Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (21)

Глава 20
Песента на Сирените

— Съвсем си загубил и без това оскъдния си ум, знаеше ли това?

Ардо се огледа наоколо из командната зала. Лицата, които срещнаха погледа му, очевидно в една или друга степен бяха на едно мнение с току-що казаното от Кътър.

Дъжд от искри се сипеше в залата от дупката в тавана. Маркъс Янс се беше качил на една строителна машина. Техникът бе успял вече да разкара по-голямата част от изпотрошените антени и сензори и в момента заваряваше пропадналата част от тавана на мястото й. След това щеше да добави допълнителни плоскости, които да закърпят местата, прогорени от киселината, а също така и да заздравят цялостната конструкция.

Оцелелите от отряда се бяха събрали в залата.

Младият пехотинец се взираше в лицата на останките от същото това отделение, с което беше потеглил сутринта — сутрин, която му се струваше сякаш на милиони години назад в миналото.

Редник Мелиш седеше на стълбите към изпотрошения команден мостик, краката му се люлееха свободно във въздуха, а ръцете му шареха по капака на една заключена конзола. Само той беше останал от отряда на Йенсен и сега гледаше навсякъде другаде, но не и в Ардо.

Бернели и Ксианг се бяха облегнали върху други конзоли точно срещу Мелиш. Очите на Ксианг бяха разфокусирани и сякаш гледаха в нещо, намиращо се на хиляди мили разстояние, а тези на Бернели дълбаеха в лицето на младежа с интензивността на лазер.

Лейтенант Брийн, е ръце, скръстени пред гърдите, беше застанала на стълбите зад Ксианг и Бернели, обърнала гръб на залата. Човек би помислил, че се взира през счупените прозорци в тъмнината отвъд, но Ардо знаеше, че тя не вижда нищо навън, а мислите й са насочени вътре в залата.

Същото важеше и за Кътър. Огромният островитянин, облечен във файърбатския си костюм, нямаше проблеми с изразяването на емоциите. Той се въртеше напред-назад по новозакърпените плочи пред вратата на асансьора.

— Абсолютно и отвсякъде си оглупял!

— Може и да съм — отвърна спокойно Ардо, докато несъзнателно си играеше с металната кутия, лежаща в краката му. Мердит се беше облегнала на един от строшените панели на мостика, ръцете й бяха отпуснати в джобовете на комбинезона й, а очите й — замислено впити в пода. — Може и да съм, но не виждам как това, което предлагам, ще влоши сегашното ни положение кой знае колко. От друга страна, обаче, сме в състояние да помогнем на много други.

— Нямало да го промени? — Кътър беше отворил невярващо уста. — Искаш да включим машина, която привиква зергите от хиляда клика разстояние, да примамим всеки муталиск, хидралиск и знам ли още каква дивотия ли точно отгоре ни, и си мислиш, че от това не би трябвало да ни пука?!

— Не казах това — поклати глава Ардо.

— По дяволите, много силно се надявам!

— Казах, че за нас това няма да промени кой знае какво. — Младежът остави шлема си върху кутията, след това свали и бойните ръкавици. — Вижте, Конфедерацията просто ни заряза тук да измрем. По дяволите, те дори поработиха усърдно в тази насока! Не биха се върнали за нас, дори и да знаеха, че още сме живи. Отписали са целия този свят, както и всички колонисти на него. Просто се замисли, Кътър! Малката палава машинка на конфедератите дори е повикала зергите тук! Доказателството още си стои вътре. Нима мислиш, че ще позволят да бъде разкрито участието им в унищожаването на цяла планета?

Бернели се прокашля:

— Ами… ами тези „Синове на Кохол“ или „Корал“, или както там беше… Те идват с кораби, нали? Не можем ли да се прикачим към тях?

Ардо кимна.

— Можем да им предложим сделка — да им предадем кутията в замяна на измъкването ни оттук. Но ще трябва да пробием през зергите, за да стигнем до тях и да го направим. Обаче те си имат свои планове. Корабите им не са достатъчни за отърваването на всички колонисти на Мар Сара. Това е само показна операция — няколко снимки на спасителите, слезли от небето, за да избавят изоставения от Конфедерацията обикновен човечец от народа. А това, което не искат да се разбере, е, че те също са отговорни за идването на зергите тук.

