Роджър Зелазни, Фред Саберхаген
Намотки (3)

3.

Залезът, Вечерницата, хоризонт като букет от повехнали рози…

Бяхме успели да хванем бърза самолетна връзка до Детройт и почти веднага след това за Маями. Кора не хареса мястото до прозореца, тъй че сега седях там и гледах как звездите изникват една по една, сякаш някой пробива дупчици в мрака.

— Ще посетиш ли някого, като се върнем? — подхвърли тя.

— Кого? — запитах аз, макар че знаех отговора. — И за какво? — Това също го знаех.

— Лекар, естествено. Някой специалист по тия работи.

— За луд ли ме смяташ?

— Не. Но и двамата знаем, че нещо не е наред. Ако ти се повреди колата, откарваш я при механик, нали?

— А ако дясното ти око те съблазнява?

— Никой не те кара да разиграваш едипов комплекс. Говоря за психиатър, не за психоаналитик. Може да е нещо органично, например някоя разместена костица от… злополуката, която си преживял, или нещо подобно.

Дълго мълчах. Не ми хрумна нищо по-умно, освен накрая да кажа:

— Тази идея просто не ми харесва.

— „Със тъй красива пустота не можеш нищичко да сториш, освен докрай да я загладиш“ — печално рече тя.

— Ъ?

— „Мой живот е прекрасната Лета. Вече никога, никога, никога към дома си не ще се завърна!“. Силвия Плат — поясни тя. — Из едно нейно стихотворение за амнезията. Значи искаш и занапред да не знаеш?

— От учителка по английски само цитати да търсиш — казах аз, макар че последният ред никак не ми харесваше.

Помислих си, че не мога просто така да забравя пътуването до Мичиган и пак да потъна в щастливо неведение. Не. Сега, след като знаех, навярно имаше начини сам да си изясня нещата. Но пък от друга страна ме мъчеше странното чувство, че може отново да се отпусна, да забравя всичко, да заплувам надолу по течението и вече никога, никога, никога да не се завърна. Стана ми страшно.

— Имаш ли представа как да намерим свестен лекар в тая област? — попитах аз.

— Не. Обаче да пукна, ако не разбера.

Пресегнах се и погалих ръката й. После я погледнах в очите.

— Добре — казах.

Освен лодката-къща, имах и апартамент в Кийс, но предпочетохме да отседнем на хотел в Маями, където имаше далеч по-богати медицински възможности. Кора грабна телефона и се свърза с познатата на някакъв приятел, който пък имал приятел в ръководството на медицинския институт. Според нейната теория, лекар трябвало да се избира по това, към кого се обръщат другите местни лекари, когато закъсат. Два-три часа след настаняването в хотела, вече си имах уговорен час за утре сутринта при психиатър на име Ралф Дагит.

Сякаш в опит да се подготви за предстоящото преживяване, тази нощ подсъзнанието ми поднесе богата реколта от сънища. Уили Бой Матюс се подаде иззад една бензиностанция нейде в далечните северни гори и ме предупреди, че при следващото качване на самолет ще си имам неприятности, после се превърна на мечка. Кора се бе съблякла чисто гола, за да влезе по-лесно в домашния ми компютър и да го поправи, обаче по някое бреме обяви, че всъщност ми е майка. Все така насън пристигнах в кабинета на психиатъра и открих, че зад бюрото ме дебне в засада някакво черно, тантуресто чудовище.

На сутринта станах, избръснах се, хапнах нещичко и се оказа, че действителността не е чак толкова страшна. Доктор Дагит беше любезен и добродушен човек на около четирийсет години, нисък и набит, по-скоро як, отколкото пълен, с две думи — същински понаедрял, гладко избръснат хобит. На бюрото пред него лежеше медицинският формуляр, който току-що бях попълнил. Той го огледа с непроницаемо изражение, докато си бъбрехме защо съм дошъл при него. Във формуляра нямаше нищо съществено. Доколкото можех да си припомня, цял живот съм бил отвратително здрав.

