Франсис Скот Фицджералд
Завръщане във Вавилон

I

— А къде е мистър Камбъл? — попита Чарли.

— В Швейцария. Мистър Камбъл е много болен, мистър Уейлс.

— Съжалявам, че е така. А Джордж Харт? — попита отново Чарли.

— Завърна се в Америка да се хване на работа.

— А къде е наркоманът?

— Преди една седмица идва тук. Но във всеки случай неговият приятел, мистър Шефър, е в Париж.

Само две познати имена от дългия списък отпреди година и половина. Чарли написа бързо някакъв адрес в бележника си и откъсна листчето.

— Ако видиш мистър Шефър, предай му това — каза той. — Това е адресът на баджанака ми. Все още не съм се настанил в хотел.

Всъщност той не беше разочарован, че заварваше Париж така безлюден. Но тишината в бара на хотел „Риц“ му се стори странна и зловеща. Този бар не беше вече американски — в него се почувства благовъзпитан, а не като собственик. Заведението бе станало отново френско. Долови тази замрялост още в мига, в който слезе от таксито и видя как портиерът, който в този час обикновено бе в стихията си, бъбри с едно от пиколата пред служебния вход.

Докато минаваше по коридора, Чарли дочу един-единствен отегчен глас откъм някога гъмжащата дамска тоалетна стая. Когато влезе в бара, по стар навик премина разстоянието от двайсет фута по зеления килим, приковал поглед право напред, а после, когато опря твърдо крак на металната пръчка, се обърна и огледа помещението; срещна само един чифт очи, които потрепнаха над разтворения вестник в ъгъла. Чарли попита за главния барман Пол, който бе дошъл тук на работа в последните дни по време на покачването в борсата със собствения си, направен по поръчка автомобил — беше пристигнал със съответната точност на най-близкото безопасно място. Но днес Пол бе във вилата си извън града и Аликс му даваше информация.

— Не, повече не — каза Чарли. — Вече пия по-малко.

Аликс го поздрави:

— Преди година-две си пийвахте доста яко.

— Ще продължа да се въздържам — увери го Чарли. — От година и половина вече не пия.

— Как ви се струват условията в Америка?

— Не съм ходил в Америка от месеци. Работя в Прага, представям няколко фирми. Там не ме познават.

Аликс се усмихна.

— Спомняш ли си ергенската вечеря на Джордж Харт тук? — попита го Чарли. — Между другото, какво стана с Клод Фесенден?

Аликс понижи доверително глас:

— В Париж е, но не идва повече тук. Пол не разрешава. Натрупа сметка от трийсет хиляди франка, като включваше всичко, което пиеше, обедите си и почти всички вечери в продължение на цяла година. И когато накрая Пол му каза, че трябва да плати, той му даде фалшив чек.

Аликс поклати тъжно глава.

— Не мога да разбера — беше толкова елегантен. Сега се е разплул… — Той изобрази с ръцете си едра ябълка.

Чарли се загледа в една ярка групичка от хомосексуалисти, която се настани в ъгъла.

„Нищо не ги засяга — помисли си той. — Акциите се покачват или падат, хората безделничат или работят, но те са вечни.“ Заведението му действаше потискащо. Той поиска заровете и ги хвърлиха с Аликс, за да видят кой ще черпи.

— За дълго ли сте тук, мистър Уейлс?

— Дойдох за четири-пет дни да видя дъщеря си.

— Ооо! Вие имате дъщеря?

Навън огненочервените, газено — сини и призрачно зелени надписи проблясваха неясно през спокойния дъжд. Беше късен следобед и улиците бяха оживени; бистрата светеха. На пресечката с Булеварда на капуцините той взе такси. Плас дьо ла Конкорд премина край него в розовото си величие; прекосиха логичната Сена и Чарли почувства резкия провинциализъм на Левия бряг.

Чарли насочи таксито към Авеню де л’Опера, което не беше по пътя му. Но той искаше да види как синият час се спуска върху великолепната фасада и да си представи, че клаксоните на автомобилите, които непрекъснато свиреха първите няколко ноти от „Бавният валс“^[1], са тръбите на Втората империя^[2]. Пред книжарницата „Бретано“ вече спускаха желязната решетка, а зад ниския, идеално подравнен буржоазен жив плет пред ресторант „Дювал“ хората вече вечеряха. Той никога не беше ял в наистина евтин парижки ресторант. Вечеря от пет ястия — четири франка и петдесет сантима, осемнайсет цента плюс виното. Кой знае защо, съжаляваше, че не го е правил.

Когато се върнаха на Левия бряг и почувства резкия му провинциализъм, той си помисли: „Сам си развалих впечатлението от този град. Не го съзнавах, но дните се нижеха един след друг и така си отидоха две години, и всичко си отиде, и аз си отидох.“

Беше трийсет и пет годишен, с приятна външност. Една дълбока бръчка между очите придаваше на лицето му, въпреки неговата ирландска подвижност, сериозен вид. Когато натисна звънеца пред вратата на баджанака си на Рю Палатин, бръчката се задълбочи и дори придърпа веждите му; той усети, че стомахът му се свива. Иззад гърба на прислужницата, която отвори вратата, изскочи едно красиво деветгодишно момиченце, изпищя: „Татко!“, и се хвърли, извито като рибка, в прегръдките му. Наведе главата му, като го дръпна за едното ухо, и долепи буза до неговата.

— Котенцето ми — каза той.

— О, татко, татко, татко, татко, татенце, татенце, татенце!

