Франсис Скот Фицджералд
Изгубеното десетилетие

В редакцията на политическия седмичник идваха всякакви хора и Орисън Браун влизаше в най-различни отношения с тях. В свободните си часове той бе „един от редакторите“, но в работно време беше просто къдрокос мъж, който преди една година е бил редактор на дартмутския „Джак-О-Лантърн“, а понастоящем се чувстваше доста благодарен да се занимава с непривлекателните задачи в редакцията — от оправяне на нечетливи ръкописи до влизане в ролята на момче за всичко без съответното назначение.

Той забеляза мъжа, когато влезе в редакторския кабинет — беше блед и висок четирийсетгодишен човек с руса коса като на статуя и маниери, които не бяха нито срамежливи, нито плахи, нито като на монах чужди за този свят, но в тях имаше нещо и от трите вида. Името върху визитната картичка, Луи Тримбъл, будеше някакъв смътен спомен, но след като нямаше с какво друго да се залови, Орисън не се замисли върху него — докато електрическият звънец на бюрото му не се обади и от предишен опит му стана ясно, че мистър Тримбъл ще бъде първото му ястие от обяда.

— Мистър Тримбъл, мистър Браун — каза източника на всички финанси за обяд. — Орисън, мистър Тримбъл е отсъствал доста дълго време. Или на него поне му се струва, че е било дълго — почти дванайсет години. Някои хора биха се смятали щастливи, ако можеха да пропуснат последното десетилетие.

— Така е — съгласи се Орисън.

— Днес не мога да дойда на обяд — продължи шефът му. — Заведи го във „Воазен“ или в „21“, или където пожелае. Мистър Тримбъл смята, че има доста неща, които не е виждал.

Тримбъл учтиво се възпротиви:

— О, аз мога да се оправя.

— Зная, старче. Никой не познава този град така, както ти го познаваше някога, и ако Браун се опита да ти обяснява за самодвижещите се коли, просто ми го прати обратно. А ти самият ще се върнеш до четири, нали?

Орисън си взе шапката.

— Отсъствали сте десет години? — попита той, докато слизаха с асансьора.

— Бяха започнали строежа на Емпайър Стейт Билдинг — каза Тримбъл. — Това какво ще рече?

— Около 1928-а. Но както каза шефът, имали сте късмет да си спестите доста неща. — И като един вид сондаж додаде: — Сигурно сте имали по-интересни неща за разглеждане.

— Не бих казал.

Двамата излязоха на улицата и начинът, по който лицето на Тримбъл се стегна при рева на превозните средства, накара Орисън още веднъж да се опита да отгатне.

— Били сте вън от цивилизацията?

— В известен смисъл.

Думите му бяха доста грижливо претеглени и Орисън реши, че този човек няма да проговори, освен ако сам не пожелае — и в същия миг се зачуди дали не е прекарал трийсетте години в някой затвор или лудница.

— Това е прословутият ресторант „21“ — каза той. — Смятате ли, че бихте предпочели да обядвате някъде другаде?

Тримбъл се спря и внимателно се загледа в сградата от кафяв камък.

— Помня кога името „21“ стана известно — каза той, — горе-долу същата година, когато и името „Мориарти“. — След което продължи почти извинително: — Мислех си, че бихме могли да повървим около пет минути по Пето Авеню и да хапнем някъде, където стигнем. В някое заведение, в което можем да погледаме млади хора.

Орисън му хвърли бърз поглед и отново си помисли за съдилища, сиви стени и решетки; почуди се дали в задълженията му не влизаше и да запознае мистър Тримбъл с някои отзивчиви момичета. Но мистър Тримбъл нямаше това предвид — лицето му изразяваше предимно абсолютно и всепоглъщащо любопитство и Орисън се опита да свърже името му с укриването на адмирал Бърд на Южния полюс или пък с летците, които бяха изчезнали в джунглите на Бразилия. Той беше, или е бил, не съвсем случаен човек — това беше очевидно. Единствените определени неща обаче, които говореха за средата, в която е живял — а на Орисън те не обясняваха нищо, — бяха селяшкото му благоговение пред светофарите и предпочитанието да се движи по тротоара от страната на магазините, а не откъм улицата. На едно място той спря и се загледа във витрината на някакъв магазин за мъжка мода.

