Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
beertobeer (2010)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома. Том 1. Разкази и автобиографична проза

Съставител: Николай Попов

Редактори: Людмила Евтимова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Славянова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, София, 1986

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново, 1986

История

  1. — Добавяне

I

— Помня как дойдохте при мен отчаяна, когато Джоузефин беше на три години! — провикна се мисис Брей. — Джордж беше бесен, защото не можеше да реши къде да работи, и затова доста често биеше малката Джоузефин.

— Спомням си — каза майката на Джоузефин.

— Та значи, това е Джоузефин.

Да, това беше Джоузефин. Тя погледна мисис Брей и се усмихна, а очите на мисис Брей се присвиха едва забележимо. Джоузефин продължи да се усмихва.

— На колко си години, Джоузефин?

— Точно на шестнайсет.

— Ооо. Бих казала, че си по-голяма.

При първия удобен момент Джоузефин запита мисис Пери:

— Може ли да отида на кино с Лилиан днес следобед?

— Не, скъпа, трябва да учиш. — Тя се обърна към мисис Брей, сякаш въпросът беше решен, но Джоузефин измърмори доста силно:

— Глупачка такава!

Мисис Брей бързо каза нещо, за да замаже случилото се, но, разбира се, мисис Пери не можеше да го остави безнаказано.

— Как нарече майка си, Джоузефин?

— Не разбирам защо не може да отида на кино с Лилиан.

Майка й се задоволи с това.

— Защото трябва да учиш. Всеки ден ходиш някъде, а баща ти иска да престанеш.

— Ама че лудост! — каза Джоузефин и добави разпалено: — Това е пълно безумие! Баща ми трябва съвсем да е откачил. Скоро ще почне да си скубе косите и да си въобразява, че е Наполеон или нещо подобно.

— Не — развеселена се намеси мисис Брей, когато мисис Пери почервеня. — Може би е права. Може би Джордж наистина е откачил — за моя мъж съм сигурна, че е откачил. От войната.

Но всъщност не й беше весело; тя мислеше, че Джоузефин заслужава бой с пръчки.

Разговаряха за Антъни Харкър, връстник на по-голямата сестра на Джоузефин.

— Божествен е — намеси се Джоузефин, не грубо, защото независимо от случилото се преди малко тя не беше груба; дори рядко правеше впечатление на много приказлива и понякога се възмущаваше, когато някой проявяваше неблагоразумие. — Той е абсолютно…

— Много го харесват. Лично аз не намирам нищо особено в него. Изглежда ми доста повърхностен.

— О, не, мамо — каза Джоузефин. — Нищо подобно. Всички казват, че е личност със силен характер, което едва ли може да се каже за повечето от днешните загубеняци. Всяко момиче би било щастливо да го пипне. Аз бих се омъжила за него веднага.

Досега тя никога не беше мислила за това; всъщност тези думи й бяха хрумнали, за да изрази чувствата си към Травис де Копет. Когато скоро след това поднесоха чая, тя се извини и се прибра в стаята си.

Къщата им беше нова, но семейство Пери далеч не бяха нови хора. Те принадлежаха към чикагското висше общество, бяха доста богати и съвсем не от необразованите, които често се срещаха през 1914 година. Но Джоузефин, без да го съзнава, бе една от първите от поколението, на което беше съдено да бъде „изтървано“.

Докато се преобличаше в стаята си, за да отиде у Лилиан, тя си мислеше за Травис де Копет и за това как предишната нощ се прибра с колата му от бала у Дейвидсънови. Върху смокинга си Травис бе облякъл свободна синя пелерина, останала му от някакъв старомоден чичо. Той беше висок и слаб, танцуваше съвършено, а очите му често биваха описвани от неговите връстнички като „много тъмни“ — на възрастните по-скоро им се струваше, че се тъмнееха от синините, които вероятно получаваше заслужено всяка нощ; областта около очите му беше толкова морава, кафява или алена, че те бяха първото нещо, което човек забелязваше от лицето му, и ако не бяха белите му зъби, щеше да бъде и последното. Също като Джоузефин, и той беше нещо ново. По това време в Чикаго имаше много нови неща, но за да не се раздвоява интересът към нашия разказ, ще отбележим, че Джоузефин беше най-новото.

Като се облече, тя се спусна по стълбите и през една странична врата, която се отваряше безшумно, изскочи на улицата. Беше октомври и острият вятър я понесе по пътя й под голите дървета, край къщи със студени ъгли, край ледени пещери, каквито бяха входовете по улиците в жилищния район. От този миг до април Чикаго става домашен град, където, ако влезеш в някоя врата, ти се струва, че се намираш в друг свят, защото студът от езерото е враждебен, но не е като истинския северен мраз — той само подсилва ефекта от това, което става зад стените. Вън от домовете няма музика, няма любовни срещи на открито и даже в богатите времена разкошът, който се придвижва в лимузини, не толкова възхищава, колкото озлобява пешеходците по тротоарите. Но домовете са изпълнени с дълбока, топла тишина или пък с радостен шум от песни, сякаш хората вътре измислят разни неща като например нови танци. В общи линии това е, което се има предвид, когато хората казват, че обичат Чикаго.

