Уилям Хатфийлд
„Има ли човек…“ ^[0]

Уанга, най-възрастният човек в племето, имаше най-голямо влияние в Съвета на старейшините^[1], а белите от незнание го наричаха Вожда, мислейки, че всяко общество трябва да бъде като тяхното.

И тъй като Уанга не можеше да спори с тях, прие това невярно прозвище. Вярно е, че старейшините почти винаги следваха съветите му, въпреки че нищо в законите и обичаите на племето уораманга не им налагаше това. Те можеха да вземат връх над него винаги, когато пожелаеха, но като разумни хора съзнаваха, че годините са му донесли мъдрост, а те искаха да вършат само това, което беше мъдро.

Уанга си спомняше времето още преди построяването на Телеграфната линия^[2]: беше участвувал в нападения, когато режеха и изгаряха омразната линия от дървени стълбове и устройваха засади, за да унищожат бандите от бели хора, които непрекъснато идваха, за да поправят линията. Беше взел участие дори в унищожението на станцията при Бароу Крийк^[3], където, изглежда, беше централният гарнизон, изворът на нашествениците. Беше преживял и клането, което последва, когато бели хора от четирите краища на света бяха дошли с техните къси пръчки, бълващи светкавици и гръмотевици.

Една гръмотевица го бе ударила в тила и го бяха оставили на полето, мислейки, че е мъртъв. Гръбнакът му остана незасегнат, здравето и силата му пострадаха незначително, само ръката му престана да мята копието с такава изумителна точност. Това се бе случило, преди който и да било от най-възрастните мъже да се е родил, но неоспоримите предания на племето им служеха за достатъчно доказателство.

Но старият Уанга бе преживял и нещо, което никой не можеше да отрече. Дори сега, в тяхно време, той отново бе останал жив след едно клане при извора на Брукс в годината, която белите хора брояха за 1928. Тогава полицията връхлетя и застреля 38 души от племето — мъже, жени и деца, заради Брукс, който бе пронизан с копие. Той беше бял, но живееше като черен и привидно ловеше динго. В същност това вършеха жените, а той само яздеше със скалповете до полицейския участък и събираше парите^[4], с които купуваше брашно, чай, захар, а понякога и ром.

Този път Уанга бе прострелян точно през гърдите. Вярно е, че раната беше малко високо, но представете си човек на неговата възраст да преодолее дори самия шок! На Север Великият бял вожд с перуката от конски косми^[5], който бе повикал хора от племето сами да разкажат за случая, изслуша разказа на Уанга чрез преводач — един полицай абориген, който знаеше диалекта, — но го отхвърли с недоверчиво поклащане на главата. Раните, отвърна той чрез преводача, са без съмнение повърхностни, нанесени от самия Уанга, и съвсем не толкова сериозни, колкото другите белези^[6] по гърдите му, направени с остър камък и запълнени с кал.

Но, разбира се, никога не можеш да бъдеш сигурен каква част от истината предава в превода си абориген, който е приел полицейска униформа и заплата, за да преследва братята си. Как може да живее истината у човек, който приема да му плащат бели, за да вдигне ръка срещу своя род?

Но те, старите мъже от уораманга, бяха сигурни. Бяха се грижили за раната му, бяха я превързвали, както им казваше, а той дори не бе трепнал от болка. Трябва да има нещо необикновено у човек, който е успял да оцелее в две престрелки и все пак да остане сред най-способните войни и ловци в дългите преходи, които правеха през сухия спинифекс^[7] и пространството, обрасло с акации. Косата му беше бяла като летен облак, очите му — съвсем замъглени.

И така, когато белите дойдоха при възвишенията, за да търсят жълтото злато, скрито под скалите, съплеменниците му се вслушваха в думите му и ги пускаха, като даже не нападаха конете и камилите им, които изяждаха храната на дивеча и замърсяваха водата в малките скални вдлъбнатини. Тези, които можеха да говорят езика на белите и знаеха, че тази част от страната им сега е обявена за неприкосновен резерват, често надигаха глас срещу неговите съвети, но най-накрая отстъпваха. Дори когато златотърсачите посягаха на жените им, като ги взимаха в лагерите си да вадят вода, да събират дърва, да им готвят и да спят с тях, те се вслушваха в съвета на Уанга да не ги пронизват с копие, докато спят, въпреки че би било толкова лесно — мъжете с остро зрение за жълтия метал бяха слепи и глухи за приближаването на врага, щом легнеха да спят.