Тя го повлече към салона, където чакаше семейството: едно момченце и едно момиченце на възрастта на дъщеря му, балдъзата му и мъжът й. Той поздрави Марион, като внимаваше в гласа му да не се усети нито престорен ентусиазъм, нито омраза, докато нейният отговор беше по-откровено хладен, макар че тя поизглади неизменния израз на недоверие, като насочи погледа си към детето му. Двамата мъже се ръкуваха приятелски и за момент Линкълн Питърс сложи ръката си на рамото на Чарли.

Стаята беше топла и по американски уютна. Трите деца се движеха свободно наоколо и минаваха през високите жълти врати, които водеха към другите помещения; оживлението на шест часа вечерта се долавяше във веселото пращене на огъня и шумовете, издаващи френска дейност в кухнята. Но Чарли не се отпусна, отвътре сърцето му беше нащрек и той черпеше увереност от дъщеря си, която от време на време се приближаваше до него, прегърнала куклата, която й бе донесъл.

— Наистина изключително добре — отвърна той на въпроса на Линкълн. — Въпреки че работата в голямата си част е съвсем изоставена, в момента печелим повече от всякога. Всъщност страшно много. Другия месец ще повикам от Америка сестра си, за да се грижи за домакинството. Доходът ми миналата година беше по-голям, отколкото когато бях богат. Разбираш ли, чехите…

Хвалбите му имаха определена цел, но след малко, забелязал известна неловкост в погледа на Линкълн, той промени темата:

— Децата ви са чудесни, добре възпитани, с добри маниери.

— Смятаме, че и Хонория е чудесно момиченце.

Марион Питърс се върна от кухнята. Тя бе висока жена с тревожен поглед и някога се беше отличавала с особена американска красота. Чарли никога не я бе харесвал и винаги се учудваше, когато някой кажеше колко е красива. От самото начало между тях се беше зародила инстинктивна антипатия.

— Е, как намираш Хонория? — попита го тя.

— Чудесно. Учудих се колко много е пораснала за десет месеца. И трите деца изглеждат добре.

— Не сме викали доктор от една година. Как се чувстваш отново в Париж?

— Изглежда ми много странно, че има толкова малко американци в него.

— Аз съм доволна — каза разпалено Марион. — Сега поне можеш да влезеш в магазин, без да те мислят за милионер. И ние пострадахме като всички, но общо взето, сега сме много по-добре.

— Но пък беше хубаво — каза Чарли. — Бяхме като царе, почти безпогрешни, заобиколени от някаква магия. В бара днес следобед… — Той се сепна, когато разбра грешката си. — Не видях нито един познат.

Тя го изгледа остро.

— Мислех, че си се отказал от баровете.

— Влязох само за минута. Всеки следобед взимам само по едно питие, никога повече.

— Не искаш ли един коктейл преди вечерята? — попита го Линкълн.

— Взимам само по едно питие всеки следобед и вече го изпих.

— Надявам се, че ще се придържаш към това — каза Марион.

Студенината в гласа й явно показваше нейната омраза, но Чарли само се усмихна — той имаше по-големи планове. Самата й агресивност му даваше предимство, пък и той умееше да чака. Искаше те да подхванат разговора за това, което го беше довело в Париж.

По време на вечерята не можеше да реши дали Хонория прилича повече на него или на майка си. Хубаво ще е, ако не съчетае в себе си онези черти на двамата, които ги бяха довели до катастрофа. В него се надигна огромна вълна от чувство за покровителство. Помисли си, че знае какво трябва да направи за нея. Той вярваше в характера; прииска му се да се върне с едно поколение назад и отново да се довери на характера като вечно ценен елемент. Всичко останало се заличаваше.

Чарли си тръгна веднага след вечерята, но не за да се прибере. Любопитно му беше да види нощния Париж с по-ясни и по-здравомислещи очи, отколкото в онези дни. Купи си куверт за Казиното и гледа как Жозефина Бекер изпълнява своите шоколадени арабески.

След един час излезе и пое към Монмартър, мина по Рю Пигал в посока към Плас Бланш. Дъждът беше спрял и тук-там пред кабаретата слизаха от таксита официално облечени хора, кокотките се разхождаха поотделно или по двойки, имаше и много негри. Мина край една осветена врата, откъм която се носеше музика, и се спря с чувството за нещо познато; беше „Бриштоп“, където бе загубил толкова много време и толкова много пари. Няколко врати по-нататък откри още едно от старите любими заведения и надникна непредпазливо вътре. Незабавно пъргавият оркестър засвири с гръм, двойка професионални танцьори скочиха на нозе, а метрдотелът се втурна насреща му с думите: „Ей сега ще дойде цяла тълпа, сър!“ Но той се отдръпна бързо, като си помисли: „Трябва да си ужасно пиян.“

„Зели“ беше затворен, а мрачните и зловещи евтини хотелчета, които го заобикаляха, тънеха в мрак; по-нататък по Рю Бланш беше по-светло и една групичка си разговаряха на чист френски език. „Пещерата на поетите“ бе изчезнала, но двете огромни уста на кафе „Рай“ и кафе „Ад“ продължаваха да зеят и даже погълнаха, докато той се беше загледал, жалкото съдържание на един туристически автобус — един германец, един японец и една американска двойка, които му хвърлиха уплашени погледи.

Толкова за заслугите и оригиналността на Монмартър. Цялото слугуване на порока и прахосничеството е било в съвсем детински мащаб и изведнъж той осъзна значението на думата „пропилявам“ — пропилявам на вятъра; да правиш нищо от нещо. В малките часове на нощта всяко придвижване от едно заведение в друго представляваше огромен човешки скок, увеличение в заплащането за привилегията да се движиш все по-бавно.

Той си спомни банкнотите от по хиляда франка, дадени на оркестъра за изпълнението на един-единствен номер, банкноти от сто франка, подхвърляни на портиера за повикването на такси.

