Стефан Георге
Ницше

Гнетящожълти облаци струят над хълма

И бури зли — вестителки на есента

Но и на ранна пролет… Хладната стена

Обграждаше ли Гръмовержеца — единствен

Сред всички хиляди от дим и прах край него?

Тук хвърли той към равната крайморска шир

И мъртвия й град светкавица последна

И от дълбока нощ премина в най-дълбока.

 

Търчи тълпата долу с бяс · не я плашете!

Какво медуза · или бурен ще рани!

Да поцари благочестива тишина

А звярът омърсил го с глупави възхвали

И угоен сред изпарения на гнилост

Която него също задуши · да свърши!

Тогава ти ще заблестиш пред времената

Подобно други вождове с корони в кръв.

 

Спасителю! Самият ти си най-злочест —

Обременен с мощта на толкова съдби

Съзря ли ласкава страната на копнежа?

Нима създаде богове за да ги сринеш

Не знаещ отдих и отрада от градеж?

Най-свидното в самия себе си погуби

Та с устрем нов след него да трепериш

И да крещиш от болката на самотата.

 

Но умоляващият закъсня да каже:

Там вече няма път през ледени скали

Посред гнезда на страшни птици — днес е нужно:

Да си обаян в кръг сграден от любовта ..

Така когато строгият измъчен глас

Накрая като химн отекне в синя нощ

И светлоструй — ще жали: трябваше да пее

А не да проговаря новата душа!

 

1907