Ксианг рязко се извърна към него:

— Сбирщината на Корал? Мислех си, че тая джаджа е конфедерационна.

Ардо се обърна към Мердит:

— Кажи им.

Жената се размърда с неудобство.

— Вярно е, наистина можете да направите сделка със „Синовете на…“

— Не — прекъсна я той и колонистката потрепери, като чу тона му. — Кажи им кой активира устройството!

Мердит продължи да гледа към пода. После заговори тихо:

— Трябва да се правят някои… жертви. В името на каузата… Зверствата на Конфедерацията просто не оставиха избор на въстанието… Трябваше да използваме устройството срещу самата Конфедерация. Насочвайки собственото им оръжие срещу тях…

— Богове, Мелников! — Ксианг беше шокиран. — Но това е масово убийство! Планетарен геноцид, мамка му!

Мердит погледна към тях, а очите й горяха.

— „Синовете на Корал“ се борят срещу тиранията и…

Мелиш отвратено се изплю на пода.

— О, млъквай, жено! На тези твои синове изобщо не им пука за цивилните, не повече отколкото на Конфедерацията, във всеки случай! От това, което чувам, скъпоценните ти терористи са просто другата страна на монетата. И също толкова зацапана.

Ардо поклати тъжно глава.

— И когато всичко свърши, „Синовете на Корал“ няма да ни искат по-живи, отколкото ни иска Конфедерацията. Може нейните учени да са създали кутията, но точно терористите са я активирали. А ние знаем какво се случи после тук и колко са жертвите… и то заради двете страни. — Той въздъхна. — Не, момчета, всички ние сме мъртви. Единственото, което ни остава да решим, е как да умрем и за какво.

— О, не беше ли трогателна тази реч?! — изсумтя Кътър презрително, а ноздрите му потрепериха. — Значи ти си самия героизъм и жертвоготовност, а, Мелников? Виждал съм какъв точно герой си, момченце! Беше абсолютно готов да жертваш Уабовски в Оазис. Бързаше да го направиш, бих казал! Ама сега вече си голям мъж, не си играеш на дребно и искаш да ни пожертваш всичките в комплект!

— Там има цели семейства, Кътър. — Гласът на Бернели звучеше много уморено. — Жени и деца…

— Точно така, а някои от тях са мои! — Дълбоките кафяви очи на островитянина бяха разширени и влажни. — Но аз не дойдох за това!

— Струва ми се, че искаше битка, когато слезе на тая скала — добави Мелиш, повишавайки глас. На него не му пукаше изобщо от този психопат. — Сега задния вход ли търсиш?

— Кътър никога не е търсил задния вход, сестро! Дай ми бой лице в лице! Докарай ми ги насреща и ще им изям сърцата за закуска. Но това — и той посочи злобно към Ардо, — този тук чистач на кенефи иска от мен да седя спокойно и да умра за сбирщина цивилни, които никога не съм срещал и никога няма да срещна. Които никога няма да разберат какво съм направил за тях, а вероятно няма и да им пука особено, ако разберат! Това е ненормално!

— Значи затова си тук? — Изненадата на Ардо прозвуча в гласа му. — Искаш някой да ти отдаде дължимото? Да организира парад в твоя чест, да ти даде медал? А може би и да пролее малко сълзи, ако умреш? Това ли е важното в цялата работа — да те запомнят като герой? Толкова ли не разбираш, да му се не види! Невинни хора някъде там ще измрат, разкъсани от зергите, а ние можем да им помогнем, Кътър! Независимо знаят ли го или не!

— Аз дойдох тук да намеря братята си. Те също са някъде там и аз искам да ги намеря!

Ардо понечи да каже още нещо, но спря. Братята на Кътър. Не беше се замислял за това преди, но ако неговите спомени бяха станали жертва на такава груба гавра от страна на невралната ресоциализация, какви ли зверски изкривявания имаше в ума на островитянина? Дали братята му изобщо бяха на тази планета? И ако ставаше дума за това, дали Кътър изобщо имаше братя? Но как можеше да обясни това на опасно лудия и непостоянен пехотинец?