След като даде формуляра на сестрата да го въведе в служебния компютър, докторът светна в очите ми. Разпита за главоболия, но и тук нямах кой знае какво за казване — онова на лодката беше изключение. Провери рефлексите, координацията и кръвното ми налягане. След това ме накара да седна на един неудобен стол и нахлузи около главата ми и облегалката някаква сложна рамка. Сестрата дотъркаля апаратура за КОХ-ЯМР (компютризирана осева холография чрез ядрено-магнитен резонанс) — с други думи, преглед на мозъка. Тази техника бе влязла в употреба през последните години и за разлика от някогашните рентгенови снимки, проектираше холографско изображение на органа — на някое скришно място, ако пациентът е прекалено чувствителен, но можеше и направо пред него. Радвах се да открия, че моят лекар използва последните достижения на науката, а и не съм от плашливите. Макар че започна да изследва изображението зад параван, Дагит не възрази, когато помолих да погледна.

За пръв път виждах мозъка си — сивкаво-розово цвете с дебело стъбло. Крехка работа. Това ли бях аз — „вълшебният стан“ на Шерингтън, в който милиарди клетки се бореха да изтъкат моята личност? Или просто приемник, улавящ излъчванията на душата ми? Или „живият компютър“ на Мински? Или…

Така и не стигнах до извод каква връзка имам с това нещо, защото Дагит прекъсна разсъжденията ми, като извади лулата от устата си и започна да сочи с нея.

— Това тук прилича на белег в темпоралната област — каза той. — Обаче е гладък. Интересно… Някога да сте имал припадъци?

— Не, доколкото знам.

— Да сте се събуждал от сън с изпохапан език, подмокрен, с болки в мускулите?

— Не.

Той мушна напред и мундщукът на лулата потъна в изображението. Неволно трепнах.

— Понякога работата става много засукана долу, в подкорната област — отбеляза Дагит. — Там пораженията могат да сторят невероятни неща с паметта, но… — Той помълча и оправи настройката. — Разкажете ми по-подробно какво стана през онова пътуване до Мичиган. Ето! Подкорието изглежда наред, макар че… Хайде, разказвайте.

Той продължи да ме предразполага с небрежни реплики, докато изреждах цялата история на пътуването и предшестващите събития. Кора беше в кабинета и можеше да потвърди, че поне тези спомени са верни.

Най-после Дагит щракна един ключ и увисналият във въздуха мозък изчезна. Малко се стреснах.

Докторът се обърна към мен.

— Бих искал да опитам с хипноза. Имате ли възражения?

И да имах, не ми остави време да ги изложа — а това, предполагам, бе признак, че поне съм интересен случай.

— Подлаган ли сте на хипноза преди? — попита той.

— Не, никога.

— В такъв случай, дайте да ви настаним по-удобно.

Той смъкна рамката, отведе ме до един тапициран стол и наклони облегалката силно назад. Някакъв вграден уред следеше мозъчните ми ритми, съгласуваше своите данни с част от тях и след това постепенно увеличаваше мощността, като в същото време правеше едва доловими корекции. Не знам точно как, но усещах работата на компютърния чип, който контролираше този прибор. Вълните му ме обляха като вода, сетне в черепа ми запращя неясен шум и загубих съзнание.

— Как се чувствате?

Доктор Дагит се привеждаше над мен и върху лицето му беше изписан професионален интерес. Кора надничаше иззад рамото му.

— Май съм добре — отвърнах аз, после примигах и се размърдах.

Имах чувството, че съм спал дълго. И сякаш бях сънувал — от онези сънища, които просто не успяват да оцелеят след събуждането.

— Какво си спомняте за Багдад? — попита докторът.

Все още имах два комплекта от спомени — единият за града, който наистина бях видял, а другият, вече овехтял и започващ на свой ред да се превръща в сън — за онзи Багдад, който до скоро си спомнях с наивно доверие. Ала сега смътно долавях отвъд тази призрачна преграда някаква друга реалност, като неясни силуети зад полупрозрачна завеса. Все още не можех да ги различа както трябва. Казах това на доктора.

После той ми зададе няколко стандартни въпроса, за да се увери, че в момента съм що-годе добре ориентиран, че знам кой съм (поне доколкото вярвах, че се познавам, когато пристъпих в кабинета му), коя година е, и тъй нататък. Изслуша ме и кимна.

— А откога всъщност живеете във Флорида?

Силуетите зад завесата се раздвижиха. Почти зърнах нещо жизненоважно, но в последния момент то отново ми се изплъзна.

Тръснах глава.

— Не съм сигурен — казах накрая. — Във всеки случай, поне от няколко години. Какво се е случило с мен?

— Преди всичко… — Дагит помълча, сетне продължи без да бърза. — … вие твърдите във формуляра, че никога не сте имал сериозни травми на главата.

