Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Корекция и форматиране
beertobeer (2010)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома. Том 1. Разкази и автобиографична проза

Съставител: Николай Попов

Редактори: Людмила Евтимова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Славянова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, София, 1986

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново, 1986


В една своя статия Уилям Фокнър с голямо огорчение пише, че „Америка още не е отредила място за твореца, за онзи, който се занимава с проблемите на духа, вместо да използва своята известност в търговията със сапун или цигари, в продажбата на автоматични писалки или рекламата на автомобили, морски екскурзии и курортни хотели“.

Тази горчива констатация може да се отнесе с пълна сила и към творческата и лична съдба на именития американски писател Франсис Скот Фицджералд.

През двайсетте години на нашия век той се появява с много шум и блясък на литературния небосклон. Шума си създава сам, а блясъкът са неговите ранни разкази и особено романът му „Отсам рая“. Скоро той се превръща в мит. Негово е и определението на декадата от края на войната до Голямата депресия като ерата на джаза. Превръща се в идол на своето поколение и особено на университетската младеж.

Още в началото на писателската си кариера Фицджералд изпитва ударите на недоброжелателната литературна критика. Наричат го „търгаш“, „пияница“, „неудачник, проиграл таланта си, така щедро изявен в първите му творби“. Странно е, че по-късно и автор като Хемингуей не остава настрана от тази критика. В мемоарната си книга „Безкраен празник“ той с необяснима жестокост ни показва като в криво огледало окарикатурения образ на своя някогашен приятел. Странно е, защото не друг, а Фицджералд е човекът и писателят, който пръв оценява новаторската стихия на Хемингуей и горещо препоръчва на авторитетното издателство „Скрибнърс“ да отпечата сборника разкази „В наше време“. Взаимоотношенията на тези двама ярки представители на американската белетристика между двете световни войни имат дълга и сложна история. Ще се спрем по-подробно на тях, когато разглеждаме Парижкия период от биографията на Фицджералд.

Трябваше да изминат близо трийсет години от смъртта на писателя, за да се появи отново интерес към неговото художествено наследство. Както при случая с позабравения Фокнър, това се дължи на факта, че някои издателски компании пуснаха през седемдесетте години в големи тиражи и в джобен формат неговите събрани съчинения. Появи се даже и един огромен том с неиздадените му работи. Някои търсят причината за този неочакван бум в носталгията на американеца към безоблачните, весели години от началото на века. Онова опиянение, което лъха от страниците на новелата „Първи май“. Далечното ехо на безвъзвратно отминалата ера на джаза. Критиката и читателят не само преоткриват Скот Фицджералд, но го нареждат сред писателите, създали славата на американската литература в наши дни — Драйзър, Андерсън, О’Нийл, Фокнър, Хемингуей, Сандбърг, Улф и др. Разбира се, отрицателни оценки се срещат и сега. Неотдавна Гор Видал публикува обширна статия под заглавие „Случаят Скот“, в която подробно разглежда две новоизлезли книги на Фицджералд — „Дневници“ и „Писма“. Заключението на Видал е, че една съвсем нищожна част от творчеството на Фицджералд притежава известна литературна стойност. Той оспорва дори плодовете от каторжната работа на писателя в сценариите отдели на Холивуд. „Каторжна“, защото по думите на Уилям Фокнър „да работиш в Холивуд, е все едно да работиш в солна мина“. Все пак не друг, а Фицджералд е автор на сценария на „Трима другари“, филм, който навремето дълбоко вълнуваше любителите на киното и правдиво разкриваше хуманните настроения на Ремарк. Между другото и оригиналните произведения на Фицджералд се оказват по-подходящи за екранно пресъздаване от тези на неговия озлобен рецензент Гор Видал.

Но ако въпреки всичките си разминавания и спорове съвременната критика има положително отношение към най-добрите произведения на писателя — „Великият Гетсби“, „Нежна е нощта“ и „Последният магнат“, — към новелистиката, заемаща централно място в творчеството му, тя и до днес си остава резервирана. Много изследователи смятат дори за излишно да се занимават с нея. По мнението на един изкуствовед разказите са „своеобразна банка, където се влагат идеите, темите, художествените решения, намерили по-късно място в романите“.

Времето, най-безпристрастният съдник за стойността на едно произведение, опровергава подобни съждения, защото разкази като „Първи май“, „Диамантът, голям колкото Риц“, „Младият богаташ“, „Леденият дворец“, „Завръщане във Вавилон“ и др. отдавна са влезли в златния фонд на съвременната американска новелистика.