Джоузефин трябваше да се срещне с приятелката си Лилиан Хамъл, но планът им не включваше ходене на кино. В сравнение с него, майките им биха предпочели най-забранения и най-зловещ филм. Ни повече, ни по-малко те трябваше да ходят на дълга разходка с кола заедно с Травис де Копет и Хауърд Пейдж и през цялото време щяха да се целуват — неведнъж, а много пъти. Четиримата плануваха това от миналата събота, но стечението на някои неблагоприятни обстоятелства им беше попречило да го осъществят.

Травис и Хауърд вече бяха там — те не бяха седнали, а стояха облечени в палтата си, като символи на действие, и задъхано подтикваха момичетата към тяхното бъдеще. Травис си беше сложил кожена яка на палтото и носеше бастун с позлатена топка; той целуна ръката на Джоузефин едновременно на шега и сериозно, а тя каза „Здрасти, Травис!“ с топлата приветливост на политик, който поздравява някой надежден гласоподавател. Момичетата обаче си размениха за малко новини настрана.

— Видях го — прошепна Лилиан, — ей сега.

— Наистина ли?

Очите им пламнаха, вперени една в друга.

— Нали е божествен? — каза Джоузефин.

Говореха за мистър Антъни Харкър, двайсет и две годишен, който не подозираше за тяхното съществуване, ако не се смяташе това, че в дома на семейство Пери понякога разпознаваше в Джоузефин по-малката сестра на Констънс.

Има страшно красив нос — възкликна Лилиан и изведнъж се засмя. — Той е… — Тя го нарисува с пръст във въздуха и двете избухнаха в смях. Но лицето на Джоузефин стана сериозно, тъй като тъмните очи на Травис, толкова тъмни, сякаш бяха прясно насинени от миналата нощ, надникнаха от коридора.

— Е? — попита нетърпеливо той.

Четиримата млади излязоха, преминаха петнайсет метра през ледения вятър и влязоха в колата на Пейдж. Всички бяха много самоуверени и знаеха точно какво искат. Двете момичета нарушаваха изрично родителските нареждания, но не изпитваха по-голяма вина от войниците, които бягат от вражеския лагер. Джоузефин и Травис се погледнаха; тя простена от мрачния огън в неговия взор.

— Виж — каза той. Ръката му трепереше. — Прибрах се в пет часа тази сутрин. Момичетата от „Фолиз“.

— О, Травис! — механично възкликна тя, но за първи път подобно изявление не я развълнува. Тя взе ръката му в своята, като се чудеше какво изпитва в себе си. Беше доста тъмно и той се наведе внезапно над нея, но също така внезапно тя отвърна лицето си. Ядосан, той поклати грубо глава и се облегна назад в ъгъла на колата. Потъна в блянове за своята тъмна тайна — тайната, която винаги я беше карала да копнее по него. Джоузефин я видя как изплува в очите му и ги изпълни, плъзна се надолу по скулите и нагоре по веждите му, но не можеше да се съсредоточи върху него. Романтичната тайнственост на света беше обгърнала друг мъж.

Травис я почака десет минути да капитулира, след което опита отново и при този негов втори опит тя го видя ясно за първи път. Това беше достатъчно. Въображението и страстите на Джоузефин я бяха експлоатирали безотказно до едно време, но след това някакво вътрешно чувство застана на нейна страна. Сега, неочаквано, тя се сети за нещо реално, което имаше против Травис, и гласът й се изпълни с кротка печал:

— Чух какво си направил миналата вечер. Много добре чух.

— Какво има?

— Казал си на Ед Бимънт, че ще си изкараш чудесно, защото ще ме изпратиш с колата си.

— Кой ти каза това? — попита той с виновен, но омаловажаващ тон.

— Ед Бимънт. Каза, че едва не те е ударил, когато си го изрекъл. Едва се е сдържал.

Травис отново се дръпна в своя ъгъл на седалката. Той прие това като причина за нейната хладност и донякъде то беше вярно. Според теорията на доктор Юнг[1] в подсъзнанието на жената спорят безброй мъжки гласове и дори говорят през нейната уста — в такъв случай отсъстващият Ед Бимънт по всяка вероятност говореше чрез Джоузефин в този момент.

— Реших да не се целувам повече с момчета, защото няма да ми остане нищо за мъжа, когото ще обикна истински.

— Дрън-дрън! — отвърна Травис.

— Наистина. Из Чикаго се говори прекалено много за мен. Един мъж, разбира се, не може да уважава момиче, което може да целува когато си пожелае, а аз искам да бъда уважавана от този, за когото ще се омъжа един ден.

Ед Бимънт щеше да остане изумен, ако можеше да разбере какво влияние имаше върху нея този следобед.