Но всичко това не бе дадено за нищо.

Беше дадено, даже и най-безразсъдно пропиляната сума, като дарение на съдбата, за да може да забрави нещата, които би трябвало да помни най-добре, нещата, които вече винаги ще помни — детето, което му бе отнето, жена му — далеч от него в гроба във Върмонт.

В ярката светлина на една brasserie (пивоварна) го заговори някаква жена. Той й купи яйца и кафе, след което, като избягваше насърчителния й поглед, й даде една двайсетфранкова банкнота, после взе такси и се прибра в хотела си.

II

Когато се събуди, навън беше чудесен есенен ден — време за футбол. Вчерашното му униние го беше напуснало и хората по улиците му харесваха. На обяд той седеше срещу Хонория в „Льо Гран Вател“ — единствения ресторант, който не му напомняше за вечери с шампанско и продължителни обеди, които започваха в два часа и приключваха в мъгливия и неясен сумрак.

— А сега какво ще кажеш за гарнитурата? Няма ли да вземеш и зеленчуци?

— Ами добре.

— Има epinards^[3], chou-fleur^[4], моркови и haricots^[5].

— Бих искала chou-fleur.

— Не искаш ли гарнитура от два вида зеленчуци?

— Обикновено ям само един вид на обяд.

Келнерът се преструваше, че изключително много обича децата.

— Qli’elle est mignonne la petitel Elle parle exactement comme une Frangaise.^[6]

— Какво ще кажеш за десерта? Да изчакаме ли и да решим после?

Келнерът изчезна. Хонория погледна баща си очакващо.

— Какво ще правим?

— Първо ще отидем в магазина за играчки на улица Сент Оноре и ще ти купим каквото поискаш. А после ще отидем на водевил в театър „Ампир“.

Тя се замисли.

— За водевила съм съгласна, но за магазина за играчки — не.

— Защо?

— Ами нали ми донесе тази кукла. — Тя я беше взела със себе си. — Освен това имам много играчки. Пък и вече не сме богати, нали?

— Никога не сме били. Но днес ще купим всичко, което поискаш.

— Добре — съгласи се смирено тя.

Докато с нея бяха майка й и гувернантката французойка, той се държеше строго с дъщеря си, сега се отпускаше, опитваше се да проявява повече търпение; сега трябваше да бъде и двамата родители едновременно и да не допуска част от нея да остава спотаена.

— Бих желал да се запозная с вас — каза сериозно той. — Първо, позволете да ви се представя. Името ми е Чарлс Дж. Уейлс и съм от Прага.

— О, татко! — В гласа й звънна смях.

— А вие коя сте, моля? — настояваше той и тя веднага прие ролята.

— Хонория Уейлс, Рю Палатин, Париж.

— Омъжена или госпожица?

— Не, не съм омъжена. Госпожица съм.

Той посочи куклата:

— Но аз виждам, че имате дете, мадам.

Тъй като не желаеше да се откаже от нея, тя я прегърна и помисли бързо.

— Да, бях омъжена, но сега не съм. Съпругът ми почина.

Той продължи бързо:

— А как се казва детето?

— Симон. Кръстена е на най-добрата ми приятелка от училище.

— Радвам се, че вървиш толкова добре в училище.

— Този месец съм на трето място по успех — похвали се тя. — Елси — това беше братовчедка й — е чак на осемнайсето място, а Ричард е някъде на опашката.

— Ти обичаш Ричард и Елси, нали?

— О, да, много обичам Ричард и нея също я обичам.

Внимателно и с небрежен тон той я запита:

— А леля Марион и чичо Линкълн — кого обичаш повече?

— О, чичо Линкълн, струва ми се.

Той все по-силно усещаше присъствието й. Когато влизаха, зад гърба им се понесе шепот: „… очарователно“, а в момента хората на съседната маса се бяха умълчали заради нея и я гледаха така, сякаш тя не беше съзнателно същество, а цвете.

— Защо не живея при теб? — внезапно попита тя. — Защото мама е починала ли?

— Трябва да стоиш тук и да научиш по-добре френски. На татко ще му е трудно да се грижи толкова добре за теб.

— Вече не се нуждая от толкова грижи. Правя всичко сама.

На излизане от ресторанта един мъж и една жена неочаквано го поздравиха.

— Я, нашият Уейлс!

— О, здравейте, Лорейн… Дънк…

Неочаквани призраци от миналото: Дънкън Шефър му беше приятел от колежа, а Лорейн Куорълс — красива бледа блондинка на трийсет години, една от многото, които им бяха помогнали да превърнат месеците в дни в разточителните времена преди три години.

— Мъжът ми не можа да дойде тази година — каза тя в отговор на въпроса му. — Ужасно сме бедни. Така че ми даде по двеста на месец и ми каза да направя каквото мога с тях… Това дъщеричката ли е?

— Защо не се върнеш да седнеш с нас? — попита Дънкън.

— Не мога. — Радваше се, че има извинение. Както винаги той усети страстната и предизвикателна привлекателност на Лорейн, но сега беше на друга вълна.

— Тогава какво ще кажеш за вечеря? — попита го тя.

— Не съм свободен. Дай ми адреса си и ще ти се обадя.

— Чарли, струва ми се, че си трезвен — отсъди тя. — Честна дума, струва ми се, че той е трезвен, Дънк. Ощипи го, за да видим дали е трезвен.

Чарли кимна с глава към Хонория. Двамата се разсмяха.

— Какъв е адресът ти? — попита скептично Дънкън.

Той се поколеба, тъй като не му се искаше да им казва името на хотела си.

— Не съм се настанил още. По-добре аз да ви се обадя. Отиваме да гледаме водевила в „Ампир“.

