Артър Конан Дойл
Баскервилското куче (2)

Глава I
Мистър Шерлок Холмс

Мистър Шерлок Холмс, който обикновено ставаше много късно (с изключение на онези не редки случаи, когато въобще не лягаше), бе седнал да закусва. Аз стоях на килима пред камината и вдигнах бастуна, който нашият посетител беше забравил предишната вечер. Това бе прекрасен бастун от твърдо дърво, с главичка на горния край, от онези, които са известни под името „Пенанг лойър“^[1]. Точно под главичката имаше сребърна пластинка, широка около един инч^[2]. Върху нея беше гравирано: „На Джеймс Мортимър — ЧКСХ, от приятелите му от ЧКБ“ и датата1884. Такива бастуни — солидни и вдъхващи уважение, са носили някогашните почтени домашни лекари.

— Е, Уотсън, какво ще кажеш за него?

Холмс седеше с гръб към мене и аз с нищо не му бях дал да разбере с какво се занимавам.

— Откъде знаеш какво правя? Да не би да имаш очи на тила си?

— Не, обаче пред мен има добре излъскан посребрен кафеник. Но кажи ми, Уотсън, какво мислиш за бастуна на нашия посетител? Тъй като имахме нещастието да го изпуснем и нямаме понятие защо е идвал, този случаен сувенир става особено важен за нас. Хайде да чуя сега как ще възпроизведеш човека, след като изследваш бастуна му.

— Мисля — казах аз, като следвах, доколкото можех, методите на своя приятел, — че доктор Мортимър е възрастен преуспяващ медик, при това доста уважаван, щом като тези, които го познават, са го удостоили с такъв знак на внимание.

— Добре — каза Холмс. — Превъзходно!

— Смятам също, че по всяка вероятност той е провинциален лекар, който прави голяма част от визитите си пеша.

— Защо мислиш така?

— Защото този бастун, който първоначално е бил твърде красив, е така изподраскан сега, че едва ли бих могъл да си представя, че го носи градски лекар. Очевидно притежателят му е извървял много път с него, защото дебелият железен шип е съвсем изхабен.

— Напълно логично — каза Холмс.

— А сега пък имаме: … „от приятелите му от ЧКБ“ Предполагам, че буквите КБ означават „клуб“. Това сигурно е местният ловджийски клуб, на чиито членове той вероятно е давал медицинска помощ, а в замяна на това те са му поднесли малък подарък.

— Уотсън, ти наистина надмина себе си! — каза Холмс, като отмести стола си назад и запали цигара. — Трябва да кажа, че ти, който винаги си бил така добър да изтъкваш моите успехи, обикновено си подценявал собствените си способности. Може би самият ти не излъчваш светлина, обаче си неин проводник. Някои хора, без да притежават талант, имат забележителната способност да им пулсират таланта у другите. Трябва да призная, драги ми приятелю, че съм ти много задължен.

Холмс никога не беше казвал такова нещо и да си кажа право, неговите думи ми доставиха голямо удоволствие, защото често съм бивал засегнат от безразличието му към моето възхищение от него и към опитите, които съм правил, за да дам гласност на неговите методи на работа. Бях горд при мисълта, че така съм усвоил неговата система, та мога да я прилагам по начин, който извиква одобрението му. Той взе бастуна от ръцете ми и го разглежда няколко минути с просто око. После със заинтересовано изражение Холмс остави цигарата си и като отиде с бастуна до прозореца, го заразглежда отново, този път с увеличително стъкло.

— Проста работа, но все пак интересна — каза той, като се настани отново в любимия си ъгъл на дивана. — Върху бастуна действително има едно-две указания. Те ще ни по служат за основа на няколко умозаключения.

— Убягнало ли ми е нещо? — попитах аз с известно самодоволство. — Надявам се, че нищо важно не съм пропуснал.

— Страхувам се, драги ми Уотсън, че повечето от заключенията ти са погрешни. Когато споменах, че ме стимулираш, исках да кажа, нека бъда откровен, че като забелязвам твоите грешки, аз случайно се добирам до истината. Не че в случая напълно се заблуждаваш; този човек наистина е провинциален лекар и ходи доста пеша.

— Значи съм бил прав?

— Само дотук.

— Но това беше всичко.

— Не, не, драги Уотсън, не всичко. Съвсем не всичко. Аз бих казал например, че един доктор по-скоро би получил такъв подарък от болница, отколкото от ловджийски клуб, и когато пред тази болница стоят инициалите ЧК, названието „Чаринг Крос“ идва естествено, само по себе си.

