Аугусто Монтеросо
Мистър Тейлър

— Не толкова странна, макар и без съмнение по-показателна — каза тогава другият, — е историята на мистър Пърси Тейлър, ловец на глави от джунглите на Амазонка.

Знае се, че през 1937 напуснал Бостън, Масачусетс, където до такава степен шлифовал духа си, че останал без стотинка. През 1944 се появил за първи път в Южна Америка, в района на Амазонка, където съжителствувал с индианците от едно племе, чието име няма защо да припомням.

Заради сенките под очите и изпосталелия си вид много скоро станал известен като „бедният гринго“ и дори децата от училището го сочели с пръст и го замервали с камъни, когато минавал край тях с лъсналата си под златното тропическо слънце брада. Но това не натъжавало изпадналия в беда мистър Тейлър, защото бил чел в първия том от Пълните съчинения на Уйлям Дж. Найт, че ако не завиждаш на богатите, бедността не е порок.

Само след няколко седмици местните хора привикнали с него и с екстравагантното му облекло. И понеже имал сини очи и лек чужд акцент, президентът и министърът на външните работи се отнасяли към него с изключително уважение от страх да не предизвикат международни инциденти.

Бил толкова беден и нещастен, че един ден влязъл в джунглата, за да търси треви за храна. Едва бил изминал няколко метра, без да посмее да се обърне, когато съвсем случайно видял през храстите две индиански очи, които го наблюдавали упорито. Силна тръпка на безпокойство преминала по чувствителния гръб на мистър Тейлър. Но мистър Тейлър, неустрашим, посрещнал опасността и продължил пътя си, като си подсвирквал, сякаш нищо не бил видял.

С един скок (който няма смисъл да наричаме животински) индианецът застанал пред него и възкликнал:

— Buy head? Money, money!^[1]

Въпреки че английският не можел да бъде по-лош, г-н Тейлър, леко раздразнен, разбрал че индианецът предлагал да му продаде една човешка глава със странно намалени размери, която носел в ръка…

Излишно е да казваме, че мистър Тейлър не бил в състояние да я купи; но понеже се направил, че не разбира, индианецът се почувствувал ужасно притеснен, дето не говорел добре английски и му я подарил, като молел за извинение.

Силно зарадван, мистър Тейлър се върнал в колибата си. Тази вечер, легнал по гръб върху тънката рогозка от палмови листа, която му служела за легло, обезпокояван само от жуженето на възбудените мухи, които подхвърчали наоколо и безсрамно правели любов, мистър Тейлър дълго съзерцавал с наслада любопитната си придобивка. Най-голямо естетическо удоволствие му доставяло да брои, един по един, космите на брадата и мустаците и да гледа двете малко иронични очички, които като че ли му се усмихвали, благодарни за проявената почтителност.

Мистър Тейлър, човек с широка култура, обичал да се отдава на съзерцания, но този път скоро се отегчил от философските си разсъждения и решил да подари главата на един свой чичо, мистър Ролстън, който живеел в Ню Йорк и още от крехка възраст проявявал силен интерес към културните прояви на испано-американските народи.

Няколко дни по-късно чичото на м-р Тейлър го помолил — след като най-напред се осведомил за драгоценното здраве на племенника си — да му изпрати, ако обича, още пет глави. Г-н Тейлър с удоволствие изпълнил прищявката на чичо си и не се знае как, но с обратна поща „имал удоволствието да задоволи желанието му“. Много признателен, мистър Ролстън му поискал още десет. Мистър Тейлър се почувствувал „много поласкан, че може да му услужи“.

Но когато след един месец мистър Ролстън поискал да му бъдат пратени още двадесет глави, мистър Тейлър, човек суров и брадат, но с фина артистична душа, почувствувал, че братът на майка му прави бизнес с тях.

Добре, ако искате да знаете, точно така било. Съвсем откровено мистър Ролстън му дал да разбере как стои работата чрез едно вдъхновено писмо, чийто решително търговски език подръпнал, по-силно от всякога, струните на чувствителната душа на мистър Тейлър.

