Тихомир Димитров
Душа назаем (15)

Кайро, Египет

Касим прекара два дни в трескава подготовка за интервюто с американските работодатели. Стоеше пред огледалото и репетираше всяко изречение дума по дума. В предварителните инструктажи организаторите на програмата го бяха предупредили какво трябва да говори и какво — не, как трябва да се държи, кога да задава въпроси, кои теми да избягва и т.н. Следвайки плътно инструкциите, Касим изготви подходящи реплики за всяка възможна ситуация и внимателно изрепетира всички потенциални разговори, които можеха да възникнат по време на събеседването.

Самото интервю мина десет пъти по-лесно, отколкото очакваше. Американците бяха в приповдигнато настроение въпреки махмурлука, който очевидно ги мъчеше от „партито за добре дошли“, организирано от академичния състав предишната вечер. Дъвчеха дъвки, пиеха кока-кола и минерална вода и работеха със самочувствието на хора, които обичат работата си и много добре знаят какво вършат.

Набираха готвачи, чистачи, инструктори и всякакъв помощен персонал за детските, ваканционни лагери в САЩ. Студентите се местеха от маса на маса и евентуално получаваха предложение за летен стаж директно от собствениците на лагерите. Касим носеше пълен пакет документи: изрядно попълнен формуляр за кандидатстване, автобиография и препоръки. Документите говореха за него по-добре, отколкото той самият и още на втората среща една пълна и любезна американка го нае като помощник-готвач в нейния бойскаутски клуб в Пенсилвания. Имаше на разположение няколко месеца, за да вземе изпитите от лятната сесия, да оформи документите за пътуването, да изкара виза и през май трябваше да бъде вече на американска земя!

Касим едва сдържаше бликащия си ентусиазъм и трудно прикриваше огромното си вълнение, докато радостно стискаше ръката на своя бъдещ работодател. Изхвърча от учебната зала, където се провеждаха интервютата, и бегом се насочи към телефонните кабини в двора на кампуса. Нямаше търпение да се обади вкъщи, за да каже на цялото си семейство, че ето на — мечтата му най-после е на път да се сбъдне. Той заминаваше за Америка и никой вече не можеше да го спре!

Вдигна слушалката, набра няколко цифри и изведнъж спря, връхлетян от ужасяващия спомен. „Ще бъдете изненадани от бързите резултати!“. Ето защо всичко ставаше толкова лесно, значи. Беше продал безсмъртната си душа на Дявола и той му изпълняваше желанието почти мигновено! Поразен от жестокия реализъм на това прозрение, Касим изпусна слушалката, отстъпи назад и краката му опряха в ръба на пейката, която се намираше зад гърба му. Седна и дълго време остана неподвижен, с вперен в земята невиждащ поглед.

Независимо дали вярваше в силите на Отвъдното, или не — те ясно и недвусмислено му демонстрираха своята мощ. Беше извършил грях. Огромен грях! Разбира се, щеше да запази всичко това в тайна и нямаше да каже на никого, дори за успешното интервю нямаше да сподели, поне докато не вземеше американска виза и не дойдеше време да се качва на самолета. Прибра се в стаята си, махна официалния костюм, сложи си удобни, семпли дрехи и прекара остатъка от деня в джамията. Молеше се така, както само обречените могат да се молят за своята душа.

* * *

Американското посолство в Кайро се охраняваше като военна база. Още на входа Касим премина през детектор за метал, беше щателно обискиран от двама мускулести мъжаги и беше принуден да се раздели с ключовете и с химикалката, която носеше в джоба на сакото. Съпроводиха го към вътрешността на посолството.

Беше чакал няколко дни, за да дойде ред на неговия трицифрен номер, и сега трябваше да се съсредоточи максимално върху интервюто за виза. Нямаше време да се замисля над прекалените мерки за сигурност. Плътно охраняван заедно с останалите десетима кандидати, които пропуснаха наведнъж, той премина през зелените градини в двора на посолството и влезе в някакво антре, където имаше каса. Плати таксата от 50 долара за интервю и беше поканен да заеме мястото си в чакалнята. Щяха да го повикат пред една от четирите кабинки с бронирани стъкла, щом дойдеше неговият ред. „Добре, че пристигнах на време!“ — въздъхна Касим. „Ако бях изтървал тегленето на моя номер, сигурно щях да чакам още поне месец за интервю.“

Стотици хиляди египтяни даваха мило и драго да заминат за Америка. Пред посолството денонощно се виеха километрични опашки. Имаше всякакви кандидати — добре облечени бизнесмени, които търгуваха със САЩ, студенти, учещи в Америка, стажанти по международни програми като него и отчаяни кандидат-емигранти.

