Франсис Скот Фицджералд
Две бивши знаменитости

Фил Мейсдън, някога звезда на звездите, и Пат Хоби, сценарист, се бяха блъснали на булевард Сънсет недалеч от хотел „Бевърли Хилс“. Беше пет часът сутринта и във въздуха се разнасяха алкохолни пари, докато двамата спореха, а сержант Гаспър ги отвеждаше в полицейския участък. Пат Хоби, четирийсет и девет годишен мъж, налиташе на бой несъмнено защото Фил Мейсдън не искаше да признае, че са стари познати.

Без да иска, той удари сержант Гаспър, който се ядоса толкова много, че го тикна зад решетките, докато чакаха да пристигне капитанът.

Хронологично Фил Мейсдън стоеше между Юджин О’Брайън^[1] и Робърт Тейлър^[2]. Той все още беше хубав мъж, неотдавна прехвърлил петдесетте, и от великите си дни бе спестил достатъчно за едно ранчо в долината Сан Фернандо — там отпочиваше, обграден с почести и веселие и със същите цели в живота като някой военен кораб.

С Пат Хоби животът се бе разпоредил по различен начин. След двайсет и една години в индустрията, писателството и публицистиката произшествието го завари с кола, производство от 1933 година, която в последно време бе собственост на Норт Холиуд Файнанс енд Лоун Къмпани. А в миналото, през 1928-а, бе стигнал до положение, когато се канеше да си купува частен плувен басейн.

Той гледаше кръвнишки от клетката си, като продължаваше да негодува срещу отказа на Мейсдън да признае, че изобщо са се срещали.

— Сигурно не си спомняш и Колман — каза той със сарказъм. — Нито Кони Талмидж, нито Бил Коркър, нито Алън Дуон.

Мейсдън запали цигара с онази навременност, характерна за немия екран, която си оставаше ненадмината, и предложи една на сержант Гаспър.

— Не бих ли могъл да дойда утре? — попита той. — Трябва да упражнявам един кон…

— Съжалявам, мистър Мейсдън — отвърна му ченгето искрено, тъй като артистът му бе любимец от едно време. — Капитанът трябва да пристигне всеки миг. След това вас няма да ви задържаме.

— Това е само една формалност — обади се Пат зад решетката.

— М-да, това е само… — Сержант Гаспър изгледа сърдито Пат. — За вас може изобщо да не е формалност. Чували ли сте някога за проверка на трезвеността?

Мейсдън перна цигарата си през вратата и запали друга.

— Да предположим, че се върна след час-два — предложи той.

— Не — отвърна със съжаление сержантът. — И след като се налага да ви задържа, мистър Мейсдън, бих искал да се възползвам от възможността да ви кажа какво представлявахте някога за мен. Става дума за оня филм с вас, „Последният напън“; за всеки, който е участвал във войната, той беше нещо велико.

— О, да — каза Мейсдън, като се усмихна.

— Бях се опитвал да разкажа на жена си за войната — как беше с гранатите и картечниците, — изкарах там седем месеца с 26-а Ню ингландска дивизия, но тя изобщо не ме разбираше. Насочваше пръста си към мен и казваше: „Бум! Убит си.“ И тъй, аз се засмивах и преставах да се мъча да й обяснявам.

— Хей, може ли да изляза оттук? — попита Пат.

— Ти млъквай! — извика сърдито Гаспър. — Сигурно не си участвал във войната.

— Бях във Вътрешната гвардия на филмовите дейци — каза Пат. — Не съм добре с очите.

— Я го чуй само! — възмути се Гаспър. — Всички кръшкачи разправят тъй. Та казвам, войната беше голямо нещо. И когато жена ми видя тоя ваш филм, вече нямаше нужда да й обяснявам. Тя разбра. След туй започна да говори различно за войната — не само да ме сочи с пръст и да вика: „Бум!“ Никога няма да забравя оная сцена, когато бяхте в ямата от снаряда. Беше толкоз истинско, че ръцете ми се изпотиха.

— Благодаря — каза галантно Мейсдън. Запали още една цигара. — Виждате ли, самият аз също бях участвал във войната и знаех какво е. Знаех как се чувства човек.

— Да, сър — съгласи се разбиращо Гаспър. — Та много се радвам, дето имах възможността да ви кажа какво направихте за мен. Вие… вие обяснихте войната на жена ми.

— За какво говорите? — попита изведнъж Пат Хоби. — За онзи филм за войната, който Бил Коркър направи през 1925-а ли?

— Тоя пак се обажда — каза Гаспър. — Разбира се, „Раждането на една нация“. А сега млъквай, докато пристигне капитанът.

— Тогава Фил Мейсдън ме познаваше много добре — продължи Пат с негодувание. — Даже един ден го гледах как работи в тоя филм.

— Аз просто не си спомням за теб, мой човек — каза учтиво Мейсдън. — Какво Да правя?

— Спомняш си деня, когато Бил Коркър снимаше епизода в ямата от снаряд, нали? Първият ти ден в тоя филм.