Когато се запъти към къщи от ъгъла, където за по-голяма предпазливост я оставиха младежите, Джоузефин почувства онази приятна лекота, която настъпва след свършване на някоя работа. Отсега нататък тя щеше да бъде добро момиче, по-малко ще излиза с момчета, както искат родителите й, ще се опита да бъде това, което училището на мис Бенбауър нарича идеалното момиче от „Бенбауър“. После, на следващата година, в „Брирли“, ще може да бъде идеалното момиче от „Брирли“. Но първите звезди бяха изгрели над Крайбрежната улица и почувствала, че край нея Чикаго се върти около своята ос със скорост от сто мили в час, Джоузефин разбра, че й се иска да има такива стремежи само заради душата си. А всъщност нямаше желание да постигне нещо. Дядо й го беше имал, родителите й го бяха усещали в себе си, а Джоузефин просто приемаше гордия свят, в който се беше родила. Това бе лесно в Чикаго, който, за разлика от Ню Йорк, беше град — държава, където старите фамилии съставляваха привилегирована класа — интелектът се представляваше от професорите в университета, — и тази класа нямаше подразделения, освен дето даже семейство Пери трябваше да се държи мило с пет-шест други фамилии, които бяха по-богати и по-влиятелни от самите тях. Джоузефин обичаше да танцува, но полето на женската слава — дансингът, за нея беше само отправна точка към някой мъж.

Когато Джоузефин стигна до желязната порта на оградата пред къщи, видя сестра си да трепери от студ на стъпалата, докато изпращаше някакъв млад мъж; след това външната врата се затвори и мъжът тръгна по пътеката. Тя знаеше кой е това.

Той беше разсеян, но я позна в мига, в който се разминаха.

— А, здравей — каза той.

Джоузефин се обърна кръгом, за да може да я види на светлината на уличната лампа, измъкна лицето си от кожената яка, изви го към него и се усмихна.

— Здравей — скромно каза тя.

Разминаха се. Тя прибра главата си като костенурка.

„Е, сега поне знае как изглеждам“ — каза си тя развълнувана, когато влизаше вкъщи.

II

Няколко дни по-късно Констънс Пери каза на майка си със сериозен тон:

— Джоузефин е толкова надута, че според мен трябва да е малко смахната.

— Много е надута — съгласи се мисис Пери. — Разговаряхме с баща ти и решихме, че след първи януари ще я пратим на училище на Изток. Но не споменавай нищо за това, докато не решим съвсем сигурно.

— Божичко, мамо, та това съвсем не е скоро! Тя и оня ужасен Травис де Копет с неговата пелерина се разнасят из града, като че ли са на сто години. Мравки ме полазиха, като ги видях да влизат миналата седмица в „Блакстън“. Приличаха на луди — Травис с провлачената си походка, а Джоузефин си кривеше устата, като че ли имаше конвулсии. Ама наистина…

— Какво беше започнала да казваш за Антъни Харкър? — прекъсна я мисис Пери.

— Че е лапнала по него, а той може да й бъде дядо.

— Не съвсем.

— Мамо, той е на двайсет и две, а тя — само на шестнайсет. Винаги когато Джоу и Лилиан минат покрай него, се кикотят и го зяпат…

— Ела тук, Джоузефин — каза мисис Пери.

Джоузефин бавно влезе в стаята, като подпря гръб на отворената врата и започна спокойно да се поклаща на нея.

— Какво, мамо?

— Мила моя, нали не искаш да ти се смеят?

Джоузефин се обърна намръщено към сестра си:

— Кой ми се смее? Сигурно ти. Ти си единствената, която го прави.

— Толкова си надута, че не го забелязваш. Когато влязохте с Травис де Копет в „Блакстън“ онзи следобед, мене ме полазиха мравки. Всички на нашата маса и повечето от останалите на другите маси се изсмяха — тези, които не бяха шокирани.

— Сигурно защото са били още по-шокирани — самодоволно предположи Джоузефин.

— Хубава репутация ще имаш, когато се появиш в обществото.

— О, я си затваряй устата! — каза Джоузефин.

Настъпи кратко мълчание. След това мисис Пери прошепна строго:

— Ще трябва да разкажа на баща ти за това веднага щом си дойде.

— Кажи му. — Внезапно Джоузефин се разплака. — О, защо не ме оставите на мира? Искам да умра.

Майка й стана и я прегърна, като говореше „Джоузефин, успокой се, Джоузефин“, но Джоузефин продължи да плаче със силни и накъсани хълцания, които сякаш идваха от дъното на сърцето й.

Това е… е… само заради грозните и завистливи момичета, които се вбесяват, щом някой ме погледне, и измислят какви ли не истории, дето изобщо не са верни, само защото мога да имам когото си поискам. Сигурно Констънс е вбесена, защото миналата вечер отидох и поседях пет минути с Антъни Харкър, докато той я чакаше.

