво „дяволско“ куче. Кучето е реално и живо, и с цел да намери сър Хенри, му дават да помирише неговите обувки. След това, с помощта на Уотсън, Холмс установява, че Степълтън не е този, за който се представя, и че е направил едно престъпление и се готви да извърши друго. За известно време Холмс не разбира мотивите на престъпната дейност на Стейпълтън, но портретът на Хюго Баскервил окончателно изяснява всичко. Степълтън може да бъде заловен само на местопрестъплението, заради което Холмс е трябвало да използва сър Хенри като примамка, излагайки живота му на сериозна опасност. Но всичко минава благополучно.
Адаптации
Книгата многократно е адаптирана за театъра, радиото, телевизията и киното.
Година | Наименование | Страна | Режисьор | Шерлок Холмс | д-р Уотсън' |
---|---|---|---|---|---|
1920 | Das dunkle Schloß | Германия | Вили Зейн | Ойген Бург | |
1920 | Das Haus ohne Fenster | Ерих Кайзер-Тиец | |||
1920 | Dr. MacDonalds Sanatorium | ||||
1921 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Морис Елвей | Ейли Норууд | Хюбърт Уилис |
1929 | Der Hund von Baskerville | Германия | Рихард Освалд | Карлайл Блекуел | Георг Сероф |
1932 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Гарет Гъндри | Робърт Рендъл | Фредерик Лойд |
1936 | Der Hund von Baskerville | Германия | Карл Ламач | Бруно Гюнтер | Фриц Одемар |
1939 | The Hound of the Baskervilles | САЩ | Сидни Ланфийлд | Базил Ратбоун | Найджъл Брюс |
1955 | Der Hund von Baskerville | ФРГ | Фриц Умгелтер | Улф Аква | Арнулф Шрьодер |
1959 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Терънс Фишър | Питер Кушинг | Андре Морел |
1968 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Греъм Еванс | Питър Кушинг | Найджъл Сток |
1971 | Собака Баскервилей | СССР | А. Ф. Зиновева | Николай Волков | Лев Круглий |
1972 | The Hound of the Baskervilles | САЩ | Бари Крейн | Стюарт Грейнджър | Бърнард Фокс |
1978 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Пол Мориси | Питър Едвард Кук | Дъдли Мур |
1981 | Собака Баскервилей | СССР | Игор Масленников | Василий Ливанов | Виталий Соломин |
1982 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Питър Дюгуид | Том Бейкър | Терънс Ригби |
1983 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Дъглас Хичкок | Ян Ричардсън | Доналд Чърчил |
1988 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Браян Милс | Джеръми Брет | Едуард Хардуик |
1998 | The Hound of the Baskervilles (BBC) | Великобритания | Енид Уилямс | Клайв Мерисън | Майкъл Уилямс |
2000 | The Hound of the Baskervilles | Канада | Родни Гибънс | Мат Фрюър | Кенет Уелш |
2002 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Дейвид Атууд | Ричард Роксбург | Ян Харт |
2011 | The Hounds of the Baskerville | Великобритания | Пол Макгахан | Бенедикт Къмбърбач | Мартин Фрийман |
2016 | Hounded (епизод от „Елементарно, Уотсън“) | САЩ | Рон Фортунато | Джони Лий Милър | Луси Лиу |
Галерия
Снимки на торфените тресавища край реката Суинкомб, за които се счита, че са вдъхновили писателя Артър Конан Дойл за създаването на Гримпенското мочурище.
Вижте също
Източници
- „The Hound of the Baskervilles: Another Adventure of Sherlock Holmes“, с илюстрации от Сидни Паджет, списание „Станд“, от брой №128 (август 1901 г.) до брой №136 (април 1902 г.)
- „The Hound of the Baskervilles“, The Atlanta Constitution/Sunny South, 6 юли – 21 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ Boston Sunday Post, Boston Post, 3 август – 31 август 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“, The Courier-Journal (Луисвил), 6 юли – 14 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“, Indianapolis News, 16 август – 4 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ New York American and Journal, 10 август – 2 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ The Pittsburgh Gazette, Magazine section, 6 юли – 21 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ St. Louis Republic Magazine, 13 юли – 2 октомври 1902 г.
