Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (26)

Девета глава

Завърши и учебната година. Фильо и Макензен бяха нещо като абитуриенти. Завършваха прогимназията. Дипломите им щяха да раздадат след един месец. После трябваше да се помисли за бъдещето. Но за това „после“ беше рано, а лятото се случи извънредно горещо. Нямаше почти християнски празници и последният грош бе изчезнал от джобовете на двамата приятели. Всяка надежда да изкарат някой лев бе изгубена. Ето вече три дена те нямаха пари да отидат на плажа. Най-после Фильо се реши. Момчетата довтасаха пред дюкяна на бай Тома. Само фирмата бе променена, но не и украсата. Сега пишеше: „Шивашка кооперация «Парижка комуна»“. Вътре имаше няколко шивачи като бай Тома. Фильо застана на вратата.

— Слушай, тате… Ще дадеш ли някой лев за плажа?

— Аз, ако имах пари, щях да се оженя…

— Дай бе, тате… Ще слънчасаме! После ще съжаляваш!…

— Слънчасвай!

— За последен път — ще дадеш или не?!

— Ти с кого говориш така бе?! — ядоса се бай Тома в се присегна към аршина.

Фильо отскочи на безопасно разстояние.

— Ще видиш ти, ако ми се случи нещо!… — каза плачливо той и побягна.

Двамата с Макензен се чудеха какво да предприемат.

— Ти бе, толкова ли нямаш някой лев… от литургия… от помен…

— Нямам — сопна му се Макензен. — Нито умират, нито раждат, нито се женят. Пълен застой! Виж, след Голяма Богородица…

За всеки случай Макензен си обърна наопаки джобовете на панталоните.

— Е, добре де… — въздъхна Фильо. — Ще разучим обстановката на място!…

Момчетата унило крачеха под палещото лятно слънце и вдигаха прах с босите си крака. По пътя за плажа нямаше жива душа. Всичко се бе изпокрило. Само някое гущерче под скалите, като усетеше шума от стъпките им, побягваше. Но след завоя на шосето изведнъж се чуха гласове на много хора и грамофон с високоговорител. Точно до шосето, край самата река, имаше бетонен басейн, ограден с висока дървена ограда. Откъм шосето не се виждаше какво става вътре. Стърчеше само високият трамплин, скован от греди. В тоя момент някой скочи от него. Фильо и Макензен го проследиха със завист. Над оградата се вдигнаха пръски вода. Изглежда, се беше пльоснал във водата по корем. С последни усилия Фильо и Макензен се изкачиха по височината над шосето. Пот се лееше от тях. Когато стигнаха циментираната Синдикатна вада, седнаха запъхтени. Долу като на длан се виждаше самият плаж. Те си натопиха краката във водата и се почувствуваха по-добре. Покрай нея растяха акации в безкрайна редица. По един улук от вадата с шум се спускаше водата, която пълнеше плажа. Долу имаше много народ — и момичета, и момчета, и възрастни хора, и деца. Всички се къпеха. Пред съблекалнята бяха поставени маси, където други ядяха и пиеха. Съдържателят — Калъча, разнасяше мастика и кебапчета на една гуляйджийска компания. Той беше гол до кръста и личаха всичките му знаменити татуировки.

— Няма да се изкъпем… — въздъхна Макензен.

— Като си идат всички! — твърдо каза Фильо. — А дотогава ще чакаме…

— А Калъча?

Фильо се направи, че не чува, и се изтегна на тревата между акациите, като държеше краката си в хладката вода. Затвори очи и се унесе. В просъница дочу до себе си равномерното подхъркване на Макензен. Те не разбраха колко време е минало, но усетиха, че слънцето се е скрило. Последните посетители на плажа се изнизваха на шосето. Тия, които пиеха на масите, също си тръгнаха. Остана високоговорителят, който пееше прегракнало „Ела под елхите зелени…“ Сега бе моментът!… Калъча излезе заедно с гостите си към града.

