Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Abhorsen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Абхорсен

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN 978-954-761-280-8

История

  1. — Добавяне

Глава двадесета
Началото на края

Зазоряваше се, когато двигателите отново започнаха да се давят и трещят, а после внезапно угаснаха. Лейтенант Тиндал изруга, когато червеният му пастел се подхлъзна и точката, която рисуваше върху картата се превърна в линия, която той превърна в кръст. Кръстът беше отбелязан върху гъсто разположените контурни линии, маркиращи наклонения терен към Форвейл, широка долина, разделяна от езерото Форуин и другото езеро с дълъг и нисък хребет.

Лираел беше заспала отново, докато камионите пътуваха в нощта. Беше пропуснала малките драми, изпълнили часовете, докато машините бързаха напред, без да спират за нищо, а шофьорите ги пришпорваха много повече, отколкото позволяваше здравият разум.

Но късметът беше на тяхна страна, или пък те го бяха предизвикали, и нямаше сериозни инциденти. Преживяха доста дребни сблъсъци, ожулвания и страхове, но не и нещо по-сериозно.

Лираел беше пропуснала и дезертьорството през нощта. Всеки път, щом камионите намаляваха, за да вземат някой остър завой, или бяха принудени да спрат, преди да запълзят из някой разбит участък от второкласен път, войниците, които не можеха да понесат перспективата за нови срещи с мъртвите скачаха от тях и изчезваха в мрака. На тръгване от Границата ротата наброяваше повече от сто мъже. До пристигането им във Форвейл бяха останали едва седемдесет и трима.

— Слезте от камионите! Бързо!

Виковете на старшината на ротата събудиха Лираел. Тя скочи рязко, едната й ръка вече тършуваше за звънеца, а другата беше върху Нехима. Сам реагира по подобен начин. Дезориентиран и уплашен, той се запрепъва към задния капак, точно зад Падналото куче, което изскочи миг по-късно.

— Пет минути почивка! Пет минути! Свършете си работата, без да се бавите! Без сплетни!

Лираел слезе от камиона, прозя се и потърка очи. Все още беше сумрачно, а на източното небе зад хребета нямаше и следа от слънце. По-голямата част от небето започваше да синее, с изключение на един недалечен участък, който беше тъмен и застрашителен. Лираел го зърна с крайчеца на окото си, извърна се бързо и най-големите й страхове се сбъднаха. Сред облаците проблесна светкавица. Много светкавици, повече откогато и да било, които поразяваха по-обширен район. Цялата местност зад хребета.

— Форуин Мил и езерото — каза майор Грийн. — Те се намират зад хребета. Какво, по…

Всички бяха вперили очи в мястото. Сега Грийн сочеше долината, разположена помежду им. Тя представляваше тучна, зелена земеделска земя, разделена с телени огради на симетрични ниви от по пет акра. На някои от нивите пасяха овце. Ала в южния й край имаше движещо се синьо множество. Хиляди хора, огромна тълпа от южняци със сини забрадки и шапки, предприели внушително преселение из цялата долина.

Грийн и Тиндал светкавично грабнаха биноклите. Но Лираел нямаше нужда от бинокъл, за да разбере накъде се движи тълпата. Водещите групи вече завиваха на запад, към хребета, зад който се намираше Форуин Мил. Към Инкубатора за светкавици, където, съдейки по вида на бурята, полусферите вече бяха заели местата си.

— Трябва да ги спрем! — каза Сам, сочейки южняците.

— По-важно е да предотвратим съединяването на полусферите — каза Лираел. Поколеба се за миг, без да е сигурна какво да каже или направи. Единственият възможен път изглеждаше очевиден. Трябваше да се изкачат на западния хребет, за да видят какво се случва зад него, а това означаваше да прекосят долината по най-бързия начин. — Трябва да се качим на онзи хребет! Хайде!