Външни препратки
- „Баскервилското куче“ на сайта „Моята библиотека“
- „Баскервилското куче“ в сайта на Проект Гутенберг
|
|
Глава I
Мистър Шерлок Холмс
Мистър Шерлок Холмс, който обикновено ставаше много късно (с изключение на онези не редки случаи, когато въобще не лягаше), бе седнал да закусва. Аз стоях на килима пред камината и вдигнах бастуна, който нашият посетител беше забравил предишната вечер. Това бе прекрасен бастун от твърдо дърво, с главичка на горния край, от онези, които са известни под името „Пенанг лойър“[1]. Точно под главичката имаше сребърна пластинка, широка около един инч[2]. Върху нея беше гравирано: „На Джеймс Мортимър — ЧКСХ, от приятелите му от ЧКБ“ и датата1884. Такива бастуни — солидни и вдъхващи уважение, са носили някогашните почтени домашни лекари.
— Е, Уотсън, какво ще кажеш за него?
Холмс седеше с гръб към мене и аз с нищо не му бях дал да разбере с какво се занимавам.
— Откъде знаеш какво правя? Да не би да имаш очи на тила си?
— Не, обаче пред мен има добре излъскан посребрен кафеник. Но кажи ми, Уотсън, какво мислиш за бастуна на нашия посетител? Тъй като имахме нещастието да го изпуснем и нямаме понятие защо е идвал, този случаен сувенир става особено важен за нас. Хайде да чуя сега как ще възпроизведеш човека, след като изследваш бастуна му.
— Мисля — казах аз, като следвах, доколкото можех, методите на своя приятел, — че доктор Мортимър е възрастен преуспяващ медик, при това доста уважаван, щом като тези, които го познават, са го удостоили с такъв знак на внимание.
— Добре — каза Холмс. — Превъзходно!
— Смятам също, че по всяка вероятност той е провинциален лекар, който прави голяма част от визитите си пеша.
— Защо мислиш така?
— Защото този бастун, който първоначално е бил твърде красив, е така изподраскан сега, че едва ли бих могъл да си представя, че го носи градски лекар. Очевидно притежателят му е извървял много път с него, защото дебелият железен шип е съвсем изхабен.
— Напълно логично — каза Холмс.
— А сега пък имаме: … „от приятелите му от ЧКБ“ Предполагам, че буквите КБ означават „клуб“. Това сигурно е местният ловджийски клуб, на чиито членове той вероятно е давал медицинска помощ, а в замяна на това те са му поднесли малък подарък.
— Уотсън, ти наистина надмина себе си! — каза Холмс, като отмести стола си назад и запали цигара. — Трябва да кажа, че ти, който винаги си бил така добър да изтъкваш моите успехи, обикновено си подценявал собствените си способности. Може би самият ти не излъчваш светлина, обаче си неин проводник. Някои хора, без да притежават талант, имат забележителната способност да им пулсират таланта у другите. Трябва да призная, драги ми приятелю, че съм ти много задължен.
Холмс никога не беше казвал такова нещо и да си кажа право, неговите думи ми доставиха голямо удоволствие, защото често съм бивал засегнат от безразличието му към моето възхищение от него и към опитите, които съм правил, за да дам гласност на неговите методи на работа. Бях горд при мисълта, че така съм усвоил неговата система, та мога да я прилагам по начин, който извиква одобрението му. Той взе бастуна от ръцете ми и го разглежда няколко минути с просто око. После със заинтересовано изражение Холмс остави цигарата си и като отиде с бастуна до прозореца, го заразглежда отново, този път с увеличително стъкло.
— Проста работа, но все пак интересна — каза той, като се настани отново в любимия си ъгъл на дивана. — Върху бастуна действително има едно-две указания. Те ще ни по служат за основа на няколко умозаключения.
— Убягнало ли ми е нещо? — попитах аз с известно самодоволство. — Надявам се, че нищо важно не съм пропуснал.
— Страхувам се, драги ми Уотсън, че повечето от заключенията ти са погрешни. Когато споменах, че ме стимулираш, исках да кажа, нека бъда откровен, че като забелязвам твоите грешки, аз случайно се добирам до истината. Не че в случая напълно се заблуждаваш; този човек наистина е провинциален лекар и ходи доста пеша.
— Значи съм бил прав?
— Само дотук.
— Но това беше всичко.
— Не, не, драги Уотсън, не всичко. Съвсем не всичко. Аз бих казал например, че един доктор по-скоро би получил такъв подарък от болница, отколкото от ловджийски клуб, и когато пред тази болница стоят инициалите ЧК, названието „Чаринг Крос“ идва естествено, само по себе си.
