Виктор Пелевин
Омон Ра (12)

12

Струваше ми се, че плавам с водно колело през гъстите камъши, от които стърчаха огромни телеграфни стълбове; водното колело беше странно — не като обикновените, с педали пред седалката, а сякаш преправено от наземен велосипед; между двата дебели и дълги поплавъка бе поставена рама с думата „Спорт“. Беше напълно неразбираемо откъде се бяха взели всички тези камъши, водното колело, че и самият аз. Но това не ме вълнуваше особено. Наоколо цареше такава красота, че ми се искаше да плавам и плавам нататък, и да гледам, и сигурно дълго време нямаше да ми се иска нищо друго. Особено красиво бе небето — над хоризонта висяха тесни и дълги виолетови облаци, приличащи на звено от стратегически бомбардировачи. Беше топло; едва чуто се плискаше водата под перката, и от запад се донасяше ехо от далечен гръм.

После разбрах, че това не е гръм. Просто през равни промеждутъци от време, незнайно дали в мен или извън мен, всичко се разтърсваше, след което главата ми започваше да кънти. От всеки такъв удар всичко наоколо — реката, камъшите, небето над главата ми — сякаш се износваше. Светът ставаше познат до най-дребните подробности, като вратата на тоалетната отвътре, и това ставаше много бързо, докато изведнъж не забелязах, че заедно с велосипеда си се намирам вече не сред камъшите, и не над водата, и дори не под небето, а в прозрачно кълбо, което ме отделя от всичко наоколо. Всеки удар принуждаваше стените на кълбото да стават по-здрави и по-дебели; през тях преминаваше все по-малко и по-малко светлина, докато не стана съвсем тъмно. Тогава вместо небе над главата ми се появи таван, засвети мъждива лампа, и стените почнаха да променят формата си, приближаваха се плътно към мен, огъваха се и образуваха някакви полици, отрупани с чаши, консервни кутии и разни други неща. И тогава ритмичното потръпване на света се превърна в това, което беше от самото начало — телефонен звън.

Аз седях на седлото в лунохода, стиснал кормилото и наведен до самата рама; бях облечен с ватенка, ушанка и ботуши; на шията ми като шал бе преметната кислородна маска. Звънеше завинтената към пода зелена кутия на радиото. Вдигнах слушалката.

— Айде бе, ебал съм ти майката, педерас посран! — болезнено се взриви в ухото ми чудовищен бас. — Ти там какво, чекии ли блъскаш?

— Кой е?

— Началникът на ЦУПа полковник Халмурадов. Събуди ли се?

— А?

— Лайна. Минутна готовност!

— Тъй вярно минутна готовност! — извиках в отговор аз, от ужас ухапах устната си до кръв и със свободната ръка се вкопчих за кормилото.

— К-козел — въздъхна слушалката, а след това долетяха неразличими откъслеци от думи — явно този, който ми крещеше, сега говореше с другите, отдалечил слушалката от лицето си. После в слушалката нещо силно бипна, и се чу друг глас, говорещ безлично и механично, но със силен украински акцент:

— Петдесет и девет… Петдесет и уосем…

Аз бях в онова състояние на срам и шок, когато човек започва силно да стене или да крещи неприлични думи; мисълта за това, че едва не съм сторил нещо непоправимо, засенчи всичко останало. Следейки откъсващите се в ухото ми цифри, опитах да си спомня станалото и осъзнах, че като че ли не съм направил нищо страшно. Помнех само как отместих от устата си купичката с компот и се отдръпнах от масата — изведнъж им се отщя да ям. А после постепенно започнах да съобразявам, че телефонът звъни и трябва да вдигна слушалката.

— Трийсет и три…

Забелязах, че луноходът е напълно екипиран. Пустите преди това лавици сега бяха плътно запълнени — на долната блестяха консерви с китайско варено свинско „Велика Стена“, на горната лежаха планшет, канче, нож за консерви и кобур с пистолет; всичко това бе опасано с предпазна жица. В лявото ми бедро опираше кислороден балон с надпис „ОГНЕОПАСНО“, а в дясното — алуминиев бидон; в него се отразяваше светещата от стената малка лампа, под която висеше карта на Луната с две черни точки, долната от които беше надписана — „Място на кацане“. До картата висеше на връвчица червен флумастер.

