Стивън Кинг
Тъмната половина (22)

2.

Алън Пангборн седеше в кабинета си. Офисите на шерифа на областта Касъл, заемаха едно крило от сградата на общинския съвет на Касъл Рок. И за него тази седмица се оказа дълга и напрегната… но това не беше ново за него. Щом дойдеше лятото в Рок, нещата се развиваха по един и същи начин. Служителите на закона се побъркваха от работа през ваканцията от юни до септември.

Една отвратителна катастрофа с четири коли поради свръх употреба на алкохол по шосе 117 преди пет дни бе отнела живота на двама души. Два дни по-късно Нортън Бригс фраснал жена си по главата с тигана и тя се строполила почти безжизнена на кухненския под. Нортън бе цапардосвал доста пъти жена си през бурния им, двадесет годишен съвместен живот, но този път явно сметнал, че я е убил. Написал кратка, неграмотна бележка изпълнена с разкаяние, след което се гръмнал с един тридесет и осем калибров. Когато жена му се свестила и открила още топлия труп на своя мъчител да лежи до нея, тя пуснала газта във фурната на печката и си напъхала главата в нея. Лекарите от Бърза помощ в Оксфорд я спасили. И то в последния момент.

Две деца от Ню Йорк пък се отдалечили от вилата на родителите си на Касъл Лейк и се изгубили в гората, точно както Хензел и Гретел от приказката. Откриха ги осем часа по-късно, здрави и читави, но много уплашени. Джон Лапойнт, вторият заместник на Алън, обаче не беше във форма. Наложи се да си остане вкъщи, защото страдаше от ужасен обрив от отровна смрадлика, в резултат от търсенето в гората. Имаше и два юмручни боя: единият между двама курортисти за последния брой на неделния вестник „Ню Йорк Таймс“ в закусвалнята на Нан, другият — на паркинга на Мелоу Тайгър. А един рибар през уикенда бе откъснал половината от дясното си ухо, след като се опитал да открие нов начин за хвърляне на въдица в езерото. Освен това имаше три случая на кражби в магазин и няколко ареста за притежаване на наркотици в Юнивърс, заведенията за билярд и за видео игри в Касъл.

Една съвсем типична седмица за малкия град през юни. Сякаш започваше тържествено празненство по случай настъпването на лятото. През тая седмица Алън не успя дори едно кафе да изпие спокойно. Въпреки това в мислите си непрекъснато се връщаше към Тад и Лиз Бомънт… към тях и към мъжът, който ги преследваше. Този мъж уби и Хомър Гамаш. Алън звъня няколко пъти на ченгетата в Ню Йорк. Там имаше един лейтенант Виърдън, на който сигурно вече му се повръщаше от Алън. Но те не му съобщиха нищо ново по случая.

Алън прекарваше един неочаквано спокоен следобед в кабинета си. Шийла Бригам нямаше съобщения за него. Норис Риджуик дремеше на един стол в предварителния арест с вдигнати върху бюрото крака. Алън би следвало да го събуди, но му дожаля. Ако случайно дойдеше председателят на градския съвет Данфорт Кийтън и завареше Норис в това състояние, щеше да им дръпне едно хубаво конско. Но и Норис бе имал тежка седмица. Той бе натоварен с почистването на шосе 117 след катастрофата и бе свършил добра работа, въпреки нервния си стомах.

Алън седеше пред бюрото и правеше зайчета върху огряната от слънце стена. Мислите му пак се върнаха към Тад Бомънт. След като получил разрешението на Тад, доктор Хюм се бе обадил в Ороно на Алън, за да му каже, че резултатите от изследванията на Тад са отрицателни. Във връзка с това, Алън се сети за доктор Хю Притчърд, който бе оперирал Тадеус Бомънт, навремето когато Тад бил единадесетгодишен и много далеч от днешната си слава.

Едно зайче притича по стената. Последва го коте, после куче подгони котето.

„Зарежи я тая работа. Това е лудост.“

Наистина беше лудост. И щеше да я зареже. И без това съвсем скоро ще трябва да се справя с поредния проблем тук. Това го знаеше и без да му го предсказва врачка. Така си беше в Рок през лятото. Човек обикновено бе толкова зает, че не му оставаше време да мисли. Понякога това беше хубаво.

След кучето се появи слон, размахвайки хобота си, който всъщност беше левият показалец на Алън.