След това през планините заприиждаха все повече и повече бели, защото някои бяха открили големи количества злато. Камиони сновяха денонощно покрай Телеграфната линия, а големите им ослепителножълти очи хвърляха на земята откоси, светли като ден. В клисурата под Телеграфната станция рояци бели хора строяха хижи и големи къщи от дърво, желязо и пясък, смесен с вода, които изглеждаха като каменни стени. Други поставяха големи колела и жици над огромните златни дупки. Масивни котли със свистене изпускаха па̀ра и задвижваха колелетата, които изтегляха малки вагонетки с пръст, където, според думите на хората, живееше златото. Огромни чукове се стоварваха върху земята денонощно и тя трепереше от ударите им на мили далеч, докато в машинното отделение грамаден стоманен звяр стенеше — Бум! Бум! — всеки ден, без да спре, за да си поеме дъх. Страхотен шум, който се врязваше в главата ти, когато спиш, легнал на земята, макар и на мили разстояние.

Все повече и повече хора идваха с камионите, а други — с големи сребърни птици, които летяха по-високо и по-бързо от орела и бучаха като горските пожари и бурята. В каменната къща, направена от пясък и вода, имаше ром. И дори боят не можеше да откъсне младите жени от тези, които им даваха ром, въпреки че, когато се връщаха у дома си в лагерите, те заразяваха мъжете с болест, която ги превръщаше в малки деца.

Лекарствата на Уанга бяха безсилни срещу тази напаст, но той все пак се противопоставяше срещу всякакви предложения да се нападне селището с всички налични копия и да се унищожи тази гнойна язва. „Те са по-лоши от мравки — клатеше глава той, — защото на мястото на всеки убит се появяват сто. Оставете ги. Аз ще говоря с техния Велик вожд.“

За тази цел Уанга взе със себе си младия Уириндиджа, наричан от белите Билисмит. Той беше ходил на училище на Юг и се бе научил да чете писмената реч. Бяха му дали дрехи като на белите, за да живее в дома им и да се грижи за конете им, тъй като бе дребен и лек и дори най-буйният кон не можеше да го хвърли. Тълпи бели хора бяха плащали, за да го видят как с усмивка язди кон, който се мята като бесен. Но белите задържаха парите за себе си. А когато Билисмит взе пари от кутията зад портата и си купи цигари и шоколад, консервирани плодове и сладолед, полицията го отведе и затвори зад каменни стени. След това той се върна при своите хора на Север.

Трудно беше да се добере до Белия вожд в Алис Спрингс^[8], който винаги отпращаше хората към онези в другите стаи, но тогава Уанга извади месинговата плоча, която белите му бяха дали, и като я посочи, каза:

— Ще се срещна само с Великия вожд, защото аз съм Великият владетел на всички уораманга!

Уанга напълно съзнаваше, че не беше справедливо да говори така, но се надяваше, че духовете на дедите му ще разберат, че го казва не от гордост, а за да привлече вниманието на този, който имаше власт.

И така, най-после човекът, когото наричаха заместник-администратор, го прие.

— Кажи му това — каза Уанга на младия Уириндиджа: — Слушай, Бели вожде, защо позволяваш на своите хора да се отнасят така с моите? Преди много време полицията подписа примирие с мен, като начерта линия върху хартията с рисунките на кладенците и хребетите. Това, казаха те, ще бъде вашата страна. Нито един бял няма да стреля по птиците и зверовете в нея, нито ще води своите животни да ядат тревата и да замърсяват водата. Освен това нито един бял няма да се отклонява от пътя покрай Телеграфната линия, а ще минава по него направо през страната ви. Но вашата хартия е фалшива и вашият закон не се простира по-далече от погледа ви, защото хора на рояци като мравки нападнаха земите на племето уораманга, сринаха планините, изровиха недрата на земята заради малките слънчеви лъчи, които наричате злато.

Това не е хубаво, защото всички знаят, че Земята е жена на Слънцето и без неговите семена тя ще бъде безплодна. Извадите ли златото от недрата на моята земя, всичко ще опустее — вече няма да растат дървета, нито трева, нито вода ще тече в потоците. Защото не съм ли аз лечителят^[9] и заклинателят за дъжд^[10] на моето племе и нима не показвам на Слънцето същите тези златни жилки в кварцовия камък, които извикват сълзите от облаците?

Като Велик бял вожд, кажи на своите хора да си отидат от моята земя и да оставят златото там, където е. Кажи им да се махнат с техния ром, който омагьосва нашите млади жени и те вече не остават в лагера при мъжете си, а пият с белите, които ги заразяват, а те след това заразяват най-силните мъже така, че вече не могат да бягат и да хвърлят копие, а трябва да ходят с малка брашнена торба при полицията за храна.