— Копринени вратовръзки — каза той. — Не съм виждал ни една, откакто завърших колежа.

— Къде сте учили?

— В Технологичния на Масачузетс.

— Голям институт.

— Другата седмица смятам да отида да го разгледам. Хайде да хапнем нейде тук… — намираха се на една от улиците с номер над петдесет и пет — изберете вие.

Точно зад ъгъла имаше хубав ресторант с малък сенник.

— Какво ви се разглежда най-много? — попита го Орисън, когато седнаха вътре.

Тримбъл се замисли.

— Ами… тиловете на хората — предложи той. — Вратовете им — начинът, по който главите им са съединени с телата… Иска ми се да чуя какво казват на баща си тези две момиченца. Не точно какво казват, а дали думите им се леят, или заглъхват, и да гледам как устните им се затварят, когато млъкват. Просто въпрос на ритъм — през 1928-а Коул Портър се върна в Щатите, защото бе почувствал, че са се появили някакви нови ритми.

Орисън вече бе сигурен, че е попаднал на вярната нишка, но прояви любезна тактичност, като не се остави да бъде подведен дори и на милиметър от нея — даже потисна внезапното си желание да съобщи, че същата вечер в Карнеги Хол има великолепен концерт.

— Лъжиците — каза Тримбъл, — толкова са леки. Миниатюрна купичка с прикрепена за нея пръчица. Погледът на този келнер. Някога го познавах, но той не си спомня за мен.

Но като тръгнаха да излизат от ресторанта, същият този келнер изгледа Тримбъл доста озадачено и сякаш почти го разпозна. Когато вече бяха навън, Орисън се разсмя:

— След десет години се забравя.

— О, аз обядвах веднъж тук през май миналата година… — Той млъкна внезапно.

Всичко беше някак много шантаво, реши Орисън и изведнъж влезе в ролята на екскурзовод.

— Оттук има чудесен изглед към Рокефелър Сентър — той го посочи въодушевено, — към Крайслър Билдинг и към Армистед Билдинг — бащата на всички съвременни сгради.

— Армистед Билдинг. — Тримбъл кимна покорно. — Да, аз съм я конструирал.

Орисън поклати весело глава — той бе свикнал да излиза с всякакви хора. Думите му обаче, че е бил в ресторанта през май миналата година…

Той се спря пред месинговата табелка, вградена в крайъгълния камък на сградата. На нея пишеше:

Тримбъл кимна.

— Същата година обаче ме прибраха пиян — мъртво пиян. Тъй че досега не съм я виждал.

— Ооо! — Орисън се поколеба. — Искате ли да влезете сега?

— Влизал съм — много пъти. Но никога не я бях виждал. А сега не е това, което бих искал да видя. Никога вече няма да мога да я видя. Просто искам да гледам хората как минават и материите, от които са направени дрехите, обувките и шапките им. А също и очите, и ръцете им. Имате ли нещо против да си стиснем ръцете?

— Разбира се, че не, сър.

— Благодаря. Благодаря. Много мило от ваша страна. Предполагам, че ви изглежда странно, но хората ще си помислят, че се сбогуваме. Аз ще продължа по-нататък по улицата, тъй че наистина ще се разделим. Кажете в службата си, че ще се върна в четири.

Когато той тръгна, Орисън погледна след него, като почти очакваше да види, че влиза в някой бар. Но у него нямаше нищо, което да подсказва или да бе подсказало алкохол.

„Божичко! — каза си той. — Пиян в продължение на десет години.“

Изведнъж той заопипва плата на собственото си палто, след което протегна ръка и натисна с палец гранита на сградата до себе си.