Вярно е, че много от разказите на Фицджералд са предназначени за пошлите търговски издания, но не са малко случаите, когато именно в разказите се поставят и решават съществени идейни и художествени проблеми, намерили по-късно място в зрелия период на творчеството му.

Скот Фицджералд е роден на 24 септември 1896 г. в град Сейнт Пол, щата Минесота, в т.нар. „Среден запад на Америка“. Майка му е ирландка и римокатоличка, бащата е неуспял дребен търговец, който почти до края на живота си разчита на скромното наследство на жена си. Като дете Скот неведнъж се ужасява от мисълта, че някой ден може да попадне в общежитието за бедняци. За негово щастие се намира една богата леля, която поема издръжката му първо в католическото училище „Нюман“ и после в реномирания Принстънски университет.

Фицджералд отрано проявява вкус към писането. Едва четиринайсетгодишен, той започва да си води дневник, наименуван многозначително „Книга на мисълта“. Дневници писателят веди до края на живота си, независимо какво записва — свои мисли, цитати, афоризми, подслушани разговори, интересни имена.

По същото време той пише разкази за училищното списание, а в края на 1911 г. съчинява пиеса, която сам режисира и в която играе главната роля. За жалост тези юношески литературни прояви се посрещат с неприязън и от учители, и от съкласници. От учителите, защото той е един от най-слабите ученици, а другарите му се дразнят от неговото високомерие. Но главно за това, че Скот се оказва негоден за мъжествения американски футбол. И до днес, за да си изградиш репутация в което и да е американско училище, трябва с успех да упражняваш поне един от популярните спортове и особено грубия и опасен за здравето американски футбол. Слабоватият юноша е щастлив само когато може да избяга в Ню Йорк и да отиде на театър. Това действа като балсам за нараненото му самолюбие. „Видях музикалната комедия «Квакерката» и оттогава масата ми е затрупана с либретата на Гилбърт и Съливан“ (модните в ония години английски автори на оперети). По същото време, по думите на неговия най-добър биограф Майзиър, Скот започва да пие вместо невинното шери по-силен алкохол. В родния му град често казват, че младият Фицджералд е човек, който се напива. Това го ласкае, придава му известна романтична окраска. Но скоро пиенето ще се окаже онзи страшен порок, който ще го преследва до края на краткия му живот.

През септември 1914 г., макар и трудно, той успява да издържи приемните изпити и постъпва в Принстънския университет. Скот и тук не става, както мечтае, един от „боговете на своя клас“. Позаякнал, той е включен във футболния отбор на университета, но още при първата тренировка си навяхва коляното и завинаги се прощава със спорта. И по-добре, защото отново насочва вниманието си към литературата. Сдружава се с поета Джон Пийл Бишоп и бъдещия голям изкуствовед и критик Едмънд Уилсън, който в зигзагите на творческия му път ще бъде негова неотменна „интелектуална съвест“.

Попаднал в културна среда, Фицджералд започва усилено да се самообразова. По това време негови любими автори са Бърнард Шоу, Хърбърт Уелс, Бут Таркингтън, Алджърнън Суинбърн и Къмтън Маккензи. В Принстън той завършва и първия вариант на романа си, тогава наречен „Романтичният егоист“. Но вече бушува Първата световна война и Скот, макар и болнав, постъпва през есента на 1917 г. офицер в редовната армия. Изпратен е на подготвителен лагер, където през свободното си време продължава да работи над романа. Като офицер за свръзка в щата Алабама, по време на една танцова вечеринка в град Монтгомъри, той среща дъщерята на местния съдия и се влюбва в нея. Момичето се казва Зелда Сейър и с право може да се нарече фаталната жена на неговия живот. Пред приятелите си Фицджералд я описва като „най-красивото момиче в Алабама и Джорджия“. Очевидно един щат не е достатъчно голям, за да вмести възхищението му. По-късно ще напише в дневника си: „Липсваха ми двете първостепенни неща — животински магнетизъм и пари. Затова пък имах двете второстепенни — красива външност и интелигентност.“ Ето как Нанси Милфорд описва в биографичната си книга за Зелда тази негова външност: „Скот беше поразително красив, с нежни класически черти, златисто руса коса, широко чело и правилен нос. Очите му бяха ледено зелени я променяха цвета си с настроенията му. Само устните бяха тънки и винаги напрегнати. Макар и сравнително нисък, той изглеждаше добре в безупречно ушитата си офицерска униформа. За разлика от другите носеше яркожълти ботуши с шпори. Появеше ли се, хората веднага го забелязваха.“

И Фицджералд се сгодява за очарователната Зелда Сейър, но до брак не се стига, тъй като той няма средства за издръжката на такава скъпа и луксозна вещ. Това е първата му горчива среща с темата за парите, която протича като кървава нишка през цялото му творчество.

