Ерик Нюланд
Първият удар (36)

Глава 35

1820 часа, 13-ти септември, 2552 а. (поправена дата по военния календар) / на борда на бойната станция на Съглашението „Непреклонният първожрец“.

Главният командир ускори баншито до максималната му скорост. Проехтя още една експлозия в храма и струи от пара изригнаха във въздуха от съоръжението за топлообмен. Кръжащите формации от баншита се разпръснаха. Джон се сви колкото се може по-близо към корпуса на самолета си, докато изцеждаше всяка частица скорост от него.

Двойка баншита връхлетяха върху него, едното откъм левия му борд, а другото откъм десния. Плазмените им оръжия загряваха. Джон се люлееше назад и напред, за да ги затрудни с прицелването. Той се хвана здраво, очаквайки попадение… но такова нямаше. Главния протегна глава назад и видя как пилотът на водещото банши рязко се свлича надолу, плъзга се навън от самолета и пада към земята. Другото банши също беше без пилот… виждаше се само опръсканата с кръв кабина и обтекателят. Линда все още го прикриваше — беше свалила два пилота с прецизна стрелба. Трябваше да е някъде наблизо.

Джон сканира района. Имаше шипове и кули за регенериране на вода, транспортиращи тръби и подвижни пътеки, които кръстосваха центъра на вътрешността на станцията. Имаше свръзка на коридори близо до лъча от светлина, който минаваше в центъра на станцията, място с достатъчно повърхност, за да се скрие снайперист и да остане незабелязан.

Той рискува да се свърже с индивидуалната честота на Линда.

— Помислих си, че ще искаш някой да те закара, така че…

Енергийна минохвъргачка изригна над рамото на Джон, изпепелявайки въздуха около него и изтощи щитовете му наполовина. Тя улучи една водна кула и структурата избухна в облак от заслепяваща пара. Джон промуши баншито през облака, погледна надолу и видя един танк „Привидение“ да проследява траекторията му. Той се снижи и започна да лъкатуши, но продължи да се движи към предполагаемото местоположение на Линда.

Таймерът му, отчитащ хода на мисията, показваше 7:06. Нямаше време за измислени, неуловими маневри. Дали Линда въобще искаше да бъде намерена? Може би искаше той да се спаси и да я остави? Той би направил същото.

— Докладвай за позицията си, Линда — изрева Джон по предавателя. — Това е пряка заповед.

Изминаха три секунди по таймера му, след което по говорителите на Джон се разнесе мелодията от шест тона „Оле, оле, биковете са свободни“ и върху дисплея на шлема му се появи навигационен маркер.

Триъгълният маркер се намираше върху въже, което се простираше между две транспортни тръби и се вееше опасно близо до изключително яркия светлинен лъч. То беше едва забележима нишка, която преминаваше през гъста сянка, хвърляна от близката подвижна пътека. Джон увеличи образа. През блясъка на светлината и в дълбочината на сянката долови примигането на отразяваща оптика. Линда използваше едновременно ослепителната светлина и тъмнината, за да се скрие.

Джон наклони баншито към нея. Той закачи веригата на колана си за шасито на самолета и притисна бедра по-здраво към седалката. Когато беше на тридесет метра, установи зрителен контакт. Линда беше намотала въжето около единия си ботуш и бе увила едната си ръка с него. Държеше снайпера си в другата и Джон можеше само да предполага, че е стреляла от тази невъзможна позиция.

Тя размота въжето от ботуша си, залюля се, освободи се във връхната точка на дъгата и полетя към него. Джон накара дефлектора на баншито да се извие нагоре, напрягайки се много над възможностите на хидравликата си, протегна ръка и пръстите му докоснаха нейните, а ръката й се хвана здраво за ръкавицата му. Той я залюля около и над рамото си. Линда се приземи пред него, яхвайки седалката. Джон завъртя баншито обратно и ускори към прозорците. Предният дефлектор на апарата остана изкривен нагоре и поради това започнаха да забавят ход, но нямаше друг начин да се возят двама души върху него.

— Приближаваме с пълна пара — каза Джон по предавателя на Фред и Уил. — Направете врата и се пригответе за бързо излизане, син екип.

Индикаторът за потвърждение на Фред премигна.

— Кортана, разбий онези въздушни шлюзове. Веднага!

Какофония от гласове изпълни предавателя на Джон. Имаше толкова много копия на Кортана, които говореха едновременно, че той не можеше да разбере нищо смислено.

— Кортана, въздушните шлюзове.

Последва пращене от смущенията.

— Извинявай, Главен — отвърна Кортана. — Направих специално копие, за да… да… говоря с теб.