Бернели въздъхна:

— Е, ако ще се мре, искам да знам, че е за нещо повече от скапаната ми пенсия.

— Е, аз пък, ако ще умирам — изрепчи се Кътър, — няма да е заради тоя задник тук… и няма да съм сам.

Островитянинът скочи толкова бързо, че на Ардо не му остана време да реагира. Само с две стъпки огромният мъж прекоси разстоянието помежду им и сграбчи младежа за врата. Той се опита да каже нещо, но не му достигаше въздух.

Файърбатският костюм усилваше и без това колосалната сила на Кътър. Пред погледа на Ардо избухнаха ярки звезди и скоро светът около него започна да се върти. Всички крещяха едновременно. По ръба на зрението му прехвърчаха сенки, но той успяваше да види единствено яростното изражение на островитянина и очите му, в които гореше желанието да убива.

Глас…

— Пусни го! Пусни го веднага, Кътър!

Изведнъж островитянинът го пусна. Ардо се свлече като парцалена кукла на пода, борейки се за глътка въздух. Погледна нагоре.

Лейтенант Брийн беше опряла гаусовата си пушка в темето на големия файърбат.

— Искаш да намериш братята си, Кътър? А мина ли ти през ума възможността те да са сред същите тези цивилни, които толкова лесно отписваш? Мина ли ти през ума, че е възможно единственият начин да спасиш братята си, да е спирането на зергите, преди да са стигнали до градовете?

Кътър премигна с бясна скорост. Когато проговори, гласът му беше нисък и тих:

— Не, мадам, аз… не се бях замислял над тази възможност.

— Тогава спри да се пънеш да мислиш — изкрещя лейтенантът с писклив глас, който прозвуча странно безпомощно. — Аз ще мисля вместо теб. На теб ти се плаща да действаш!

Тя свали оръжието си от главата му и посочи към него е дулото.

— Цял живот съм водила чужди войни — за чужди идеали и за каузите на други хора! Мелников е прав! Животът на всеки един от нас може да спаси стотици, а може би дори хиляди колонисти. Те никога няма да го разберат, никога няма да го оценят, но ако ще умирам, искам да е за нещо, за което си струва!

И с тези думи Брийн се извъртя рязко и с няколко бързи движения освободи ключалките. Металната кутия беше отворена.

Лейтенантът се обърна към ужасените лица в стаята:

— Ако изчисленията ми са точни, имаме около час и половина, преди първият зерг да пристигне. Предлагам да се възползваме добре от това време.

Ардо преминаваше за четвърти път през бункерите. Беше изморен, но съзнаваше, че няма да му се налага още дълго да е така. Надяваше се на мир и спокойствие… вечно. С изненада установи, че очаква това почти с нетърпение. Ученията от младостта му непрекъснато избликваха от далечните краища на неговия ум: истории за вяра, надежда и мир в отвъдния живот. Странно, мислеше той, че разсъждава над такива неща в центъра на ада.

Маркъс беше използвал строителните машини, за да построи няколко нови бункера около командния център, оформящи защитно ядро във външния периметър. Смятаха да започнат отбраната от стените, стреляйки с къси откоси по приближаващите се нападатели. Когато зергите започнеха да завземат стените, щяха да се оттеглят към вътрешния пръстен от свързани бункери, за да отстояват позициите си докрай и след това да се бият, докато могат… и да се надяват, че ще бъде достатъчно.

Междувременно Мелиш и Бернели бяха излезли с вълчърите, за да минират терена около базата. Бяха измъкнали всички налични мини от складовете. Ардо се зарадва, когато пехотинецът беше дошъл при него с тази идея. Сега Мелиш, подобно на фермер, щастливо сееше мини според някакъв модел, който само той виждаше. Младежът се надяваше, че редникът ще пожъне добра реколта от засятото.

Ардо се бе замотал из фабриката, за да произведе нови амуниции за пушките. Брийн беше приела твърдението му, че зергите никога не спират, за да се погрижат за ранените си. Бе накарал репликатора вместо стандартните куршуми, с които бяха въоръжени досега, да създава патрони с кухи върхове, които, за разлика от другите, при удар щяха да се пръскат в тялото на жертвата. Те не бяха предназначени да раняват, а да убиват и причиняват колкото може повече поражения. Нямаше търпение да види каква работа ще свършат.