Тя тръгна по пътя към долината, като в началото тичаше бавно, но постепенно увеличи скоростта. Кучето бягаше до нея, изплезило език. Сам ги последва след половин минута, понесъл Могет на раменете си. Майор Грийн и лейтенант Тиндал бяха по-бавни, но не след дълго и двамата гръмогласно издаваха заповеди, а войниците бягаха откъм канавката край пътя и се строяваха.

Пътят беше по-скоро пътека, но след спускането си по хълма поемаше направо през нивите, пресичаше потока в центъра на долината по един бетонен брод или паднал мост и после продължаваше по билото на хребета.

Лираел бягаше както никога досега. Самотна фигура, която прегази брода и се озова пред южняците. Щом се приближи, видя, че те се движат във фамилни групи, често съставени от много поколения. Имаше стотици фамилии. Баби и дядовци, родители, деца, бебета. Лицата на всички имаха един и същ уплашен вид, и почти всеки от тях, независимо от възрастта си, се беше натоварил с куфари, чанти и малки вързопчета. Някои притежаваха странни вещи, малки машини и метални предмети, които Лираел не познаваше, но Сам разпозна като шевни машини, фонографи и пишещи машини. Странно, но почти всички възрастни държаха и малки хартиени листчета.

— Не бива да допускаме да прекосят хребета — каза кучето, когато Лираел намали темпото, за да ги огледа. — Но ние не трябва да спираме. Боя се, че светкавиците се увеличават.

Лираел спря за миг и се обърна. Сам беше на около петдесет метра по-назад и бягаше със сурова решителност.

— Сам! — извика Лираел. Посочи южняците, които започваха да завиват към хребета. Някои от по-младите мъже вече се катереха по склона. — Спри ги! Аз продължавам нататък!

Лираел побягна отново, пренебрегвайки острата болка от бодежа, който започваше да я мъчи отстрани. С всяка измината крачка й се струваше, че светкавиците зад хребета се увеличават, а гръмотевиците стават все по-силни и падат все по-начесто. Тя излезе от пътя и започна да криволичи по една висока скала, която водеше към хребета. За да си помага, се хващаше за камъните и клоните на белокорите дървета, осеяли склона.

Докато се катереше, усещаше присъствието на мъртви зад хребета. Най-напред бяха не повече от двайсет, но по-нагоре се появиха поне още дузина. Очевидно Хедж призоваваше духове от смъртта. Навярно някъде беше открил източник на трупове. Според Лираел не бяха призрачни ръце, защото беше нужно повече време да подготвиш един дух за живота, ако няма плът, която да го подслони. Поне се предполагаше, че отнема повече време. Тя се боеше, че няма представа на какво е способен Хедж.

После, без никакво предупреждение, се озова на върха на хребета и вече нямаше белокори дървета, нито големи камъни. Виждаше ясно голия западен склон към сините води на езерото. Склонът беше напълно прочистен, сякаш пометен от огън или гигантска метла, оставила само набраздена кафява пръст. Ала тази пръст беше родила необичайна реколта. Тънки метални прътове, два пъти по-високи от Лираел. Бяха стотици, наредени през метър и осемдесет, а в основата си свързани с дебели черни кабели, които криволичеха по склона към порутена каменна постройка без покрив. Успоредни метални жици, положени върху множество къси дървени греди образуваха нещо като релси. Те вървяха по земята и потъваха в сградата, и след двайсет метра спираха рязко от двете й страни. Върху релсите имаше два плоскодънни вагона с метални колела, по един във всеки край. Лираел инстинктивно разбра, че са предназначени за полусферите. Щяха да ги натоварят във вагоните и по някакъв начин да ги съединят посредством силата на гръмотевичната буря.

Проблесна светкавица, сякаш да потвърди мислите й. Разклони се и обхвана целия кей, толкова ярка, че се наложи Лираел да заслони очите си с ръка. Знаеше какво ще види там, защото усещаше миризмата на сгорещен метал, острата миризма на Свободна магия. Прилоша й и беше благодарна, че не бе яла нищо от часове.