Белезите… Разбира се. И все пак, колкото и странно да звучи, те сякаш съществуваха само в някакъв друг, условен смисъл. Но простата логика водеше към неизбежния извод, че щом съществуват, трябва да съм ги получил при някаква злополука.

— Резултатите от сканирането са категорични, Дон — продължи той — Имал си поне една тежка фрактура на черепа. Спомняш ли си нещо сега?

Сенките пак се мярнаха, станаха почти съвсем ясни. После изчезнаха. Отново поклатих глава. Е, сега поне знаех, че в моето минало има нещо, което трябва да бъде открито — и това ми се стори немалък напредък.

— След всичко, което чух и видях досега — продължи той, — бих казал, че тези фрактури не са единственият ти проблем… дори не са най-главният. Всъщност не би ме учудило, ако те нямат особен принос за произхода на твоето състояние. Има признаци за преднамерена намеса в паметта ти чрез някакъв вид хипноза, а може би и чрез наркотици.

Защо, запитах се аз. Това изглеждаше просто невероятно. За момент се усъмних в Дагит. Но после той ми показа данните от принтера. Преди да се събудя, бе успял чрез служебния компютър да свери резултатите от прегледа си с медико-информационната банка в Атланта.

— Както виждаш, моят електронен колега е на същото мнение.

Погледнах към Кора. Тя хапеше устни и гледаше листа с отвращение, като че виждаше труп.

— Какво означава всичко това? — успях да избъбря най-сетне.

Дагит запали лулата си, преди да отговори.

— Според мен означава, че някой е поработил сериозно върху теб. Не знам дали травмата на главата ти е била преднамерена. Но фалшивите спомени, които носиш от толкова време, явно са присадени нарочно.

— От кого?

— Каквото и да ти отговоря сега, то ще е само предположение.

— Ами предполагайте тогава.

Дагит леко сви рамене.

— Известно е, че някои правителства са обработвали хора по такъв начин. Но обикновено след това въпросните хора не водят чак тъй охолен и безгрижен живот. — Той помълча. — Роден си в Америка. Личи си по езика ти.

— И аз тъй мисля. Обаче едва ли съм от Горен Мичиган.

— Върна ли ти се вече нещо истинско от онзи период?

За миг, само за миг, докато го слушах, ми се стори че напипвам нещо, почти го докосвам. Беше тъй наблизо, че сякаш усещах вкуса му. Сетне изчезна безследно. Недосегаемо. Свърши. Един голям къс от истината — просто знаех, че е така — част от реалността, която се мержелееше току зад ъгъла.

Намръщих се. Затворих очи и сбръчках чело. Стиснах зъби.

— Майната му! — изръмжах.

Върху рамото си усетих ръката на Дагит.

— Ще дойде, ще дойде — каза той. — Не се напрягай толкова, поне засега.

После ми обърна гръб и се зае да почиства лулата си над големия пепелник върху бюрото.

— Бих могъл и да понатисна с хипнозата — заяви той. — Но пък тогава възниква опасност от изграждането на нова представа; опитвайки толкова упорито да открием нещо, може да създадем някаква нова заблуда, за да запълним празнотата. Стига за днес. Ела пак след три дни.

— Не мога да чакам три дни. Утре.

Той остави настрани почистената лула.

— Ледът е разчупен. В близките няколко дни ще е най-добре просто да дадем шанс на истината, на действителните спомени, така да се каже.

— Утре — настоях аз.

— Не искам да прибързвам с натиска.

— Докторе, трябва да знам.

Той въздъхна и се предаде.

— Добре. Утре сутринта. Кажи на сестрата да те запише.

Погледнах Кора.

— Сигурно трябва да се обадя в полицията — казах й аз.

Дагит издаде някакъв звук. Така и не разбрах дали изсумтя или се изсмя тихичко.

— Няма да те съветвам какво да правиш или да не правиш — бавно изрече той. — Но според мен, ако не си в състояние да кажеш на полицията нещо повече от това, което знаеш в момента, май единственият им умен съвет би бил да се обърнеш към лекар.

Майтапът беше страхотен. Но сестрата в приемната очевидно бе свикнала с всякакви изблици от страна на клиентелата, тъй че дори не мигна пред явното несъответствие между унилата ми физиономия и кикота, който продължаваше да ме разтърсва. Определи ми приемен час и ме отпрати с леко кимване. Изхвръкнах тъй бързо, сякаш ме гонеха фурии в клоунски одежди.