Войната свършва и Скот напуска армията, без да изпита ужаса на бойните полета. Установява се в Ню Йорк и започва да търси работа. „Романтичният егоист“ е отхвърлен от издателство „Скрибнърс“. Отказът е придружен с насърчително писмо от Максуел Пъркинс, бъдещият прочут редактор на същото издателство. Списанията методично връщат и разказите на Фицджералд. Всичките любезни и нелюбезни откази, 122 на брой, младият писател забожда с карфици по стените на скромната си квартира. Най-после успява да си намери работа в една рекламна агенция с 90 долара месечна заплата и никакви шансове за повишение. Въпреки пламенните писма на своя избраник практичното момиче от Алабама не вижда никаква перспектива във връзката си с Фицджералд и най-безцеремонно разтрогва годежа. С накърнено самочувствие Скот взема пари на заем от свои съученици, пиянства три седмици и се завръща в родния си град Сейнт Пол, за да преработи романа си под ново заглавие. Този път романът е приет от авторитетното издателство „Скрибнърс“ и се появява в книжарниците през март 1920 г.

Според Енциклопедия Британика за много американци символ на двайсетте години е трезво мислещият президент Кулидж, олицетворение на икономическия следвоенен бум. Характерното за този мним просперитет са големите борсови спекулации и разорението на дребните фермери, така покъртително описано в „Гроздовете на гнева“ на Стайнбек. Като в притчата за Бедния Лазар — богатата трапеза за милионерите, трохите за бедняците.

За други символът е ерата на джаза, определение, взето от книгата на Фицджералд „Разкази за ерата на джаза“. Зад този по-точен и по-привлекателен символ се крият някои нововъведения в американския начин на живот. Разцъфтява „селото“, така наричат нюйоркския квартал Гринич Вилидж — стълпотворение на поети, художници и музиканти, дошли да опитат щастието си на арената на изкуството. По това време тук често се среща и ярката фигура на Джон Рийд, пламенния пропагандатор на идеите на Октомврийската революция.

Еманципира се външният вид на младите жени, т.нар. „флапъри“ — съблазнителни. За ужас на пуританите те носят къси рокли, подстригват се като момчета и играят чарлстон в новооткритите танцувални заведения, където гърми джазова музика и тайно се продава долнокачествен алкохол. Появява се многотиражната жълта сензационна преса и радиото, което скъсява разстоянията и прави света малък и достъпен. Всяка седмица петдесет милиона американци гледат немите филми, произведени от „фабриката за мечти“, както някога Иля Еренбург наричаше Холивуд. По асфалтираните шосета вече бръмчи автомобилът, готов послушно да откара своите пътници до някой от близките провинциални клубове за голф. Пак според Енциклопедия Британика в лудите години на този неспирен карнавал на мода са сатиричните романи на Синклер Луис и обаятелната проза на Скот Фицджералд. Но двайсетте години си имат и своите сенчести страни. Може би най-кошмарната от тях е зараждащият се гангстеризъм. Обявената с осемнайсетата поправка на конституцията забрана да се произвежда и продава алкохол слага началото на масовата контрабанда, „бут-легинг“, на спиртни напитки и войната между отделните гангстерски банди. Достатъчно е да си спомним името на Ал Капоне, един от най-жестоките „кръстници“ на мафията. Той е заловен и осъден, но не за убийствата, извършени от него и бандата му, а за неплащане на данък върху общия си доход.