— Шестнайсет…

Притиснах очи до двете шпионки на стената. Зад тях цареше пълна тъмнина — както и трябваше да се очаква, сетих се аз, нали луноходът е закрит от капака на обтекателя.

— Девет… Уосем…

„Секундите на предстартово броене — спомних си гласа на другаря Урчагин, — какво са те, ако не умноженият в милионите телевизори глас на историята?“

— Три… Две… Едно… Старт.

Някъде далеч отдолу се чу шум и грохот — с всяка секунда той се усилваше и скоро премина всички мислими граници — сякаш стотици чукове удряха по железния корпус на ракетата. После тя започна да се тресе и аз няколко пъти ударих главата си в стената отпред — ако не бе ушанката, сигурно щеше да ми се размаже мозъкът. Няколко консерви свинско полетяха на пода, после се люшнах така, че помислих за катастрофа — а в следващия момент в слушалката, която все още продължавах да държа до ухото си, се разнесе далечното:

— Омон! Летиш!

— Напред! — извиках аз. Грохотът се превърна в мощен и равномерен шум, а тръскането — във вибрация, подобна на тази, която се усеща в ускоряващ се влак. Аз оставих слушалката и телефонът веднага зазвъня отново.

— Омон, наред ли си?

Това бе гласът на Сьома Аникин, наложен върху монотонно произнасяната информация за началния участък на полета.

— Наред съм — казах, — а ние защо изведнъж… Макар че да…

— Мислехме, че ще отменят старта, толкова дълбоко спеше. Нали моментът е точно разчетен. От него зависи траекторията. Дори пратиха един войник да се изкатери по мачтата, той риташе с ботуш по обтекателя, за да те събуди. Викаха те за връзка непрекъснато.

— Аха.

Няколко секунди двамата мълчахме.

— Слушай — отново заговори Сьома, — само четири минути ми остават, дори по-малко. После ще освободя степента. Ние вече всички се простихме един с друг, а с теб… Нали няма да си говорим никога повече.

В главата не ми идваха никакви подходящи думи, и единственото, което усетих, беше неловкост и мъка.

— Омон! — отново ме повика Сьома.

— Да, Сьома — казах аз, — чувам те. Летим, разбираш ли.

— Да — каза той.

— Е, как си? — попитах аз, чувствувайки безсмислието и дори оскърбителността на въпроса си.

— Нормално. А ти?

— Също. Ти виждаш ли нещо?

— Нищо. Тук всичко е закрито. Страшен шум. И много тресе.

— При мен също — казах аз и замълчах.

— Добре — каза Сьома, — вече ми е време. Знаеш ли какво? Когато долетиш на Луната, спомни си за мен, а?

— Разбира се — казах аз.

— Просто си спомни, че е имало един Сьома. Първата степен. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ти непременно трябва да долетиш и да довършиш всичко, чуваш ли?

— Да.

— Време е. Сбогом.

— Сбогом, Сьома.

Няколко пъти нещо в слушалката изпука, а после през шума на смущенията и рева на двигателите долетя гласът на Сьома — той високо пееше любимата си песен.

— А-а, в Африка реките са много широки… А-а, в Африка планините са много високи. А-а, крокодили-носорози. А-а, маймуни-кашалоти. Аа… А-а-а-а…

На „кашалотите“ нещо изтрещя, сякаш късаха парче бризент, и почти веднага в слушалката се раздадоха кратки сигнали, но секунда преди това — ако не ми се е сторило — песента на Сьома се превърна във вик. Отново нещо ме раздруса, ударих гърба си в тавана и изпуснах слушалката. По промяната в рева на двигателите се досетих, че е заработила втората степен. Навярно най-страшно за Сьома е било да включи двигателя. Представих си какво е това — да счупиш стъклото на предпазителя, да натиснеш червения бутон, знаейки, че след секунда ще оживеят огромните зейнали ями на дюзите. После си спомних за Иван, отново хванах слушалката, но в нея се чуваше сигналът. Ударих няколко пъти по ръчката и викнах:

— Ваня! Ваня! Чуваш ли ме?

— Какво? — попита накрая гласът му.

— Сьома…

— Да — каза той, — чух всичко.