— А! Точно това ми се прави — каза Лорейн. — Искам да погледам клоуни, акробати и жонгльори. Точно това ще направим, Дънк.

— Първо трябва да свършим една работа — каза Чарли. — Може би ще се срещнем там.

— Добре, сноб такъв… Довиждане, красиво момиченце.

— Довиждане.

Хонория се поклони учтиво.

Някак си неприятна среща. Те го харесваха, защото работеше, защото беше сериозен; искаха да се срещнат с него, защото в момента бе по-силен от тях, защото искаха да извлекат някаква подкрепа за себе си от неговата сила.

В театъра Хонория гордо отказа да седне върху сгънатото палто на баща си. Тя вече беше самостоятелна личност със собствени норми на поведение и Чарли изпитваше все по-силното желание да вложи в нея нещо от себе си, преди да е изкристализирала напълно. Беше безнадеждно да се опитва да я опознае за толкова кратко време.

В антракта срещнаха Дънкън и Лорейн във фоайето, където свиреше оркестър.

— Ще пийнем ли нещо?

— Добре, но не на бара. Ще вземем маса.

— Идеалният баща.

Докато слушаше разсеяно Лорейн, Чарли забеляза, че погледът на Хонория се отклони от тяхната маса и го проследи с копнеж, като се чудеше какво ли вижда тя. Очите им се срещнаха и тя се засмя.

— Лимонадата ми харесва — каза тя.

Какво беше казала? Какво беше очаквал той? Когато после се връщаха с таксито, той я придърпа към себе си, докато главата й се облегна върху гърдите му.

— Миличко, мислиш ли понякога за майка си?

— Да, понякога — отвърна вяло тя.

— Не искам да я забравяш. Имаш ли нейна снимка?

— Да, струва ми се, че имам. Леля Марион има със сигурност. Защо не искаш да я забравя?

— Тя много те обичаше.

— И аз я обичах.

Двамата помълчаха малко.

— Татко, искам да дойда да живея при теб — неочаквано каза тя.

Сърцето му подскочи; беше искал да стане точно така.

— Не си ли напълно щастлива?

— Да, но те обичам повече от всички други. И ти ме обичаш повече от всички, нали, сега, когато мама е мъртва?

— Разбира се, че те обичам най-много. Но ти няма винаги да ме обичаш най-много, сладката ми. Ще пораснеш голяма, ще срещнеш някой на твоите години, ще се омъжиш за него и ще забравиш, че изобщо си имала татко.

— Да, така е — съгласи се спокойно тя.

Не влезе с нея. Щеше да се върне отново в девет часа и искаше да се запази свеж и недокосван заради онова, което трябваше да каже тогава.

— Когато се прибереш, покажи се на прозореца.

— Добре. Довиждане, татенце, татенце, татенце, татенце.

Той почака на тъмната улица, докато тя се показа, излъчваща топлина и светлина, и му прати въздушна целувка в нощта.

III

Чакаха го. Марион сервираше кафето в строго официална вечерна рокля, която съвсем слабо намекваше за траур. Линкълн се разхождаше напред-назад с енергичността на човек, който току-що е говорил. И те като него бяха нетърпеливи да подхванат въпроса. Той го постави почти веднага:

— Предполагам, знаете защо исках да се срещна с вас — защо всъщност дойдох в Париж.

Марион, която си играеше с черните звездички на колието си, се намръщи.

— Много искам да имам свой дом — продължи той. — И много искам да взема Хонория в него. Оценявам това, че я прибрахте да се грижите за нея заради майка й, но нещата вече се промениха — той се поколеба и продължи по-смело, — нещата при мен основно се промениха и аз искам да ви помоля да преразгледаме този въпрос. Би било глупаво от моя страна да отричам, че преди около три години водех лош живот…

Марион го изгледа сурово.

— … но всичко това е минало. Както ви казах, от година и нещо насам не пия повече от едно питие на ден, като взимам това питие нарочно, с цел мисълта за алкохола да не обсебва съзнанието ми. Разбирате ли идеята ми?

— Не — лаконично отговори Марион.

— Това е един вид изпитание, което си поставям. По този начин поддържам нещата в равновесие.

— Разбирам те — каза Линкълн. — Не искаш да приемеш, че алкохолът те привлича.

— Нещо подобно. Понякога забравям да го изпия. Но се старая да го взимам. Освен това не бих могъл да си позволя да пия при моето положение. Хората, които представям, са повече от доволни от това, което правя; ще взема сестра си от Бърлингтън, за да се грижи за домакинството, и много искам да взема и Хонория. Знаете, че дори когато не се разбирахме добре с майка й, не сме позволявали това, което ставаше, да засяга Хонория. Зная, че е привързана към мен, и съм сигурен, че ще мога да се грижа за нея и… ами това е. Вие какво ще кажете?

Той знаеше, че сега ще трябва да претърпи поражение. Това щеше да продължи час или два и нямаше да бъде леко, но ако успееше да обуздае неизбежното си отвращение от смирената поза на влезлия в пътя грешник, накрая можеше и да спечели.

„Въздържай се — каза си той. — Не искаш да те оправдаят. Искаш Хонория.“

Линкълн заговори пръв:

— Ние обсъждаме този въпрос, откакто получихме писмото ти миналия месец. Радваме се, че Хонория е при нас. Тя е чудесно дете и ние сме щастливи, че можем да й помогнем, но, разбира се, не е там работата…

Неочаквано Марион го прекъсна:

— Колко дълго мислиш да останеш трезвен, Чарли? — попита го тя.

— Завинаги, надявам се.

— Как може да разчита човек на това?

