Чудомир
Утешители

Боледувах от грип и ми излезе една пъпка на устната. Пъпка като пъпка, на кого не е излизала след простуда и не е изчезвала след ден-два. Моята обаче изглежда, че се почувствува добре на устната ми, разположи се и застоя доста там. Не мога, значи, ни да се усмихна, ни да се прозина, нито да целуна някого, примерно казано. Не мога и по-голяма хапка да хапна даже, а без тия елементарни човешки щения и нужди живее ли се? Има ли смисъл?

Реших да се посъветвам с лекар, и то не какъв да е, а столичен. Пристигнах един ден, явих се при прочут професор, прие ме човекът, поогледа ме, поопипа ме и рече:

— Дребна работа! Сега имаме съвещание, но елате утре по това време и ще ви излекуваме. Бъдете спокоен, не е страшно, ще мине.

Знаех си аз, че лекарите най-добре лекуват с успокояване и никога не казват истината на пациента, ако положението е сериозно. Но и аз като всички се поуспокоих и реших да се почерпя с кока-кола, защото това вносно питие я пристигне някога в провинцията, я не. В кафенето, където се отбивам обикновено, кога дойда в столицата, заварих няколко приятели.

— Охоо, добре дошъл! Добре дошъл! Заповядай при нас. Как си? Какво има из Тракията?

— Пролет, казвам, пролет мила, животворна: цветя, птички, мухи, насекоми, череши, краставици и прочие.

— А това на устната ти какво е?

— Пъпка — казвам, — обикновена пъпка.

— А бе то, че е раче — раче е, после се превръща на рак и така нататък, но ти недей се плаши.

— Да, и на морски рак, на омар може да се превърне — отвръщам смутено аз, но какво да сторя.

— Не е страшно — обажда се друг. — Ясно е, че е рак, но се лекува, щом е външно. Баща ми имаше на същото място и го рязаха, гориха, та се беше разтворила една голяма рана и с години не можа да заздравее.

— Чичо ми пък го имаше на носа — обади се трети — и вярно е, че дълго го лекува и изчезна, но не се мина много, и наново се появи в гърлото пък. Появи се, знаеш, и аха, да го задуши, но сегашната медицина не е като едновремешната — пробиха му гърлото, мушнаха му една каучукова тръбичка, диша си през нея човекът близо шест месеца и чак тогава умря.

— Че се лекува, лекува се — намеси се четвърти, — но лошото е, както каза, че пак се появява. Аз знам един случай, когато на един познат от носа се премести в ухото, та ревеше от болки човекът, на лудост го избиваше. Един ден не можа да издържи и в нервен припадък си отрязал ухото с джебно ножче. Отрязал го като нищо, но пак умря.

— Слушал съм — обади се пак първият, — че най-лошото е, когато ракът се появи в червата. Там също болките били непоносими и операцията невъзможна. Казват, че са правили опити и след време можело да ги заменят с найлонови черва като на кренвиршите, но дотогава колко свят ще изгине.

Така ме утешиха моите приятели, значи, така ме успокоиха, че не помня пих ли кока-кола, не пих ли, платих ли, или не — изхвръкнах из кафенето и досред нощ скитах като замаян по улиците. Капнал от умора, най-после се дотътрах до хотела, легнах, но спи ли се след такива приятелски разговори? Въртях се в леглото, въртях се, докато чаршафът стана на топка в краката ми, най-после съм задрямал, че като почнаха едни кошмари, едни сънища, да полудееш просто. Сънувам например, че се мъча да дишам през едно каучуково черво, мушнато в пъпа ми. След това, че Михал касапинът ми реже ухото с големия си нож. По едно време ми се стори, че един огромен рак ме сграбил и се мъчи да ме удуши. С едната щипка ме стиснал за устата, а с другата — за палеца на левия крак. Едва можах да изрева, стреснах се и станах разтреперан и цял облян в пот. Беше се вече съмнало. Трамваи, тролеи и автобуси бяха вече постъпили на работа и тресяха улицата. Отворих прозореца да подишам чист въздух, но той се оказа по-мръсен от този в стаята. Съвсем разстроен и разбит, хванах се за главата и се чудех какво решение да взема: дали да тръгна към болницата да ме позалъже докторът пак, или да потърся моите приятели да ме довършат със своите утешения, та да се отърва веднъж завинаги от болести и от утешители.