Бяхме изминали няколко преки, когато настъпи реакцията.

— Страх ме е, Дон — рече Кора.

Тя караше. Аз се бях свил на седалката и призовавах демоните на бой. Те не ми обръщаха капка внимание.

— И мен — казах.

И това беше чистата истина, поне донякъде. Но имаше и още нещо. По поведението на Кора усещах, че е по-изплашена от мен. Обаче най-силното чувство беше друго, неизпитвано толкова отдавна, че първият му допир ми се стори почти непознат. Обземаше ме гняв.

Ангели? Дали пък не бях умрял и попаднал в рая? Не. Мелодичните звуци не бяха като от арфа, а и духът на покойник не би трябвало да усеща в устата си киселия привкус на бира. Изстенах и плъзнах покрай нотите обратно към света на живите, където звънеше телефонът. Преди да заспя, бях забравил да го включа на запис — сигурно демоните най-после се бяха отбили на гости. В такъв случай крайният резултат трябва да беше нейде към шест на нула в тяхна полза. На часовника примигваше 8.22. Е, времето не спира. Вдигах слушалката.

Гласът ми се стори някак познат. Да. Сестрата от кабинета на Дагит. Но явно нещо не беше наред.

— … Налага се да отменим посещението ви — говореше тя. — … Доктор Дагит почина през нощта.

— Какво?

— Доктор Дагит почина. Ние… Намерих го в кабинета тази сутрин, когато влязох. Получил е сърдечен удар.

— Неочаквано.

— Съвсем неочаквано. Никога не се е оплаквал от сърце.

— Значи е останал да работи до късно?

— Преглеждаше картоните на пациентите. Прослушваше някакви записи…

Нямаше какво повече да ми каже. Естествено, интересувах се дали преди смъртта си не е прослушвал моите записи.

Станах и се измих, след това се облякох и донесох малко кафе от автомата в банята. Кора го прие с благодарност и ми хвърли въпросителен поглед над ръба на чашата. Казах й какво съм узнал преди малко.

Тя помълча няколко секунди, после каза:

— Не е на добро. Какво… Как… По дяволите! Да опитаме ли с друг лекар, или да се помъчим да видим какво е събрал за теб?

Поклатих глава.

— Днес няма да измъкнем нищо от онзи кабинет, а друг лекар просто би повторил каквото направи Дагит вчера — тоест, чиста загуба на време. Той каза, че навярно сега ще почна да си припомням малко по малко. По-добре да поизчакаме и да видим какво ще стане. Мисля, че беше прав. Наистина се чувствам променен — сякаш нещо в главата ми се пренарежда, избистря се.

— Но… дявол да го вземе!… Бяхме тъй близо до… до нещо! Твърде странно съвпадение. Дали да не се обадим в полицията? Нека им кажем какво узнахме от него, а после…

— Празни приказки и догадки — възразих аз, — при това от някакъв си смахнат пациент. Дори да ни изслушат, дори и да проявяват нещо повече от учтивост, наистина няма за какво да се захванат. Сърдечният удар си е сърдечен удар. Не е като да са го халосали с тъп предмет или нещо подобно. Нямаме какво да предложим на полицията. И те нямат нищо за нас.

Тя отпи малко кафе и остави чашата на нощното шкафче.

— Добре, какво искаш да направим?

— Да отскочим до моята квартира в Кий Уест — отвърнах аз. — След два дни в банката трябва да дойде следващата вноска. Нека просто опитаме да се успокоим и да изчакаме какво ще изплува от главата ми.

— Да се успокоим ли? — Тя преметна крака и седна на ръба на леглото. — Как можем да се успокоим след онова, което научихме?

— Какво друго ни остава?

— Да изчакаме докато нещата около Дагит се уталожат и след това да се опитаме да видим записите му. Може да е отбелязал нещо повече от онова, което ни каза.

— Тая работа можем да я свършим и след ден-два, по телефона. Хайде, обличай се и ела да закусим — освен ако предпочиташ да хапнем тук. После ще си съберем багажа и освобождаваме стаята.

— Не — отсече тя и решително приглади косата си назад. — Тоест, със закуската съм съгласна. С напускането — не.

— Добре де, ставай тогава — казах аз и извърнах поглед от нея. — Останалото ще го обсъдим на масата.