— Да, ревнувах ужасно! Не си легнах цяла нощ и плаках заради това. Най-вече защото той идва при мен и ми говори за Марис Уейли. Боже мой! Ти така му беше завъртяла ума за тези пет минути, че той не престана да се смее през целия път до Уорънсови.

Джоузефин изхлипа за последен път, като си пое дълбоко дъх и спря да плаче.

— Ако искаш да знаеш, аз реших да го оставя.

— Ха-ха! — избухна Констънс. — Само чуй, мамо! Тя щяла да го остави! Като че ли той изобщо я е поглеждал или знае за съществуването й! От всички надути…

Но мисис Пери не можеше да понася повече. Тя прегърна Джоузефин и я поведе към стаята й в дъното на коридора.

— Сестра ти само искаше да каже, че не желае да ти се смеят — обясняваше й тя.

— Аз вече го изоставих — каза унило Джоузефин.

 

 

Тя го беше изоставила, беше се отрекла от хилядите целувки, които никога не бе получила, от стотиците дълги и вълнуващи танци в прегръдките му, от стотиците вечери, които никога нямаше да си възвърне. Тя не каза нищо за писмото, което му беше написала предишната вечер и не бе изпратила и което сега вече нямаше никога да му изпрати.

— Не трябва да мислиш за такива неща на твоята възраст — каза мисис Пери. — Ти си още дете.

Джоузефин стана и отиде до огледалото.

Обещах на Лилиан да отида у тях. Вече закъснявам.

В своята стая мисис Пери си каза: „Още два месеца до февруари.“ Беше красива жена, която искаше всички около нея да я обичат; в нея нямаше власт да командва. Тя оформи решението си като стегната колетна пратка, в която постави Джоузефин, и я прати по пощата на сигурния адрес на училището „Брирли“.

Един час по-късно в кафето на хотел „Блакстън“ Антъни Харкър и още някакъв млад мъж седяха на една маса. Антъни беше жизнерадостен младеж, бездеен, доста богат и доволен от настоящата си популярност. След кратък престой в един от източните университети той се бе преместил в известен колеж във Вирджиния, под чиято по-малко взискателна закрила бе завършил образованието си — или поне бе усвоил определени любезности и маниери, които момичетата от Чикаго намираха за очарователни.

Ето го там онзи, Травис де Копет — току-що бе отбелязал приятелят му. — За какво се мисли той всъщност?

Антъни погледна отдалеч младежите в другия край на салона и разпозна по-малката от сестрите Пери заедно с други млади момичета, които напоследък често беше срещал по улиците. Макар че те явно се чувстваха съвсем като у дома си, изглеждаха глупави и шумни. Той отмести поглед от тях и се заоглежда наоколо за компанията, с която трябваше да отиде на танци, но продължи да седи на мястото си, когато помещението — потънало в полумрак, независимо от лампите в него и пълната тъмнина навън — се раздвижи от вълнуваща задушевна музика. Около него се завъртя набъбващ парад. Кавалерите — в свободни костюми, като че ли току-що бяха дошли от някой важен прием, и дамите със своите шапки, които сякаш всеки миг бяха готови да полетят, придаваха на тази сцена особена мимолетност. Впечатлението, че това събиране — далеч не непредвидено и почти потайно — много скоро ще бъде заменено от официални ангажименти, събуди в него желанието да хване последните му мигове и той се вглеждаше в тълпата все по-съсредоточено, за да открие някое познато лице.

Едно лице се появи внезапно иззад рамото на някакъв мъж на по-малко от метър и половина от него и за момент Антъни стана обект на най-печалния и най-трагичен поглед, който някога бе отправян към него. Това едновременно беше и не беше усмивка — две големи очи с ярки триъгълници грим под тях и устни, извити във всемирно съжаление, което сякаш включваше и него, и нея, — но въпреки всичко това не беше изражение на жертва, а по-скоро на самия демон на нежната меланхолия — и за първи път Антъни наистина видя Джоузефин.

Първият му порив бе да разбере с кого танцува. Беше младеж, когото познаваше, и с тази увереност той скочи на крака, дръпна го бързо за сакото и стъпи на дансинга.

— Мога ли да отнема дамата, моля?

Джоузефин се приближи плътно, когато започнаха да танцуват, погледна го в очите за миг и сведе поглед встрани. Не му каза нищо. Като осъзна, че тя едва ли е на повече от шестнайсет години, Антъни вътрешно се помоли дано тези, които чакаше, да не пристигнат по средата на танца.

Когато той свърши, тя отново вдигна очи към него. Обзе го чувството, че е сбъркал, че тя е по-голяма, отколкото му се беше сторило. Малко преди да я остави на масата й, нещо го накара да каже:

— Може ли да го повторим по-късно?

— О, разбира се.

Тя впи очи в него и погледите им блеснаха като стомана — може би от стоманата на железопътните релси, донесли богатството на техните семейства, на което те разчитаха. Антъни се запъти обратно към масата си смутен.

