Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Abhorsen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Абхорсен

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN 978-954-761-280-8

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма
Седмината

— Самет, какво си направил пък сега! — бяха първите думи, които излязоха от устата на Елимер. Ала тя ги опроверга с опит за прегръщане, който Сам трябваше да отблъсне.

— Нямам време за обяснения! — възкликна той и протегна напред окървавения Нехима. — Трябва ми малко от твоята кръв върху острието, а после трябва да отидеш да помогнеш на леля Лираел.

Елимер веднага се подчини. По-рано Сам би се изненадал от мигновеното съдействие на сестра си. Но Елимер не беше глупава, а високият огнен стълб зад хребета очевидно беше само началото на нещо ужасно и необичайно.

— Мамо! Татко! Толкова… толкова се радвам, че не сте мъртви! — извика Сам, когато сестра му хукна нататък, а от срязаната й длан още капеше кръв, докато Сабриел и Тъчстоун се изкатериха нагоре.

— Ние също — отвърна Тъчстоун, но без да губи повече време, протегна ръката си към него, за да направи разреза. В това време и Сабриел протегна своята, но с другата си ръка разроши косата на Сам.

— Имам сестра, или поне така ми казаха Клеър, както и нов бъдещ Абхорсен — каза тя, когато потъркаха дланите си в стоманата, а символите светнаха, усетили родствената връзка между кръвта и Хартата. — А ти си поел по друг, но не по-маловажен път. Надявам се, че си бил полезен на леля си?

— Да, струва ми се — отвърна Сам. Опитваше се да задържи в главата си цялото заклинание за изковаване и нямаше време за приказки. — Сега тя има нужда от помощ. Три защитни ромба!

Сабриел и Тъчстоун изчезнаха, преди Сам да е довършил изречението си. Двете Клеър стояха пред него с протегнати ръце. Сам безмълвно поряза леко дланите им и те също белязаха острието с кръвта си. Той почти не видя как го направиха, защото в главата му кръжаха многобройните символи на Хартата. Не усети и как го хванаха за лактите и го поведоха обратно по хълма. Не можеше да мисли за подобни баналности като вървенето. Беше потънал в Хартата, измъквайки оттам почти непознати символи. Хиляди и хиляди символи, които изпълваха главата му със светлина, пълзейки навън и навътре, докато се подреждаха в заклинание, което щеше да се слее с Нехима и седемте флейти, за да образуват оръжие, смъртоносно както за своя притежател, така и за неговата мишена.

По-нагоре по хребета също нямаше време за поздрави. Лираел просто издаваше заповеди, когато Елимер, Сабриел и Тъчстоун пристигнаха. Изпрати ги да помогнат при създаването на първите три символа от всеки защитен ромб, като изчакат с последния, докато всички влязат вътре и ромбовете могат да бъдат завършени. Поколеба се за кратко в нарежданията си, страхувайки се, че те ще се възпротивят, защото коя беше тя, та да издава заповеди на краля и Абхорсен? Ала те не го направиха, а бързо пристъпиха към задачите си и започнаха заедно да изграждаха ромбовете, за да пестят време, като всеки се зае с по един основен символ.

Лираел забеляза с облекчение, че майор Грийн също не беше оспорил заповедите й. Оцелелите от неговата рота бягаха презглава из долината, а здравите носеха ранените, пришпорвани от виковете му. Те подвикваха и към южняците, като им казваха да залегнат и да извърнат очи. Лираел се надяваше, че те ще ги послушат, макар че гледката на виещия се огнен стълб можеше да запраща в транс, а не само да ужасява.

Сам се олюляваше между Санар и Риел, които се усмихнаха на Лираел, щом го доведоха в центъра на образуващия се ромб. Лираел им се усмихна в отговор, кратка усмивка, която за миг я върна към думите на близначките в деня, когато напусна Глетчера. „Трябва да помниш, че със или без зрението, ти си Дъщеря на Клеър.“

Тя завърши най-външния ромб с един основен символ и влезе в следващия незавършен. Когато мина покрай него, Тъчстоун остави Северния символ да се спусне по меча му, за да завърши втория ромб зад гърба й. Той се усмихна на Лираел, когато двамата влязоха в третия и последен ромб и тя забеляза колко голяма е приликата между син и баща.