— А ти скоро ли?

— След седем минути — каза той. — Знаеш ли за какво си мисля сега?

— За какво?

— Ами сетих се нещо от детството. Помня как ловях гълъби. Вземахме, знаеш ли, някоя дървена касетка, примерно от български домати, сипвахме под нея трохи хляб и я поставяхме на ребрата, а под едното ребро слагахме пръчка с привързана връв, към десетина метра. Самите ние се криехме зад храстите, или зад пейките, а когато гълъбът влизаше под касетката, дърпахме връвта. Тогава касетката падаше.

— Точно така — казах аз, — ние също.

— А помниш ли, когато касетката падне, гълъбът иска веднага да избяга и удря с криле по стените — касетката чак подскача.

— Помня — казах аз.

Ваня замълча.

Между другото вече бе станало доста хладно. И дишането беше трудно — след всяко движение ми се искаше да поема въздух, като след дълго тичане по стълби. За да вдишам, почнах да долепям до лицето си кислородната маска.

— А още помня — каза Ваня — как взривявахме гилзи с барут от кибрит. Натъпчеш я, сплескваш я, а отстрани трябва да има една малка дупчица — и в нея слагаш наредени няколко клечки…

— Косминавт Гречко — раздаде се изведнъж в слушалката същият бас, който ме събуди и наруга преди старта, — приготви се.

— Слушам — вяло отвърна Ваня. — А после намотаваш с конец, или още по-добре с изолирбанд, защото конецът понякога се размотава. Ако искаш да я хвърлиш през прозореца, примерно от седмия етаж, и за да се взриви на височина, трябват четири клечки. И…

— Прекрати разговорите — каза басът. — Сложи кислородната маска.

— Слушам. Не трябва да палиш крайната клечка с драскане, а най-добре от цигара. Иначе изпадат от дупката.

Повече не чух нищо — само обичайният пукот на смущенията. После отново вибрациите ме удариха в стената, и в слушалката се раздадоха къси сигнали. Заработи третата степен. Това, че приятелят ми Ваня току-що — също тъй скромно и просто, както и всичко, което правеше — си отиде от живота на височина четирийсет и пет километра, не достигаше до мен. Аз не усещах мъка, а обратно, изпитвах странен подем и еуфория.

Изведнъж забелязах, че губя съзнание. Тоест забелязах не как го губя, а как идвам в него. Сякаш току-що държах слушалката до ухото си, а тя вече лежи на пода; ушите ми звънят, и аз тъпо я гледам от вдигнатата до тавана седалка. Току-що кислородната маска беше прехвърлена като шал през врата ми — и ето аз въртя глава, мъчейки се да дойда на себе си, а тя лежи на пода до телефонната слушалка. Разбрах, че не ми достига кислород, протегнах се до маската и я притиснах към устата си — веднага ми стана по- леко, и почувствах, че съм силно измръзнал. Закопчах ватенката си догоре, вдигнах яката и спуснах ушите на ушанката. Ракетата едва-едва се тресеше. Изведнъж ми се доспа, и макар да знаех, че не трябва да го правя, не успях да се преборя със себе си — поставих ръце на кормилото и затворих очи.

Присъни ми се Луната — такава, както я рисуваше в детството ни Митек: черно небе, бледожълти кратери и верига от далечни планини. Протегнал предните лапи пред муцуната си, към пламтящото над хоризонта слънце вървеше мечок със звезда на герой на гърдите и засъхнала струйка кръв в ъгъла на страдалчески озъбената паст. Изведнъж той се спря и обърна муцуна в моята посока. Аз почувствах, че той ме гледа, вдигнах глава и погледнах в застиналите му сини очи.

— И аз, и целият този свят сме само нечия мисъл — тихо каза мечокът.

Аз се събудих. Наоколо бе много тихо. Очевидно някаква част от съзнанието ми бе запазила връзка с външния свят, и настъпилата тишина ми подейства като звън на будилник. Наведох се към шпионките на стената. Оказа се, че обтекателят вече се е отделил — пред мен беше Земята.