Един час по-късно те си тръгнаха заедно от „Блакстън“ с неговата кола.

Просто се беше случило — Джоузефин бе заявила в края на втория им танц, че трябва да си тръгва; последва нейната молба и силното му смущение, когато прекоси с нея пустия дансинг. Като я изпращаше до вкъщи, той правеше услуга на сестра й, но имаше безпогрешното усещане, че нещо ще стане.

Въпреки всичко, когато излязоха навън, сблъсъкът с острия студ го тласна към размисъл и той отново се опита да си изясни отговорността, която падаше върху него в този случай. Нямаше да бъде леко с Джоузефин, чиято младост, изпълнена с тъмни сенки и светли пориви, напираше буйно към него. Когато влязоха в колата, той се опита да овладее положението, като я погледна с твърд мъжки поглед, но нейните очи, блестящи като в треска, стопиха заплашителната му свирепост за по-малко от секунда.

Погали лениво ръката й, но веднъж попаднал в обсега на парфюма й, вече я целуваше задъхано.

— Ето, това е то — прошепна тя след малко.

Той се стресна и се почуди дали не е забравил нещо — нещо, което да й е казал преди.

— Какви жестоки думи — рече той, — точно когато бях започнал да се разчувствам.

— Само исках да кажа, че всяка минута с теб може да се окаже последна — тъжно промълви тя. — Нашите ще ме пратят да уча другаде; те си мислят, че все още не съм разбрала за това…

— Колко жалко.

— … а днес се съюзиха и се опитаха да ме убедят, че ти не подозираш за моето съществуване!

След дълго мълчание Антъни тихо добави:

— Надявам се, че не си им позволила да те убедят.

Тя се засмя:

— Просто се изсмях и дойдох тук.

Тя зарови ръка в неговата и когато я притисна, очите й — вече светли, а не тъмни — се издигнаха на височината на неговите и се приближиха към него. Минута след това той си помисли: „Това, което върша, е гадно от моя страна.“

Антъни беше сигурен, че го върши той.

— Толкова си сладък — каза тя.

— Ти си мило дете.

— Мразя ревността повече от всичко на света — избухна Джоузефин, — а точно аз трябва да страдам от нея. И собствената ми сестра — най-много от всички.

— О, не — запротестира той.

— Нищо не можех да направя, след като се влюбих в теб. Опитах се да излизам от къщи, когато знаех, че ще дойдеш.

Силата на лъжите й се криеше в нейната прямота, в простото и абсолютно убеждение, че онзи, когото обича, трябва да й отвърне със същото. Джоузефин никога не изпитваше свян или горест. Живееше в свят, в който момичетата остават насаме с мъжете — в него тя се движеше свободно от осемгодишна възраст. Не замисляше предварително действията си, а просто се отпускаше и завладяващата й жизненост свършваше останалото. Едва когато младостта ни напусне и опитът ни снабди с някаква малоценна смелост, повечето от нас осъзнават колко прости са тези неща.

„Но не е възможно да си се влюбила в мен“ — искаше да каже Антъни, а не можеше. Той се пребори с желанието отново да я целуне, макар че искаше да го стори с нежност, и започна да й говори, че от нейна страна това е неразумно, но преди още да се впусне в благородното си дело, тя бе отново в прегръдките му и шепнеше нещо, което той не можеше да не приеме, тъй като бе обвито в целувка. След това остана сам и потегли от техния вход.

Какво се беше съгласил да направи? Всичко, което си бяха казали, звънеше и пулсираше в ушите му като внезапна треска — утре в четири часа на ъгъла.

„Боже господи! — с тревога си помисли той. — Цялата тази история, че ме била оставила… Тя е доста щуро хлапе и може да си намери белята, ако срещне някой, който само това и чака. Голямо чудо, че ще се срещна утре с нея!“

Но нито по време на вечерята, нито на танците, на които отиде вечерта, Антъни можа да отпъди от мислите си случилото се; той не престана да оглежда със съжаление залата, сякаш усещаше липсата на някой, който би трябвало да бъде там.

III

Две седмици по-късно, докато чакаше Марис Уейли в една малка и безлична „гостна“ на първия етаж. Антъни бръкна в джоба си за няколко писма, които почти бе забравил. Три от тях прибра обратно, а четвъртото, след като се ослуша за миг, отвори бързо и зачете с гръб към вратата. То беше трето от поредицата — всяка една среща с Джоузефин бе последвана от нейно писмо — и настоящото не се различаваше от предишните — писмо на дете. Всичката зрялост на чувствата, която успяваше да покаже, се удавяше в нейната неопитност, щом се помъчеше да ги изрази писмено. Имаше много от рода на „твоето чувство към мен“ и „моето чувство към теб“, изреченията започваха с „Да, зная, че съм сантиментална“ или още по-нескопосно „Винаги съм си падала по теб, но бях безсилна да направя каквото и да било“ и неизменните многобройни цитати на стихове от най-новите популярни песни, сякаш те можеха да отразят по-добре душевното състояние на пишещата, отколкото собствените й словесни напъни.