Веднага образували дружество, като мистър Тейлър се задължил да набавя и изпраща в индустриални количества обработени човешки глави, а мистър Ролстън да ги пласира колкото може по-изгодно в страната си.

В първите дни имало малко досадни затруднения с някои местни субекти. Но г-н Тейлър, който в Бостън беше получил най-високата оценка за едно есе върху Джоузеф Хенри Силимън, се проявил като политик и получил от властите не само необходимото позволение за износ, но и изключителен монопол върху тази дейност за деветдесет и девет години. Малко труд му коствало да убеди войнствения президент и злите духове от камарата, че тази патриотична стъпка ще обогати страната им в твърде кратък срок и че много скоро всички жадни туземци ще могат (в почивките между събирането на глави) да пият едно добре изстудено разхладително питие, чиято магическа формула той самият ще предложи.

Когато членовете на Камарата прозрели предимствата — след кратък, но плодотворен напън на мисълта, — почувствували как патриотизмът им се разгаря и за три дни издали декрет, с който искали от народа да ускори производството на глави.

Само след няколко месеца в страната на мистър Тейлър главите достигнали онази популярност, която всички добре помним: Отначало били привилегия на най-заможните семейства, но демокрацията си е демокрация, никой не може да отрече; само след седмици с тях можели да се сдобият дори школските учители.

Дом без съответната глава се считал за пропаднал. Скоро се появили колекционери. А с тях и противоречията; да имаш седемнадесет главички почнало да се смята за проява на лош вкус, друго било да имаш единадесет. Станали толкова популярни, че истински изисканите хора загубили интерес към тях и само по изключение купували по някоя, ако е малко по-особена от другите, което я спасявало от простащината. Една рядка глава с пруски мустаци, принадлежала приживе на един многократно награждаван генерал, била подарена на института „Дънфелер“, който светкавично отпуснал 3,5 млн. долара за насърчаване популяризирането на тази толкова вълнуваща проява на испано-американските народи.

Междувременно племето напреднало толкова много, че вече имало на разположение едно тротоарче за разходки около Съдебната палата. По това тротоарче се разхождали в неделя и в Деня на независимостта членовете на Конгреса с най-хубавите си пера, покашлювайки, много сериозни или усмихнати, на велосипедите, които компанията им била подарила.

Но какво да се прави? Не всички времена са добри. Когато най-малко се очаквало, се появил първият недостиг на глави.

И тогава станало най-весело. Нормалните смъртни случаи се оказали недостатъчни. Министърът на здравеопазването, в прилив на искреност през една задушна нощ, при загасена лампа, след като погалил жена си по гърдите от немай-къде, й признал, че е неспособен да увеличи смъртността до ниво, задоволяващо интересите на компанията, на което тя му отговорила, че не трябва да се безпокои, че нещата ще се оправят от само себе си и че е по-добре да спят.

За да се компенсира този административен недостатък, трябвало да се вземат героични мерки и смъртното наказание било прилагано в най-строгите му форми. Юристите се консултирали помежду си и издигнали и най-малката грешка в категорията на престъпление, наказвано с бесило или разстрел, според случая.

Даже най-малките пропуски се превърнали в престъпни деяния. Например: ако при най-обикновен разговор някой поради небрежност кажел „много е горещо“, а след това се докажело с термометър в ръка, че не е толкова горещо, той бивал глобяван с незначителна сума и на минутата прострелван, като главата му се предоставяла на компанията, а тялото и крайниците — справедливо е да отбележим — на опечалените.

Законодателството за здравеопазването получило широк отзвук и било много коментирано от дипломатическия корпус и външните министерства на приятелските държави.

Съгласно това знаменателно законодателство на тежко болните се давали 24 часа, за да приведат в ред документите си и да умрат; ако за това време имали късмет да заразят с болестта си семейството си, животът им се удължавал с по един месец толкова пъти, колкото роднини били заразени. Жертвите на леките заболявания и просто неразположените заслужавали презрението на родината и на улицата, всеки можел да ги заплюе в лицето. За пръв път в историята било признато значението на лекарите (имало дори няколко кандидати за Нобелова награда), които не лекували. Да умреш станало пример за най-висш патриотизъм не само в национален мащаб, но и в най-величествения континентален мащаб.