Стигнахме до компромис. Да се помотаем тук още един ден и да преспим в хотела. Днес следобед да опитаме да се доберем до данните в моя картон. Ако нищо не излезе — да си тръгнем утре сутринта.

Нищо не излезе.

По-точно казано, кабинетът на Дагит беше затворен. От телефонната служба не можеха или не искаха да се доберат до роднините му. Не успях да открия момичето от приемната. Накрая се свързахме с медицинската сестра. Тя каза, че в момента нямало никакъв начин да получа онова, което търсех. Поради тяхното деликатно естество, при смърт на лекаря психиатричните архиви се запечатвали и имало само два начина за отварянето им — съдебно решение или официално поискване от новия лекар на някой пациент. Много съжалявала, обаче…

По тая линия — пълен провал. Впрочем…

— Да подадем молба до съда — предложи Кора.

— Не — възразих аз. — Не искам да намесваме излишни хора. Е, спазих обещанието си. Изчакахме. Опитахме се. Утре заминаваме.

— Без да разберем?

— Ще си спомня. Знам, че ще си спомня. Усещам го вече.

— Ти и Багдад го усещаше доста силно.

— Онова беше друго.

— Аха.

Неприятна вечер. Отгоре на всичко, демоните не пропуснаха да се върнат заедно с цял куп кошмари. За щастие повечето от тях изчезнаха на развиделяване и запомних само последните ужасии около една помпа на „Ангра Енърджи“ — както си стоях, земята пред мен се разцепи, а в това време някакъв дебелак кълцаше с огнена брадва гигантска холограма на мозъка ми. Както се казва, милите дреболийки, дето превръщат съня в приключение.

Кора не изгаряше от радост, че заминаваме, но аз бях изпълнил обещанието си, а не й се искаше да ме моли отново. Потеглихме с колата и почти по целия път ни преследваше лек дъждец. Сякаш природата ни съчувстваше. Пристигнахме мрачни и потиснати.

Щом се настанихме в моя апартамент, тя пак заговори за съд. Попита ме дали не познавам някой местен адвокат, на когото имам доверие — свестен човек, който да задвижи нещата оттук.

— Не — излъгах аз. Всъщност бях сигурен, че Ралф Дътън, с когото се срещах от време на време, охотно би свършил тая работа.

Просто не исках да тръгвам по този път, направо не ми се слушаше. Тя обаче не ме остави на мира. Отново изпитах онзи гняв, вече насочен срещу нея, а не исках да се ядосвам. Казах й, че не ми се говори по въпроса, че пак ме боли глава и искам да остана сам, докато ми мине. После се извиних и излязох на разходка.

Хлътнах в един бар, където понякога ми се случва да пийна по чашка. Беше близо до старата къща на Ърнест Хемингуей. Чудех се дали е верен слухът, че навремето Хемингуей бил откраднал писоар от някакъв друг бар — просто го изкъртил и го занесъл у дома си да направи от него поилка за котките.

Докато си пиех бирата, влезе Джак Мейс. Едър, луничав, вечно ухилен, с просветляла от слънцето почти до бяло руса коса, той приличаше на вечен студент и мнозина го харесваха от пръв поглед. Джак беше най-несериозният човек, когото познавах. Често си имаше неприятности, макар че всъщност не беше зъл по душа. Просто си гледаше живота и също като мен получаваше редовни банкови преводи. Само дето знаеше откъде идват парите. Пращаха ги родителите му, при условие никога да не се връща във Филаделфия. Двамата с Джак винаги сме се разбирали. Може би си мислеше, че и моята история е като неговата, ако изобщо умее да мисли. В редките случаи, когато решавах да се натряскам, гледах той да е наблизо, тъй като държеше на пиене, та ме наглеждаше да не се забъркам в някоя каша.

— Дон! — тупна ме по рамото той и се намести на съседната табуретка. — Къде се губиш? Май те нямаше напоследък.

— Аха. Пътувах малко. Ами ти?

— Никъде не мърдам, тук си ми е добре — заяви той и плесна с ръка по бара. — Хей, Джордж! Дай една бира! — Озърна се към мен и добави: — Подслонил съм две мацки. Мини довечера. Ще те уредя.