Първият роман на Фицджералд, „Отсам рая“, носи петната на незрялото младежко творчество. Авторът използва по нещо от всичко, писано дотогава: разкази, стихове, есета, откъси от писма и дневници на Зелда, биографични фрагменти и дори диалози. Неслучайно приятелите му шеговито определят книгата като „събраните съчинения на Скот Фицджералд“. Но за читателите очевидно това няма значение. Нали в романа съвсем вярно е предаден духът на времето, неговият ритъм и стил, а чрез устата на героите е провъзгласена една програма, която се споделя от мнозинството: „Ако не посветиш живота си в търсене на Свещения Граал, сигурно ще го прекараш не без удоволствия.“ В романа се проявява и основната тенденция в творчеството на Фицджералд — обръщане към проблема за богатството и неговото влияние върху съдбата на човека. Главният герой Еймъри дори се обявява за социализма: „Аз не обичам бедните… Някога бедността беше прекрасна, но сега тя е отвратителна… По-добре е да бъдеш корумпиран и богат, отколкото невинен и беден.“ Но същевременно героят изпитва огромно желание да даде на народа чувство за безопасност. Пътя за това той вижда единствено в социализма. Еймъри се опитва да изложи своите социалистически идеи пред един милионер, който случайно го е качил в колата си. Както сочи английският критик Крос, този разговор е твърде опасен, защото се води в годините на полицейските разправи със стачниците и когато смъртта виси над главите на Сако и Ванцети.

Тези свои настроения Фицджералд изразява много по-ясно в новелата си „Първи май“. Дори самото заглавие подсказва социалните мотиви на произведението. Срещаме се не само с пагубния свят на богатите, но и с хората от низините. Засягат се съществени моменти от класовите сблъсъци в Щатите. Чувства се стремежът да се пише не просто „красиво“, а да се вложи повече смисъл в една сгъстена и наситена със сарказъм проза. Ето как рисува двайсет и четири годишният писател образа на властващата класа, приела завръщането на войната като щастливо начало на един непрекъснат просперитет: „Никога по-рано великият град не бе живял в такъв разкош, защото победоносната война донесе след себе си изобилие и търговците се стичаха тук ведно с домочадията си от Юга и Запада, за да вкусят от тлъстите пиршества и да присъстват на подготвените за тях разточителни забавления; да купят на жените си кожи за следващата зима, мрежести чанти, разноцветни пантофи от коприна и сребро, розов сатен и плат със златни нишки.“

Основната идея на разказа е да се покаже душевната студенина на богаташите, които се стичат в Ню Йорк, за да вкусят от блясъка на пиршествата. Но в „Първи май“ авторът със същата сила ни разкрива и беднотата, ония, които не могат и нямат право да участват в празничната вакханалия. Със своето остро социално звучене новелата, по думите на съветския критик М. О. Менделсон, е не само ново, но и почти уникално явление в творчеството на Фицджералд — той вече никога няма да напише произведение с такава категорична симпатия към социализма.

Успешният дебют носи на Фицджералд не само слава, но и пари. Според дневника му през 1919 г. той получава от писателския си труд едва 879 долара, а през следващата година спечелва и успява да изхарчи солидната сума от 18 850 долара. Скромният чиновник от рекламната агенция се е превърнал не само в нашумял писател, но и във всепризнат представител на поколението си.

И красавицата от Алабама отново се появява на сцената. Този път сватбата ще се състои и младоженците ще излязат от нюйоркската катедрала „Свети Патрик“ усмихнати, щастливи и хванати ръка за ръка. Те ще се влеят в маскарада на двайсетте години, за да се превърнат в един от митовете на ерата на джаза, който и досега шества из страниците на американската литературна история. Коментарът на Скот е кратък: „Чувствахме се като малки деца в една огромна, светла и неизследвана плевня.“

Списанията вече сами търсят разказите на Фицджералд и плащат добри хонорари. Излизат първите му сборници с разкази — „Съблазнителки и философи“ и „Разкази от ерата на джаза“. Разбира се, много от тези ранни творби са само изпробване на перото, оригинални заявки на вече набиращия скорост талант. За нещастие именно слабите разкази се възприемат от публиката като нова дума в литературата и тя очаква от автора вариации на вече постигнатото. От друга страна, критиката настойчиво не вижда съзряването на писателя, художествените му търсения, придобиването на по-голямо майсторство. Нали още в тези опити се чувства всепризнатата днес нежност и елегантност на неговия стил? За да угоди на читателската аудитория, Фицджералд години наред стои на ръба на сериозната и лековатата литература, която щедро пласира в пошли издания като „Сатърди Ивнинг Поуст“.

