Елин Пелин
Ян Бибиян на Луната (4)

Неочаквана среща

Ян Бибиян се завърна от летенето си с един пътнишки автомобил, шофьорът на който му беше добре познат.

Когато влезе в работилницата, майстор Франц го погледна внимателно под очилата, засмя се и каза:

— Е, Ян Бибиян, ти ме остави, без да се обадиш!

— Така стана, майсторе. Не исках да изпусна случая.

— Е, доволен ли си?

— Много, много.

— Страшно ли бе горе?

— За мене никак. Напротив, видя ми се много приятно. Бих желал да стана летец!

— Стани. Ще се радвам, ако един ден минеш над дюкяна ми със самолет и ми пуснеш от него едно писъмце.

Няколко дена поред в целия град не се говореше нищо друго, освен за самолета и за летенето на Ян Бибиян. Всички се гордееха, че в техния град се намери едно такова смело момче, което има щастието да лети. Техен съгражданин досега не беше се качвал на самолет.

Местният вестник описа цялата случка с възторжени думи за Ян Бибиян и даде портрета му.

Когато научиха, че Ян Бибиян се е завърнал, всички любопитствуваха да го видят, а учителите го повикаха в училището, за да разкаже на учениците впечатленията си от това летене. Ян Бибиян разправи живописно и спокойно всичко. Учениците го слушаха с внимание и го гледаха с почит като някой герой, дошъл от приказките.

В работилницата на майстор Франц цял ден минаваха любопитни граждани да видят Ян Бибиян и да се запознаят с него. Той ги посрещаше свенливо и любезно отговаряше на всички въпроси. Ян Бибиян отведнъж стана известен в целия град.

Родителите му не можеха да се нарадват. Те се гордееха със своя син и един ден излязоха да се разходят с него заедно из града. И като чуваха хората да казват: „Ето, гледайте — родителите на Ян Бибиян, баща му и майка му“ — сърцата на бедните старци се топяха от блаженство, очите им се пълнеха със сълзи.

Калчо особено се радваше на подвига на Ян Бибиян. След като се върна, той всеки ден надвечер, когато работилницата се затваряше, отиваше и вземаше Ян Бибиян да се поразходят извън града и го разпитваше по сто пъти за най-малките подробности.

И тогава двамата приятели пак се размечтаваха за своето пътуване до Луната.

— За такова пътуване самолетът не е пригоден и не би издържал. При това неговата скорост е твърде малка. Би трябвало да пътува най-малко шестдесет години, за да стигне до Луната. Значи, ако ние тръгнем сега, на Луната ще стигнем вече побелели старци — казваше Ян Бибиян.

Калчо го слушаше унесено и учудено.

— Трябва да се измисли друга машина — продължаваше Ян Бибиян, — машина, която да върви с бързината на светкавица… Едно пътуване до Луната трябва да се извърши за не повече от пет-шест часа.

Калчо не възразяваше. Той слушаше и гледаше Ян Бибиян с широко отворени очи, като че никога не беше го виждал.

Един ден на края на града, близо до Калчовата грънчарница, спря един чудесно хубав кафяв автомобил, който блестеше на слънцето, като че току-що беше изведен от фабриката. Човекът, който го караше — един възрастен господин с бяла фуражка, — повика с ръка Калчо, който беше излязъл пред грънчарницата да види тоя толкова хубав автомобил. Калчо бързо се затича и сне любезно шапката си.

В автомобила седяха една голяма и една по-малка госпожица.

Човекът, който караше автомобила, каза:

— Момче, познаваш ли Ян Бибиян, за когото вестниците писаха, че летял със самолет?

— Как да не го познавам — отговори Калчо, — той ми е най-близък приятел.

— Ах, колко се радвам! — извика по-голямата госпожица. — Значи, ще можем да го видим.

— Нима ще можем да го видим? — плесна с ръце по-малката.

Възрастният господин, който имаше изпечено и сурово лице, но приятна и хубава усмивка, каза:

— Тебе как те казват, момче?

— Калчо.

— Слушай, Калчо, можеш ли да намериш Ян Бибиян и да го доведеш тука? Много искаме да го видим.

— Веднага, веднага! — рече Калчо и хукна с всичка сила из кривите улици на града. Кучета лавнаха по него, кокошки се разбягаха по пътя, деца се залепиха по зидовете, като го видяха как тича. А като мина през пазара, хора изскочиха от дюкяните си — да видят защо тича това хлапе и дали някой не го гони.

Запъхтян и потънал в пот, Калчо се втурна в работилницата на майстор Франц.

— Ян Бибиян — каза Калчо задъхан, — оставяй всичко и тичай с мене! Пред нас спря един автомобил с две момичета. Пратиха ме да те викам. Много искат да те видят. Чели вестника, дето пише за тебе.

— Да отида ли, майсторе? — обърна се Ян Бибиян към майстор Франц, който също си работеше нещо.

— Разбира се, че ще идеш — рече майстор Франц, — щом те викат.

Ян Бибиян тури каскета и излезе, последван от Калчо.

Когато те наближиха автомобила, двете момичета завикаха от радост:

— Да, той, той е! Ето го, иде! Боже мой, колко е пораснал!

Ян Бибиян се приближи развълнуван до автомобила. Той позна Лиана и Иа. Те слезнаха и го запрегръщаха.

— Татко! — каза Лиана на стария господин. — Ето го, това е Ян Бибиян, нашият спасител.

Старият морски капитан подаде ръка на Ян Бибиян и бащински го целуна по челото.

— Ян Бибиян, как си, как живееш? — говореше бързо Лиана, милваше го и не можеше да се нарадва. — Колко ми е драго, че пак се видяхме! Четохме за тебе във вестника и идем нарочно да те видим.

— Ян Бибиян, Ян Бибиян! — викаше просълзена Иа и се държеше за ръката му.

И двете бяха хубави, облечени в сини копринени рокли.

Ян Бибиян ги гледаше развълнуван и мълчалив. От вълнение думите му се спряха на гърлото и той не можеше да проговори.

По бузите му се търкулнаха сълзи. Той се наведе и с гореща благодарност целуна ръката на Лиана.

— Пак се видяхме… пак… — едвам продума от вълнение той. — Мислех, че сте ме забравили. Аз много мислех за вас, но не знаех къде сте. Вие навярно заминавате! Останете тук! Останете за малко! Колко ще се радват родителите ми!

— Ян Бибиян, ние ще останем за един-два дена — каза капитанът. — Искам да видя родителите ти… Още, искам да те взема при нас. Моите деца постоянно мислят за тебе. Ти ще дойдеш, ще дойдеш при нас, там при морето.

— Да, да, ще дойдеш ли, Ян Бибиян? — викнаха едновременно Лиана и Иа.

— Разбира се! — каза Ян Бибиян. — Но какво ще правят без мене бедните ми родители?

— Всичко ще се нареди! — рече старият капитан.