— О, майната му — изпъшка Алън и придърпа телефона към себе си с едната ръка, а с другата бръкна в задния джоб на панталона си за портмонето си. Натисна копчето, с което автоматично се набираше номера на полицейската служба на Оксфорд и поиска да говори с Хенри Пейтън, завеждащ криминалния отдел и командващ щатския отряд на полицията. Оказа се, че Пейтън е в кабинета си. Алън тъкмо си помисли, че и щатската полиция явно не беше затрупана с работа в момента, когато се обади Хенри.

— Алън, какво мога да направя за теб?

— Можеш ли да се свържеш с управителя на резервата Йелоустоун. Ще ти дам номера. — Алън погледна листчето с номера в ръката си изненадано. Преди почти седмица го беше записал на една визитка, а сега сръчните му ръце я бяха измъкнали сякаш сами от джоба му.

— Йелоустоун ли? — възкликна весело Хенри. — Там ли се подвизаваше Йоджи Беър?

— Не там — отвърна Алън, усмихвайки се. — А в Джелистоун. И без това Йоджи Беър не е заподозрян в нищо. Поне, доколкото ми е известно. Налага се да говоря с един човек, който е на къмпинг в Йелоустоун. Е, не знам дали се налага, но ще ме успокои. Имам чувството, че съм си оставил работата недовършена.

— Това да има нещо общо с Хомър Гамаш?

Алън премести слушалката на другото си ухо и прокара визитката с номера на Йелоустоунския управител по кокалчетата на ръката си.

— Да, има. Обаче, ако взема да ти обяснявам, ще ме помислиш за идиот.

— Просто предчувствие?

— Да — Алън с изненада откри, че наистина има някакво предчувствие, но не знаеше за какво точно. — Човекът, с когото искам да говоря, е пенсиониран лекар на име Хю Притчърд. Той е с жена си. Управителят сигурно знае къде са. Разбрах, че трябва да се регистрираш при влизане в парка и се надявам, че в близост до къмпинга има телефон. И двамата са над седемдесетте. Ако ти се обадиш на управителя, той сигурно ще открие лекаря.

— С други думи, искаш да кажеш, че управителят ще се отнесе по-сериозно към командния офицер на щатската полиция, отколкото към някакъв пиклив областен шериф.

— Много тактично се изразяваш, Хенри.

Хенри Пейтън се засмя самодоволно.

— Така си е. Виж к̀во, Алън, нямам нищо против да направя нещо за тебе, стига да не ме караш да се забърквам и стига да не…

— Не, не. Това е единственото, което искам — отвърна Алън с благодарност.

— Чакай малко, не съм свършил. Стига да разбереш, че не мога да ползвам служебната линия, защото шефът следи всички разговори, приятелю. Следи ги много внимателно. И ако разбере за тоя разговор, ще има да ми трие сол на главата, задето харча парите на нашите данъкоплатци, за да дробя твоята попара.

Алън въздъхна примирено.

— Можеш да използваш личната ми кредитна карта. И кажи на управителя да предаде на Притчърд да ми се обади за моя сметка. Ще платя от собствения си джоб.

От другата страна настъпи кратка пауза, след което Хенри каза със сериозен глас:

— Тая история май е от голямо значение за тебе, Алън?

— Така е, макар че не знам защо.

Настъпи още една пауза и Алън разбра, че Хенри прави усилие да не задава повече въпроси. Най-накрая доброто надделя над любопитството. Или по-вероятно разумът надделя, помисли си Алън.

— Хубаво, ще се обадя и ще предам, че ти искаш да разговаряш с тоя Хю Притчърд във връзка със следствие за убийство в областта Касъл, щата Мейн. Как се казва жена му?

— Хелга.

— Откъде са?

— От Порт Ларами, Уайоминг.

— Окей, шерифе, признай сега — кой е номера на телефонната ти кредитна карта?

Алън въздъхна и му го продиктува.

Само след миг парадът от животни отново маршируваше по слънчевото петно на стената.

„Докторът сигурно няма да ми се обади, а дори и да се обади, няма да може да ми каже нищо, което да ми свърши работа. Та как би могъл?“ — помисли си Алън.

И все пак Хенри беше прав за едно нещо. Алън наистина имаше някакво предчувствие. За нещо. И то не го напускаше.

3.

Докато Алън Пангборн разговаряше с Хенри Пейтън, Тад Бомънт паркираше колата си зад сградата на университета. Слезе, като внимаваше да не удари лявата си ръка. Остана до колата за миг, наслаждавайки се на хубавото време и на необичайната, приспивна тишина в двора на университета.

Кафявият Плимут паркира до неговата кола. От него слязоха двама яки мъже и разпръснаха плахата представа за тишина и спокойствие.