В началото на 1921 г. Фицджералд завършва втория си роман „Красиви и прокълнати“. Сюжетът проследява сложните перипетии на един неуспял брак. Според твърденията на автора в главите герои Антъни и Глория няма нищо автобиографично. Книгата се появява първо като подлистник в „Метрополитън Магазин“ и година след това е отпечатана от „Скрибнърс“. В писмо до редактора Пъркинс Фицджералд пише, че не е твърде доволен от романа си, но е убеден в търговския му успех. Смята, че от книгата ще се продадат най-малко 60 000 екземпляра. Особено възмутен е от рисунката на обложката: „Там стои някакъв развратен тип, който твърде много прилича на мене“. Интересно е, че рецензия за книгата написва и самата Зелда. Тонът на отзива й е ироничен. Тя препоръчва на читателите да купят романа по чисто „естетски“ причини, които включват и желанието й да получи от хонорара рокля от златен плат и пръстен от платина. Вижда книгата като наръчник за съвременен етикет, а приключенията на Глория са пример за това как едно момиче не трябва да се държи в обществото. Зелда не се опитва да скрие и паралелите между героинята и себе си; „На една страница забелязах част от мой стар дневник и откъси от добре редактирани мои писма, които много тайнствено изчезнаха след женитбата ни. Изглежда, че плагиатството започва в семейството“.

Независимо от слабостите „Красиви и прокълнати“ е книга, написана от романист, който вече добре владее изкуството на композицията. Забелязват се тънки психологически наблюдения и остроумна характеристика на героите.

Неслучайно в изказването си пред Парижката конференция на писателите в защита на културата, състояла се през 1938 г., Теодор Драйзър споменава книгата на Фицджералд като пример за отдалечаването на „американския роман от традиционното описание на светския живот, за обръщането му към човешкото съществувание в условията на псевдодемокрацията“. И Драйзър, най-уважаваният от Фицджералд съвременен американски писател, поставя „Красиви и прокълнати“ до „Главната улица“ на Синклер Луис.

През май на 1921 г. Фицджералд и Зелда предприемат първото си пътуване до Европа. В Лондон те се запознават и са поканени на вечеря от мастития Джон Голзуърди. Срещат се с лейди Спенсър Чърчил и сина й Уинстън, който според мълвата бил очарован от едночасовия си разговор със Зелда. Осмеляват се да посетят свърталищата на подземния свят. Онези тъмни бордеи край Темза, където по това време няма нито таксита, нито полиция.

В Париж, Рим, Венеция и Флоренция те са просто туристи, уморени и отегчени от музеите и старините.

При завръщането си в Щатите Скот пише на своя приятел Едмънд Уилсън: „Проклет да е европейският континент. Той предизвиква само антикварен интерес… Ти беше казал, може би на шега, че Ню Йорк е столицата на културата, но след двайсет и пет години той ще стане също като Лондон. Културата следва парите и никакви естетски изящества няма да й попречат да смени престола си (Господи, каква метафора!). При следващото поколение ние ще бъдем римляните, каквито сега са англичаните.“

В семейството се появява нов член, дъщеря им Патриша. Но още от малка тя получава прякора Скоти. Бащата до края на живота си, при всички трудности и нещастия, ще храни най-топли чувства към единственото си дете. Ще бъде неин наставник, ще поощрява литературните й опити, ще препоръчва да посети с група студенти Съветския съюз.

Въпреки предсказанията си в писмото до Уилсън културната столица на Запада за дълго време си остава Париж. И той предизвиква не само „антикварен интерес“. Там се зараждат и процъфтяват някои от най-ярките модерни и модни течения и школи. В Париж са и техните англо-американски представители. Езра Паунд вече е преплувал плитките води на „имажизма“ в поезията и сега се занимава с разчитане на китайските йероглифи. Скоро интересите му ще се прехвърлят върху икономиката и той ще се пресели в Италия, за да стане глашатай на фашистките идеи на Мусолини. Томас Елиът е написал вече поемата си „Пустата земя“ и се готви да влезе в лоното на католицизма. В салона на Гъртруд Стайн човек може да се срещне не само с видни литератори, но и с художници като Пикасо, Матис и Брак. Полуслепият Джеймс Джойс все още не може да намери издател на своя отдавна превърнал се в легенда роман „Одисей“. В книгата си „Завръщането на изгнаника“ критикът Малкълм Каули описва как изглежда отблизо този динозавър на модерната литература: „Джойс прие да го интервюирам и аз отидох в хотела му. Той ме чакаше в стаята с кисел и посърнал вид като червено плюшената мебел в здрача зад затворените щори. Видях висок, мършав човек с много високо чело и тъмни очила; тънките му устни и бръчките в ъглите на очите издаваха такова видимо страдание, че аз забравих предварително подготвените въпроси. «Бих ли могъл да ви услужа с нещо, мистър Джойс?» Да, имаше с какво: трябваха му пощенски марки. И аз с облекчение излязох на улицата да му купя необходимите марки. Вървях и си мислех: ето, той е достигнал гениалност, но в тази гениалност има нещо толкова студено, като допира на неговите дълги, гладки, ледени и мраморно-влажни пръсти.“