Кажи им да си вървят, да си вървят — ДА СИ ВЪРВЯТ!

Великият бял вожд си отбеляза нещо на хартия, като бавно кимаше с глава и леко се усмихваше, а Уанга излезе навън на слънце с високо вдигната глава и пое обратния път нагоре покрай Телеграфната линия, за да съобщи на старейшините за своята победа.

Наистина, оттогава не бе изминала и една луна, а ето че конни полицаи изкачиха възвишенията, където беше лагерът на Уанга, и му заповядаха да събере хората си, за да чуят какво ще им съобщят. Два дни бяха необходими на пратениците да съберат хората, а в това време полицията се установи наблизо на лагер. Чернокожи момчета се грижеха за окуцелите им коне, които лежаха на тревата.

— Всички ли са тук? — попита сержантът, а Билисмит отвърна:

— Да.

— Добре, слушайте. Ти… ти, изглежда, знаеш най-много от всички тук. Бил си на училище на Юг, нали? Ето заповедта, която пристигна от директора на бюрото за защита на аборигените. Този резерват трябва да се премести на 50 мили на запад, ясно ли е?

— Но — възпротиви се Уанга, когато му съобщиха това — как може да се премести земята? А това е наша земя. Само тази и никоя друга. Това е същинската земя на нашите бащи, земята, от която сме произлезли и в която ще се върнем като прах, така че духовете ни ще отидат при духовете на нашите бащи, които познаваме и обичаме в дърветата и птиците, животните и пълзящите същества. Ти говориш за „преместване“! Как можеш да преместиш скалите и дърветата, потоците и планините, пясъка и тревата?

Чул тези думи, преведени от Билисмит, сержантът отговори:

— Аз не съм дошъл тук, за да споря с вас. Имам заповед да се изместите на запад. За вас е отделена по-голяма площ от тази, където има храна и вода, много кенгура и личинки^[11]. Ще бъдете добре. А при суша, когато храната не достига и дивечът е оскъден, можете винаги да идвате в станцията и да получавате провизии. Какво повече искате?

Като чу това, Уанга плю на земята и заби копието си с такава мощ, че то потъна наполовина и се счупи от силата на удара. Той грабна счупената част, размаха я гневно по посока на Тенантс Крийк и извика:

— Кажи на тях да си ходят! На тях — не на нас! Те са чужденците, нашествениците! Тази земя е наша, наша! НАША! Чуваш ли?

Един полицай измъкна счупеното копие от ръката му и каза:

— Стига, старче! Така с полицията не се говори. Млъквай, мръсен стар туземецо, или ще ти дам да разбереш!

А сержантът се засмя:

— Хайде, стига сте спорили! Много от вас разбират английски. Хайде, по-живо! Трябва да ви заведа до новата земя.

Полицаите започнаха да ги блъскат; поглеждайки се крадешком, жените взеха вързопчетата и бебетата си, а мъжете — копията си, потеглиха. Полицаите яздеха малко след тях, като си приказваха, пушеха и следяха с поглед изоставащите, които можеха да се възпротивят и да избягат обратно.

Предишната седмица беше валяло и по залез-слънце, когато преминаха Телеграфната линия, стигнаха до падина, пълна с вода, където се установиха на лагер. През нощта полицаите стояха на смени на пост.

На следващия ден стигнаха до друга скална падина във веригата от хълмове и полицаите казаха на Уанга, че това ще бъде главният му лагер, като назоваха местата, които служеха за граница на новото му владение. Безмълвно слушаше той думите, които идваха от устата на Уириндиджа, поклащайки глава в мълчаливо съгласие, а брадата му се отпускаше все по-ниско върху съсухрените му гърди.

Когато си отидоха и всичко се успокои, когато изглеждаше, че всички спят, Уанга се надигна от новото одеяло, което полицаите му бяха дали, и безшумно като призрак се прокрадна през дърветата. Старческите му крака го носеха обратно по познатите пътеки, като че ли виждаше в тъмното, през линията, към хълмовете, където беше роден. И там, в лагера, където бе чул присъдата за прокуждането на своето племе, той замахна с чисто новата томахавка, която сержантът му бе дал, дълбоко между пищялите си, и като я държеше с две ръце с острието към себе си, я заби с всички сили точно в средата на челото си.

От едно нещо не можеха да го лишат — костите му щяха да хранят земята, която го беше родила.