— Ще се кача до кабинета за няколко минути. Може да останете тук, ако искате — рече Тад и измери с поглед две момичета, които вероятно отиваха в източното крило, за да се запишат за някой от летните курсове. Едната беше облечена в сини шорти, а другата — в рокличка, с гол гръб, която свършваше току под извивката на дупето й. Това можеше да накара и най-здравото мъжко сърце да замре. — Наслаждавайте се на гледката.

Двамата полицаи се извърнаха, сякаш главите им бяха прикачени на невидима ос и проследиха с поглед момичетата. Но единият от тях, Тад не знаеше дали беше Рей Гарисън или Роу Харимън, който се водеше шеф, каза със съжаление:

— Много бихме искали, сър, обаче по-добре да се качим горе с вас.

— Ама, то е само на втория етаж…

— Ще чакаме отвън в коридора.

— Момчета, нямате представа колко започна да ме потиска всичко това — рече Тад.

— Такива са заповедите — каза Гарисън или Харимън. За Тад беше ясно, че тоя човек и пет пари не дава дали Тад се чувства потиснат или щастлив.

— Е, да. Заповеди — каза Тад, предавайки се. Отправи се към страничната врата. Двете ченгета го последваха на десетина стъпки разстояние. Според Тад, в цивилни дрехи приличаха още повече на ченгета, отколкото в униформа.

След влажния, неподвижен въздух навън, внезапно го лъхна прохладата от климатичната инсталация в сградата. Ризата му сякаш стана ледена и залепна за гърба му Сградата, изпълнена с толкова глъч и живот през учебната година от септември до май, беше някак зловеща в този съботен следобед в края на пролетта. В понеделник, когато започваше първия триседмичен летен курс, щеше да се изпълни до една трета с обичайния шум и глъч. Сега Тад си помисли с известно облекчение за полицаите, които го следваха. Смяташе, че вторият етаж, на който се намираше кабинета му, ще е съвсем пуст и затова няма да му се наложи да обяснява кои са тия яки, зорки мъжаги с него.

Не беше съвсем пуст, но все пак се размина леко. Роули Дилесипс се носеше по коридора от общата стая на катедрата в посока към собствения си кабинет, по обичайния за Роули Дилесипс начин. Тоест изглеждаше така сякаш току-що бе получил доста силен удар по главата от който бе изгубил паметта си и всякакъв контрол над крайниците си. Той се движеше замечтано на лек зиг-заг от едната към другата стена на коридора, заглеждайки се в съобщенията, стихотворенията и рисунките окачени на таблата до заключените кабинети на колегите си. Може би отиваше в кабинета си, така поне изглеждаше, но дори и някой, който го познаваше добре, не би се обзаложил, че е така. Между зъбите си стискаше огромна жълта пура. Зъбите му бяха почти толкова жълтеникави, колкото и пурата. Пурата му не беше запалена и беше в това състояние от края на 1985 година, когато след прекаран лек инфаркт, лекарите му забраниха да пуши.

— Аз и без това не обичах да пуша — обясняваше разсеяно с нежния си глас Роули, ако някой го попиташе за пурата. — Но ако не я държа в устата си, господа, няма да знам къде отивам и какво имам да върша, ако с малко късмет, успея да стигна там, закъдето съм се запътил.

Той обикновено създаваше впечатлението, че не знае къде отива или какво върши… както, впрочем и сега. На някои хора им трябваха години, за да разберат, че той не бе разсеяният, глуповат професор, за какъвто го вземаха. Други пък никога не го разбираха.

— Здрасти, Роули — каза Тад, търсейки ключа за кабинета си от връзката.

Роули примигна, отмести погледа си към двамата мъже и пак се вторачи в Тад.

— Здрасти, Тадеус — отвърна той. — Не мислех, че водиш летни курсове това лято.

— Не водя.

— Тогава какво те е прихванало, та си избрал да дойдеш именно тук в първия истински летен ден?

— За да взема едни писмени работи — отвърна Тад. — Няма да остана нито секунда повече, отколкото е нужно, повярвай ми.

— Какво ти има на ръката? Посиняла е чак до китката.

— Ами — Тад изглеждаше смутен. Измислената версия го караше да изглежда като пияница или глупак, или и двете. Все пак беше по-лесна за приемане, отколкото истината. Усмихвайки се мрачно, Тад си помисли, че и полицаите бяха приели лъжата, така лесно, както щеше да я приеме и Роули. Изобщо не го попитаха как и защо бе затиснал ръката си с гардероба в спалнята.