В различна стенен, поклонници на тези крупни фигури са група млади и талантливи американски писатели: Ърнест Хемингуей, Джон Дос Пасос, Арчибалд Маклийш, Харт Крейн и др. Към тях скоро се присъединява и Скот Фицджералд. Всички те, а кръгът може и да се разшири, са известни под наименованието „изгубено поколение“. Определение, което Хемингуей ще използва като мото на първия си роман „И изгрява слънце (Фиеста)“.

Парижкото си кръщение Фицджералд вероятно получава в салона на Гъртруд Стайн. Меценатката вече е чела „Отсам рая“ и е на мнение, че с романа си младият автор „наистина създава за публиката едно ново поколение“. Предрича, че неговите книги ще се четат и тогава, когато много от добре познатите съвременни писатели отдавна ще са забравени. Сравнява литературата на ерата на джаза с епохата на Такъри, отразена в „Панаир на суетата“. Гостът е респектиран от похвалните оценки на Стайн, още повече, че зад гърба му виси нейният портрет, нарисуван от самия Пикасо.

Много по-интересна е друга една среща на Фицджералд. През пролетта на 1925 г. в парижкия „Динго Бар“ той се запознава с Ърнест Хемингуей. Там започва тъжната история на дългото им и мъчително приятелство. „Хемингуей е опасен приятел“, предупреждава един техен съвременник и ако съдим по написаното в „Безкраен празник“, това се оказва напълно вярно. Двамата младежи веднага се сдружават, макар че освен по общия си произход (и двамата са родени в Средния запад) и по това, че са писатели, те почти по нищо друго не си приличат. Скот очевидно се възхищава от предаността, с която Хемингуей се отнася към творчеството си, от привидната му външна простота и душевна сложност, от любовта му към приключенията и спортните занимания. С една дума, вълнува го познатият хемингуевски чар. Прави му удоволствие да играе ролята на покровител и наставник. Препоръчва на „Скрибнърс“ да издадат първата му книга с разкази „В наше време“. Чете ръкописа на романа „И изгрява слънце“ и предлага да отпадне първата глава. Обвинява автора в многословност, лековата ирония и тромавост в някои пасажи. Хемингуей се вслушва в справедливите бележки, но по-късно ще напише в „Безкраен празник“, че Скот няма нищо общо с поправките. Същото се повтаря и с романа „Сбогом на оръжията“. Едва ли е било нужно Хемингуей да отрече редакторската помощ на Скот, тъй като направените препоръки се пазят в архива му. Хемингуей не си е дал труда да унищожи доказателствата.

Отначало в отношенията им има нежност — често се срещат, споделят замислите си, пишат си шеговити писма, имат общи познати. Но още тогава Хемингуей се плаши от очевидните слабости на Фицджералд. Навикът му да приспособява сериозната проза към изискванията на пошлите издания. Нали „Сатърди Ивнинг Поуст“ плаща вече по 4000 долара за всеки негов разказ. Предупреждава го, че това е проституиране с изкуството, че писателят трябва да пише по най-добрия възможен начин, за да не разруши таланта си. Безпокои го неговото пиянство, малките количества алкохол, от които изпада в пълно вцепенение. Но според него най-голямото нещастие на Скот е, че е оставил Зелда да командва живота му и накрая да го „унищожи“. Хемингуей твърди, че веднага е усетил лудостта на Зелда и това, че тя го ревнува от работата му и се наслаждава на слабостта му към пиенето. Между двамата автори се появява неприязън и във връзка с литературните им успехи. Скот се дразни от едно метафорично сравнение на Гъртруд Стайн, направено в тяхно присъствие. Тя казва, че „пламъците“ на двамата съвсем не си приличат. Фицджералд е убеден, че Стайн смята неговия пламък за по-второстепенен, и пише на Ърнест писмо, в което се оплаква от направената констатация. В отговора си Хемингуей го успокоява, че знатната дама е имала предвид тъкмо обратното. Казва, че подобни сравнения са глупост и че между сериозни писатели не може да има съперничество.