Писмото подразни Антъни. Когато стигна до послеписа, в който тя самоуверено му определяше среща в пет часа същия следобед, той чу Марис да слиза по стълбите и го прибра обратно в джоба си.

Марис си затананика и тръгна напред-назад из стаята. Антъни запуши.

— Видях те във вторник следобед — внезапно каза тя. — Стори ми се, че добре се забавляваше.

— Вторник — повтори той, сякаш си припомняше. — А, да. Случайно срещнах едни хлапета и отидох с тях на следобедни танци. Беше забавно.

— Когато те видях, ти беше почти сам.

— Какво искаш да кажеш?

Марис отново си затананика.

— Хайде да излезем. Да идем на дневно представление.

По пътя Антъни обясни как е станало тъй, че случайно е бил с по-малката сестра на Кони; необходимостта да дава обяснение някак си го ядоса. Когато свърши, Марис каза рязко:

— Ако държиш да се ожениш за хлапачка, защо трябва да се спираш на този малък дявол? Репутацията й вече е толкова лоша, че мисис Макрей не искаше да я покани в курса си по танци — направи го само заради Констънс.

— Какво й е толкова ужасното? — попита разтревожено Антъни.

— Предпочитам да не говоря за това.

По време на цялото представление срещата в пет часа не му излезе от ума. Въпреки че думите на Марис само успяха да го накарат да изпита опасно за себе си съжаление, той реши, че тази среща ще бъде последна. Беше неприятно, че са го видели заедно с нея, макар че искрено се бе опитал да го избегне. От тази работа можеше да излезе някоя страшна бъркотия, която не би донесла нищо добро нито на Джоузефин, нито на него. Възмущението на Марис не го засягаше — през цялата есен тя беше негова, стига да поискаше, но Антъни не желаеше да се жени, изобщо не искаше да се обвързва с когото и да било.

Когато в пет и половина се освободи, навън беше тъмно и той подкара колата си към новата сграда на Филантрофилогията из лабиринта от реконструиращи се обекти в района на Грант Парк. Мрачността на мястото и часа му подействаха потискащо и тази връзка му се стори още по-мъчителна. На излизане от колата мина край някакъв младеж, който седеше в един паркиран роудстър — младежът му се стори познат, — и намери Джоузефин в полумрака на малкото преддверие, което се намираше между двойните врати.

Тя изрече нещо неразбираемо за поздрав и се хвърли право в обятията му, като вдигна лице към неговото.

— Мога да остана само за секунда — заяви Джоузефин, сякаш той я бе помолил да дойде. — Със сестра ми ще ходим на една венчавка, но трябваше да те видя.

Когато Антъни заговори, гласът му замръзна в бяла мъгла, която ясно се виждаше в мрака. Каза неща, които й беше казвал и преди, но този път твърдо и окончателно. Не му беше толкова трудно, защото почти не виждаше лицето й и защото някъде по средата тя го ядоса, като се разплака.

— Знаех си, че ще излезеш непостоянен — прошепна тя, — но не очаквах това. Както и да е, имам достатъчно гордост, за да не ти досаждам повече. Тя се поколеба. — Но бих искала да се срещнем още веднъж и да се опитаме да разрешим нещата по друг начин.

— Не.

— Да не би някое завистливо момиче да ти е говорило нещо против мен?

— Не. — След това, отчаян, той я улучи право в сърцето. — Не съм непостоянен. Никога не съм те обичал и никога не съм ти казвал, че те обичам.

Като си представи нещастното изражение, което очакваше да се изпише на лицето й, Антъни се извърна и нарочно направи крачка встрани; когато се обърна плахо, външната врата се беше затворила — тя си бе отишла.

— Джоузефин! — извика той, изпълнен с безпомощна жалост, но никой не му отговори. Почака, изтръпнал от страх, и не след дълго чу шум от потегляща кола.

Пред къщи тя благодари на Ед Бимънт, когото бе използвала с искрица надежда, влезе през една странична врата и се качи в стаята си. Прозорецът беше отворен и докато се обличаше набързо за венчавката, тя стоеше близо до него, за да настине и да умре.

Когато видя лицето си в огледалото в банята, тя се свлече и седна на ръба на ваната, като нададе кратък приглушен звук, сякаш се бореше с пристъп на кашлица, и междувременно си почисти ноктите на ръцете. По-късно, когато всички заспят, може да плаче в леглото цяла нощ, но сега все още беше следобед.

Двете сестри и майка им стояха редом една до друга по време на венчавката на Мери Джаксън и Джаксън Дилън. Беше тъжна и сантиментална церемония — краят на прекрасната и обаятелна младост на едно момиче, от което всички се възхищаваха и което обичаха. Може би за никой от присъстващите подробностите не символизираха края на определен период, но от по-далечната гледна точка на едно десетилетие по-късно някои неща, които се случват, изглеждат като поръсени с пудрата на вчерашната нелепост и даже понамирисват на лавандуловия аромат от онзи ден.