Фильо и Макензен се спуснаха по склона към шосето. При оградата на плажа по стар обичай Макензен подложи гръб на Фильо, който оттам се изкачи на покрива на съблекалнята. Той подаде ръка на тежкия Макензен и едва го изтегли нагоре. От покрива огледаха терена. Нямаше никой. Те скочиха на цимента. Бързо се съблякоха по гащета. После тихо, без да вдигат никакъв шум, се спуснаха по желязната стълбичка и заплуваха към трамплина, където бордюрът на басейна ги закриваше от чужди погледи. Скоро толкова се увлякоха, че почнаха да се гонят из водата, но пак внимаваха да не вдигат шум. Плуваха и под вода и от време на време изскачаха на повърхността. Точно в такъв момент се върна Калъча, който само беше изпратил гостите си. Като си подсвиркваше, той взе да раздига масата. Но нещо му направи впечатление. Чу шум откъм водата. Целият настръхна. Та той беше взел под наем плажа и се считаше пълен негов собственик! В момента го ограбваха!…

От бараката излезе една жена, приличаща на танцьорка, която играе кючеци. Тя беше по сутиен и дълга разкопчана плажна пола. Носеше в ръка чаша и отиде при Калъча. Кокетничеше с него, въпреки че външният му вид беше на орангутан.

— Какво ти е, пиленце? — глезеше се тя.

— Тихо! — сряза я Калъча.

Отдръпна се от нея и бавно, като се мъчеше да не скърца, се покачи по дървената скеля на трамплина. Тук Калъча, легнал по корем, ясно виждаше Фильо и Макензен. Зла усмивка се яви на лицето му. Спусна се пак внимателно долу. Направи знак на жената да мълчи. Вмъкна се в бараката и се появи с едно дебело въже. Сега се изправи, да го забележат момчетата. Те го видяха и веднага потънаха под водата. Но той отгоре ги следеше ясно къде отиват. Басейнът бе с високи бордюри и единственият изход водеше към плиткото или към желязната стълбичка, заета от Калъча. Като укротител на лъвове размаха въжето и удари Фильо, който си подаде главата полузадушен. Той изплува на известно разстояние, замаян от удара. Кръв се стичаше по лицето му. Макензен се мъчеше да се измъкне, като се вдигна на ръце по бордюра. Но побойникът го настигна и със силни удари на ортомата просто му разкъса кожата на пръстите. Момчето се стовари долу. Така, докато двете деца се мъчеха да излязат от плажа, Калъча бе винаги по-бърз от тях, тичаше по бордюра и щом ги настигнеше, ги удряше с все сила във водата. Момчетата избраха своята тактика. Касаеше се за живота им. Макензен тръгна към плиткото, за да се измъкне оттам, а Фильо остана в средата на басейна. Преследвачът им се колебаеше, но тръгна към плиткото. Тогава Фильо бързо заплува към стълбичката. Калъча, който бе стигнал до другия край на басейна, се затича обратно към него, защото му беше по-омразен. Макензен успя да излезе навреме и веднага побягна, като се покатери на оградата. Приятелят му беше вече изкачил стълбичката, но в тоя Момент Калъча го настигна, замахна с мократа ортома и той, едва дишащ, се стовари отново във водата, като дълго време главата му не се показваше на повърхността. Онзи се готвеше да нанесе последния си решителен удар. В този момент Макензен се покачи върху покрива на съблекалнята. Държеше в ръка някаква греда. Когато Калъча замахна с въжето, той стовари гредата върху рамото му. Побойникът изпусна ортомата. През цялото време жената, леко пийнала, се смееше или насърчаваше ту единия, ту другия като на мач.

— Бягай бързо! — извика Макензен.

Фильо успя да се измъкне, докато разяреният орангутан, седнал на цимента, виеше от болка. Момчето се прекачи през оградата и двамата голи, по гащета, побягнаха по шосето. Един възрастен човек ги спря.

— Момчета, какво ви е? Къде така ви пребиха? — попита съчувствено той.

— В плажа… Калъча… — хълцаше Макензен.

— Няма ли власт за тоя разбойник?! — възмути се старият човек.