Сабриел завърши сама най-вътрешния ромб. Само за няколко минути те бяха издигнали магически защити с тройна сила. Лираел се надяваше, че ще бъдат достатъчни и че те ще оцелеят, за да направят необходимото. После я обзе моментна паника и се наложи бързо да преброи на пръсти, за да се увери, че разполагат с нужните седем души. Тя, Самет, Елимер, Сабриел, Тъчстоун, Санар, Риел. Това правеше седем, макар че не беше сигурна дали те са подходящата седморка.

Страните на ромба светеха в златисто, но бяха бледи в сравнение с ослепителната светлина на огнения стълб. Колкото и огромен да беше той, Лираел знаеше, че той е едва първата и най-малка проява на силата на Унищожителя. По-лошото предстоеше, при това скоро.

Сам коленичи над меча и панфлейтите, образувайки заклинанието си. Лираел се увери, че кучето и Могет са в безопасност в ромба и забеляза, че тялото на Ник също е вътре, което й се стори някак в реда на нещата. Освен това имаше и голям магарешки бодил, който я дразнеше и издаваше нейната прибързаност. Не беше имала време да мисли къде трябва да бъдат разположени ромбовете.

Известно време всички вътре, с изключение на Сам, бяха сковани и смутени, в това странно затишие преди предстоящото бедствие. После Сабриел пое Лираел в широка прегръдка и нежно я целуна по бузата.

— Значи ти си сестрата, която никога не съм подозирала, че имам — каза тя. — Щеше ми се да се бяхме срещнали по-рано и при по-благоприятни обстоятелства. Боя се, че ни затрупаха с много откровения, повече, отколкото би могъл да поеме изтерзаният ми мозък. Пътувахме с лодка, фургон, самолет и Хартиено крило, за да стигнем дотук, почти без почивка, а Клеър съвсем ненадейно видяха много неща. Казаха ми, че сме изправени пред велик дух от Началото и че ти си не само наследница на моята длъжност, но и възпоменател, и си видяла миналото, така както другите Клеър виждат бъдещето. Затова те моля, кажи ни — какво трябва да направим?

— Толкова се радвам, че всички сте тук сега — отвърна Лираел. Ужасно се изкушаваше просто да рухне по време на това кратко затишие, но не можеше. Всичко зависеше от нея. Всичко.

Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Унищожителя се готви за второто си проявление, от което се надявам… надявам се ромбовете да ни спасят. След това ще отслабне за кратко, и точно тогава трябва да отидем при Него, предпазвайки се от огньовете, които второто проявление ще остави след себе си. Ограничаващото заклинание, което ще използваме, е лесно и сега ще ви науча на него. Но най-напред всеки трябва да вземе звънец от мен… или от Абхорсен.

— Наричай ме Сабриел — изрече решително Сабриел. — Има ли значение кой звънец?

— Само едни ще ви се стори подходящ и ще проговори на кръвта ви. Всеки от нас ще заеме мястото на един от първоначалните Седем, защото те продължават да живеят в нашето родословие и в звънците — смотолеви Лираел, притеснена да дава нареждания на по-възрастните от нея. Отблизо Сабриел беше доста плашеща и й беше трудно да си припомня, че й е родна сестра, а не само почти легендарният ограничител на мъртвите. Ала Лираел не знаеше какво прави. Беше видяла в тъмното огледало как се е извършило ограничаването и как трябваше да се извърши отново и усещаше връзките между звънците и хората.

Макар че у Санар и Риел имаше нещо странно. Лираел ги погледна и сърцето й почти спря, когато осъзна, че като близначки, техните духове бяха взаимосвързани. Те можеха да направляват само един звънец с общи усилия. Щяха да бъдат само шест от нужните седем.