Младоженката повдигна воала си и се усмихна с оная тъжна и мила усмивка, която я правеше „обожавана“, но с обляно от сълзи лице, и се обърна към десетките си приятелки с разтворени ръце, сякаш ги прегръщаше всички за сетен път. После се обърна към съпруга, който излъчваше същата тържественост и безупречност като самата нея, като че ли искаше да му каже: „Това е. Всичко, което съм, е твое навеки.“

От мястото си Констънс, бивша съученичка на Мери Джаксън, открито ридаеше от дъното на душата си, която сякаш бе кънтяща пещера. Но лицето на Джоузефин до нея, при по-тънко наблюдение, беше много по-интересно. Веднъж-дваж, макар че очите й не преставаха да гледат твърдо, някоя и друга самотна сълза се прокрадваше надолу, лицето й, сякаш стреснато от самото докосване, се стягаше леко, а устните й оставаха все така упорито неподвижни, като на дете, на което са казали да не вдига шум. Помръдна се един-единствен път — когато чу някакъв глас зад себе си да казва: „Това е малката дъщеря на семейство Пери. Прелестна е, нали?“ Тя веднага изви глава и се загледа в един витраж, за да не би онези, които й се наслаждаваха, да пропуснат гледката на лицето й в профил.

Близките на Джоузефин отидоха и на тържеството, така че тя вечеря сама — или по-право заедно с братчето си и неговата бавачка, което ще рече същото.

Усещаше някаква безкрайна пустота. Тази вечер Антъни, „тъй очарователен… толкова сладък… така очарователно сладък“, ухажваше някоя друга и целуваше грозното й и завистливо лице; скоро той щеше да изчезне завинаги, като встъпи в брак без любов, както и всички останали мъже, негови връстници, и ще оставят света пълен с Травис де Копетовци и Ед Бимънтовци, които са толкова леснодостъпни, че едва ли си заслужава да си правиш труда да им се усмихнеш.

Като се качи в стаята си, Джоузефин отново се разчувства при вида на отражението си в огледалото. Ах, ами ако умре тази нощ както спи?

— О, какъв срам — прошепна тя.

Отвори прозореца и като взе единствената вещ, която й беше спомен от Антъни — ленена носна кърпа с инициали, — се пъхна отчаяна в леглото си. Чаршафите бяха все още студени, когато на вратата се почука.

— Препоръчано писмо — каза прислужницата.

Джоузефин запали лампата, отвори го, погледна подписа, след това го обърна в началото, а под нощницата гърдите й се повдигаха и спускаха задъхано.

Скъпа малка Джоузефин,

Няма смисъл. Нищо не мога да направя, не мога да крия истината. Безкрайно, ужасно съм влюбен в теб. Когато си тръгна днес следобед, изведнъж го осъзнах и разбрах, че не мога да те оставя. Прибрах се вкъщи и не можех да ям, нито да стоя на едно място, а само крачех напред-назад, като си мислех за скъпото ти лице и скъпите ти сълзи там, в преддверието… Сега, когато седя и ти пиша това писмо…

Беше дълго четири страници. На едно място пишеше, че разликата в годините им нямала значение, а последните думи бяха:

Знам колко си нещастна и бих дал десет години от живота си, ако можех да дойда при теб и да целуна сладките ти устни за лека нощ.

Когато го прочете, Джоузефин остана няколко минути неподвижна; тъгата й внезапно си бе отишла и в един миг тя беше така зашеметена, че й се стори, че на нейно място е настъпила радостта. Лицето й потрепна и се намръщи.

Боже мой! — каза си тя. След това прочете писмото още веднъж.

Първият й порив беше да се обади на Лилиан, но после размисли. Пред очите й се изпречи картината на младоженката от венчавката — безукорната годеница, неопетнена, обичана и свята, излъчваща нежно сияние. Безупречна младост, куп приятелки, след това появата на съвършения любим — Идеала. Тя с мъка насочи блуждаещите си мисли към настоящето. Мери Джаксън, разбира се, в никакъв случай не би запазила подобно писмо. Джоузефин стана от леглото, накъса го на малки парченца и с известни затруднения, причинени от неочаквано многото дим, го изгори върху една маса, покрита със стъкло. Никое благовъзпитано момиче не би отговорило на такова писмо; това, което трябваше да стори, бе просто да го забрави.

Тя избърса повърхността на масата с носната му кърпа, която държеше в ръката си, след което я хвърли разсеяно в коша за мръсни дрехи и се пъхна обратно в леглото. Изведнъж страшно й се приспа.