Започнах да съобразявам колко ли съм спал — и не успях да дойда до никакъв определен извод. Навярно не по-малко от няколко часа: вече бях огладнял, и почнах да ровя с ръка по горната лавица — струваше ми се, че бях видял на нея нож за консерви. Но там го нямаше. Реших, че той е паднал на пода от друсането и взех да се оглеждам — и в този момент зазвъня телефонът.

— Ало!

— Ра, приемай. Омон! Чуваш ли ме?

— Тъй вярно, другарю началник на полета.

— Значи, всичко е нормално. Имаше един тежък момент, когато телеметрията отказа. Не точно отказа, разбираш ли, а просто паралелно бяха включили друга система, и телеметрията не тръгна. Дори за няколко минути отмениха контрола. Това беше, когато почна да не ти стига въздухът, помниш ли?

Той говореше странно, възбудено и бързо. Реших, че силно нервничи, макар да ми мина мисълта, че просто е пиян.

— А ти, Омон, ни уплаши всичките. Така здраво спеше, че едва не отложиха старта.

— Виноват, другарю началник на полета.

— Нищо, нищо. Ти не си виновен. Бяха ти дали много сънотворно преди Байконур. Засега всичко върви отлично.

— Къде съм сега?

— Вече си на работната траектория. Летиш към Луната. Какво, и ускорението от спътникова орбита ли си проспал?

— Излиза, че съм го проспал. Какво, Ото вече свърши ли?..

— Ото вече свърши. Нали виждаш, че обтекателят се е отделил. Но се наложи да направим две излишни обиколки. Отначало Ото се паникьоса. Не искаше да включи ракетния блок. Ние вече мислехме, че се е уплашил. Но после се опомни момчето, и… Всъщност имаш поздрави от него.

— А Дима?

— Какво Дима? С него всичко е наред. Автоматиката за прилуняване не работи на инерционния участък. А, той има още една корекция… Матюшевич, чуваш ли ни?

— Тъй вярно — чух в слушалката гласът на Дима.

— Засега почивай — каза началникът на полета. — Връзка — утре в петнайсет на обед, после корекция на траекторията. Отбой.

Аз оставих слушалката и се притиснах до шпионките, гледайки синия полукръг на Земята. Често бях чел, че видът на планетата ни от космоса е поразявал всички без изключение космонавти. Писали са за някаква приказно красива мъгла, за това, че сияещите с електрическа светлина градове на нощната страна напомнят огромни огньове, а на дневната се виждат дори реките — е, всичко това не е истина. Земята от космоса най-много прилича на неголям училищен глобус, ако гледаш към него, например, през запотените стъкла на противогаза. Това зрелище бързо ми омръзна; аз опрях по-удобно глава на ръцете си и заспах отново.

Когато се събудих, Земята вече не се виждаше. В шпионките се мяркаха само размитите от оптиката точки на звездите, далечни и недостижими. Представях си битието на едно огромно разтопено кълбо, висящо, без да се опира на нищо, в ледената пустота, на много милиарди километри от съседните звезди, мънички блестящи точки, за които е известно само, че съществуват, и то не сигурно, тъй като една звезда може да загине, но светлината й още дълго ще се носи на всички страни, и значи, че всъщност за звездите не е известно нищо, освен че животът им е страшен и безсмислен, нали всичките им движения в пространството са навеки предопределени и се подчиняват на законите на механиката, които не оставят никакви надежди за случайна среща. Но нали и ние, хората, мислех аз, сякаш се срещаме, смеем се, потупваме се един друг по раменете и се разотиваме, но в някакво особено измерение, където понякога уплашено поглежда нашето съзнание, ние също така неподвижно висим в пустотата, където няма горе и долу, вчера и утре, няма надежда да се приближим един към друг или поне някак да проявим волята си и да изменим съдбата; ние съдим за ставащото с другите по долитащото до нас измамно мъждукане, и цял живот вървим срещу това, което смятаме за светлина, макар че нейният източник може вече отдавна да не съществува. И ето, мислех аз, през целия си живот аз вървях към това — да се издигна над главите на работниците и селяните, военнослужещите и творческата интелигенция, и сега, увиснал в проблясващата чернота на невидимите нишки на съдбата и траекторията, видях, че да станеш небесно тяло — това е примерно същото, както да получиш доживотна присъда в затворнически вагон, който безспирно се носи по околовръстната железопътна линия.