— Ти знаеш, че никога не съм пил много, докато не се отказах от работата си и дойдох да живея тук, без да върша нищо. Тогава Хелън и аз започнахме да се движим с…

— Моля те, не намесвай Хелън. Не мога да понасям, когато говориш така за нея.

Той я изгледа мрачно; докато Хелън беше жива, никога не беше наясно колко се обичаха двете сестри.

— Пиенето ми продължи само около година и половина — откакто дойдох тук, докато… рухнах.

— Напълно достатъчно.

— Напълно достатъчно — съгласи се той.

— Чувствам дълг единствено спрямо Хелън — каза тя. — Опитвам се да отгатна тя как би искала да постъпя. Откровено казано, след онази нощ, когато направи онова ужасно нещо, ти за мен не съществуваш. Не мога да не изпитвам това. Тя ми беше сестра.

— Да.

— Когато умираше, тя ме помоли да се погрижа за Хонория. Ако по това време ти не беше в болница за алкохолици, нещата щяха да се разрешат по-лесно.

Той не отвърна нищо.

— Никога, докато съм жива, няма да забравя онази сутрин, в която Хелън почука на вратата ми, мокра до кости и трепереща, и ми каза, че си я заключил отвън.

Чарли стисна облегалките на стола. Беше по-тежко, отколкото очакваше; искаше му се да се впусне в дълги възражения и обяснения, но каза само:

— През нощта, когато я заключих отвън…

А Марион го прекъсна:

— Не искам отново да слушам за това.

След известно мълчание Линкълн каза:

— Отклонихме се от въпроса. Ти искаш Марион да се откаже от настойничеството и да ти даде Хонория. Струва ми се, че главното за нея е дали може да ти има доверие, или не.

— Не обвинявам Марион — каза бавно Чарли, — но мисля, че може да ми има пълно доверие. Допреди три години се ползвах с добро име. Разбира се, би било съвсем човешко пак да сгреша. Но ако продължим да чакаме, ще изпусна детството на Хонория и възможността да имам дом. — Той поклати глава. — Просто ще я изгубя, не разбирате ли?

— Да, аз разбирам — каза Линкълн.

— Защо не помисли за това преди? — попита Марион.

— Мисля, че го правех от време на време, но с Хелън не се разбирахме добре. Когато се съгласих на настойничеството, бях напълно безпомощен в болницата за алкохолици и вече не фигурирах в борсата. Съзнавах, че се бях държал отвратително, и си мислех, че трябва да направя всичко, което би успокоило Хелън. Но сега е различно. Аз работя. Държа се много добре, по дяволите, даже…

— Моля те да не проклинаш пред мен — каза Марион.

Чарли я погледна изумен. С всяка дума силната й омраза ставаше все по-очевидна. От всички свои страхове в живота тя си бе изградила стена и я беше поставила между себе си и него. Последният й банален укор вероятно бе резултат от някаква разправия с готвачката, станала преди два часа. Чарли започна да се страхува още повече да остави Хонория тук, в тази враждебна към него атмосфера; рано или късно това щеше да се прояви — в някоя дума сега, в някое поклащане на главата по-късно и част от това недоверие щеше да се насади безвъзвратно у нея. Но той премахна яда от лицето си, затвори го вътре в себе си; беше спечелил една точка, защото Линкълн осъзна нелепостта на забележката й и я попита кротко откога има нещо против израза „по дяволите“.

— Освен това — продължи Чарли — сега мога да й осигуря по-благоприятни условия. Ще й взема французойка гувернантка в Прага. Наел съм нов апартамент…

Той млъкна, защото осъзна, че прави грешка. Не биваше да очаква от тях да приемат равнодушно факта, че неговият доход е отново два пъти по-голям от техния.

— Зная, че можеш да й осигуриш по-голям лукс от нас — каза Марион. — Когато ти пилееше парите си, ние внимавахме как харчим всеки десет франка… Сигурно ще започнеш отново да пилееш.

— О, не — каза той. — Вече се поучих. Работих упорито цели десет години, докато дойде късметът ми на борсата, както при много други хора. Голям късмет. Повече няма да се случи.

Настъпи продължително мълчание. Всички усещаха как нервите им се опъват и за първи път от една година насам Чарли искаше да пийне нещо. Вече беше сигурен, че Линкълн Питърс е съгласен той да си вземе детето.

Неочаквано Марион потрепери — част от нея осъзнаваше, че Чарли вече е стъпил на краката си, и собственото й майчинско чувство признаваше желанието му за естествено, но дълго време тя беше живяла с един предразсъдък — предразсъдък, който се основаваше на странните й съмнения в щастието на сестра й и който, поради шока от онази ужасна нощ, се бе превърнал в омраза към него. Това беше станало в един момент от живота й, когато болестите и затрудненото й положение я бяха накарали да повярва, че на света има истинско злодейство и истински злодеи.

— Не мога да мисля по друг начин! — неочаквано извика тя. — Не знам до каква степен ти си отговорен за смъртта на Хелън. Това е въпрос, който трябва да изясниш със собствената си съвест.

Болката премина като електрически ток през него; в един миг той почти беше скочил на крака, а в гърлото му ечеше непроизнесен звук. В следващия момент се сдържа.

— Чакай — каза неловко Линкълн. — Никога не съм мислил, че си виновен за това.

— Хелън почина от болно сърце — каза тъпо Чарли.

— Да, от болно сърце — повтори Марион така, сякаш думите имаха друго значение за нея.

После, с отегчението, което я обзе след нейното избухване, тя го видя ясно и разбра, че някак си той беше успял да овладее положението. Марион погледна съпруга си и като не получи никакво съдействие от него, внезапно, като че ли ставаше дума за нещо маловажно, вдигна ръце.

