Стивън Кинг
Тъмната половина (6)

2.

Офицерът Норис Риджуик се върна от дежурната полицейска кола, паркирана зад тази на Пангборн. В топлия пролетен въздух се разнасяше пукането на радиостанциите от двете коли.

— Рей тръгнал ли е? — попита Пангборн. Рей Ван Алън беше областният следовател и лекар криминалист.

— Да — отвърна Норис.

— А жената на Хомър? Някой съобщил ли й е вече?

Докато говореше, Пангборн гонеше мухите от извърнатото нагоре лице на Хомър. С изключение на издадения клюновиден нос, не беше останало много от него. Ако не беше протезата му и парчетата от златните му зъби по предницата на ризата му, Пангборн се съмняваше, че и майка му би го познала.

Норис Риджуик, който много приличаше на шерифа Барни Файф от шоуто на Анди Грифит, затътри крака, загледан в обувките си така, сякаш изведнъж му се бяха сторили много интересни.

— Ами… Джон е дежурен във Вю, а пък Анди Клътърбък е в Обърн, в районния съд…

Пангборн въздъхна и се изправи. Гамаш беше на шестдесет и седем години. Беше преди да умре. Живееше с жена си в една малка, спретната къща до старото железопътно депо на около две мили оттук. Децата им бяха пораснали и бяха напуснали дома. Мисис Гамаш се бе обадила почти разплакана рано сутринта в офиса на шерифа. Събудила се към седем и открила, че Хомър, който понякога спял в детската стая, защото тя хъркала, изобщо не се е прибирал предишната нощ. Тръгнал в седем часа вечерта, както обикновено, за да играе боулинг и трябвало да се прибере до полунощ или най-късно до дванадесет и половина. Но всички легла били непокътнати, а и пикапа му не бил нито на двора, нито в гаража.

Шийла Бригам, дежурната диспечерка, предаде разговора по радиото на шерифа Пангборн. Той се обади на мисис Гамаш от автомата при бензиностанцията на Сони Джакетс Съноко, където зареждаше с бензин.

Мисис Гамаш му даде данните за пикапа, които му трябваха. Той бе „Шевролет“ от хиляда деветстотин седемдесет и първа, бял на цвят, с кафяв грунд по ръждясалите места и с регистрационен номер 96529Q, щата Мейн. Шерифът предаде информацията по радиото на своите хора в околността, но те бяха само трима, тъй като Клът даваше показания в Обърн и каза на мисис Гамаш, че ще й се обади щом научи нещо. Не се разтревожи особено. Гамаш обичаше да си пийва бира, още повече, когато ходеше на боулинг, но не се самозабравяше. Ако си беше пийнал повечко, за да може да се върне здрав и читав вкъщи, сигурно щеше да остане да преспи на дивана у някой от своя отбор.

Обаче, възникваше един въпрос. Ако Хомър бе решил да остане да преспи у някого, защо не се беше обадил на жена си? Не знаеше ли, че тя ще се тревожи за него? Е, било е късно и може би не е искал да я безпокои. Това беше едната възможност. А другата, по-добрата възможност беше, че е звънял, но тя е спяла дълбоко, вратата на спалнята е била затворена и тя не е чула телефона. А и хъркането й сигурно е било мощно като бръмчащия двигател на кола, която профучава със седемдесет мили в час.

Пангборн приключи разговора с разтревожената жена, с мисълта, че съпругът й ще се прибере до единадесет часа най-късно, засрамен и махмурлия. Елен щеше да смъмри стария гуляйджия, когато си дойдеше в къщи. А Пангборн щеше да го похвали, задето е проявил разум да не изминава разстоянието от тридесет мили между Саут Парис и Касъл Рок под влиянието на алкохола.

Около половин час след обаждането на Елен Гамаш, Пангборн осъзна, че не бе преценил съвсем точно обстановката. Ако Гамаш бе останал да преспи у приятел, то сигурно го правеше за първи път. Иначе жена му сама би допуснала тази възможност или поне би изчакала, преди да се обади на шерифа. Но Хомър Гамаш бе твърде старичък, за да променя навиците си, помисли си Алън. Ако е останал да преспи някъде, то трябва да го е правил и друг път, обаче обаждането на жена му показва, че не е. Ако се е прибирал поркан с колата преди, така би постъпил и снощи… ама не е направил така.

„Значи, на старото куче му е дошла нова идея — помисли си Алън. — Случва се. Или може би просто е пил повече от обикновено. По дяволите, може и да е пил колкото обикновено, но да се е напил повече от обикновено. Казват, че така се случва с времето.“

Алън се опита да забрави Хомър Гамаш поне за момента. Бюрото му беше затрупано с разни бумаги, а той седеше, търкаляше един молив напред-назад и мислеше за стареца, който бе неизвестно къде с пикапа си, стареца с късоподстриганата коса и с изкуствената ръка. Истинската си ръка бе загубил на едно място, наречено Пюсън, където се бе водила необявена война, по времето, когато сегашните ветерани от виетнамската война са били още в пелени. Но тези мисли с нищо не допринасяха да намалее купчината доклади на бюрото му или пък да бъде открит Гамаш.