Една от сребърните полусфери вече беше на кея. Тя проблесна в синьо, когато светкавицата я порази. Другата полусфера се намираше в един кораб в езерото. Макар че повечето светкавици падаха върху полусферите, Лираел видя, че те се разпростират и по склона и много от тях улучват високите прътове. Това бяха гръмоотводи, онези хиляда гръмоотвода, които заедно образуваха Инкубатора за светкавици на Никълъс.

Сякаш черните облаци на небето не стигаха, а и над езерото започваше да се вие мъгла. Лираел усещаше, че това е магическа мъгла, изградена от истинска вода, така че щеше да бъде много по-трудно да я прогони или разсее. Долавяше действието на Свободната магия в нея и нейния източник. Хедж беше някъде долу на кея. С него имаше мъртви, които преместваха първата полусфера, и още мъртви в различните малки постройки около кея. Лираел усещаше как се движат наоколо, а Хедж стоеше в центъра на цялата активност. Чувстваше се като муха на ръба на паяжина, долавяща движението на огромния паяк-майка в центъра и многото й отрочета из цялата паяжина.

Лираел извади Нехима и след моментно колебание ръката й се спусна към Астарел. Печалният. Всички, които го чуеха, щяха да бъдат запратени в смъртта, включително и Лираел. Ако успееше да се приближи достатъчно, можеше да изпрати Хедж и всички мъртви много, много далече. Най-вероятно поне Хедж щеше да успее да се върне в живота, но шансът и Лираел да го направи беше малък, а това щеше да й отнеме ценно време.

Ала щом понечи да измъкне звънеца от пояса, кучето подскочи към нея и блъсна ръката й с нос.

— Не, господарке — каза то. — Астарел не може сам да победи тук. Закъснели сме твърде много, за да попречим на съединяването на полусферите.

— Сам, войниците… — каза Лираел. — Ако нападнем незабавно…

— Струва ми се, че няма да можем да прекосим лесно този Инкубатор за светкавици — каза кучето, поклащайки глава. — Силата на Унищожителя тук не е толкова ограничена, а самият той насочва светкавиците. Освен това мъртвите тук са предвождани от Хедж, а не от Клор.

— Но ако полусферите се съединят… — прошепна Лираел на самата себе си. После преглътна и каза: — Време е, нали?

— Да — каза кучето. — Но не тук. Хедж сигурно ни е забелязал, както и ние него. Засега вниманието му е насочено към полусферите, но не мисля, че ще измине много време, преди да им нареди да нападнат.

Лираел се обърна, за да слезе обратно по източния склон на хребета, после се спря и погледна назад.

— Ами Никълъс? Какво ще стане с него?

— Вече не можем да му помогнем — отвърна тъжно кучето. — Когато полусферите се съединят, фрагментът в тялото му ще избухне откъм сърцето, за да стане част от общото цяло. Но той няма да разбере нищо. Краят ще настъпи бързо, макар да се боя, че Хедж ще плени духа му.

— Горкият Ник — каза Лираел. — Изобщо не биваше да го пускам.

— Нямаше избор — каза кучето. Побутна Лираел зад коляното, изгарящо от желание да я накара да се размърда. — Трябва да побързаме!

Лираел кимна и се обърна, за да се върне обратно по склона. Докато бързаше надолу, като се подхлъзваше и едва не падаше в по-стръмните участъци, тя си мислеше за Никълъс, а след това и за всички останали, в това число и за себе си. Може би неговият път беше най-лек. Все пак той вероятно щеше да бъде просто първият умрял, при това в неведение. Всички останали щяха твърде добре да осъзнаят своята участ, и навярно щяха да свършат като роби на Хедж.

Лираел беше изминала половината път, когато долината бе огласена от един невероятно силен, гърмящ глас. За миг изпадна в шок, преди да разбере, че това е Сам, чийто говор беше многократно усилен от магията на Хартата. Той стоеше върху голям камък едва на стотина метра надолу по скалата, обвил ръце около устата си, с пламтящи от заклинанието пръсти.

