Елин Пелин
Ян Бибиян на Луната (2)

При майстор Франц

В средата на града, гдето ставаше пазарът, гдето бяха кафенетата, дюкяните, паметникът, голямата чешма и гдето спираха автомобилите, се намираше и техническата работилница на Франц Техниката. По името му може да помислите, че тоя бае Франц беше чужденец, французин или немец. Не, Франц беше чист българин от същия град. Истинското му име беше Иван Цървулът. Той беше скитал много по света, ходил беше в Америка, в Австралия, обиколил беше цяла Европа и най-много беше стоял във Франция, гдето беше научил занаята. Той знаеше добре френски език, затова гражданите го нарекоха Франц — Франц Техниката.

Работилницата на Франц се помещаваше в един широк дюкян, който някога е служил за налбантница. Пред вратата на работилницата имаше захвърлени открай време всевъзможни части от различни машини, зъбчести колелета, счупени железни оси от вагони, големи празни гранати, парчета от релси, голям парен котел и какви ли не части от разни машини, събирани кой знае откъде. На двата прашни прозореца пък бяха натрупани в безредие дребни работи, разглобени часовници, части от велосипеди, късове от самолетна перка, примуси, електрически батерийки, части от грамофони и други, и други.

Всички тия чудновати работи привличаха любопитните дечурлига, които се трупаха и живо тълкуваха службата на тия всевъзможни предмети, и водеха препирни кое нещо от каква машина може да бъде.

Препирните им разрешаваше Франц, към когото децата често се допитваха.

— Това ли? — казваше усмихнато той, като навеждаше глава, за да надникне по-добре над очилата си. — Това е подкова от коня на Крали Марко.

— Ами това, Франц?

— Това е гръмоотводът на Вавилонската кула.

— Това?

— Това е парче от сабята на Дон Кихот. Това е копче от палтото на Мойсея. Това е часовникът на цар Соломона.

Франц беше добродушен и весел човек, обичаше да се шегува и се радваше на децата, Франц разбираше от всичко и знаеше всичко по техниката. Каквато машина и да се развали в града или по селата, викаха него. Той поправяше шевни машини, мелници, мотори, вършачки, велосипеди, часовници и автомобили.

Ян Бибиян още като малък често обичаше да се спира пред работилницата на Франц и да наблюдава чудесните, изложени на прозореца, и тия странни железни скелети и части от разрушени машини.

Когато Калчо му каза, че за да може да направи машина, с която да отиде на Луната, трябва да учи техника, Ян Бибиян веднага си спомни за Франц.

Дали би могъл да постъпи при Франц?

Ян Бибиян прекара неспокойна нощ. Желанието му да отиде на Луната оживя в него и завладя душата му. Той почна да крои планове за чудната машина, с която ще отлети. При Франц той може да научи много работи. Но в главата му изпъкна друга мисъл.

Ах, ако беше Фют — малкото дяволче! С него Ян Бибиян би отишел без всякаква машина.

Франц или Фют?

— Не, никога вече с Фют. Не желая вече да имам работа с дяволи. Само със собствените си сили и способности ще вървя напред, па каквото ще да става.

Рано една сутрин Ян Бибиян отиде пред работилницата на Франц. Той се спря далечко пред нея и не се решаваше да влезе. Франц вече бе на работа. Пред дюкяна му стоеше някакъв камион и той го обикаляше с инструменти в ръка, заничаше в мотора, лягаше под него, буташе нещо под колелетата и от време на време влизаше в дюкяна, за да вземе някой друг инструмент. По площада още нямаше никакво движение. Само пред някои кафенета седяха един-двама подранили еснафлии и сърбаха кафенце.

Ян Бибиян се повъртя доста около работилницата на Франц. Градският часовник удари осем и половина. Това стресна Ян Бибиян. Той нерешително се озърна наоколо и тръгна за дома си. Но отведнъж се върна, като че някой го дръпна.