— Прави каквото щеш! — извика тя, като скочи от стола си. — Тя е твоя дъщеря. Не съм аз човекът, който ще ти попречи. Мисля, че ако беше моя дъщеря, щях да предпочета да я видя… — Тя успя да се овладее. — Решавайте двамата. Аз не мога да издържам повече. Чувствам се зле. Отивам да си легна.

Тя излезе бързо от стаята; след малко Линкълн каза:

— Това беше тежък ден за нея. Ти знаеш колко дълбоко чувства… — Гласът му звучеше почти като извинение. — Когато една жена си втълпи нещо.

— Естествено.

— Всичко ще се оправи. Струва ми се, сега тя вече разбира, че ти можеш да се грижиш за детето, затова ние не можем да ти пречим, а и на Хонория също.

— Благодаря ти, Линкълн.

— Най-добре ще е да отида да я видя как е.

— Тръгвам си.

Когато стъпи на улицата, Чарли все още трепереше, но като повървя пеш по улица Бонапарт до брега на Сена, се оправи и когато прекоси реката, нова и различна на светлината на крайбрежните лампи, той изпита ликуващо чувство. Но когато се прибра в стаята си, не можеше да заспи. Мисълта за Хелън го преследваше. Хелън, която беше обичал толкова много до момента, в който всеки един от тях двамата бе започнал да обижда любовта на другия, да я разкъсва на парченца. През онази ужасна февруарска нощ, която Марион помнеше така живо, те се бяха карали кротко в продължение на часове. После Хелън му беше направила сцена в ресторант „Флорида“, при което той се бе опитал да я отведе вкъщи и тогава тя беше целунала младия Уеб както си седяха на масата; след това последваха онези нейни истерични думи. Когато се прибра вкъщи сам, вбесен завъртя ключа в ключалката. Откъде можеше да знае, че тя ще се върне след един час сама, че ще има снежна буря, в която ще се разхожда наоколо по леки обувки, прекалено разстроена, за да потърси такси? А сетне последиците — нейното, като по чудо, избягване на пневмонията и всички страхове и ужаси около тази история. „Помириха се“, но това беше началото на края; а Марион, която бе видяла сцената със собствените си очи и мислеше, че тя е една от многото в мъченическия живот на сестра й, никога не я забрави.

Връщането му към тази случка приближи Хелън до него и в бялата мека светлина, която се прокрадва в полусъня преди утрото, той усети, че отново разговаря с нея. Тя му каза, че той е напълно прав за Хонория и че тя иска Хонория да живее при него. Радвала се, че той се държи добре и има успех. Каза още много неща — много мили неща, — но беше седнала в една люлка, облечена в бяла рокля, и понеже се люлееше все по-бързо и по-бързо, накрая той не можеше да чува ясно думите й.

IV

Събуди се щастлив. Вратите на света бяха отново отворени. Започна да чертае планове, перспективи, бъдеще за Хонория и за себе си, но изведнъж се натъжи, като си спомни за плановете, които бяха правили заедно с Хелън. Тя не беше планувала да умира. Истината бе в настоящето — има работа, която да работи, и човек, когото да обича. Но не да я обича прекалено много, защото знаеше вредата, която може да донесат един баща на дъщеря си или майка на сина си, като ги накарат да се привържат прекалено много към тях: после, когато се откъсне от тях, детето ще иска да намери същата сляпа привързаност и в брачния партньор и тъй като вероятно няма да я открие, ще загуби вяра в любовта и в живота.

Беше отново светъл, свеж ден. Той се обади на Линкълн Питърс в банката, където работеше, и го попита дали може да разчита, че ще вземе Хонория със себе си, когато тръгне за Прага. Линкълн беше съгласен, че няма причини за отлагане. Освен едно — настойничеството. Марион искала да го задържи още известно време. Била разстроена от случилото се и нещата щели да се загладят, ако чувствала, че всичко е под неин контрол за още една година. Чарли се съгласи, тъй като искаше единствено живото, реално дете.

После въпросът за гувернантката. Чарлс седна в една мрачна агенция и разговаря с момиче от Беарн и с дебела селянка от Бретан, нито едната от които не би могъл да понася. Имаше и други, които щеше да види на следващия ден.

Обядва заедно с Линкълн Питърс в ресторант „Грифон“, като се опитваше да прикрие възторга си.

— Нищо не може да се сравни с чувството към собственото ти дете — каза Линкълн. — Но ти също трябва да разбереш какво изпитва Марион.

— Тя е забравила колко упорито работих цели седем години оттатък — отвърна Чарли. — Тя помни само една нощ.

— Има и нещо друго. — Линкълн се поколеба. — Докато вие с Хелън обикаляхте Европа и пилеехте пари, ние едва се справяхме. Не успях да хвана от богатството, нямах никакви средства, освен застраховката си. Мисля, че Марион виждаше в това някаква неправда — към края ти даже не работеше, а ставаше все по-богат.

— Богатството хвръкна така бързо, както и дойде — каза Чарли.

— Да, голяма част от него остана в ръцете на портиерите, саксофонистите и метрдотелите — е, големият празник вече свърши. Казах това само за да поясня какво изпитва Марион към тези луди години. Ако се отбиеш в къщи около шест часа довечера, преди Марион да се е изморила прекалено много, ще можем да уредим подробностите веднага.

Когато се върна в хотела си, Чарли намери едно писмо, препратено по пневматичната поща от бара на хотел „Риц“, където си бе оставил адреса, за да може да се свърже с един свой познат.