— Южняци! Приятели! Не преминавайте отвъд западния хребет! Там ви очаква само смърт! Не вярвайте на листовките в ръцете си — в тях има само лъжи! Аз съм принц Самет от Старото кралство и обещавам да дам земя и стопанство на всеки от вас, който остане в долината! Ако останете в долината, ще получите ферми и земя отвъд Стената!

Сам повтори посланието си, когато Лираел спря запъхтяна до неговия камък. Отдолу хората на майор Грийн се бяха подредили в дълга редица по дъното на хребета. Южняците се бяха събрали зад тази редица, припокривайки я в продължение на неколкостотин метра в южния край. Повечето от тях бяха спрели да чуят Сам, но неколцина продължаваха да изкачват хребета.

Сам замълча и скочи на земята.

— Най-доброто, което мога да направя — каза загрижено. — Може би ще спре някои от тях. Ако изобщо са разбрали какво говоря.

— Не можем да направим нищо повече — каза майор Грийн. — Не можем да застреляме тези нещастници, а те ще ни надвият, ако опитаме да ги спрем само с щикове. Ще ми се да поговоря с полицаите, които е трябвало да…

— Едната полусфера вече е на брега, а другата е близо до нея — прекъсна го Лираел, а новината й незабавно привлече вниманието. — Хедж е там, образува мъгла и създава още много мъртви. И Инкубаторът за светкавици започва да действа, а Унищожителя призовава и насочва светкавиците.

— Най-добре да атакуваме незабавно — каза майор Грийн. Пое въздух, за да извика, но Лираел го прекъсна отново.

— Не — каза тя. — Не можем да минем през Инкубатора за светкавици, а има и твърде много мъртви. Вече не можем да попречим на съединяването на полусферите.

— Но това е… това означава, че сме изгубени — каза Сам. — Всичко. Унищожителя…

— Не — отсече Лираел. — Ще вляза в смъртта, за да използвам Тъмното огледало. Унищожителя е бил прикован и разгромен в Началото. Щом разбера как се е случило, можем да го направим отново. Но ще трябва да пазите тялото ми, докато се върна, а Хедж със сигурност ще ни нападне.

Докато говореше, Лираел се взираше решително в очите на Сам, а после в тези на майор Грийн и на двамата лейтенанти Тиндал и Готли. Надяваше се, че така черпи увереност. Трябваше да повярва, че отговорът се крие в смъртта, в миналото. Някаква тайна, която щеше да им помогне да победят Оранис.

— Кучето ще дойде с мен — каза тя. — Къде е Могет?

— Тук! — каза един глас в краката й. Лираел погледна надолу и видя Могет да облизва втората празна консерва от сардини в сянката на камъка.

— Реших, че няма да е зле да ги изяде — каза тихо Сам и сви рамене.

— Могет! Трябва да помагаш по всякакъв начин — нареди Лираел.

— По всякакъв начин — потвърди Могет с лукава усмивка. Думите му прозвучаха почти като въпрос.

Лираел се огледа, после отиде в средата на един кръг от обрасли с лишеи камъни, където скалата леко се извисяваше, преди да се спусне надолу към хребета. Увери се, че тъмното огледало е в кесията на колана й. После извади Нехима и Саранет. Този път държеше звънеца за дръжката, право надолу. Така по-лесно би могъл да звънне случайно, но и по-бързо можеше да влезе в употреба.

— Ще вляза в смъртта оттук — каза. — Разчитам на теб да ме пазиш. Ще се върна колкото мога по-скоро.

— Искаш ли да те придружа? — попита Сам. Извади панфлейтите и стисна дръжката на меча си. Лираел разбра, че говори сериозно.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че и тук ще бъдеш достатъчно зает. Хедж няма да ни остави необезпокоявани на прага си. Не усещаш ли, че мъртвите се движат? Съвсем скоро ще ни нападнат, а някой трябва да пази живото ми тяло, докато съм в смъртта. Поверявам ти тази отговорност, принц Самет. Ако имаш време, направи защитен ромб.