Той инстинктивно разбра, какво точно трябва да каже, дори и в момента, когато изпитваше ужасната болка. Хората очакваха от него да бъде непохватен, това беше черта на характера му. По същия начин каза и на журналиста от „Пийпъл“ (мир на праха му), че Джордж Старк е бил създаден в Лъдлоу, а не в Касъл Рок и че Старк пишеше на ръка, защото никога не се беше научил да печата.

Дори не се опита да излъже Лиз… но настоя тя да не казва никому какво се е случило и тя се съгласи. Единственото, което Лиз искаше бе, да й обещае, че никога вече няма да се опитва да се свърже със Старк. Той й обеща на драго сърце, макар да знаеше, че няма да може да спази обещанието си. Смяташе, че някъде дълбоко в себе си и Лиз знае това.

Роули го гледаше с истински интерес.

— С вратата на гардероба. Чудесно. На криеница ли си играехте? Или това е някакъв странен секс акт?

Тад се захили.

— От тия странности се отказах около 1981. По съвет на докторите. Направих го просто по невнимание. Много глупава история.

— Да, наистина — отвърна Роули и му намигна. Намигането беше едва забележимо. Просто подпухналият и сбръчкан клепач на Роули трепна леко. Как можа да си помисли, че ще заблуди Роули? На куково лято.

На Тад изведнъж му хрумна нещо.

— Роули водиш ли още оня семинар за фолклорна митология?

— Всяка есен — отвърна Роули. — Тадеус, ти май не четеш каталога на катедрата? Вещици, магически символи за богатство и слава, холистически церове, търсене на подземни богатства с лескова пръчка. Има голям успех, както винаги. Защо питаш?

Тад имаше универсален отговор на този въпрос и това беше едно от преимуществата да си писател.

— Ами, имам една идея; още съм във фазата на проучването, но мисля, че има хляб в нея.

— Та какво искаш да ти кажа?

— Дали врабчетата имат някакво значение в американските суеверия или в народната митология?

Роули сбръчка вежди, така че челото му заприлича на повърхността на някаква чужда планета, на която не може да съществува живот. Той загриза пурата си.

— Нищо не ми идва наум в момента, Тадеус, но… чудя се дали точно заради това ме питаш.

„На куково лято“ — помисли си пак Тад.

— Може би не точно заради това, Роули. Казах така, защото не мога да ти обяснявам сега надълго и нашироко — Тад отправи бърз поглед към пазачите си и пак изгледа многозначително Роули. — Сега нямам време.

— Разбирам — едва забележима усмивка пробяга по устните на Роули. — Врабчета… обикновени птици. Твърде обикновени, за да имат някакви суеверни конотации. И все пак, сега като се замисля, май че има нещо такова. Само че защо ми се струва, че ставаше въпрос за козодой. Трябва да проверя. Ти ще бъдеш ли тука?

— Не повече от половин час.

— Е, мога да погледна в книгата на Баринджър „Фолклорът на Америка“. Тя си е просто един сборник от суеверия, но може да свърши работа. А и винаги мога да ти звънна по-късно.

— Да, разбира се.

— Събирането у вас в чест на Том Карол беше страхотно. Вие с Лиз винаги организирате най-готините партита. Жената ти е прекалено чаровна, за да бъде съпруга, Тадеус. Би трябвало да ти е любовница.

— Е, благодаря ти, все пак.

— Гонзо Том — продължи Роули разнежен. — Трудно ми е да повярвам, че Гонзо Том Карол отплува съм сивия пристан на пенсиите. От повече от двадесет години слушам как оглушително пърди в съседния кабинет. Сигурно новият ни колега ще е по-тих. Или поне по-дискретен.

Тад се засмя.

— Вилхемина също прекара чудесно — рече Роули и сведе дяволит поглед. Той беше съвсем наясно какво беше мнението на Тад и Лиз за Били.

— Хубаво — отвърна Тад. Струваше му се, че Били Бъркс и чудесното прекарване взаимно се изключваха като понятия, но тъй като тя и Роули осигуряваха така необходимото му алиби, трябваше да е благодарен, че беше дошла на партито. — И ако нещо ти хрумне по онзи въпрос…

— Врабчетата и Невидимия свят. Да, разбира се… — Роули кимна към двамата полицаи зад Тад. — Всичко хубаво, господа. — Той ги заобиколи и продължи към офиса си с не чак толкова безцелна походка. Тад го изпрати със слисан поглед.

— Що за чудо беше това! — попита Гарисън или Харимън.

— Дилесипс — промълви Тад. — Главен граматик и любител фолклорист.

— Прилича на човек, който има нужда от карта, за да си отиде до къщи — каза другото ченге.

Тад отключи вратата на кабинета си.

— Не е чак толкова заспал, колкото изглежда — рече Тад, отваряйки вратата.