Скъпи Чарли,

Ти се държа толкова странно, когато те срещнахме миналия ден, че си помислих дали не съм сторила нещо, с което да те обидя. Ако е така, не съм го съзнавала. Всъщност тази година мислих много за теб и през цялото време скрито се надявах, че ако дойда тук, може и да те видя. През онази щура пролет ни беше наистина много хубаво като например през нощта, когато открадна трицикъла на месаря, или оня път, когато си взе бомбето и бастуна и се опитахме да отидем у президента. Напоследък всички ми се струват така остарели, а аз изобщо не се чувствам стара. Не може ли да се срещнем някой ден в името на доброто старо време? В момента имам жесток махмурлук, но следобед ще се чувствувам по-добре и ще те потърся в сладкарницата на хотел „Риц“.

Винаги твоя

Лорейн

Най-напред изпита почуда, че някога в зрелите си години е карал трицикъл и е возил с него Лорейн из Плас Етоал в малките часове между нощта и утрото. Погледнато от настоящето, това беше кошмарно. Заключването на Хелън на улицата нямаше връзка с друго подобно действие от неговия живот, но случката с трицикъла имаше — тя бе една от многото. Колко ли разгулни седмици или месеци бяха изминали, докато стигне до това състояние на пълна отговорност?

Опита се да си спомни как му изглеждаше Лорейн тогава — много привлекателна; на Хелън й беше неприятно, но си мълчеше. Вчера в ресторанта Лорейн му се бе сторила банална, вяла, изтъркана. Той определено не желаеше да се вижда с нея и се зарадва, че Аликс не беше дал адреса му в хотела. Беше му много приятно да мисли вместо за нея за Хонория, да си представя неделите, които щеше да прекарва заедно с нея, как ще й казва „добро утро“ и как нощем ще знае, че тя е там, в неговия дом, дишаща в тъмнината.

В пет часа взе такси и купи подаръци за всички от семейство Питърс — оригинална парцалена кукла, кутия римски войници, цветя за Марион, големи ленени носни кърпи за Линкълн.

Когато влезе в апартамента, той разбра, че Марион е приела неизбежното. Сега тя го поздрави по-скоро като непокорен член на семейството, отколкото като външна заплаха. Бяха казали на Хонория, че ще замине с него; Чарли с радост забеляза, че от тактичност тя потисна огромното си щастие. Чак когато седна на коляното му, прошепна колко е радостна и въпроса „Кога?“, след което се измъкна при другите деца.

Той и Марион останаха сами в стаята за малко и подтикван от нещо, й каза смело:

— Семейните кавги са горчиво нещо. При тях не важат никакви правила. Те не са като болките или раните; те са като разрези на кожата, които не могат да зараснат, защото няма достатъчно материал. Бих искал двамата с теб да се разбираме по-добре.

— Някои неща се забравят трудно — отвърна тя. — Това е въпрос на доверие. — Той не отвърна нищо и след малко тя попита: — Кога мислиш да я отведеш?

— Веднага щом намеря гувернантка. Надявам се това да стане вдругиден.

— Невъзможно. Трябва да стегна багажа й. Не по-рано от събота.

Той се съгласи. Когато се върна в стаята, Линкълн му предложи нещо за пиене.

— Ще взема ежедневното си уиски — отвърна му той.

Тук беше топло, това беше дом със събрани около огъня хора. Децата се чувстваха обичани и в безопасност; майката и бащата бяха сериозни, бдителни. Те имаха много по-важни задължения към децата си, отколкото неговото посещение. Лъжицата с лекарството в края на краищата беше по-важна, отколкото обтегнатите отношения между него и Марион. Те не бяха глупави хора, но бяха изключително притеснени от живота и действителността. Той си помисли дали не би могъл да направи нещо, за да измъкне Линкълн от безперспективното му положение в банката.

Продължителен звън на вратата; момичето за всичко прекоси салона и тръгна по коридора. Вратата се отвори по средата на втория продължителен звън, после се разнесоха гласове и тримата вдигнаха погледи в очакване; Ричард се приближи, за да може да вижда коридора, а Марион стана. Прислужницата тръгна обратно, плътно следвана от гласовете, които в светлината на стаята се оказаха на Дънкън Шефър и Лорейн Куоръл.

Те бяха весели, шумни, направо ревяха от смях. В първия миг Чарли остана смаян — не можеше да проумее как се бяха докопали до адреса на Питърс.

— Ааа! — Дънкън дяволито помаха с пръст към Чарли. — Ааа!

Двамата отприщиха още една каскада от кикот. Разтревожен и изумен, Чарли бързо се ръкува с тях и ги представи на Линкълн и Марион. Марион кимна почти безмълвно. Тя бе направила крачка назад към камината, малката й дъщеря беше застанала до нея и Марион я прегърна през рамото.

С нарастващо раздразнение Чарли чакаше от тях обяснение за нахълтването им. След известно съсредоточаване Дънкън каза:

— Идваме да те поканим на вечеря. С Лорейн искаме да сложим край на цялата тая шушу-мушу история с потайния ти адрес.

Чарли се приближи към тях, сякаш искаше да ги застави да се върнат по коридора.

— Съжалявам, но не мога. Кажете ми къде ще бъдете и след половин час ще ви се обадя по телефона.

Това не им направи никакво впечатление. Неочаквано Лорейн седна на облегалката на едно кресло и като впери поглед в Ричард, извика:

— О, какво мило момченце! Ела тук, момченце.

Ричард погледна към майка си, но не помръдна от мястото си. Като сви открито рамене, Лорейн отново се обърна към Чарли:

— Ела да вечеряме. Братовчедите няма да имат нищо против. Виждам те толкова рядко. И то все сериозен.

— Не мога — отсече Чарли. — Вие двамата вървете да вечеряте, аз ще ви се обадя.