Бирата му пристигна, пийнахме и се разбъбрихме. Не му казах какво става около мен, защото не е от хората, с които си струва да споделяш неприятностите. Но инак много го бива да дрънка за дреболии, а в момента тъкмо това ми трябваше. Разговаряхме за приятели, за риболов — понякога ходехме заедно да метнем по една въдица — за политика, кино, спорт, секс, ядене и после по обратния ред. Олекна ми — беше истинско облекчение да не мисля за онова, което ме тормозеше.

Неусетно взе да се мръква. Отскочихме да похапнем — не помня точно къде — а след това спряхме някъде другаде да ударим по още две-три. Вече всичко ми се мержелееше, но Джак беше все тъй в отлична форма и продължаваше да ме залива с приказки, докато крачехме към квартирата му.

После се озовахме вътре и той ме запозна с две момичета, пусна музика, наизвади шишета, много шишета. По някое време станахме да танцуваме. Малко по-късно открих, че той е изчезнал нанякъде с по-високата, Луиз, а аз седя на дивана с Мери, прегръщам я през раменете, стискам чашата в скута си и слушам за втори път историята на нейния развод. От време на време кимах и я целувах по шията. Май това не й пречеше да разказва.

Още по-късно се озовахме в някаква спалня, разголени и прегърнати. След неопределен период се събудих за малко, но вече сам и със смътния спомен, че съм я разочаровал. Пак заспах.

На другата сутрин хич ме нямаше, обаче си спомних, че банята на Джак е същинска аптека и се затътрих натам да търся изцеление.

Докато гълтах витамини, болкоуспокояващи, очистителни и някакво лекарство против схващане, изобщо каквото ми падне под ръка, изведнъж нещо изникна иззад омагьосаната завеса. Отначало не схванах добре какво представлява. А когато разбрах, замръзнах както си правех гаргара и ме хвана страх да не се задавя.

От коридора долетя шум. Изплюх гнусната ментова течност, изплакнах мивката и излязох от банята.

Омотан в жълто-оранжева плажна хавлия, Джак се задаваше към тоалетната.

— Джак, аз съм работил в „Ангра Енърджи“! — съобщих му ни в клин, ни в ръкав.

Той само ми хвърли за миг мътен поглед, после каза:

— Моите съболезнования.

И отмина.

Учен човек, личи си. Де що има елитно училище, все го е посещавал.

Отидох в кухнята и сложих кафе. Докато стане, успях да се облека и да пийна чаша портокалов сок с едно сурово яйце и малко доматен сос. След това си налях кафе и излязох на верандата.

Слънцето вече се издигаше високо над хоризонта, но утрото все още беше прохладно. Облъхна ме лек бриз с аромат на влага и сол. Из храсталака около къщата птиците оживено се разпитваха за нещо.

Мисълта за Кора малко ме разтревожи, но инак във всяко отношение се чувствах далеч по-добре, отколкото от години насам. Най-сетне си спомнях и това прогонваше всичко останало от ума ми…

Да. Бях работил в „Ангра“. Не като общ работник, сондьор или нещо от тоя род. Не на открити обекти. Нито пък по поддръжката на някоя станция… Почти бях готов да си кажа „нищо техническо“, но нещо ми подсказваше, че това не е съвсем вярно.

Отпих още глътка кафе.

Може би обработка на данни. Определено разбирах от компютри…

Някъде в централните офиси, в лаборатория или… Да, в някаква лаборатория. Май го налучках.

И тогава само за миг ми се мярна видение — не знам точно дали беше спомен, въображение или някаква смесица от двете неща — видение на някаква врата със старомодно матирано стъкло. Тя се захлопваше под носа ми и аз оставах навън. Черните букви по нея гласяха:

Естествено, електрическите намотки и трансформатори все още играеха роля в някои устройства — например релетата не бяха напълно изместени от чипове и от микрочипове…

Какво да речем, помислих си аз, за един такъв сценарий? Лабораторна злополука довежда до травма на главата, което обяснява белезите. А след това някой внедрява фалшиви спомени за цели години от живота ми — по една или друга причина подобна стъпка се налага, за да прикрият отговорността, вината на някои хора от компанията. После уреждат пенсийка, колкото да стоя настрана и да си трая.

Но с хората стават всевъзможни злополуки, а не бях чувал след това някой да е изпадал в тъй загадъчно положение. Големите компании могат да уредят законно обезщетение. Правят го непрекъснато.

Не, май не беше точно това.

Но усещах, че тепърва ще има да си спомням. Допих кафето и станах. Оставих чашата на перваза.

Беше време да се върна при Кора и да обмислим нещата.