— Може би си прав.
— Това е най-вероятно. И ако го приемем за хипотеза, върху която ще работим, ние вече имаме здрава основа за изграждане личността на нашия неизвестен посетител.
— Тогава ако приемем, че ЧКБ означава „Чарингкроска болница“, какви други изводи можем да направим?
— Нищо ли не ти подсказва това? Ти познаваш моите методи. Прилагай ги!
— Мога да направя само естествения извод, че този човек е практикувал в Лондон, преди да отиде в провинцията.
— Аз мисля, че бихме могли да отидем и малко по-нататък. Разглеждай въпроса в тази светлина: по какъв случай е най-вероятно да е направен този подарък? Кога приятелите му биха се сговорили да дадат израз на своето уважение към него? Явно в момента, когато е напуснал службата в болницата, за да започне частна практика. Знаем, че е получил подарък. Убедени сме, че е напуснал болницата, за да практикува в провинцията. Сега ще отидем ли твърде далеч в изводите си, ако кажем, че подаръкът е направен именно по този случай?
— Това изглежда вероятно, разбира се.
— И забележи, че той не е бил член на ръководния персонал в болницата, защото само човек със солидна лондонска практика би могъл да заема този пост, а такъв лекар не би се преместил в провинцията. Тогава какъв е бил той? А ако е работил в болницата, без да е при това член на ръководния персонал, той би могъл да бъде само най-обикновен хирург или лекар, т. е. малко по-горе от стажант. Напуснал е града преди пет години — датата върху бастуна. И тъй, драги Уотсън, твоят възрастничък и сериозен домашен лекар се изпарява и пред нас израства млад, ненавършил още тридесет години човек, симпатичен, скромен и разсеян, притежател на куче, към което той е привързан и което грубо определено е по-голямо от териер[3] и по-малко от мастиф[4].
Аз се разсмях недоверчиво, а Шерлок Холмс се облегна на дивана и изпусна малки кръгчета дим, които се залюляха към тавана.
— Колкото за последното, нямам начин да проверя дали това е вярно, но не е трудно да открием поне някои подробности около възрастта и професионалната кариера на този човек.
Снех от своята малка етажерка с медицински книги лекарския справочник и обърнах на съответното име. Имаше няколко Мортимъровци, между които само един, който би могъл да бъде нашият посетител. Прочетох на глас всички данни за него:
— "Мортимър Джеймс, член на Кралския съюз на хирурзите от 1882, Гримпен, Дартмур, графство Девън. От 1882 до 1884 лекар в Чарингкроската болница. Удостоен с Джексъновата награда за сравнителна патология за труда „Атавизъм ли е болезненото състояние на организма?“ Член-кореспондент на Шведския съюз на патолозите. Автор на „Някои аномалии при атавизма“ („Ланцет“, 1882), „Прогресираме ли?“ (списание „Психология“, март 1883). Медицински инспектор на общините Гримпен, Торели и Хай Бероу."
— Нито дума за местния ловджийски клуб, Уотсън — каза Холмс с лукава усмивка, — но все пак провинциален лекар, както остроумно забеляза ти. Струва ми се, че моите изводи прекрасно се потвърдиха. А що се отнася до прилагателните, доколкото си спомням, аз казах „симпатичен, скромен и разсеян“. От опит зная, че само симпатичните хора на този свят получават прощални подаръци; само един скромен човек може да зареже кариерата си в Лондон, за да отиде в провинцията, и само разсеяният оставя бастуна си, а не визитната си картичка, след като е чакал един час в стаята ти.
— А кучето?
— То има навик да носи този бастун след стопанина си. Тъй като бастунът е тежък, кучето го хваща здраво по средата и следите от зъбите му се виждат съвършено ясно. Ако се съди по разстоянието между тези следи, челюстта на кучето според мен е твърде голяма за териер и недостатъчно голяма за мастиф. Възможно е… но, да, кълна се в Юпитер, това е къдрав спаниел[5]!
Докато говореше, Холмс бе станал и се разхождаше из стаята. В момента се беше спрял при нишата на прозореца. Гласът му прозвуча така убедително, че аз го погледнах учудено.
— Драги ми приятелю, как е възможно да си така убеден в това?