Тад не усети, че Гарисън или Харимън стои до него, пъхнал ръка в шитото по поръчка огромно спортно сако, докато лампите светнаха. Тад изпита страх със закъснение, но кабинетът му естествено беше празен. Изглеждаше дори много празен и подреден, след като бе разчистил бумагите от изминалата учебна година.

Без никаква определена причина Тад внезапно изпита смесица от чувства: болезнено чувство на празнота, носталгия по нещо изгубено, дълбока и неочаквана скръб. Точно като в съня му. Сякаш бе дошъл тук, за да си вземе сбогом.

„Стига си бил такъв глупак“ — рече си Тад, но някакъв вътрешен глас му отвърна: „Срокът изтече, Тад. Времето ти изтече и мисля, че направи сериозна грешка като поне не се опита да направиш това, което се искаше от тебе. Дори и незначителната отсрочка е за предпочитане.“

— Ако искате кафе, може да си вземете от общата стая. Доколкото познавам Роули, сигурно е направил пълна кана.

— Къде е това? — попита колегата на Гарисън или Харимън.

— От другата страна на коридора, втората врата вдясно — отвърна Тад, отключвайки картотеката си. Обърна се към тях, а усмивката му разкриви лицето му в гримаса. — Ще ме чуете, ако се развикам.

— Наистина викайте, ако нещо се случи — рече Гарисън или Харимън.

— Ще викам.

— Мога да изпратя и Манчестър за кафе, обаче имам чувството, че искате да останете малко сам.

— Е, да. Вие го казахте.

— Добре, мистър Бомънт. — Полицаят погледна сериозно Тад и той внезапно си спомни, че името му беше Харисън. Като на онзи от Бийтълсите. — Само помнете, че и всичките онези хора от Ню Йорк са умрели от свръхдоза усамотение.

„Нима? Мислех, че Филис Майърс и Рик Коули са умрели в компанията на полицията.“ Помисли да им каже това, но си замълча. В крайна сметка тези полицаи само се опитваха да изпълняват дълга си.

— Окей. Ще бъдем отсреща в оная стая, как я наричахте?

— Общата стая.

— Именно.

Те излязоха, а Тад отвори чекмеджето с надпис „Молби“. Пред очите му беше Роули Дилесипс и неговото незабележимо намигване. А в съзнанието му онзи глас все повтаряше, че срокът е изтекъл и че Тад е преминал отвъд, в мрака. В мрака където бяха чудовищата.

4.

Ала телефонът не звънеше.

„Хайде, хайде — мислеше си, докато трупаше папките на бюрото до електрическата машина IBM. — Хайде, ето ме, стоя до телефон, който не се подслушва, така че обади ми се, Джордж, звънни ми, удари една жица.“

Но телефонът мълчеше.

Осъзна, че гледа в едно чекмедже, което не само бе прочистено, а бе абсолютно празно. Потънал в мисли, той бе извадил всички папки, а не само на тези студенти, които кандидатстваха за неговия курс по творческо писане. Бе извадил дори и ксерокопията на кандидатите за курса по Трансформационна граматика, която, според Принцът на угасналата пура, Роули Дилесипс, бе за Ноам Чомски като евангелието.

Тад отиде до вратата и погледна навън. Харисън и Манчестър стояха на вратата на общата катедрена стая и пиеха кафе. Чашите се губеха в мечешките им лапи. Тад вдигна ръка за поздрав. Харисън на свой ред вдигна ръка и го попита дали ще се бави още дълго.

— Само пет минути — отвърна Тад и двете ченгета кимнаха.

Той се върна при бюрото си. Отдели папките, които му трябваха и започна да прибира останалите в чекмеджето. Движеше се възможно най-бавно, за да дочака позвъняването на телефона. Но той не звънеше. Чу приглушен звън зад затворената врата на някой от кабинетите, който прозвуча някак призрачно в необичайната лятна тишина. „Може Джордж да е сбъркал номера“ — помисли си той и се засмя тихичко. Джордж изобщо нямаше да му се обади. Всъщност Тад беше сбъркал. Явно Джордж пак кроеше някакъв номер. И защо се чуди? Та нали номерата са специалитета на Джордж Старк. Все пак, беше толкова сигурен, че…

— Тадеус?

Тад подскочи и почти изпусна последните шест папки на земята. След като ги хвана по-здраво, се извърна. Роули Дилесипс стоеше на вратата. Пурата му стърчеше като хоризонтален перископ.

— Извинявай, Роули, но ме стресна. Бях на сто хиляди мили оттук.