Неочаквано гласът и стана неприятен:

— Добре, ще вървим. Но аз не съм забравила, когато веднъж похлопа на вратата ми в четири часа сутринта и аз бях достатъчно добра, за да ти дам нещо за пиене. Хайде, Дънк.

Все така с бавни движения, с размазани и сърдити физиономии, с несигурни стъпки, те се отдалечиха по коридора.

— Лека нощ — каза Чарли.

— Лека нощ! — отвърна троснато Лорейн.

Когато се върна обратно в салона, Марион продължаваше да стои на същото място, само че в прегръдката на другата й ръка беше застанал синът й. Линкълн продължаваше да люлее Хонория насам-натам като махало.

— Какво безобразие! — избухна Чарли. — Какво абсолютно безобразие!

Никой от двамата не отговори. Чарли се тръшна в едно кресло, взе чашата си, след това я остави и каза:

— Хора, които не съм виждал дели две години и имат огромното нахалство…

Той млъкна. Марион произнесе едно „Ооо!“ заедно с кратка и ядна въздишка, обърна му рязко гръб и излезе от стаята.

Линкълн пусна внимателно Хонория на земята.

— Деца, вървете и започнете да ядете супата си — каза той и когато те му се подчиниха, се обърна към Чарли:

— Марион не се чувства добре и не може да издържа на шокове. Този тип хора наистина я карат да се чувства физически болна.

— Не съм им казвал да идват тук. Измъкнали са от някого името ти. Те нарочно…

— Прекалено лошо стана. Това не оправя нещата. Извини ме за минута.

Останал сам, Чарли седеше напрегнато в креслото. Откъм съседната стая се чуваше как децата се хранят и разговарят с едносрични думи, вече забравили за сцената между родителите. Долови слаб разговор от по-далечната стая, а след това щракването на телефон при вдигане на слушалката и обзет от паника, Чарли отиде в другия край на салона, където не се чуваше.

След една минута Линкълн се върна.

— Виж какво, Чарли. Струва ми се, че най-добре ще бъде да отменим днешната вечеря. Марион е много зле.

— Сърдита ли ми е?

— Май че да — каза той почти грубо. — Тя не е здрава и…

— Искаш да кажеш, че е променила решението си за Хонория?

— В момента е доста ядосана. Не зная. Обади ми се утре в банката.

— Бих искал да й обясниш, че и през ум не ми е минавало, че тези хора могат да дойдат тук. Аз съм не по-малко ядосан от вас.

— Не бих могъл да й обясня нищо сега.

Чарли стана. Взе си шапката и палтото и тръгна по коридора. След това отвори вратата на трапезарията и изрече със странен глас:

— Лека нощ, деца.

Хонория стана и тичешком заобиколи масата, за да го прегърне.

— Довиждане, сладката ми — каза вяло той, а после се опита да придаде повече нежност на гласа си, да смекчи нещо.

— Лека нощ, мили деца.

V

Чарли се запъти направо към бара на хотел „Риц“ с безумното намерение да намери Лорейн и Дънкън, но те не бяха там, пък и той осъзна, че при всички случаи не можеше нищо да стори. Не беше се докосвал до чашата си в дома на Питърс и сега си поръча уиски със сода. Пол дойде при него, за да го поздрави.

— Промяната е огромна — каза тъжно той. — Работата ни сега е наполовина от онова, което правехме преди. Чувам, че много от нашите, които се върнаха в Щатите, са изгубили всичко ако не при първото, после, по време на второто спадане на борсата. Разбрах, че вашият приятел Джордж Харт бил загубил всичко до последния цент. Вие обратно в Щатите ли се върнахте?

— Не, работя в Прага.

— Чух, че сте загубили доста по време на кризата.

— Загубих. — След което добави мрачно: — Но затова пък загубих всичко, което исках, по време на възхода.

— Продажба с намаление?

— Нещо такова.

Споменът за онези дни отново го заля като кошмар — хората, които бяха срещнали, докато пътувала, хора, които не можеха да съберат една редица числа или да изрекат едно смислено изречение. Онзи дребен мъж, с когото Хелън се беше съгласила да танцува по време на бала на парахода, а после беше казал обидните думи за нея на десет фута от тяхната маса; жените и момичетата, които изнасяха на ръце от обществените заведения, а те крещяха под въздействието на алкохола или наркотиците.

… Мъжете, които заключваха жените си отвън на снега, защото снегът от двайсет и девета година не беше истински сняг. Ако не ти се искаше да е сняг, просто трябваше да платиш известна сума.

Той отиде до телефона и позвъни в дома на Питърс; обади се Линкълн.

— Обаждам се, защото непрекъснато мисля за това. Марион каза ли нещо определено?

— Марион е болна — отвърна кратко Линкълн. — Зная, че вината не е твоя, но не мога да позволя това да я разсипе. Страхувам се, че ще се наложи да го отложим с още шест месеца; не мога да рискувам да я докарам пак до същото състояние.

— Разбирам.

— Съжалявам, Чарли.

Той се върна на масата си. Чашата му беше празна, но когато Аликс го погледна въпросително, той поклати глава. Сега не можеше да направи нищо друго, освен да прати някои неща на Хонория; ще й прати много неща утре. После си помисли ядосано, че това бяха просто пари — беше дал пари на толкова хора…

— Не, повече не — каза той на друг келнер. — Какво ви дължа?

Някой ден щеше да се върне; не можеха да го карат вечно да плаща. Но той искаше детето си и сега нищо друго не можеше да има значение. Вече не беше млад и не живееше с куп хубави мечти и блянове. Беше абсолютно сигурен, че Хелън не би искала да е толкова самотен.