Тя стоеше вцепенена и ужасена, докато останалите пристъпваха и вземаха звънците си от Сабриел.

— Струва ми се, че Саранет е за мен — каза Сабриел, но остави звънеца в пояса. — Тъчстоун?

— За мен е Ранна — отвърна кралят. — Приспиващия ми се струва много подходящ с оглед на моето минало.

— Аз ще взема звънец от леля си, ако позволите — каза Елимер. — Дайръм, струва ми се.

Лираел механично подаде звънеца на своята племенница. Елимер много приличаше на Сабриел, носеше същата сдържана вътрешна сила. Но дори и в своята паника тя забеляза, че има усмивката на баща си.

— Ние двете заедно ще държим Мозраел — казаха едновременно Санар и Риел.

Лираел затвори очи. Помисли си, че може би не е преброила правилно. Ала усещаше кой трябва да вземе съответния звънец. Отново отвори очи и с треперещи ръце започна да разкопчава една каишка от пояса си.

— Сам ще вземе Белгер, а… аз ще направлявам Астарел и… и Кибет, за да запълним седморката.

— Хмф — излая кучето, като стана и някак смущаващо заизвива задната половина на тялото си. — Не Кибет. Аз ще представлявам себе си.

Ръката на Лираел си играеше с каишката, която заглушаваше Астарел и тя едва успя да спре жалния зов на звънеца, който щеше да запрати всички свои слушатели в смъртта.

— Но ти каза, че не си един от Седмината! — възмути се тя, макар отдавна да подозираше истината за кучето. Просто не искаше да го признае дори пред себе си, защото то беше най-добрият и най-старият й, а дълго време и единствен, приятел. Лираел не можеше да си представи Кибет като свой приятел.

— Излъгах — отвърна весело кучето. — Това е една от причините да съм Падналото куче. Освен това, аз съм само остатък от Кибет, по някакъв заобиколен, второстепенен начин. Не съм съвсем същият. Но ще се изправя срещу Унищожителя. Срещу Оранис, като един от вашата Седморка.

Когато кучето изрече името на Унищожителя, огненият стълб лумна още по-нависоко и проряза остатъците от буреносните облаци. Вече беше висок повече от миля и изпълваше цялото западно небе, а червената му светлина засенчваше жълтото сияние на слънцето.

Лираел понечи да каже нещо, но думите й заглъхнаха от внезапно появилите се сълзи. Не знаеше дали са израз на облекчение или мъка. Каквото и да се случеше занапред, тя знаеше, че нищо няма да е същото между нея и кучето.

Вместо да заговори, тя го почеса по главата. Само два пъти, като прокара пръсти из меката козина. После бързо изрече ограничаващото заклинание, като показа на всички символите и думите, които трябваше да изрекат.

— Сам изработва меча, който ще използвам, за да разгромя Унищожителя, след като го оковем — каза накрая Лираел. Поне се надяваше да е така и сякаш за да подсили надеждата си, добави: — Той е истински наследник на уменията на Създателите на Стената.

Тя посочи към мястото, където Сам се беше надвесил над Нехима, а ръцете му извършваха сложни жестове и имената на символите на Хартата се отронваха от устата му, докато дланите му преплитаха светещите символи в сложна нишка, която се спусна от въздуха и се разля върху голото острие.

— Колко време ще отнеме? — попита Елимер.

— Не зная — прошепна Лираел. После повтори по-силно. — Не зная.

Те стояха и чакаха, а тревожните секунди се проточваха в ужасяващи минути, докато Сам призоваваше своите символи на Хартата, а Оранис тътнеше зад хребета с напълно различните си заклинания. Лираел се улови, че поглежда към долината през няколко секунди, където по всичко личеше, че майор Грийн донякъде е успял да накара южняците да залегнат. После поглеждаше Сам, после — огъня на Унищожителя; а след това започваше всичко отначало, изпълнена с различни тревоги и страхове, накъдето и да се обърнеше.