Но съперничество има и Фицджералд е особено огорчен, че издателство „Скрибнърс“ предпочита произведенията на препоръчания от него Хемингуей. Може би ръководен от подобни чувства, Фицджералд пише на своя поохладнял приятел, че „Зелените хълмове на Африка“ е неговата най-слаба книга. Хемингуей саркастично отговаря, че от писмото на Скот е разбрал, че той все още не знае кога една книга е добра и какво я прави лоша. Кани го да дойде в Кий Уест и заедно да отидат в Куба за следващата революция. Това ще е добър сюжет за роман и „ако наистина си потиснат, направи си добра застраховка и аз ще се погрижа да те убият… Ще напиша чудесно надгробно слово, от което Малкълм Каули ще използува най-хубавите пасажи за «Ню Рипъблик». Черния ти дроб ще подарим на Принстънския музей, сърцето на хотел «Плаза». Единия ти бял дроб ще дадем на Макс Пъркинс, другия на Джордж Лоримър… Ще поканим Маклийш да напише една мистична поема, която ще се прочете в католическото училище, в което си учил“. Писмото е добър образец на черния хумор.

Но най-жестокия удар срещу Скот Хемингуей нанася в първата публикация на разказа „Снеговете на Килиманджаро“. В един от пасажите умиращият Хари се възмущава, че „богаташите са скучни хора, пият много и непрекъснато играят табла. Скучни са и всички до един си приличат“. И по-нататък: „Спомни си за бедния Скот Фицджералд и неговото романтично благоговение пред тях и как веднъж започна един разказ с думите «Богатите не приличат на нас с тебе», и как някой го прекъсна: «Да, те имат повече пари», но Скот не разбра шегата, той смяташе, че те са някаква особена обаятелна порода, и когато разбра заблуждението си, огъна се, както би се огънал и от много други неща.“

Фицджералд протестира и в следващите издания на новелата в цитирания пасаж се появява вече името Джулиан.

Заслужава внимание и истината около споменатия анекдот. Според Пъркинс първоначално шегата е била отправена към самия Хемингуей. По време на един обед, на който присъстват Пъркинс, Ърнест и писателят Моли Колъм, Хемингуей подхвърля, че е „почнал да опознава богатите“, и Моли добавя: „Единствената разлика между богатите и останалите хора е в това, че богатите имат повече пари.“

През април на 1925 г., месец преди запознанството с Хемингуей, излиза от печат шедьовърът на Фицджералд „Великият Гетсби“, една от големите книги на съвременната американска белетристика. В първите седмици след публикуването му романът получава блестящи рецензии, но търговският му успех е незначителен. В „Сатърди Ривю“ Уилям Бенет пише, че „някои хора се раждат с късмет — едни да правят красиви осморки върху леда, други да изтръгват музика от клавишите на пианото, трети да разкриват чара си върху машинописната страница. Фицджералд се е родил с таланта да пише красиво. Добрите феи са го дарили и с отчаяна самонадеяност“. По-нататък следва изцяло положителен анализ на произведението. „В книгата има части, и особено втората глава, които едва ли може да се напишат по-сполучливо. Спомнете си характеристиката на гостите в четвърта глава и образа на Том Бюканан. Този едър и тромав екземпляр, продукт на американския университет, е изваян с почти болезнен реализъм.“ Похвални писма Фицджералд получава от Едмънд Уилсън, Идит Уортън, Томас Елиът. Авторът особено се гордее с мнението на Елиът, който казва: „… струва ми се, че това е първата стъпка, направена от американската проза след Хенри Джеймс.“

Сюжетът на този кратък роман разкрива взаимоотношенията между Джей Гетсби, беден младеж от Средния запад, стигнал до чин майор в Първата световна война, и Дейзи Бюканан, момиче от богато луисвилско семейство, в което Гетсби вижда своя идеал за красота и щастие. С връщането си от фронта героят узнава, че любимото момиче се е омъжило. Той наивно вярва, че парите отново ще му върнат Дейзи, и без да подбира средствата, контрабанда с алкохол по време на забраната и борсови спекулации, натрупва огромно богатство. Накрая това естествено и логично довежда до неговата гибел.