Джон мислеше, че тя вече е направила копие, за да говори директно с него. Какво беше станало?

— Преодолей защитите на въздушните шлюзове, Кортана. Отвори външната врата и тази на отсека за поправки и ремонт.

— Работя по въпроса, Главен. Има прекалено голям комуникационен трафик по системата. И толкова много мои копия. Близо съм до нивото на насищане. Трябва да се боря, за да стигна… Готова съм…

На километър по-нататък по дължината на далечната стена избухна експлозия. Противотанковата мина „Лотос“ разцъфна сред пламъци и черен дим, който се носеше и разсейваше и остави паяжинообразна мрежа от пукнатини по дебелата метър полупрозрачна преграда. Но прозорецът не поддаде. Мината би трябвало да може да пробие тази стена, дори и ако беше направена от подсилена стомана, но тя си остана цяла.

Бяха заклещени вътре.

На триста метра от прозореца.

— Кортана!

С периферното си зрение Джон видя облаци от баншита и призраци насочващи се към тях.

— Кортана — сега или никога!

— Вътре съм… — гласът на Кортана беше слаб. — Грешка във вътрешните системи 08934-EE. Грешка 9845-W в цялостната система. Рестартирам. Вътрешните врати са отворени. Преодоляването на вратите е в ход. Заключване на системата… Предавателят замлъкна.

Сто метра по-нататък, зад пропукалия се прозорец, атмосферата побеля за части от секундата, но след това се изчисти. Поставени на всеки двадесет метра по дължината на стените на отсека, вратите на въздушните шлюзове започнаха да се отварят, а зад тях грееха звездите върху черното кадифе на космоса.

Баншитата на Фред и Уил се появиха до обшивката на десния борд на Джон. Той посочи с ръка и всички заедно се снижиха, ускорявайки към приличащата на кървясало око на бик схема от пукнатини в полупрозрачната част от стената. Мрежата от гънки се разпространи, сякаш пръсти се протягаха и разцепваха материала по дължината на прозореца… след което забавиха ход и спряха.

Джон стреля с плазмените оръдия на баншито. Фред също откри огън и четири топки плазма се разляха по стъклената повърхност пет метра по-нататък. Прозорецът се огъна, пропука се, малки люспи се откършиха… но полупрозрачният материал упорито остана непокътнат.

Джон беше на тридесет метра от повърхността и трябваше да завие или да се блъсне. Той стисна зъби и се хвана здраво.

Десет метра. Гладката повърхност на прозореца проблесна като мозайка. Скърцането на стъкло в стъкло изпълни въздуха. Прозорецът се строши. Цялата дължина на прозореца се раздроби и веднага отлетя във вакуума на космоса, пометена от херметизираната атмосфера, изпълваща вътрешността на станцията.

Джон се опита да маневрира с баншито. Той връхлетя в отсека за поправки и ремонт, преобърна апарата и го насочи нагоре, падна от него, прекатури се през въздушния шлюз… и се понесе навън в тъмнината на космоса. Махаше с ръце и крака в безтегловността, а веригата на колана му рязко се изпъна. Хвана я и започна да я намотава, връщайки се назад към баншито. Линда се държеше с едната си ръка за него и му подаде и другата. Той се изкачи обратно на борда и нагласи дюзите, за да стабилизира височината и отклонението им.

Зад тях станцията изхвърляше въздух под налягане, заедно с телата на инженери, грънтове, чакали и елитни. Облаци от метални останки се отделяха от пробойните. Мустаци от пара проблясваха и замръзваха в светещи кристали. Съглашенският флот също се раздвижи — някои крайцери се приближиха към станцията, други се отдалечиха. Имаше петстотин извънземни бойни кораба. Без ръководството на командно-контролния им център те напомняха на Джон за петънца от прах във вътрешността на слънчев лъч, безшумно носещи се във всички посоки.

Той забеляза спускателен кораб, който се носеше безжизнено километър пред тях. Включи предавателя си и постави навигационен маркер върху съглашенския съд. Индикаторите за потвърждение на Фред и Уил премигнаха. Джон форсира веднъж двигателите на баншито и позволи на инерцията да го отнесе до спускателния кораб. Надяваше се, че останалата част от съглашенския флот ще се опита да разбере какво се беше случило току-що… и няма да обърне внимание на още едно парче от отломките, носещи се из космоса.

Баншитата внимателно се удариха в премятащия се спускателен кораб. Джон се хвана за корпуса, а Линда се покачи върху него, отвори люка за достъп на левия борд и влезе вътре. Фред и Уил се рееха наблизо и Джон им помогна да се качат на борда.