Лираел знаеше, че южняците все още са твърде близо, макар че се намираха много по-ниско в долината отпреди. Сам не даваше признаци, че е близо до финала. Унищожителя ставаше по-висок и по-силен и Лираел разбра, че всеки момент ще възприеме второто си проявление, от което произлизаше името му.

Унищожителя.

Всички подскочиха, когато Сам изведнъж се изправи. И отново подскочиха, когато изрече седемте главни символа, един подир друг. От протегнатите му ръце към окървавения меч на Лираел и панфлейтите, които бе разпределил в отделни тръби, разположени по протежение на посребреното острие, потече река от разтопено злато и сребро.

Секунди по-късно Унищожителя блесна по-ярко и земята под краката им се разтресе.

— Извърнете очи и ги затворете! — изкрещя Лираел. Закри с ръка лицето си и се наведе, извърната към долината. Зад нея едно светещо сребърно кълбо — съединените полусфери — се издигна в небето върху огнения стълб. Устремявайки се нагоре, кълбото ставаше все по-ярко, докато стана по-ослепително от самото слънце. Няколко секунди кръжа високо във въздуха, сякаш изследваше земята, а после се скри от погледа.

Лираел изчака девет много дълги секунди с плътно затворени очи и лице, притиснато към ужасно мръсния й ръкав. Знаеше какво предстои, ала това не й помагаше.

Експлозията последва веднага след това — мощен, нажежен до бяло взрив, който унищожи всичко в долината на езерото. Дъскорезницата и жп линията се изпариха още в първия миг. Секунда по-късно езерото закипя и пресъхна, запращайки огромен, свистящ облак от свръхсгорещена пара в небето. Скалите се разтопиха, дърветата се превърнаха в пепел, а птиците и рибите просто изчезнаха. Гръмоотводите избухнаха под формата на разтопен метал, който изхвърча високо във въздуха, за да падне отново като смъртоносен дъжд.

Взривът напълно отсече върха на хребета, унищожавайки земята, скалите, гръмоотводите, дърветата и всичко останало. Всички запалими остатъци горяха, а секунди по-късно бяха угасени от вятъра и парата.

Най-крайният защитен ромб пое остатъка от взрива, след като предпазващата пръст на хълма беше унищожена. Магическата защита проблесна за миг, а после изчезна.

Вторият ромб бе връхлетян от горещия вятър и парата, които можеха да отделят плътта от костите. Той удържа само секунди и също поддаде.

Третият и последен ромб издържа повече от минута, отблъсквайки град от камъни, разтопен метал и отломки. После и той се разпадна, но не и преди най-лошото да отмине. Когато ромбът се развали, вътре нахлу горещ — но поносим — вятър, който заля Седмината, коленичили на земята с все още затворени очи, разтърсени телом и духом.

Над тях се издигна огромен облак от прах, пепел, пара и останки, който се издигна на стотици метри и се разстла като отровна гъба, покрила всичко в сянката си.

Лираел се съвзе първа. Отвори очи и видя, че наоколо се сипе пепел, подобно на черен сняг, а тяхното малко, ромбовидно късче невредима пръст беше остров в една пустош без капчица цвят под небето, наподобяващо облачна нощ, без следа от слънце. Ала ужасът можеше да бъде и по-голям. Тя вече го беше видяла в миналото и мислите й бяха напълно заети, препускайки напред към онова, което трябваше да направят. Което тя трябваше да направи.

— Пазете се от горещината! — извика, когато другите бавно, се изправиха и се огледаха наоколо, а в очите им се четеше шок и ужас. Тя бързо призова символи за защита и ги остави да потекат от съзнанието й към кожата и дрехите. После потърси оръжието, което се надяваше Сам да е направил.

Той го държеше за острието и изглеждаше озадачен, сякаш не беше сигурен в произведението си.

Подаде го на Лираел и тя хвана дръжката, обзета от страх. Това вече не беше Нехима и мечът не беше същият. Беше по-дълъг отпреди, с много по-широко острие, а зеленият камък от ефеса липсваше. Символите на Хартата пълзяха из целия метал, който имаше сребристочервен отблясък, сякаш беше потопен в някакво странно олио. Екзекуторски меч, помисли си Лираел. Надписът върху острието изглеждаше същият. Или не? Не помнеше точно. Сега пишеше само: „Помни Нехима“.