Трагедията на „великия“ Гетсби, велик следва да се приема пародийно, отразява вътрешната раздвоеност на т.нар. „американска мечта“. Героят има две измерения — романтик, мечтател, ценител на красотата и доброто, а от друга страна той е мошеник, бут-легър, личност със съмнително минало. Повествованието се води от името на писателя Ник Карауей. Той единствен прониква в същността на Гетсби и остава до края негов верен приятел. Закономерно е Ник да произнесе и присъдата над всичко отрицателно не само у героите, но и в цялото американско общество. Цивилизация, в която духовният живот е подчинен единствено на материалното благополучие, не може да бъде хуманна.

В художествено отношение романът поразява със своята полифоничност, с органичното сливане на реалистична и лирико — романтична проза, голямата роля на детайла, на външния портрет, на символите. Когато Ник и Гетсби говорят за гласа на Дейзи, Гетсби само с едно изречение прониква в нейната същност: „Гласът й е пълен с пари.“ Макар че в стила на романа някои критици долавят влияние на поезията на Кийтс и прозата на Джоузеф Конрад, „Великият Гетсби“ притежава и немалко новаторски моменти. Мястото на водещия разказа и намесата на автора, формулираното от Каули понятие „дъбъл вижън“ (две гледни точки) са нещо ново в романистиката. В образа на Том Бюканан се долавят черти, които скоро ще станат типични за „героите“ от годините на нацизма.

Фицджералд ще продължи и през трийсетте години да търси красивото и нравственото в изкуството, но това ще става мъчително и с големи прекъсвания поради семейните нещастия — Зелда е вече постоянен пациент на психиатрични заведения, а и здравето на писателя постепенно се влошава.

Той ще напише още два романа — „Нежна е нощта“ (1934) и „Последният магнат“ (1941).

Макар заглавието на романа „Нежна е нощта“ да е взето от романтичната балада „На славея“ на английския поет Кийтс, в него има малко романтичен патос и възвишени чувства. В социален план това е може би една от най-дълбоките и искрени книги на Фицджералд. Сюжетът проследява драмата на талантливия психиатър Дик Драйвър, пожертвал се заради кариера и богатство. Героят ще осъзнае трагедията си, — ще напусне света на милионерите, но вече вътрешно опустошен, загубил и таланта, и идеалите си. Романът е начало на творческата криза на Фицджералд и своеобразно прощаване с ерата на джаза.

В 1939 г. Хемингуей малко тъжно ще напише до своя редактор Пъркинс: „В Куба си намерих «Нежна е нощта» от Скот. Изумително е колко прекрасна е в по-голямата си част. Колко хубаво би било, ако продължаваше да пише. Но вече всичко е свършено. Или може би пак ще започне? Ако му пишеш, предай му топлите ми чувства. Винаги съм имал към Скот някакво детинско чувство на превъзходство — малкото и яко момче се надсмива над слабичкия си талантлив приятел. Но романът, който прочетох сега, ми се видя много хубав, ужасно хубав.“

Вече като сценарист в Холивуд, Фицджералд продължава да работи над „Последният магнат“, останал недовършен и издаден посмъртно под редакцията на Едмънд Уилсън. И тук главният герой са парите. Тяхно олицетворение е богатият кино продуцент и режисьор Мънроу Стар. Драмата се разиграва на фона на бурния и наситен с конфликти холивудски свят.

Но пясъчният часовник на живота вече изтича. Денят е 21 декември 1940 г. Рано следобед в дома на приятелката си, Шийла Грейъм, Фицджералд е седнал в креслото до камината и си води бележки за някаква статия. Изведнъж се изправя, опитва се да се подпре на камината и рухва на пода. Миг след това той е мъртъв. Писателят е само на 44 години.

По-трагична е смъртта на Зелда. През 1948 г. тя загива по време на пожар в едно от поредните си психиатрични заведения.

Особено значение за творчеството на Фицджералд и неговата личност имат излезлите между двата романа очерци и разкази, известни под общото заглавие „Крахът“. В тях се съдържа удивително трезва и дори сурова самооценка на всичко, създадено от писателя.

Дори и в най-тежките периоди от пълния си с драматизъм живот Франсис Скот Фицджералд е неотклонно верен на ония общочовешки и непреходни ценности, които поставят произведенията му до тия на Фокнър, Хемингуей, Драйзър и Улф, сред най-доброто, създадено в американската литература на двайсетия век.

Край