С нерешителни крачки той отиде до работилницата.

— Добро утро, Франц — каза той и сне учтиво каскета си.

— О, какво правиш, Ян Бибиян, къде се изгуби? Че ти май много си пораснал! — заприказва Франц и после добави: — Слушай, Ян Бибиян, я ми помогни малко. Подпирай от тая страна капака.

Ян Бибиян мълчаливо и с готовност хвана тенекиения капак на машината, а Франц се наведе и почти завря главата си вътре.

— Не виждам вече, дявол да го вземе! С тия очила вече не мога да си служа — заговори той. — Трябва да ги сменя… Е какво правиш ти бе, Ян Бибиян? Харесваш ми, като те гледам. Станал си добро момче.

Ян Бибиян се зачерви, но пак не отговори, срам го беше.

— Какъв ашлак беше! Помниш ли колко пъти съм те гонил оттука? Какво правиш сега, работиш ли?

— Не — каза Ян Бибиян. — Сега помагам на баща си, но бих искал да си намеря работа. Искам да уча занаят.

— Хубаво, хубаво, Ян Бибиян — каза Франц и погледна внимателно над очилата си. — Нали ти казвам — друг ми се виждаш сега.

— Бих ли могъл да постъпя при тебе, чичо Франц? Да ме научиш за техник?

— Стига да искаш, моето момче — каза родителски Франц. — И да имаш желание… Мене ми трябва един такъв чирак.

— Искам, как да не искам — рече зарадван Ян Бибиян.

— Тогава вземи и запаши тая престилка и на работа!

И така Ян Бибиян постъпи на работа при Франц. Захвана от сърце да помага и да се учи.

Той ту в ковачницата вдигаше тежкия чук и заедно с Франц ковяха някое нажежено желязо, ту някаква дупка въртеше с желязна машина, ту с шофьорите пътуваше, за да опитват колата, ту гуми лепеше, ту електрическа мрежа поставяше по къщите. Работата му спореше, ръката му пипаше с похватност, умът му сечеше, той бързо влизаше в тайната на разните мотори и Франц му се радваше, хвалеше се и се гордееше с него.

Вечер след седем часа, когато затваряха работилницата, и в празничен ден Ян Бибиян се срещаше с Калчо и отиваха на разходка из полето.

Неговата мечта да се качи на Луната растеше. Планове след планове се въртяха в главата му и му даваха подтик към работа.

— Калчо — казваше той на приятеля си, — напълно разбрах автомобилната машина. Проста работа, но чудесно измислена. Всичко измерено, всичко докарано до най-тънка подробност… Но би могло да се измисли и друго нещо… Майсторът има една голяма книга, в която са описани всякакви машини. Има чудновати работи. Само че е написана на французки…

Калчо слушаше с учудване Ян Бибиян и гълташе всяка негова дума.

— Научи французки, Ян Бибиян!

— Да, ще науча. Ще видиш, че ще науча.

— Ами ще ходим ли на Луната, Ян Бибиян?

— Ще ходим, Калчо. Бъди сигурен…

Вечерно време, когато имаше пълна Луна, Ян Бибиян излизаше в тяхната малка градинка и наблюдаваше небето.

Кръглата Луна се подаваше полека зад планинските върхове. Изпърво червена, после полека-лека побледняваше, докато се извиси и застане сред звездите. Сенките по нея, прилични на странни изображения, ставаха по-тъмни и жълтият кръг изпъкваше по-релефно. Ян Бибиян не снемаше поглед от нея. Очите му се насълзяваха от напрегнатост и понякога му се струваше, че пред Луната застава образът на малкото дяволче Фют и я засеня.

Ян Бибиян се стресваше.

— Да, с Фют аз бих отишъл още сега — казваше той и се хващаше за челото. И в главата му почваха да се роят всевъзможни мисли. Ян Бибиян се питаше:

— Франц или Фют?