— Това ли е? — попита Сам. Беше пребледнял от ужас. Погледна покрай нея към долината, но не успя да види и следа от южняците или майор Грийн и неговите хора. Имаше твърде много прах и малко светлина. Ала той не успя и да чуе нищо. Никакви писъци или викове за помощ, и се боеше от най-лошото. — Направих, каквото каза.

— Да — изрече дрезгаво Лираел с пресъхнало гърло. Мечът тежеше в ръката й и още повече на сърцето й. Когато… ако… приковяха Оранис, тя щеше да го използва, за да го раздели на две, защото нямаше ограничаващо заклинание, което да задържи дълго Унищожителя, ако остане цял. Това оръжие можеше да унищожи Оранис, но само с цената на живота на своя притежател.

Нейния живот.

— Всички ли имат звънци? — побърза да попита тя, за да разсее мислите си. — Сабриел, моля те, дай Белгер на Сам и му кажи ограничаващото заклинание.

Без да изчака отговор, тя ги поведе из опустошения хребет през огньовете и разрушения склон, ямите от пепел и изстиващия метал. Надолу, към бреговете на пресъхналото езеро, където Унищожителя си отдъхваше за кратко преди третото си проявление, което щеше да отприщи още по-мощни разрушителни сили.

Следваше я мрачна група, всеки със звънец в ръка, докато отново и отново повтаряха наум ограничаващото заклинание, на което ги беше научила Лираел.

Щом наближиха, зловонието на Свободната магия надделя над дима, докато острата миризма проряза дробовете им и ги връхлетяха пристъпи на гадене. Тя сякаш разяждаше костите им, но Лираел не пожела да забави ход заради болката или гаденето и останалите я следваха, борейки се със стомашния сок в гърлата си и спазмите, които разяждаха вътрешностите им.

Парата се беше спуснала като мъгла и облаците в небето бяха спуснали почти нощен мрак, така че Лираел можеше да се довери само на инстинкта си. Избираше пътя, който й се струваше най-лош, сигурна, че той ще ги доведе до сферата, която беше сърцето на Унищожителя. Знаеше, че ако се забавят и опитат да изберат път с по-традиционни средства, скоро щяха да видят още един огнен стълб, сигнал, който само щеше да предизвести провала им.

После, съвсем ненадейно, Лираел видя сферата с течен огън, която представляваше настоящото проявление на Унищожителя. Тя беше надвиснала във въздуха отпред, а тъмните течения се редуваха с огнени езици върху гладката й, блестяща повърхност.

— Образувайте кръг около него — нареди Лираел, а гласът й беше немощен и тих в тази бездна на разрухата, сред мрака и мъглата. Извади Астарел с лявата си ръка и потрепна от болката. В цялата суматоха беше забравила за удара на Хедж. Все още нямаше време да се погрижи за него, но после й хрумна, че скоро това ще е без значение. Положи меча на дясното си рамо, готов за нападение.

Нейните спътници — нейното семейство, старо и ново, с болка осъзна Лираел — мълчаливо се разпръснаха, за да образуват кръг около сферата от огън и мрак. Едва тогава тя си даде сметка, че откакто настъпи разрухата, не е виждала Могет, макар че и той беше в защитните ромбове. Сега също не го виждаше и в сърцето й се породи нов страх.

Кръгът беше завършен. Всички гледаха в Лираел. Тя пое дълбоко въздух и се прокашля, а разяждащата Свободна магия дразнеше гърлото й. И преди да се съвземе и да започне заклинанието, сферата започна да се разширява, а от нея изскочиха червени пламъци, които плъзнаха към кръга на Седмината, подобно на хиляди дълги езици, стремящи се да вкусят плътта им.

Докато пламъците се виеха, Оранис проговори.