Тъкмо се беше запътил към уютната стая на Шийла Биргам, за да й каже да се свърже с Норис Риджуик, да не би той да е открил нещо, когато самият Норис се обади. Това, което той докладва, засили тревогата на Алън и го накара да изтръпне. Стомахът му се сви и той усети как се вцепенява.

Алън се надсмиваше над онези, които говориха за телепатията и предчувствията по радиото. Надсмиваше се, но предчувствието бе станало неразделна част и от неговия живот, макар че той самият не съзнаваше, когато се позоваваше на него. Ако някой го попиташе какво си бе помислил в онзи момент за Хомър Гамаш, Алън би отговорил:

„Когато Норис се обади, тогава вече знаех, че старецът е зле или че мъртъв. Второто беше по-вероятно.“

3.

Норис случайно спря пред фермата, на Арсенолтови, на шосе тридесет и пет, на около миля южно от гробището Хоумланд. Тогава той дори не си помисли за Хомър Гамаш, въпреки че къщата на Хомър се намираше на по-малко от три мили от Арсенолтови. Ако се беше прибрал по обичайния си път предишната вечер, Хомър трябваше да е минал покрай Арсенолтови. Според Норис едва ли някой от Арсенолтови беше видял Хомър предишната нощ, защото ако това беше така, той щеше да се е прибрал жив и здрав у дома само десетина минути по-късно.

Норис се отби във фермата на Арсенолт, защото те поддържаха най-добрата сергия за пресни зеленчуци в трите града. А той беше от тези рядко срещани ергени, които обичаха да готвят. Напоследък страшно му се беше приял зелен фасул. Искаше да разбере кога Арсенолтови ще имат за продан. След известен размисъл, той попита Доли Арсенолт дали е виждала пикапа на Хомър предишната нощ.

— Знаеш ли, странно е, че ме питаш — отвърна мисис Арсенолт — защото го видях късно снощи… или не,… сега като се замисля, беше в ранните часове, защото още вървеше предаването на Джими Карсън, ама беше към края си. Щях да си сипя още една купичка сладолед и да погледам малко от шоуто на Дейвид Летерман преди да си легна. В последно време не спя добре, а и онзи мъж отсреща на пътя ми действаше на нервите.

— Какъв беше този мъж, мисис Арсенолт? — попита Норис, внезапно заинтригуван.

— Не знам — просто някакъв човек. Не ми хареса как изглеждаше. Едва го виждах в тъмното, обаче никак не ми хареса. Как ти се струва това, а? Знам, че не звучи хубаво, обаче лудницата на Джинипър Хил изобщо не е далече и когато видиш сам мъж на пътя почти в един през нощта, може да се изплашиш, пък дори и мъжът да е облечен в костюм.

— Какъв костюм… — подхвана Норис, но беше съвсем безсмислено. Мисис Арсенолт, която си обичаше приказката, продължи безмилостно да залива Норис Риджуик със словесен водопад. Той реши да я остави да приказва, като се опитва да извлече някое и друго ценно сведение. Извади бележник от джоба си.

Този костюм — продължи тя — ме изплаши повече от всичко. Не ми изглеждаше нормално мъж да носи костюм по това време на денонощието, ако разбираш какво имам предвид. Сигурно не разбираш, сигурно си мислиш, че съм просто една изкуфяла бабешкера, а може би наистина съм изкуфяла бабешкера, но минута-две преди Хомър да се появи, ми се стори, че мъжът се приближава до къщата и станах да проверя дали вратата е заключена. Видях го, като погледна насам. Предполагам, че погледна, защото прозорецът още светеше, макар че беше късно. Може би ме виждаше, защото пердетата са прозрачни. Не можех да видя лицето му, защото снощи нямаше луна, а и не вярвам някога да прокарат улично осветление чак дотук, камо ли пък кабелна телевизия, като в града, но поне видях как извърна глава. След това тръгна да пресича улицата, поне мисля, че тръгна, или поне такива бяха намеренията му, нали разбираш, и си помислих, че ще дойде и ще почука на вратата, и ще ми каже, че колата му се е повредила, и ще поиска да ползва телефона, и се зачудих какво ще му кажа, ако наистина дойдеше и дали изобщо да му отварям вратата. Сигурно съм само една изкуфяла бабешкера, защото се сетих за онази поредица на Алфред Хичкок, където един луд, много симпатичен на вид, насече един с брадва и постави парчетата в багажника на колата си и накрая го хванаха само защото стопа му не работеше или нещо подобно. А от друга страна…