IV

За това, което се случи впоследствие, никой, дори Констънс, не обвини Джоузефин. Ако един двайсет и две годишен мъж падне толкова ниско, че да започне настоятелно да ухажва някое шестнайсетгодишно момиче против волята на родителите й и самата нея, изводът е само един — това е човек, който не заслужава да бъде приеман от почтените семейства. Когато на един бал Травис де Копет се опита да каже нещо по-различно във връзка със случая, Ед Бимънт, както се казва, „го премаза“ от бой в тоалетната, а общественото мнение за Джоузефин се издигна и се задържа на нормална висота. Говореше се за това как Антъни ходил неведнъж у тях и всеки път отказвали да го приемат, как заплашвал мистър Пери, как се опитал да подкупи една от прислужниците, за да предаде писмата му, как причаквал Джоузефин на връщане от училище — всичко това навяваше на мисълта, че е малко луд. И именно собствените родители на Антъни Харкър настояха той да замине на Запад.

Този период беше мъчителен за Джоузефин. Тя разбра колко близко се е намирала до катастрофата и се опита с постоянно внимание и пълно подчинение да изкупи пред родителите си тревогите, които неволно им бе създала. Отначало не искаше да отиде на нито един от коледните балове, но майка й я разубеди, като си мислеше, че ще се поразсее с момчетата и момичетата, които си бяха дошли във ваканция за празниците. В началото на януари тя трябваше да я отведе на Изток, в училището „Брирли“, така че, докато купуваха дрехи и униформи, майката и дъщерята прекарваха доста време заедно и мисис Пери беше доволна от ново появилото се чувство за отговорност и зрелост у Джоузефин.

В действителност то беше искрено и само един-единствен път Джоузефин направи нещо, което не би искала да се разчуе. В първия ден от новата година тя си облече новия костюм за пътуване, сложи си новото кожено палто и излезе от къщи по стария познат начин, през страничната врата, след което отиде до ъгъла, където в колата си я чакаше Ед Бимънт. Когато слязоха в центъра, тя остави Ед в една пресечка и влезе в дрогерията, намираща се срещу старата железопътна гара на Ла Сал Стрийт. Там я чакаше един мъж с изкривени от мъка устни и отчаян, недоумяващ поглед.

— Благодаря ти, че дойде — промълви нещастно той.

Тя не отговори. Лицето й беше сериозно и учтиво.

— Ето какво искам — едно-единствено нещо — бързо каза той. — Защо се промени? Какво сторих, та те накарах да се промениш така внезапно? Случило ли се е нещо, аз ли направих нещо? Или заради това, което ти казах в преддверието онази вечер?

Като продължаваше да го гледа, тя се опита да мисли, но единственото нещо, за което си мислеше, беше колко неприятен и ужасен й изглежда той, и се стараеше да не го покаже. Нямаше никакъв смисъл да му казва простата истина — че не можеше да не стори това, което бе направила, че големите красавици имат нужда и едва ли не са длъжни да се подложат на изпитание, че препълнената й с чувства чаша се беше разляла от само себе си, и беше чиста случайност, дето това бе съсипало него, а не нея. Очите на състраданието може и да са съпроводили Антъни Харкър в пътуването му на Запад, но съвсем сигурно е, че очите на съдбата проследиха Джоузефин, когато пресичаше улицата под падащия сняг на път към колата на Ед Бимънт.

Когато потеглиха, известно време тя седеше смълчана; беше успокоена и едновременно с това — изпълнена с възхищение. Антъни Харкър бе двайсет и две годишен, красив, известен и търсен — и как само я обичаше — толкова много, че трябваше да напусне града. Тя се вълнуваше, сякаш ставаше дума за други двама души.

Като взе мълчанието й за потиснатост, Ед Бимънт каза:

— Е, това поне послужи за нещо друго — прекъсна онези приказки, които хората разпространяваха за теб.

Тя бързо се обърна към него:

— Какви приказки?

— А, просто някакви измислици.

— Какви? — настоя тя.

— А, нищо особено — колебливо каза той, — но миналия август се говореше, че ти и Травис де Копет сте били женени.

— Боже мой, какъв ужас! — извика тя. — Никога не съм чувала по-голяма лъжа. Това…

Тя млъкна внезапно и не каза истината — че макар с Травис да бяха извършили едно опасно пътуване от двайсет мили до Ню Ълм, не бяха успели да намерят свещеник, който да се съгласи да ги венчае. Всичко изглеждаше отдавна преживяно, детинско и забравено.

— Боже мой, какъв ужас! — повтори тя. — Това е една от онези истории, дето ги измислят завистливите момичета.

— Зная — съгласи се Ед. — Бих искал някое момче да се опита да я повтори пред мен. Все едно, никой не повярва.

Това беше дело на грозни и завистливи момичета. Ед Бимънт, който усещаше тялото й край себе си и лицето й, което светеше като пламък в полумрака, беше убеден, че никое момиче, което е така красиво, не може да направи нещо наистина лошо.

Бележки

[1] Теорията на доктор Юнг — става дума за учението на представителя на швейцарската психоаналитична школа Карл Гюстав Юнг (1875–1961), изследващо „колективното подсъзнание“.

Край