Настъпи кратко мълчание.

— Кога ще дойде капитанът? — попита Мейсдън.

— Всеки момент, мистър Мейсдън.

— Е, аз пък го помня — продължи Пат, — защото бях там, когато той нареди да изкопаят снарядната яма. Бил Коркър дойде на снимачната площадка в девет часа сутринта с цяла тълпа общи работници, които да изкопаят ямата, и с четири камери. Той ти се обади от един подвижен телефон и ти каза да идеш при гардеробиера и да се облечеш във войнишка униформа. Сега спомни ли си?

— Нямам навика да си обременявам паметта с подробности, мой човек.

— Ти се обади, че нито една от униформите не ти ставала, но Коркър ти каза да си затваряш устата и да облечеш някоя. Когато се появи на снимачната площадка, беше направо бесен, защото униформата не ти беше по мярка.

Мейсдън се усмихна очарователно.

— Имаш забележителна памет. Сигурен ли си, че си спомняш точно филма… и артиста? — попита го той.

— Дали съм сигурен! — възкликна Пат ядосано. — Като че ли и сега ми е пред очите. Само че нямаше много време да се оплакваш от униформата, защото Коркър бе намислил нещо друго. Винаги беше смятал, че от цял Холивуд ти си най-тежкият случай, от който може да се изкопчи нещо естествено — и той си беше подготвил план. Бе решил до обяд да заснеме кулминационния епизод във филма — преди още да си се усетил даже, че играеш. Той те обърна и те блъсна в ямата, където ти пльосна по задник, и изкрещя: „Камера!“

— Това е лъжа — каза Фил Мейсдън. — Аз сам влязох.

— Тогава защо започна да крещиш? — попита го Пат. — Все още те чувам: „Ей, какво искате да кажете с това? Да не би да е някакъв… майтап? Или ме извадете оттук, или ще откажа да работя за вас!“ И през цялото време се опитваше да издрапаш от ямата — толкова беше ядосан, че две не виждаше. Понякога почти се добираше догоре, но се хлъзваше и се просваше на дъното, като кривеше лице, докато накрая почна да ругаеш, а през всичкото това време Бил бе насочил към теб четири камери. След двайсетина минути ти се предаде — просто лежеше долу и дишаше тежко. Бил изкара сто фута лента от това, после накара двама от общите работници да те извадят.

Капитанът беше пристигнал с патрулната кола. Той стоеше в рамката на вратата на фона на избледняващата нощ.

— Какъв е тоя тук, сержант? Пиян?

Сержант Гаспър отиде до килията, отключи я и кимна на Пат да излезе. В първия миг Пат примигна, после се обърна към Фил Мейсдън и му се закани с пръст.

— Тъй че, както виждаш, те познавам — каза му той. — Бил Коркър наряза филмчето на части и наслага субтитри така, че ти трябваше да бъдеш американски войник, чийто приятел са убили току-що. Ти искаш да излезеш, за да отмъстиш на германците, но снарядите, които избухват наоколо, и трусовете от тях те карат да се свличаш обратно.

— За какво става дума? — попита капитанът.

— Искам да докажа, че познавам това приятелче — отвърна Пат. — Бил каза, че най-добрият момент във филма е, когато Фил крещи: „Вече си счупих нокътя на показалеца!“ И той му сложи надпис: „Десет шваби ще слязат в ада, за да ти лъснат обувките!“

— Записал си „сблъскване при употреба на алкохол“ — каза капитанът, след като погледна в регистъра за адресите. — Да закараме тия двама в болницата и да ги подложим на експертиза.

— Вижте какво — подхвана актьорът с ослепителна усмивка, — името ми е Фил Мейсдън.

Капитанът беше много млад и назначен от политическата партия, която бе на власт в момента. Той си спомни името и физиономията му, но не се впечатли особено, защото Холивуд беше пълен с минали величия.

Всички се качиха в патрулната кола пред входа.

След експертизата Фил беше задържан в полицейския участък, докато приятелите му уредят гаранцията. Пат Хоби бе освободен, но колата му не искаше да тръгне и сержант Гаспър му предложи да го закара вкъщи.

— Къде живеете? — попита го той, когато тръгнаха.

— Тази вечер никъде — отвърна Пат. — Затова обикалях с колата. Когато един мой приятел се събуди, ще му поискам няколко долара и ще ида на хотел.

— Ами — каза сержант Гаспър — аз имам в себе си няколко долара, които не ми трябват в момента.

Те минаха край богатите домове в Бевърли Хилс и Пат им махна с ръка за поздрав.

— В доброто старо време — каза той — можех да влизам в някои от тези къщи и денем, и нощем. А в неделните сутрини…

— Истина ли е всичко онова, което казахте в участъка… — попита Гаспър — дето го блъснали в ямата?

— Да, разбира се — отвърна Пат. — Тоя приятел нямаше за какво да се перчи чак толкоз. И той като мен е просто една бивша знаменитост.