Поне имах добри новини.

* * *

Влязох в апартамента и подвикнах:

— Кора?

Никакъв отговор.

Е, ясна работа. Очаквах да е сърдита. Бях казал само, че излизам да се разходя. Сигурно се е тревожила. Стана ми още по-скапано. Моментално реших да се държа страшно мило — скъп ресторант, цветя и…

— Кора?

Погледнах в другата стая. Празно. Дали пък не беше отишла да се настани в някой мотел? Чак толкова да се ядоса? Е…

ИМА ИЗВЕСТИЕ — надписът върху екрана на телефона-компютър светеше точно както се полага, ако някой е позвънил… или си е тръгнал. Стомахът ми се сви и усетих в устата си вкус на кафе.

Прекосих стаята и натиснах бутона. Екранът обяви:

Старателно прегледах другите стаи, за да се уверя, че нещата й наистина са изчезнали. После се върнах, седнах и пак забих поглед в екрана. Естествено, върху монитора няма как да провериш почерка или да изследваш подписа. Но за учителка по английски правописът май понакуцваше…

Бях почти изненадан от реакцията си. Не изпитвах нито болка, нито истерия, тъга или страх. Нещо друго, съвсем различно.

Устата ми беше пресъхнала, тъй че отворих хладилника, сграбчих единственото, което видях — кутия бира — и я пресуших на кратки, отмерени глътки.

Празната кутия в ръката ми леко трепереше — без съмнение донякъде от махмурлука, но отчасти и от прилива на адреналин. А адреналинът приижда от гняв, не от страх. Почти бях забравил какво е да си толкова гневен.

Пръстите ми изпълняваха командите със съвършена лекота. Защо не? И все пак за една част от съзнанието ми това изглеждаше странно. По-късно, по-късно… Сега не му е времето. Гледах как празната бирена кутия се смачква под пръстите ми като цвете.

Физическото усилие, сякаш разчисти пътя за нещо друго. За умствено усилие, надявах се. Но и за още нещо…

Впих поглед в компютърния екран и се опитах да видя как пръстите на Кора, или нечии чужди пръсти натракват върху клавиатурата това послание. Как данните светкавично постъпват в процесора…

Нямах съзнателна представа какво върша. Но на някакво по-дълбоко ниво знаех, че надничам в компютъра, че изследвам неговия електрически живот. Чувството напомняше онова съпреживяване с радионавигатора на лодката, което бях изпитал в полусън преди няколко дни.

Потресението да открия, или по-скоро да преоткрия у себе си тази сила, бе притъпено от далеч по-сериозна тревога. Не откривах пръстите на Кора. Известието бе писано от непознат…

Сега без мислене нямаше да стигна доникъде. Адреналинът вече не ми помагаше особено, а дори и новооткритата способност свършваше тук. Изругах се за свадата с Кора. Като пълен идиот я бях изоставил сама, да бъде нападната и отвлечена. Бях се върнал в Кий Уест само защото го чувствах като свой дом — място където да се боря докрай — а не, както навярно си мислеше тя, защото днес трябваше да получа пари от банката…

Банката.

За миг отново зърнах старомодната врата с матирано стъкло да се захлопва, както в унеса преди малко. Но май не беше точно ОТДЕЛ НАМОТКИ; това бе въображаем език, езикът на моето подсъзнание, в който преди години съм измислил названието тайно, само за себе си.

Банката.

Излязох и се качих в колата. Подкарах към банката и спрях на паркинга в сянката на една кокосова палма.

Погледнах часовника. Парите трябваше да пристигнат преди обяд — под формата на електрически импулси, протичащи по тънките фиброоптични кабели, които внасяха и изнасяха информация от Кийс — безброй кабели, провиснали под дългите мостове, по които препускаха коли и камиони.

Беше горещо и задушно. Оставих двигателя включен, за да работи климатичната инсталация (вече никой не обръщаше внимание на това както някога, преди тъй бързото настъпление на слънчевата енергия… на слънчевата енергия и „Ангра Енърджи“), облегнах се назад и затворих очи.

В сравнение със скромното електронно устройство, което имах у дома, компютърът в банката приличаше на милионен град. Но това беше един логично планиран град, с ясно очертани магистрали.

От час на час, може би дори от минута на минута, си спомнях все повече и повече. Съзнанието ми се пресегна към банковия компютър. Започна ефектът на намотките.