Сам кимна сериозно и каза:

— Да, лельо Лираел.

— Лельо? — попита лейтенант Тиндал, но Лираел едва го чу. Тя клекна предпазливо и прегърна Падналото куче, борейки се с ужасното предчувствие, че това може да е последният път, в който усеща меката кучешка козина до живата си буза.

— Дори и да разбера как Седмината са приковали Унищожителя, как ще го направим ние? — прошепна тя в ухото на кучето много тихо, за да не я чуят останалите. — Как?

Падналото куче я погледна с тъжните си кафяви очи, но не отговори. Лираел отвърна на погледа му, а после се усмихна с печална, сладко-горчива усмивка.

— Извървяхме дълъг път от Глетчера, нали така? — каза тя. — Сега ще отидем още по-далече.

Изправи се и се пресегна към смъртта. Докато студът се просмукваше в костите й, тя чу как Сам каза нещо, а после и далечен вик. Ала звуците избледняха, както и светлината на деня. Вдигнала меча си, Лираел премина в смъртта, а вярното й куче я следваше по петите.

Усещането за смърт у Сам трепна. Дъхът на Лираел образуваше пара, а устата и носът й се покриха със скреж. Падналото куче до нея пристъпи напред и изчезна, а след него за миг остана силует от златиста светлина, който постепенно избледня.

— Ник! Какво ще стане с Ник? — извика внезапно Сам. Удари се по главата и изруга. — Трябваше да попитам!

— Движение по хребета! — извика някой и всички се заеха с трескава дейност. Тиндал и Готли хукнаха към взводовете си, а майор Грийн издаваше заповеди на висок глас. Южняците, които бяха седнали да изслушат Сам, станаха. Някои от тях започнаха да се катерят по хълма; после цялата тълпа се понесе устремено напред.

В това време светкавиците зад хребета изведнъж се увеличиха, а гръмотевиците кънтяха по-силно и по-начесто.

— Ще наредя на ротата да сгъсти редиците — провикна се Грийн. — Ще изградим цялостна защита тук.

Сам кимна. Усещаше как мъртвите се движат зад хребета. Петдесет или шейсет мъртви ръце идваха към тях.

— Насам идват мъртви — каза той. Погледна към хребета, а после към Лираел и южняците зад нея. Всички те започваха да пристъпват напред, към хребета, а не по-навътре в долината. Войниците вече бягаха към скалата, сгъстявайки строя. Нищо не стоеше между южняците и тяхната гибел.

— По дяволите! — изруга Грийн. — Мислех, че си ги спрял!

— Ще говоря с тях! — заяви Сам, взел мигновено решение. Мъртвите се намираха най-малко на пет минути от тях, а по-рано Лираел му беше възложила да спре южняците. Тя нямаше да бъде в опасност, ако побързаше. — Ще се върна след няколко минути. Майор Грийн, не оставяйте Лираел! Могет, пази я!

При тези думи той хукна към група южняци, които беше видял по-рано, но не ги беше отчел като особено важни допреди миг, когато внезапно му хрумна нещо. Групата беше предвождана от стар матриарх, белокоса и много по-добре облечена жена от всички наоколо. Освен това я подкрепяха няколко по-млади мъже и жени. Това беше единствената група, която очевидно не беше семейство, без деца и багаж. Матриархът беше водачът, реши Сам. Поне това знаеше за южняците. Някой, който би могъл да обърне човешкия поток.

Само ако можеше да я убеди през следващите няколко минути. Когато мъртвите атакуваха, можеше да се случи какво ли не. Южняците щяха да изпаднат в паника, много от тях щяха да хукнат в погрешната посока и да бъдат стъпкани. Или пък можеха да откажат да повярват на очите си и сляпо да продължат по хребета, водени от оптимизма и надеждата, че най-сетне ще намерят място, което да нарекат свой дом.