Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (31)

Четиринадесета глава

Величко извика към чакалнята:

— Всички да вземат местата си! Ще се произнесе присъдата!

Всички влязоха в залата. Само Кирчо заедно с децата останаха навън. Те зарязаха липата и се покачиха по прозорците. Някои направо, а други бяха стъпили върху гърбовете на по-яките си приятелчета. Отдолу Томи неистово лаеше.

— Да престане да лае това куче! — каза председателят на съда още с влизането си.

— Тъй верно! — отсече Величко и хукна навън.

След малко Томи престана да лае.

— В името на народа… — почна старият съдия и всички станаха на крака.

Както и друг път, той не четеше присъдата, а започваше простичко и спокойно да говори. Но се усещаше радостта му от поредната реч, всяка от които той винаги произнасяше с чувство и достойнство въпреки годините зад себе си.

— Делото беше за нанасяне на тежка телесна повреда над гражданин от две деца. В хода на процеса се доказа, че свидетелят на обвинението е нанесъл преди това зверски побой над децата. Доказа се, че те са се върнали през нощта да си търсят дрехите. Не се доказа, че са ударили Щерьо Янков, а още повече, че са му избили зъбите по особено мъчителен начин. Именно поради липса на доказателства обвиняемите Пищолски Филип Томов и Ангьов Макензен Мицов се оправдават. Освен това тук се повдигна един интересен въпрос за ролята на правосъдието в обществото. Обръщам сериозно внимание на свидетеля Венчо Христов, че една от трите най-прекрасни идеи на човечеството, а именно: свобода, братство и равенство — равенството е най-трудно постижимо. И именно законите са тия, които осъществяват тоя велик принцип. Защото — повиши ораторски глас старият съдия най-мъдрите измежду нас са твърдели, че правото и дългът са като две палми, които не дават плод, ако не растат една до друга. Правото и дългът — развълнува се той — са като двама братя, а тяхна обща майка е свободата! Те се раждат в един ден, растат, развиват се и гинат заедно. Само това общество напредва, само тогава НЕ друго, а моралът го обединява, когато законите са за всички и се изпълняват от всички!… Ясно ли е?

— Урааааааа!… — извикаха децата от прозорците.

Те едва ли разбираха какво говореше старият съдия, но усетиха, че е нещо значително, а най-важно, че Фильо и Макензен са свободни!

Венчо неволно кимаше с глава, докато председателят на съда произнасяше своята реч, а когато свърши, стана, отиде при него и стисна по младежки ръката му. Цялата публика се усмихна и разшумя. Отделни ръце се протягаха към Фильо и Макензен, които слушаха като замаяни. Изведнъж двамата се окопитиха и изтичаха навън. На двора децата ги прегръщаха и подхвърляха във въздуха. Бай Тома и бай Мицо за пръв път ги целунаха пред всички.

— И отсега нататък — умната!… — все пак не се стърпя бай Тома.

— Абе ние направихме такова добро впечатление на съда — каза дълбокомислено Макензен, — че ако ни осъдеха, кой знае какво щеше да стане със съдиите!…

Излезе и Калъча със своя защитник. Адвокатът му нещо ръкомахаше.

— У-у-у-у-у… — развикаха се децата.

Калъча злобно ги гледаше и мълчеше. Към него се приближи Джина, която го хвана подръка и свойски го повлече.

— Към плажа! — нададе боен зов Кирчо.

— Ура-а-а-а! — отвърнаха в един глас децата и се затичаха към шосето.

— Качвайте се! — подкани ги бай Мицо. — Аз ще ви водя и ако някой ви закачи, ще има работа с Войводата — бай ви Мицо!

Фильо и Макензен заедно с още малчугани се накатериха по файтона — вътре, на капрата, на оста. Конете потеглиха в тръс към плажа. Около него подтичваха още деца. Томи лаеше и препускаше наред с файтона. За пръв път в живота си двамата приятели пристигнаха на плажа с файтон!… Скочиха и нахлуха в него, спуснаха се към басейна и се хвърлиха с дрехите си от нетърпение. Настъпи истинска вакханалия от детска радост, слънце и вода… Дори конете на бай Мицо Войводата цвилеха, а той се усмихваше и си гладеше гъстата брада. Страшният Калъч поне за днес бе освободил райския кът за децата.

Няколко дни по-късно Фильо и Макензен се разхождаха с Томи по една тиха уличка на градчето и се чудеха какво да правят за разнообразие. Минаха край къщата на стария съдия и неволно се загледаха в чудните ябълки, праскови и кайсии в неговата градина. Макензен зяпаше втренчено тази жива съблазън и не мърдаше.

— Ще му се счупят клоните… — най-сетне произнесе той. — Ама защо тоя човек не си обере дърветата?!

— Ами да! — кой знае защо, се ядоса Фильо. — Поне да беше подпрял клоните с пръти!

— Глей сега тая зарзала!… — посочи Макензен. — Ще падне на земята и ще я изядат прасетата на попа!…

— Прав си! — добави Фильо.

— Не си гледа тоя човек овощната градина и това си е! — решително каза Макензен. — Да беше моя, така ли щях да я оставя!?… Досега да я бях обрал!…

— Па може да му помогнем… — подхвърли Фильо. — Сещам се, че вътре имаше една стълба…

Томи неистово излая.

— Томи! — сопна му се Макензен и продължи на френски: — Те тоа! Куше!

Кучето легна, приведено към земята, и само скимтеше. Разбра, че не трябва да шуми, въпреки че не беше вегетарианец и никак не обичаше плодовете. Фильо се покатери на оградата и помогна на приятеля си да влезе в градината. Томи остана страж на улицата. Макензен подпря стълбата на зарзалата. Фильо се огледа. Беше всичко спокойно. Двамата се покачиха на стълбата.

— Когато ми обрахте черешата — чуха те неочаквано глас под себе си… — когато ми помогнахте да обера черешата миналия път, без мое присъствие, сте счупили два клона… — Беше председателят. — Сега искате да използувате стълбата? И това е похвално!

Старият човек се усмихна. Децата не мърдаха, като вцепенени. После Фильо се окопити пръв:

— Ама ние наистина…

— Да де!… — каза старият съдия. — Хайде слизай!

Първо се спусна Макензен, а след него и Фильо. Томи сърдито взе да лае отвън. Съдията открехна вратичката на оградата, която за учудване на момчетата не беше заключена. Кучето радостно нахлу в двора и подуши ръката на стария човек.

— Бонапарте…

— Макензен — поправи го самият той.

— Лудендорф… — продължи съдията — иди да донесеш онази кошница!…

Момчето нещо се цупеше, но изтича и донесе кошничката.

— Сега сложете плодовете в нея, защото петната от кайсии не излизат и джобовете не са най-подходящи за тая цел…

— Благодарим ви — отговориха двамата едновременно.

— Елате и утре. Тъкмо ще ми помогнете. Стар съм вече и може да си счупя нещо…

— Ами добре! — с готовност се съгласиха децата пак едновременно и се ухилиха.

Най-сетне си тръгнаха. Беше им съвестно някак си.

— Почакайте! — повика ги съдията и сам излезе на улицата.

— Томи — каза Макензен, — ди бон жур!

Томи се приближи и лизна ръката на съдията. Той беше трогнат. Прегърна ги през рамо и тръгна да ги изпрати.

— Исках да ви попитам, защо, като отидохте на вадата, не взехте кучето?

— Защото Томи не беше ял бой от Калъча и освен това не е честно — трима срещу един!… — сериозно отговори Фильо.

Старият съдия искрено се засмя и децата сякаш това чакаха, почнаха да се смеят заедно с него.