Касим трябваше на всяка цена да докаже пред служителите на посолството, че не е потенциален емигрант, а просто един най-обикновен студент, който отива да понатрупа стаж за едно лято и има намерение да се върне, за да продължи обучението и кариерата си в туристическата индустрия на Кайро. Ако получеше отказ, организаторите по програмата щяха да му върнат внесения депозит, американците винаги спазваха писмените договори, но мечтата му да замине за Америка пропадаше завинаги. Догодина завършваше и вратите на студентските програми щяха да бъдат затворени за него, а той чисто финансово не можеше да си позволи да протака образованието прекалено дълго, защото плащаше учебните такси и наемите за общежитието сам, като едва смогваше едновременно да ходи на лекции, да работи като екскурзовод, да взима всички изпити и да свързва двата края.

Някакъв чиновник любезно го подкани да заеме мястото си пред гише номер три. „Да бъде волята на Аллаха!“ — Касим произнесе кратка молитва наум и се насочи към кабинката с бронирано стъкло, зад което го очакваше служителка на посолството с дежурна усмивка на уста.

Той пъхна плика с документите в металното чекмедже под стъклото, плъзна го напред и търпеливо зачака да ги прегледат. Надяваше се да не е допуснал някоя правописна грешка или друга неточност в попълването на обемистите формуляри за виза.

— Добро утро, Сър, — започна служителката — значи кандидатствате като стажант по студентска програма за културен обмен, така ли?

— Да, така е.

— Разбирам. А защо искате да отидете в Америка?

Дланите на Касим се изпотиха. Той пое дълбоко дъх, издиша и бавно започна да изговаря добре заучените фрази. Стараеше се да не дава израз на вътрешното си безпокойство. Обясни, че като всеки млад човек, иска да опознае една много различна култура, да срещне студенти от цял свят и да сложи началото на нови приятелства, да се поучи от американския опит в туризма и да натрупа допълнително стаж в областта, в която иска да се развива тук — у дома.

— Не на последно място, — допълни той — международната програма за културен обмен е истинско предизвикателство за мен!

— Разбирам, — любезната усмивка не слизаше от лицето на служителката — имате ли някакви близки познати, роднини, членове на семейството, съученици или приятели в САЩ?

— Не, не познавам никого там, но се надявам като се върна да имам много нови приятели от цял свят! — той се ощипа по бедрото, за да млъкне, преди да е казал някоя глупост, която можеше да го провали.

— Говорите перфектен английски. Мислите ли, че това предимство ще Ви улесни по-лесно да се адаптирате в една чуждоезикова среда, каквато е американската?

— Благодаря Ви много! Изучавал съм езика старателно в продължение на години. Работата ми като екскурзовод дава допълнителни възможности да го практикувам всеки ден. Да, мисля, че английският е предимство.

Докато говореше, американката извади някакъв лист хартия, очерта в него кръг с химикал, прибави го към останалите документи в чекмеджето и го бутна обратно към Касим. Изражението на лицето й изведнъж се промени. Продължаваше да се усмихва, но някак ехидно и жестоко:

— Съжалявам Сър, но правилата на нашето посолство не ми дават право да ви издам студентска виза. Моля, опитайте отново, например догодина.

— Но защо? Къде сгреших? Какво не ми е като хората? Имам всички документи, работодателите ме очакват.

— Причините за отказа са описани в документа, който ви дадох. Желая ви приятен ден! Следващият, моля!

Касим не можеше да повярва на ушите си. Най-малко беше очаквал, че точно тук ще го спрат, след като премина успешно през всички процедури. Считаше интервюто за някаква формалност, беше подготвен за тези въпроси. „Какво, по дяволите става тук?!“ В листчето бяха отбелязани три причини за отказ на виза: 1) Недостатъчно документи 2) Потенциален емигрант и 3) Друга причина. „Любезната“ служителка беше отбелязала последния вариант като мотив за своя отказ.

— Вие американците сте тотални лицемери! Усмихвате се, гледате човека в очите и проваляте бъдещето му!

— Сър, не ме принуждавайте да повикам охраната! Моля, освободете мястото за следващия кандидат!

Без да чака второ предупреждение, Касим стана и със сълзи на очи се понесе към изхода. В главата му кънтяха думите на един от организаторите по програмата: „Възможно е да получите отказ, въпреки че това е малко вероятно. В такъв случай, ние ще възстановим вашия депозит, но не бива да забравяте, че Правителството контролира нас, а не ние — Правителството.“