— По простата причина, че пред вратата ни виждам самото куче и ето че притежателят му звъни. Не ставай, Уотсън, моля те! Той е твой събрат по професия и присъствието ти може да ми помогне. Ето това е драматичен съдбовен момент, Уотсън: чуваш стъпки по стълбата, които ще навлязат в живота ти, но добро ли носят те, или зло, това не знаеш. Какво ли иска Джеймс Мортимър — човекът на науката, от Шерлок Холмс — криминалиста? Влезте!
Видът на нашия посетител ме изненада, защото очаквах да видя типичен провинциален лекар. Докторът беше твърде висок слаб човек с дълъг като клюн нос, който стърчеше между две близко разположени проницателни сиви очи, които блестяха силно иззад очилата със златни рамки. Беше облечен по начин, свойствен за хората от тази професия, но малко небрежно, защото рединготът му бе замърсен, а панталоните — оръфани. Макар и млад, той беше вече прегърбен; ходеше с протегната напред шия и общият му вид беше добродушен. Щом влезе, погледът му падна върху бастуна в ръката на Холмс и той се хвърли към него с радостно възклицание:
— Тъй много се радвам — каза той. — Не бях сигурен дали съм го оставил тук, или в параходното дружество. За нищо на света не бих се лишил от този бастун.
— Разбирам, подарък — каза Холмс.
— Да, сър.
— От Чарингкроската болница ли?
— От един-двама тамошни приятели по случай сватбата ми.
— Ой, ой, това е лошо — каза Холмс, като поклати глава.
Доктор Мортимър замига зад очилата малко изумен.
— Защо да е лошо?
— Само за това, че разбъркахте малко нашите изводи. Вашата сватба ли казахте?
— Да, сър. Ожених се и оставих болницата, а с нея и всички надежди за консултантска практика. Нужно беше да си обзаведа собствен дом.
— Стига, стига! Значи в края на краищата не сме сбъркали много — каза Холмс. — А сега, доктор Джеймс Мортимър…
— Не ме наричайте „доктор“, сър. Аз съм само скромен член на Кралския съюз на хирурзите.
— И очевидно човек с висок интелект.
— Дилетант в науката, мистър Холмс; събирач на раковини по брега на необятния и непознат океан на знанието. Предполагам, че говоря с мистър Шерлок Холмс, а не с…
— Да, това е приятелят ми доктор Уотсън.
— Приятно ми е да се запозная с вас, сър. Чувал съм името ви да се споменава наред с това на вашия приятел. Мистър Холмс, вие ме интересувате твърде много. Съвсем не съм очаквал, че имате такъв доликокефален[6] череп и така добре очертани надорбитни кости. Ще имате ли нещо против, ако прокарам пръст по черепните ви шевове? Докато оригиналът не е налице, сър, една отливка от черепа ви би била украшение за който и да е антропологически музей. Нямам намерение да бъда неискрен и ще си призная, че завиждам на черепа ви.
Шерлок Холмс направи знак на нашия странен посетител да седне на един стол.
— Разбирам, че сте ентусиаст във вашата област, както и аз в моята — каза той. — Ако съдя по показалеца ви, вие сам свивате цигарите си. Не се стеснявайте, запалете.
Докторът извади тютюн и с удивителна ловкост го сви в хартийката. Той имаше дълги треперещи пръсти, гъвкави и неспокойни като пипала на насекомо.
Холмс мълчеше, но кратките му мълниеносни погледи ми показваха, че той се е заинтересувал от нашия чудноват събеседник.
— Предполагам, сър — каза той най-после, — че ми направихте чест с вчерашното си и днешно посещение не с единствената цел да изследвате черепа ми.
— Не, сър, не. Все таки аз съм щастлив, че ми се представи такава възможност. Дойдох при вас, мистър Холмс, защото съзнавам, че съм неопитен човек и защото неочаквано съм изправен пред една доста сериозна и необикновена проблема. Понеже смятам, че сте вторият най-голям експерт в Европа…
— Наистина ли, сър? А мога ли да попитам кой има честта да бъде първият? — попита Холмс малко рязко.
— На човек, който гледа на нещата строго научно, работата на мосю Бертийон внушава винаги по-голямо уважение.
— Тогава не беше ли по-добре да се посъветвате с него.
— Аз казах, сър, „на човек, който гледа на нещата строго научно“. Но признато е, че като практик вие сте несравним. Надявам се, сър, че не бях прекалено…
— Един момент, доктор Мортимър — каза Холмс. — Мисля, че ще бъде по-разумно, ако без повече да се суетите, ми разкажете хубавичко от какво естество е проблемата, за чието разрешение търсите моето съдействие.