— Търсят те на моя телефон — рече Роули дружелюбно. — Трябва да е объркал номера. Има късмет, че си бях там.

Тад усети как сърцето му заби силно и равномерно, сякаш в гърдите му имаше барабан и някой бе започнал да думка по него с добре премерена сила.

— Да, има късмет — отвърна Тад.

Роули го измери с поглед. Под подпухналите, зачервени клепачи сините му, живи очи следяха Тад с почти невъзпитано любопитство, което изцяло противоречеше ни дружелюбността типична за разсеяния професор.

— Всичко наред ли, Тадеус?

„Не, Роули. Тия дни се появи един откачен убиец който съм донякъде аз самият. Тоя тип явно може да командва тялото ми и да ме кара да правя странни неща, като например да забивам моливи в ръката си. Затова го смятам за истинско постижение, ако не съм се побъркал, в края на деня. Всичко е пълна каша, стари приятелю.“

— Наред ли? Какво има да не е наред?

— Имам чувството, че в думите ти долавям горчив, ироничен подтекст.

— Бъркаш.

— Така ли? Тогава защо имаш вид на елен, заслепен от светлината на фарове?

— Роули…

— А и човекът, с когото току-що говорих, звучеше като търговски пътник, от който си готов да купиш нещо дори по телефона, само и само да не дойде лично в дома ти.

— Всичко е наред, Роули.

— Е, добре — Роули не изглеждаше убеден.

Тад излезе от кабинета си и се запъти към този на Роули.

— Къде отивате? — извика Харисън след него.

— Търсят ме по телефона на Роули — обясни Тад. — Номерата тук са поредни, така че сигурно някой ги е объркал.

— И е улучил единственият друг човек от катедрата, който е тук? — попита скептично Харисън.

Тад вдигна рамене и продължи.

Кабинетът на Роули беше претъпкан с книги, но уютен. Все още се усещаше миризмата на пура. Две години въздържание явно не бяха достатъчни, за да заличат следите от тридесетгодишния навик. Една мишена за стрелички, върху която бе закачен портрет на Роналд Рейгън, веднага привличаше погледа. На бюрото лежеше отворен големият колкото енциклопедия том на „Фолклорът на Америка“ от Франклин Баринджър. Слушалката беше оставена върху купчина празни, сини листа за изпити. Само при вида на слушалката Тад усети как отново го обгръща познатия задушаващ страх. Сякаш бе обвит в одеяло, което силно се нуждаеше от пране. Тад извърна глава, сигурен че ще види Роули, Харисън и Манчестър до вратата в редица като врабчета на телефонна жица. Но на вратата на кабинета нямаше никой. От коридора се чуваше дрезгавият глас на Роули. Явно бе хванал церберите на Тад да си приказват. Тад бе сигурен, че го е направил умишлено.

Той вдигна слушалката и каза:

— Здравей, Джордж.

— Седмицата ти изтече — каза гласът от другата страна. Беше Старк, но Тад се зачуди дали сега гласовите им характеристики щяха да си съвпаднат. Гласът на Старк не звучеше както преди. Бе прегракнал и груб като гласът на човек, който прекарва доста време във викане по стадионите. — Седмицата ти изтече и не си драснал нито ред.

— Колко си прав — отвърна Тад. Чувстваше студ. Правеше усилие, за да не се разтрепери. Студът идваше от телефона, сякаш се процеждаше на ледени висулки от дупчиците на слушалката. Но изпитваше и яд. — Няма да пиша, Джордж. Дали ще е седмица, месец, десет години, все ми е едно. Защо не го приемеш? Ти си мъртъв и ще си останеш мъртъв.

— Бъркаш, брато. И ако искаш да платиш за тази грешка с живота си, давай.

— Знаеш ли как звучиш, Джордж? — попита Тад. — Звучиш като човек, който се разлага. Затова искаш да почна пак да пиша, нали? Ти сам написа, че се разпадаш. Физически се разлагаш, нали така? Не след дълго ще се разпаднеш на съставните си части, като потрошена каруца.

— Това за тебе е без значение — отвърна прегракналият глас. Първо беше монотонен, дрезгав; после рязък и груб като изсипващ се от ремаркето на камион чакъл, накрая се чу едва доловим шепот, сякаш гласовият му апарат престана да функционира за момент. После пак монотонният, дрезгав глас. — Това, което става с мене, изобщо не е твоя работа. Това може само да те разсее излишно, приятел. От тебе се иска да се захванеш яката до довечера, или ще бъдеш направо за оплакване, копеле. И няма да си само ти.