— Може би си прав.

— Това е най-вероятно. И ако го приемем за хипотеза, върху която ще работим, ние вече имаме здрава основа за изграждане личността на нашия неизвестен посетител.

— Тогава ако приемем, че ЧКБ означава „Чарингкроска болница“, какви други изводи можем да направим?

— Нищо ли не ти подсказва това? Ти познаваш моите методи. Прилагай ги!

— Мога да направя само естествения извод, че този човек е практикувал в Лондон, преди да отиде в провинцията.

— Аз мисля, че бихме могли да отидем и малко по-нататък. Разглеждай въпроса в тази светлина: по какъв случай е най-вероятно да е направен този подарък? Кога приятелите му биха се сговорили да дадат израз на своето уважение към него? Явно в момента, когато е напуснал службата в болницата, за да започне частна практика. Знаем, че е получил подарък. Убедени сме, че е напуснал болницата, за да практикува в провинцията. Сега ще отидем ли твърде далеч в изводите си, ако кажем, че подаръкът е направен именно по този случай?

— Това изглежда вероятно, разбира се.

— И забележи, че той не е бил член на ръководния персонал в болницата, защото само човек със солидна лондонска практика би могъл да заема този пост, а такъв лекар не би се преместил в провинцията. Тогава какъв е бил той? А ако е работил в болницата, без да е при това член на ръководния персонал, той би могъл да бъде само най-обикновен хирург или лекар, т. е. малко по-горе от стажант. Напуснал е града преди пет години — датата върху бастуна. И тъй, драги Уотсън, твоят възрастничък и сериозен домашен лекар се изпарява и пред нас израства млад, ненавършил още тридесет години човек, симпатичен, скромен и разсеян, притежател на куче, към което той е привързан и което грубо определено е по-голямо от териер^[3] и по-малко от мастиф^[4].

Аз се разсмях недоверчиво, а Шерлок Холмс се облегна на дивана и изпусна малки кръгчета дим, които се залюляха към тавана.

— Колкото за последното, нямам начин да проверя дали това е вярно, но не е трудно да открием поне някои подробности около възрастта и професионалната кариера на този човек.

Снех от своята малка етажерка с медицински книги лекарския справочник и обърнах на съответното име. Имаше няколко Мортимъровци, между които само един, който би могъл да бъде нашият посетител. Прочетох на глас всички данни за него:

— "Мортимър Джеймс, член на Кралския съюз на хирурзите от 1882, Гримпен, Дартмур, графство Девън. От 1882 до 1884 лекар в Чарингкроската болница. Удостоен с Джексъновата награда за сравнителна патология за труда „Атавизъм ли е болезненото състояние на организма?“ Член-кореспондент на Шведския съюз на патолозите. Автор на „Някои аномалии при атавизма“ („Ланцет“, 1882), „Прогресираме ли?“ (списание „Психология“, март 1883). Медицински инспектор на общините Гримпен, Торели и Хай Бероу."

— Нито дума за местния ловджийски клуб, Уотсън — каза Холмс с лукава усмивка, — но все пак провинциален лекар, както остроумно забеляза ти. Струва ми се, че моите изводи прекрасно се потвърдиха. А що се отнася до прилагателните, доколкото си спомням, аз казах „симпатичен, скромен и разсеян“. От опит зная, че само симпатичните хора на този свят получават прощални подаръци; само един скромен човек може да зареже кариерата си в Лондон, за да отиде в провинцията, и само разсеяният оставя бастуна си, а не визитната си картичка, след като е чакал един час в стаята ти.

— А кучето?

— То има навик да носи този бастун след стопанина си. Тъй като бастунът е тежък, кучето го хваща здраво по средата и следите от зъбите му се виждат съвършено ясно. Ако се съди по разстоянието между тези следи, челюстта на кучето според мен е твърде голяма за териер и недостатъчно голяма за мастиф. Възможно е… но, да, кълна се в Юпитер, това е къдрав спаниел^[5]!

Докато говореше, Холмс бе станал и се разхождаше из стаята. В момента се беше спрял при нишата на прозореца. Гласът му прозвуча така убедително, че аз го погледнах учудено.

— Драги ми приятелю, как е възможно да си така убеден в това?