Той се поколеба, но все пак погледна отново към съглашенския флот. Стотици кораби бяха останали извън контрол. Но колко дълго щеше да продължи това? Дори и ако реакторите на станцията се претовареха и избухнеха… Съглашението все още щеше да разполага с достатъчно сили, за да унищожи защитата на Земята и да я изпепели. Всичко, което направиха, беше, че спечелиха малко време — толкова, колкото би отнело на някого да атакува съглашенския флот. Това не беше достатъчно, но Джон не знаеше какво друго да стори.

Той пропълзя към люка, влезе в кораба и го запечата след себе си. Линда стоеше на пилотския пулт, а Фред беше до нея, заел пулта за управление на операциите. Схема на двигателите се появи пред Линда и енергия запулсира през плазмените им бобини. Вътрешните светлини слабо заблестяха.

— Накъде, Главен? — попита тя.

— Надалеч — каза Джон и погледна към дисплея на навигационните системи. Той посочи към малката луна в орбита около близката планета. — Закарай ни в сянката на луната. Но бавно. Постарай се да не привличаш внимание.

Таймерът му, отчитащ хода на мисията, показваше 5:12. Може би имаха още време.

— Прието — каза Линда.

Спускателният кораб се завъртя обратно и леко се придвижи настрани от станцията, почти незабележимо ускорявайки към малката луна, покрита с черни и сребристи пъпчици.

Фред се прегърби върху пулта си. Дебели заострени линии представяха съглашенските честоти от Р до К, показващи се и премигващи върху екрана.

— Комуникационните канали на Съглашението са задръстени — докладва той. — Комюникета и запитвания валят от всеки и към всеки кораб от флота, чудейки се какво по дяволите става. А комуникационните канали на станцията са пълни с всички онези копия на Кортана… и тя просто повтаря различни кодови грешки в системата.

— Какво е това? — попита Джон, навеждайки се през рамото на Фред. Той посочи към един комуникационен предавател с един-единствен шип.

Фред се загледа в калиграфските знаци на Съглашението за дълго, след което рязко си пое въздух.

— Ако софтуерът за превод функционира правилно — прошепна той, — това е предавател на Е-честотата… един от нашите.

Фред включи външните говорители. Прозвучаха шест тона, спряха и се повториха отново.

— Оле, оле, биковете се свободни — Джон си пое въздух. — Изпрати паролата, Фред.

— Тъй вярно, Главен. Изпращам я.

Кой можеше да е изпратил този сигнал? Нямаше друг жив спартанец в тази система. Освен ако не бяха д-р Хелси и Кели. Можеше ли да са ги проследили по някакъв начин?

— Време беше да се появите. — Провлеченият глас на адмирал Уиткомб се чуваше високо и ясно по предавателя. — Превключете на кодираща схема „Дъга“.

Джон кимна на Фред, който отклони сигнала от съглашенския предавател и го свърза с информационния порт в задната част на шлема му.

— Кодирането е включено — докладва Фред.

— Адмирале — каза Джон. — При цялото ми уважение към вас, сър, защо сте тук?

— Лейтенант Хейвърсън предложи да излезем от хиперпространството на границата на тази система, да се скрием в газовия облак и да съберем малко разузнавателни данни. — Адмиралът въздъхна. — Е, аз хвърлих един поглед и разбрах, че дори и да унищожите станцията… по дяволите, синко, пак ще има двеста-триста съглашенски кораба на една плюнка разстояние от Земята. Няма да има голяма разлика дори и да успея да отида и да ги предупредя. Така че мисля да направя нещо тук и сега. Вие свършихте вашата част от работата, Главен. Оставете останалото на мен.

Настъпи пауза, след което адмиралът попита с нисък, сериозен тон:

— Вие си изпълнихте мисията, нали, синко? Направихте така, че тази станция да се взриви?

— Да, сър. — Джон свърза таймера си, отчитащ хода на мисията, с предавателя. — Остават четири минути и тридесет и две секунди и отброяването продължава.

— Перфектно, Главен командир. Прибирайте се в обора. Поддържайте курса си. Вашите инстинкти вече не са ви необходими. Ние се намираме на далечната страна на луната и ви очакваме.

Джон направи знак на Линда да увеличи скоростта. Тя натисна индикатора за ускорение до три четвърти от мощността на двигателя.

— Очаквате ли ни, сър?

— Уиткомб край.

Предавателят замлъкна. Джон погледна към Уил, Фред и Линда и те всички свиха рамене. Той натисна индикатора за скоростта на пълна мощност и спускателният кораб навлезе във висока орбита около петнистата луна, заобикаляйки към далечната й страна, където ги чакаше „Гетисбърг“.

Само „Гетисбърг“.

— Къде е „Възвишена справедливост“? — прошепна Джон.