— Аз няма…

„Щрак!“ и Старк го нямаше. Тад се загледа замислено в слушалката за момент. После я постави на мястото й. Когато се извърна Харисън и Манчестър бяха зад него.

5.

— Кой беше? — попита Манчестър.

— Един студент — отвърна Тад. Не знаеше дори защо излъга. Знаеше само, че има отвратително предчувствие. — Един студент. Точно както предполагах.

— Откъде е знаел, че ще сте тук? — попита Харисън. — И защо позвъни на телефона на този господин?

— Предавам се — рече смирено Тад. — Аз съм дълбоко законспириран, руски агент. Това беше свръзката ми. Арестувайте ме, няма да се съпротивлявам.

Харисън не се ядоса на думите му, поне не му личеше да е ядосан. Но мълчаливият упрек изписан на лицето му, имаше по-голямо въздействие върху Тад.

— Мистър Бомънт, ние се опитваме да помогнем на вас и на жена ви. Знам, че може страшно да му дотегне на човек да му вървят по петите непрекъснато. Но ние наистина се опитваме да ви помогнем.

Тад се почувства засрамен… но не дотолкова, че да им каже истината. Още изпитваше предчувствието, че нещата ще тръгнат на зле, че може би вече бяха тръгнали на зле. А изпитваше и нещо друго. Кожата му бе леко настръхнала, а под нея сякаш пълзяха червеи. Слепоочията му туптяха. Ала врабчетата ги нямаше, поне така му се струваше. И все пак, вътрешният му барометър, за чието съществуване не знаеше, бе започнал да пада. Не за първи път изпитваше това. Подобно усещане, макар и не толкова силно, бе изпитал, когато беше на път към магазина на Дейв преди осем дни. Изпита го и преди малко в кабинета си, докато подреждаше папките. Едно притъпено, нервно чувство.

„Това е Старк. Той е с тебе, в тебе. Следи те. Ако кажеш нещо погрешно, той ще знае. И тогава някой ще пострада.“

— Извинявайте — каза Тад. Забеляза, че Дилесипс сега стои зад двамата полицаи и го гледа с безмълвно любопитство. Сега трябваше да започне да лъже, а лъжите му хрумваха така бързо и лесно, че може би бяха предварително измислени от Джордж Старк. Не беше сигурен, че Роули ще се хване, но беше твърде късно да се замисля за това. — Просто съм изнервен.

— Това е разбираемо — отвърна Харисън. — Искам просто да сте наясно, че не ние сме врага, мистър Бомънт.

— Студентът, който ми се обади, знаел че съм тук, защото видял как идвам с колата, когато излизал от книжарницата. Искаше да знае дали ще водя летния курс по писане. Телефонният указател на факултета е разделен на катедри, а членовете на катедрите са подредени по азбучен ред. Но шрифтът е толкова дребен и това може да го потвърди всеки, който е ползвал указателя.

— От тая гледна точка, указателят е кофти — потвърди Роули, дъвчейки пурата си. Двамата полицаи се обърнаха и го изгледаха изненадано. Роули ги удостои с кимване, със сериозно, важно изражение.

— Името на Роули е след моето, понеже, нямаме колега тази година с фамилно име на В или Г. — Тад хвърли поглед към Роули за миг, но Роули бе извадил пурата от устата си и вниманието му бе изцяло погълнато от почернелия й край. — Затова все търсят Роули на моя телефон, а мен — на неговия. Казах на момчето, че няма късмет — до есента съм в почивка.

Толкоз. Имаше усещането, че малко е попрекалил с обясненията. Въпросът беше, в кой момент Манчестър и Харисън бяха дошли до кабинета на Роули и колко от разговора бяха чули. Човек обикновено не казва на студентите, които искат да се запишат за курса по писане, че се разлагат физически и че скоро ще се разпаднат на съставните си части.

— Бих искал и аз да съм в почивка до есента — въздъхна Манчестър. — Готов ли сте вече, мистър Бомънт?

Тад си отдъхна вътрешно и каза:

— Само да прибера папките, които няма да ми трябват.

(и бележката трябва да оставиш бележка на секретарката)

— А, да. И трябва да оставя бележка на мисис Фентън — чу той гласа си. Изобщо не знаеше защо каза това, просто знаеше, че така трябва. — Тя е секретарката на английската катедра.

— Тогава да изпием по още едно кафе? — попита Манчестър.

— Разбира се. Вземете си и бисквити, ако е останало нещо след варварските орди. — Усещането, че всичко е пълна каша, че нещата вървят на зле и че ще става все по-лошо, бе по-силно от преди. Да остави бележка за мисис Фентън? Божичко, Роули сигурно си умира от смях.