Янс все още работеше над бункерите в южния край, когато младежът го приближи. Техникът не бе разменил повече от десетина думи с когото и да било, откакто совалката на брат му се беше взривила. Ардо бе много притеснен за човека, но сега нямаше време да се безпокои за него… а може би и никога нямаше да има. Той пристъпи към сградата и влезе през люка.

Бункерите бяха стандартно производство на строителните машини и можеше с голяма сигурност да се твърди, че видял ли си един, все едно си видял всичките. Металните им обвивки криеха места за четирима войници и имаха оръжейни установки на всяка от стените си. Не бяха най-удобните за живеене конструкции, но пък със сигурност нямаше по-безопасно място в конфедерационната база. Веднъж сглобени, бяха невероятно трудни за разглобяване. А точно колко трудни, щеше съвсем скоро да стане ясно.

Отиде до централното отделение, предназначено за складиране на амунициите, и с изненада забеляза Мердит, която гледаше през единия от процепите в обшивката.

— О, извини ме — каза тя. — Ще се махна от пътя ти.

— Не, няма проблем. — Ардо остави кутиите на земята и започна да ги разпределя под оръжейните установки. — Не ме притесняваш. Но ако си тук заради гледката, дошла си на грешното място.

— Да, никога не съм ставала за турист — засмя се колонистката уморено. След това се обърна отново към процепа. — Откъде мислиш, че ще дойдат първо?

— Нямам представа — отвърна Ардо, застана до нея и се загледа навън към червеното поле, което ги заобикаляше отвсякъде. — Последните рояци, които видяхме, отиваха на запад. Предполагам, че те ще са и първите, които ще пристигнат. Бих се оглеждал на запад, да.

Мердит кимна. След това между тях за кратко се възцари мълчание.

— Хей, войнико?

— Да, мадам?

— Ако случайно не успея да ти го кажа по-късно… Мисля, че това, което правиш тук е… е… — Гласът й заглъхна.

Той я погледна.

— Е какво?

— Аз… Не знам. Щях да кажа добро или правилно, но някак си думите не ми изглеждаха достатъчно големи.

Тя отпусна ръце на перваза на оръжейната ниша и облегна глава на тях, докато говореше:

— Може би дори… епично.

— Епично? — засмя се Ардо.

Мердит също се усмихна.

— Добре де. Може би не точно епично. Но както и да го наречем, исках да ти благодаря.

— Аз не бих си благодарил, мадам. Току-що обрекох на смърт всички ни.

— Така е, но колко други ще живеят заради това, което правим тук? Преди никога не се бях замисляла истински за тези неща. — Тя погледна към него. — Те едва ли ще ти благодарят. Може никога да не разберат какво е станало тук или кои сме били ние, затова исках да ти благодаря от тяхно име.

Той кимна, след това се замисли за миг.

— Знаеш ли… Вече не съм много сигурен кой съм аз самият. Бил съм програмиран и препрограмиран толкова много пъти, че съм забравил кой и защо съм бил, накъде съм отивал. Но винаги някъде е имало едно аз, тази част от душата ми, която никога не са успели да изтрият или препрограмират. Страхувах се от нея, но сега само тя ми остана. Ти ми помогна да намеря душата си, Мердит, и затова аз трябва да ти благодаря.

Пресегна се към амунициите, извади нова гаусова пушка и я хвърли към колонистката.

— Знаеш как да си служиш с това, нали?

Мердит я улови и с ловко движение на експерт я сложи на рамото си.

— Имаш ми доверие?

— Е, ако убиеш някой от нас, просто хората, които можем да пазим твоята кожа, ще сме с един по-малко — усмихна се той и й намигна.

Тя също се усмихна.

— Значи ще трябва да съм много внимателна, не мислиш ли?

— Иска ми се да беше срещнала Мелани. Съмнявам се, че имате много общо, но тя…

— Тук Мелиш. Движение на запад. Имаме си компания.

Ардо се намръщи.

— Подраниха.