Двете деца бяха окървавени. Страшно личаха ударите от ортомата по телата им. Те се прибраха в къщи по тъмно. Не смееха да се явят пред родителите си. Свряха се в плевнята. Но за беля влезе Венчо с фенер. Търсеше нещо. Плевнята служеше на всички и за склад на стари вещи. Без да иска, той освети с фенерчето и децата. Като ги видя, се разтревожи:

— Какво е станало с вас?!

Те му разказаха всичко. Венчо побесня.

— Сега аз ще оправя тоя бандит! Най-после трябва да се намери някой в тоя град да му смачка фасона!

— Не! — каза Фильо. — Това е наша работа… — изведнъж реши той.

— Ваша?… А как смятате да я уредите?

— Още тая нощ — отвърна Фильо. — По мъжки!

Венчо се размисли.

— Добре — най-после каза той. — Но ако не я уредите, аз още утре ще се разправя с тоя лумпен!…

Той си отиде. Когато всички заспаха, Фильо и Макензен навлякоха стари дрехи от плевнята и потеглиха за плажа. Те знаеха, че нощем Калъча източва старата вода на плажа и пуска по улука от синдикатната вада прясна вода, която до сутринта напълва отново плажа. Знаеха със сигурност, че той ще дойде, и го зачакаха упорито. Мина полунощ и те задрямаха. Калъча се изкачваше по стръмнината с фенер в ръка и подсвиркваше някаква просташка песен. Фильо и Макензен се стреснаха. Той влезе в самата вада. Наведе се и вдигна дъската, която преграждаше пътя на водата към решетката. Потокът се устреми надолу и шумът се усили.

В това време Фильо застана пред него.

— Позна ли ме? — попита той Калъча.

Онзи нищо не отговори, а го погледна насмешливо, понеже не се съмняваше, че ще се справи лесно с него.

— Убиец! — каза Фильо.

— Ааааа, не ти стигна ортомата, а? Разкарай се, че тоя път вече…

— Или ще се разкаеш пред нас, или ще си платиш!

— Махай се, копеле такова!

— Само през трупа ми! — гневно викна Фильо и в ръцете му се бялна огромен камък.

— А, така ли?! — изръмжа Калъча и бързо извади пистолет изпод колана.

— Едно… две… — броеше той.

— Ще си платиш! — каза Фильо с треперещ глас и сълзи на безсилие блеснаха в очите му.

— Две… — повтори Калъча.

Фильо вдигна ръка с камъка.

— Т-т-т-т… — и преди да каже „три“, някой стовари по главата му дъска. Той падна и си удари зъбите в бордюра на вадата. Пистолетът му отхвръкна на брега. Калъча се свлече във водата. До Фильо застана Макензен, който държеше дъската в ръцете си с безсмислен поглед. Той удивено поглеждаше дъската, на чийто ефект никак не бе разчитал, и я пусна като опарен.

Фильо навреме вдигна фенера настрана. Двете момчета едва довлякоха Калъча към дървото. Там го подпряха и Макензен го завърза здраво. Побойникът мучеше.

— Не взимай пистолета! — извика Фильо, защото приятелят му се беше навел да го вдигне.

И децата се спуснаха надолу по вадата. Слязоха на шосето. Тук видяха един запъхтян човек в полуградски дрехи, който ги спря.

— Таковата… вие кои сте? — попита ги той. — Кой ви е тепал?

Момчетата нищо не му отговориха и затичаха по шосето.

Тази случка, която можеше да завърши много печално, разтърси градчето. Всички на другия ден говореха, че Калъча е пребит. Повечето бяха доволни, че, слава богу, си е намерил най-после майстора! Че така му се пада и му е малко даже! Но имаше и други, които се впуснаха в дълги и широки разсъждения за това, колко кръвожадни са станали децата и че трябва да си получат заслуженото, та като пораснат, да станат свестни хора!… По-късно, след разпита на следователите, се заведе наказателно дело с частен, паричен иск от Калъча към децата. И понеже нямаше много дела, скоро дойде редът му и в историята на градчето остана като „прочутият процес за дъската“.