— По простата причина, че пред вратата ни виждам самото куче и ето че притежателят му звъни. Не ставай, Уотсън, моля те! Той е твой събрат по професия и присъствието ти може да ми помогне. Ето това е драматичен съдбовен момент, Уотсън: чуваш стъпки по стълбата, които ще навлязат в живота ти, но добро ли носят те, или зло, това не знаеш. Какво ли иска Джеймс Мортимър — човекът на науката, от Шерлок Холмс — криминалиста? Влезте!

Видът на нашия посетител ме изненада, защото очаквах да видя типичен провинциален лекар. Докторът беше твърде висок слаб човек с дълъг като клюн нос, който стърчеше между две близко разположени проницателни сиви очи, които блестяха силно иззад очилата със златни рамки. Беше облечен по начин, свойствен за хората от тази професия, но малко небрежно, защото рединготът му бе замърсен, а панталоните — оръфани. Макар и млад, той беше вече прегърбен; ходеше с протегната напред шия и общият му вид беше добродушен. Щом влезе, погледът му падна върху бастуна в ръката на Холмс и той се хвърли към него с радостно възклицание:

— Тъй много се радвам — каза той. — Не бях сигурен дали съм го оставил тук, или в параходното дружество. За нищо на света не бих се лишил от този бастун.

— Разбирам, подарък — каза Холмс.

— Да, сър.

— От Чарингкроската болница ли?

— От един-двама тамошни приятели по случай сватбата ми.

— Ой, ой, това е лошо — каза Холмс, като поклати глава.

Доктор Мортимър замига зад очилата малко изумен.

— Защо да е лошо?

— Само за това, че разбъркахте малко нашите изводи. Вашата сватба ли казахте?

— Да, сър. Ожених се и оставих болницата, а с нея и всички надежди за консултантска практика. Нужно беше да си обзаведа собствен дом.

— Стига, стига! Значи в края на краищата не сме сбъркали много — каза Холмс. — А сега, доктор Джеймс Мортимър…

— Не ме наричайте „доктор“, сър. Аз съм само скромен член на Кралския съюз на хирурзите.

— И очевидно човек с висок интелект.

— Дилетант в науката, мистър Холмс; събирач на раковини по брега на необятния и непознат океан на знанието. Предполагам, че говоря с мистър Шерлок Холмс, а не с…

— Да, това е приятелят ми доктор Уотсън.

— Приятно ми е да се запозная с вас, сър. Чувал съм името ви да се споменава наред с това на вашия приятел. Мистър Холмс, вие ме интересувате твърде много. Съвсем не съм очаквал, че имате такъв доликокефален^[6] череп и така добре очертани надорбитни кости. Ще имате ли нещо против, ако прокарам пръст по черепните ви шевове? Докато оригиналът не е налице, сър, една отливка от черепа ви би била украшение за който и да е антропологически музей. Нямам намерение да бъда неискрен и ще си призная, че завиждам на черепа ви.

Шерлок Холмс направи знак на нашия странен посетител да седне на един стол.

— Разбирам, че сте ентусиаст във вашата област, както и аз в моята — каза той. — Ако съдя по показалеца ви, вие сам свивате цигарите си. Не се стеснявайте, запалете.

Докторът извади тютюн и с удивителна ловкост го сви в хартийката. Той имаше дълги треперещи пръсти, гъвкави и неспокойни като пипала на насекомо.

Холмс мълчеше, но кратките му мълниеносни погледи ми показваха, че той се е заинтересувал от нашия чудноват събеседник.

— Предполагам, сър — каза той най-после, — че ми направихте чест с вчерашното си и днешно посещение не с единствената цел да изследвате черепа ми.

— Не, сър, не. Все таки аз съм щастлив, че ми се представи такава възможност. Дойдох при вас, мистър Холмс, защото съзнавам, че съм неопитен човек и защото неочаквано съм изправен пред една доста сериозна и необикновена проблема. Понеже смятам, че сте вторият най-голям експерт в Европа…

— Наистина ли, сър? А мога ли да попитам кой има честта да бъде първият? — попита Холмс малко рязко.

— На човек, който гледа на нещата строго научно, работата на мосю Бертийон внушава винаги по-голямо уважение.

— Тогава не беше ли по-добре да се посъветвате с него.

— Аз казах, сър, „на човек, който гледа на нещата строго научно“. Но признато е, че като практик вие сте несравним. Надявам се, сър, че не бях прекалено…

— Един момент, доктор Мортимър — каза Холмс. — Мисля, че ще бъде по-разумно, ако без повече да се суетите, ми разкажете хубавичко от какво естество е проблемата, за чието разрешение търсите моето съдействие.