С развитието, което получили други помощни индустрии (производството на ковчези, на първо място, което процъфтявало с техническата помощ на компанията), страната навлязла, както се казва, в период на голям икономически напредък. Този прогрес бил видимо изразен чрез още едно тротоарче с цветя, по което обвити от меланхолията на златните есенни следобеди, се разхождали съпругите на депутатите, чиито красиви главички сякаш отвръщали: Ами да, ами да, всичко е наред! — когато някой учтив журналист ги поздравявал от другата страна с вежливо сваляне на шапка.

Само ще припомня, че един от тези журналисти, който при някакъв случай кихнал много звучно, без да може да се оправдае, бил обвинен в екстремизъм и изправен до стената за разстрел. Чак след самоотвержената му кончина академиците — майстори на словото признали, че този журналист бил един от най-големите умове на страната; но главата му, веднъж смалена, станала толкова нормална, че не се забелязвала никаква разлика между нея и останалите.

А мистър Тейлър? Той междувременно бил назначен за личен съветник на конституционния президент. А сега, като пример за невероятните възможности на индивида, прехвърлял хилядарка след хилядарка, но това не го карало да страда от безсъние, понеже бил чел в последния том на Пълните съчинения на Уйлям Дж. Найт, че ако не презираш бедните, да си милионер не е порок.

Мисля, че за втори път ще кажа, че не винаги времената са добри. Като се има пред вид процъфтяването на бизнеса, се стигнало до момент, в който от цялото население на страната останали само управниците и съпругите им и журналистите и съпругите им.

Без особено умствено усилие м-р Тейлър измислил, че единственият възможен изход бил войната със съседните племена. И защо не? В името на прогреса…

С помощта на няколко оръдийца първото племе било чисто и просто обезглавено за някакви си три месеца. Мистър Тейлър вкусил от славата на завоевателя. Дошъл ред на второто племе; след това на третото, четвъртото, петото. Прогресът се разпространил с такава бързина, че скоро, въпреки усилията на експертите, било невъзможно да се открият съседни племена, на които да се обяви война.

Това било началото на края.

Тротоарчетата започнали да се обезлюдяват. Само отвреме-навреме там можело да се види някоя дама заедно е награден поет с произведението си под мишница. Потънали отново в бурени и станали трудни и трънливи за деликатните крака на дамите. С недостига на глави намалели велосипедите и почти напълно изчезнали веселите оптимистични поздрави.

Фабрикантът на ковчези бил по-тъжен и печален от всякога. На всички им се струвало, че миналото им било само спомен от хубав сън, в който намираш торбичка, пълна с пари, слагаш я под възглавницата и продължаваш да спиш, а на другия ден осъмваш с празни ръце.

Въпреки всичко, макар и с мъка, бизнесът се поддържал. Само че станало трудно човек да заспи — от страх да не осъмне, вече изнесен.

В родината на мистър Тейлър, разбира се, търсенето ставало все по-голямо. Ежедневно се появявали нови изобретения, но в душата си никой не вярвал в тях и всички питали за латиноамериканските главички.

Кризата била пълна. Мистър Ролстън отчаяно все искал и искал глави. Макар че акциите на компанията рязко спаднали, бил убеден, че племенникът му ще направи нещо, за да го извади от това положение.

Пратките, преди ежедневни, намалели до една на месец, вече с какво ли не: с глави на деца, на дами, на депутати.

Изведнъж съвсем престанали.

Един студен и сив петък, на връщане от Борсата, още зашеметен от виковете и жалката картина на обхванатите от паника приятели, мистър Ролстън решил да скочи от прозореца, вместо да си послужи с револвера, чийто звук би го изпълнил с ужас, когато, отваряйки един колет, извадил главата на мистър Тейлър, който му се усмихвал отдалеч, чак от дивата Амазонка, с виновно-дяволитата усмивка на дете, което сякаш казва: „Извинете, извинете, вече няма да правя така.“