Илия Волен
На училище

Венко много обичаше училището. Когато едно от другарчетата му из махалата тръгна в първо отделение, той няколко дена поред плака на баба си да го заведе и него. Баба му най-сетне отстъпи — изми го, премени го и го поведе за ръка през баира.

Учителят го помилва по главицата, каза му, че ще трябва да изяде още едно агънце, па тогава да тръгне на училище, и го остави да поседи в отделението само един час.

Когато на следната година тръгна на училище, той вече разпознаваше някои букви и знаеше да брои наред от едно до сто. Другите първачета му се чудеха.

В първо отделение беше най-силният ученик, във второ — също.

Като свършеше училище, веднага тръгваше с биволите — цяло лято се пържеше след добитъка. А като се заесенеше и над изсъхналите поля задухаше сухият августовски вятър, с часове лежеше в някоя бразда, далеч от натирените биволи, слушаше как шушнеше вятърът в посивелите буренаци, в умълчаните гори и сърцето му примираше от сладост; и всяка вечер, като се прибереше, питаше баба си бил ли е вече барабанът за училище.

Тая есен щеше да бъде в трето — беше през Голямата война. Веднъж връщаха по тъмно добитъка от паша. И на кладенците край село една приказлива и весела жена, както плакнеше и раздрънкваше менците си, поприведена, се обърна към тях:

— Пастирчетата ще черпят, ще черпят! Заран тръгват на училище. Барабанът би. — Сърцето на Венка заби.

След вечеря той помена, изпърво пред майка си, пък сетне и пред дяда си, за училище. Те полуобещаха, полупремълчаха.

— А лягай си, че си се изпребил днес да тичаш след тях, пък до утре ще видим. Лесна работа! — посмъмра го дядо му.

На другия ден, когато отново си направи устата за училище, дядо му съвсем се разсърди:

— Какво ти училище? Светът е пламнал на огън, пък той — училище! Кой ще ги изкара днес тия женки, дето са дигнали глави, та реват в кошарата? Аз трябва да тичам да ви храня. Да си е тук баща ти, па върви, където щеш!… Дръпнаха го, та на огъня!

— Ами нали барабанът снощи… — страхливо се обади Венко.

— Барабанът, барабанът! Той току барабанът! Какъв барабан, какво училище! Селото е писнало, че онези кръвопийци, управниците, реквизират жито, добитък, пък той — училище! Те ще го отложат, за какво им е! По-нататъка, като се поприбера от работа, ще нарамя кривака да тръгна аз след биволите. И тогава върви. Няма кой да те запира.

На няколко пъти минаха деца през баира към училището, но домашните на Венка го уверяваха, че отиват да купуват нещо от дюкяните.

Той плака пред майка си, която тайно се радваше, като гледаше каква любов имаше момчето й към учението, плака пред баба си и жените най-сетне надделяха пред стареца да го пусне.

Венко се изми набързо, поднови се и затича през върха.

Училището беше тихо и пусто.

„Да не са влезли вече?“ — помисли си той и с плаха сладост пристъпи в двора. Обширният двор беше потънал в буренаци; нечия съседска свиня съсредоточено ровеше в горния край; из разтворената дърварница излязоха, като се клатушкаха, няколко гъски и самонадеяно засъскаха срещу него; познатата изсъхнала черница с камбанката и съборената сега стълба стърчеше самотно. По двора се зъбеха бели камъни, оголени от летните дъждове; на едно място изскочи лалугер, изправи се на задните си крачка, погледна любопитно Венка с очичките си и отново се скри в буренаците.

Пустота и някакъв страх стегна душата на Венка. Той пристъпи по тревясалия калдъръм около училището. То не беше измазано като друга есен; прозорците бяха прашни, а едно стъкло, както беше счупено лятос от махленските деца, така си и зееше.

Венко чу глъчка и шум. Това го поотпусна и зарадва. Но когато излезе отпред, видя пред главната училищна врата разпрегнати коли, кметът стоеше горе на праговете — с бастун в ръка, с броеница между пръстите, с лятошната си сламена шапка, — а някакви хора нагребваха с кофи жито из колата и го отнасяха навътре в училището.

Венко постоя и се приближи. Нейде от вътрешността на училището идеше глъчка, тежки стъпки и плискане на жито. Изпърво никой не обърна внимание на Венка, като го взеха за някое дете от махалата, дошло да зяпа, но по едно време един се изви, та го запита чие момче е. С пресекнал глас, със заекване едва можа да се обади.

— На училище ли?

Той само поклати утвърдително глава.

— Няма училище. Отложено — намеси се кметът и почеса мустаците си, както бе провесил броеницата на малешката^[1] си.

— Като се реши, ще удари барабанът.

— Върви с биволите! — обади се друг и Венко позна лятошния пъдар от техните връхища.

Венко пребледня, краката му се подкосиха. Той постоя, колкото да се съвземе, и си тръгна. Зад него кметът се сърдеше.

— Дядо Сава защо не е бил барабана навсякъде?

— Нали е нов, не знае. Па му се не ще и да ходи много, че е стар вече — уговаряше му се някой.

Венко, като се закри зад училището, побягна с всички сили към къщи.

Биволите, напечени от слънцето и с хлътнали страни от глад, високо брецаха и напираха да потрошат вратника на кошарата, дето бяха затворени. Венковият дядо ту излизаше, ту влизаше в къщи — потен, зачервен — и сърдито гълчеше.

Торбичката на биволаря висеше върху шипа на къщната врата — напълнена и готова. Венко я обрамчи под злите погледи и укорите на дяда си и отвори на биволиците. Те се спуснаха да излизат всички наведнъж, фучаха, блъскаха се, търкаха се една о друга със сух шум — щяха да отнесат и вратника, и биволаря; а когато по улицата подушиха вода, совнаха се към реката, тежко подтичваха и чак като се разхладиха във вира, излязоха и поеха успокоено нагоре из полския, път. По пътя често се отбиваха, заглобваха глави по слоговете, лакомо хрупаха високата изсъхнала трева и колкото и да ги шибаше Венко през краката, не се откъртваха, сякаш и не усещаха болки. По едно време той се отчая, остави ги и се спря.

Под дълбокото и тихо есенно небе се белееше селото, синееха се гористите околности. Реката, която почти бе се свършила от дългата суша, сякаш бе пропълзяла някъде към морето и тук беше останала само кожата й.

Сред село, на най-високото място, се жълтееше голямата и хубава сграда на училището. Мечтателният и мек поглед на Венка се задържа на тая сграда.