— Мисис Арсенолт, ако разрешите, бих искал да попитам…

— … не ми се иска да бъда като филистимлянина, сарацина, или гоморянина или който там беше, дето преминал на другата страна на пътя — продължи мисис Арсенолт. — Нали знаеш, в историята за добрия Самарянин. Така че доста се бях поразтреперила, но си казах…

Дотогава Норис беше съвсем забравил за зеления фасул. Най-накрая успя да накара мисис Арсенолт да млъкне, като й каза, че мъжът, който е видяла снощи, може да е свързан с едно „текущо разследване“. Накара я да се върне отначало и да му разкаже всичко, което е видяла, като остави настрана поредицата на Алфред Хичкок, а по възможност и притчата за добрия Самарянин.

Това, което Норис предаде по радиото на шерифа Алън Пангборн, бе следното: тя гледала нощното шоу по телевизията, а мъжът й и момчетата спели. Столът й бил до прозореца, който гледал към шосе номер тридесет и пет. Щорите били вдигнати. Около дванадесет и тридесет или дванадесет и четиридесет тя погледнала навън и видяла един мъж на отсрещната страна на пътя… тоест на страната на гробището Хоумланд.

Откъде е дошъл мъжът — от гробището или от противоположната страна?

Мисис Арсенолт не могла да каже със сигурност. Струвало й се, че е дошъл откъм гробището, което значи откъм града, но, тя не могла да каже, какво я накарало да мисли така. Първият път, когато погледнала през прозореца, видяла само пътя, но когато, преди да стане за сладоледа, погледнала за втори път, мъжът вече бил там. Просто стоял и гледал към осветения прозорец или вероятно, към нея. Тя си помислила, че ще пресече пътя или дори, че е тръгнал да пресича, но Алън по-скоро сметна, че мъжът просто си е стоял там, а на нея само така й се е сторило, защото нервите й са били изопнати. Тогава се появили фарове на билото на хълма. Когато мъжът в костюма видял приближаващите се фарове, той вдигнал палец — неизменният знак на стопаджията.

— Това беше колата на Хомър, с Хомър на кормилото — каза мисис Арсенолт на Норис Риджуик. — Отначало си помислих, че той ще продължи, както би направил всеки нормален човек, който види стопаджия посред нощ, но стоповете светнаха, мъжът се затича и седна на мястото до шофьора.

Мисис Арсенолт, която беше четиридесет и шест годишна, но изглеждаше с двадесет години по-стара, поклати побелялата си глава.

— Хомър трябва да е бил поркан, за да качи стопаджия толкова късно. Или е бил поркан, или трябва съвсем да е изглупял, но аз познавам Хомър от почти тридесет и пет години и той не е глупак.

Тя спря за момент и се замисли.

— Е… не съвсем.

Норис се опита да научи още подробности за костюма на мъжа от мисис Арсенолт, но не успя. Помисли си, че наистина е жалко, че уличните лампи свършваха до гробището Хоумланд, но малките градчета като Касъл Рок не разполагат с пари за повече.

Тя беше сигурна, че мъжът бил в костюм, а не в спортно сако или яке и че костюмът не бил черен, тоест може да е бил във всеки друг цвят от спектъра. Мисис Арсенолт смяташе, че костюмът на стопаджията не бил чисто бял, но единственото, за което беше готова да се закълне беше, че не бил черен.

— Не ви карам да се заклевате, мисис Арсенолт — каза Норис.

— Когато човек разговаря с представител на реда по служебен въпрос, все едно, че говори под клетва — отвърна мисис Арсенолт, прилежно скръствайки ръце на гърдите си.

Така че това, което тя видяла, било как стопаджията се качва в колата на Хомър Гамаш около един без четвърт през нощта. Е, бихте си помислили вие, за това едва ли си заслужава да се вика ФБР-то. Но всичко придобива злокобно значение като прибавите факта, че Хомър взел стопаджията само на три мили от дома си и изобщо не се прибрал вкъщи.

Мисис Арсенолт беше права и за костюма. Не беше съвсем нормално да видиш стопаджия в храсталаците посред нощ, защото до един без четвърт скитниците обикновено си намират подслон в някой изоставен хамбар или селскостопанска барака. А при това и този бил облечен в костюм с вратовръзка. („Тъмен на цвят — казала мисис Арсенолт — но не ме карайте да се закълна в цвета, защото не мога да се закълна и няма да се закълна.“) Всичко звучеше все по-обезпокоително.

— Какво да правя сега? — попита Норис по радиото, след като приключи с доклада.

— Стой, където си — отвърна Алън. — Разправяйте си истории от филмите на Хичкок, докато дойда аз. Винаги са ми допадали.

Но едва успя да измине и половин миля, когато мястото на срещата му с Норис се промени на около миля на запад от фермата на Арсенолтови. Едно момче на име Франк Гавина, прибирайки се вкъщи от потока Стримър Брук, където рано сутринта отишло на риболов, забелязало два крака сред високите бурени от южната страна на шосе тридесет и пет. Изтичало в къщи и казало на майка си. Тя се обадила в полицията. Шийла Бригам предаде това съобщение на Алън Пангборн и на Норис Риджуик. Шийла спази изискванията да не се споменават никакви имена по радиото, защото много често дребосъците с големите радиостанции марка „Кобра“ или „Беъркат“ се включваха на честотата на полицейските съобщения. Но въпреки това, Алън усети по тона на Шийла, че тя се е досетила чии можеха да са тези крака.

Единственото хубаво нещо за цялата сутрин бе, че Норис бе успял да изпразни стомаха си, преди да пристигне Алън и бе проявил малко разум да повърне на северната страна на пътя, далеч от тялото и от вероятните следи около него.

— А сега какво? — попита Норис, прекъсвайки мислите му.

Алън въздъхна тежко и престана да гони мухите от останките на Хомър. И без това нямаше смисъл.

— Сега аз тръгвам, за да отида да кажа на Елен Гамаш, че е овдовяла рано тази сутрин. Ти стой тука при трупа. Опитвай се да прогониш мухите.

— Господи, шерифе, от какъв зор? И без това са страшно много, а той е…

— Мъртъв. Знам, виждам. Не знам защо. Струва ми се, че така е редно. Не можем да поставим ръката му на място, но можем поне да гоним мухите, за да не мърсят, това което е останало от лицето му.

— Окей — рече Норис примирено. — Окей, шерифе,

— Норис, не мислиш ли, че можеш да свикнеш да ме наричаш Алън, ако се опиташ? Ако се упражняваш достатъчно?

— Разбира се, шерифе.

Алън изръмжа и се обърна за един последен поглед към канавката. Когато се върнеше цялото място щеше да е оградено с жълти ленти, привързани към стойки със следния надпис: „ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. НЕ ПРЕМИНАВАЙ!“ Щеше да е пристигнал областният следовател, както и Хенри Пейтън от Оксфордската щатска полиция. Фотографът и техниците от Отдела за углавни престъпления към Министерството на правосъдието също щяха да са пристигнали, освен ако не работеха по друг случай в района, но и така да беше, скоро щяха да дойдат. До един часа следобед лабораторията на колела към щатската полиция щеше да пристигне с експертите по съдебна медицина и с един специалист, който щеше да размеси гипс и да направи отливки от следите на гумите, стига Норис по една случайност или благодарение на известна съобразителност, да не ги бе заличил с гумите от собствената си кола. Алън неохотно си помисли, че по-вероятно бе първото.

И какво щеше да се окаже в крайна сметка? Ами това, че един пийнал старец бе спрял колата си, за да направи услуга на непознат. (Алън си представи как му е казал: „Скачай вътре, момче. Пътят ми е само на около две мили, но ще те откарам поне малко по-нататък.“) А непознатият му се беше отплатил, като го пребил до смърт и му откраднал пикапа.

Алън смяташе, че мъжът в деловия костюм бе помолил Хомър да спре вероятно под претекст, че му се ходи по малка нужда и когато пикапът спрял, фраснал силно стареца, извлачил го от кабината и…

А-а-а, и тогава именно се случило ужасното. Истински отвратителното.

Алън погледна за последен път към канавката, където Норис Риджуик клечеше до кървавия къс месо, който преди е бил човек и търпеливо гонеше мухите от лицето на Хомър, размахвайки бележника си. Алън почувства, че стомахът му се преобръща отново.

Той си беше просто един старец, кучи сине, с единия крак в гроба и само с една ръка на всичкото отгоре. Един стар човек, чието единствено развлечение бе боулинга. Защо не го удари само веднъж и не го остави да си живее? Беше топла вечер, а дори и да беше хладно, той сигурно щеше да се оправи след това. Бас държа, че ще открием доста спирт в кръвта му. Така или иначе ще разгласим номера на колата. Така че, защо ти е трябвало да вършиш това? Човече, надявам се, че ще ми се отдаде възможност да те попитам.

Но имаше ли някакво значение точната причина? Не и за Хомър Гамаш. Вече не. Вече нищо не бе от значение за Хомър. Защото след като го фраснал веднъж в кабината, стопаджията го измъкнал навън и го довлачил до канавката, вероятно държейки го под мишниците. И без да му казват момчетата от Отдела по углавни престъпления, Алън много добре разбираше следите оставени от краката на Гамаш. Докато го влачил, стопаджията е открил недъга му и след като откъснал протезата от тялото на стареца, го пребил с нея до смърт на дъното на канавката.