Тад понечи да си тръгне, но Роули го спря.

— Може ли да поговорим за минута, Тадеус?

— Разбира се — отвърна Тад. Искаше да помоли Харисън и Манчестър да го оставят насаме с Роули, но неохотно си помисли, че такава молба не би спомогнала, за да разсее подозренията на полицаите. А и Харисън вече бе пуснал локаторите си.

В крайна сметка мълчанието свърши по-добра работа. Докато Тад се обърне към Роули, Харисън и Манчестър вече крачеха бавно по коридора. Харисън каза нещо кратко на колегата си и застана на вратата на общата стая, а Манчестър влезе да потърси бисквити. Харисън ги виждаше, но според Тад не можеше да ги чуе.

— Що за измишльотина за указателя на факултета — отбеляза Роули, дъвчейки пурата си. — Май имаш много общо с момиченцето от „Отвореният прозорец“ на Саки, Тадеус. Измислянето на небивалици за отрицателно време е явно и твой специалитет.

— Роули, изобщо не е това, което си мислиш.

— Нямам никаква представа за какво ТОВА става дума — отвърна кротко Роули. — Признавам, че изпитвам известно присъщо за човека любопитство, но не съм убеден, че искам да разбера истината.

Тад се усмихна едва забележимо.

— А и съвсем ясно разбрах, че нарочно пропускаш Гонзо Том Карол. Може и да се е пенсионирал, но последния път, когато ползвах указателя, неговото име все още се мъдреше между твоето и моето.

— Роули, по-добре да тръгвам вече.

— Разбира се — отвърна Роули. — Нали трябва да оставиш бележка за мисис Фентън.

Тад усети червенината по бузите си. Алтия Фентън, секретарката на катедрата от 1961 година, бе починала от рак на гърлото през април. — Задържах те само защото исках да ти кажа, че май открих това, което търсеше. За врабчетата.

Сърцето на Тад се сви.

— Какво имаш предвид?

Роули отведе Тад обратно в кабинета си и взе „Фолклорът на Америка“ от Баринджър.

— Врабчетата, гмуркачите и американският козодой са психопомп — каза Роули не без известна гордост. — Знаех си, че има нещо за козодоя.

— Психопомп? — попита Тад невярващо.

— От гръцки, pompe (От гръцки „изпращач на душите“, епитет използван за Хермес — бог, изпращач на душите на мъртвите в подземното царство. Бел. прев.). Означава „придружители“. В този случай, означава тези, които придружават човешките души в пътуването им между земята на живите и земята на мъртвите. Според Баринджър, гмуркачите и козодоите отвеждат живите. Твърди се, че те се събират там, където скоро някой ще умре. Те не вещаят зло. Работата им е просто да отведат душата на някой току-що починал в отвъдното, където й е мястото.

Роули изгледа Тад многозначително.

— Струпването на врабци е много по-злокобно, поне според Баринджър. Пише, че врабците съпровождат мъртъвците.

— Което значи…

— Което значи, че работата им е да доведат изгубилите се мъртви души обратно в света на живите. С други думи, те предвестяват възкръсването на мъртвите.

Роули извади пурата от устата си и впи сериозен поглед в Тад.

— Не знам в какво положение си изпаднал, Тадеус, но те съветвам да внимаваш. Да си изключително внимателен. Имаш вид на човек, който здравата е загазил. Ако мога с нещо да ти помогна, само ми кажи.

— Оценявам предложението ти, Роули. Ти направи повече от това, за което се молих — запази мълчание.

— В това си желание ти и моите студенти сте в пълно съгласие. — Но в благия поглед на Роули се четеше тревога. — Ще се грижиш за себе си, нали?

— Ще се грижа.

— И ако тези мъже те следват, за да ти помогнат в това начинание, Тадеус, може би е по-разумно да им се довериш.

Щеше да е чудесно, ако можеше, но не в неговото доверие беше въпроса. Ако наистина си отвореше устата, тяхното доверие в него щеше да рухне. А дори и да можеше да им се довери, нямаше да го направи, докато не изчезнеше отвратителното чувство, че под кожата му гъмжи от червеи. Защото Старк го наблюдаваше. И срокът му вече бе изтекъл.

— Благодаря ти, Роули.

Роули кимна, пак му каза да се грижи за себе си и седна зад бюрото си.

Тад се запъти към своя кабинет.

6.

„Естествено трябва да оставя бележка за мисис Фентън.“

Тад спря да прибира ненужните папки в чекмеджето и се втренчи в бежовата IBM пишеща машина. Напоследък всички малки и големи инструменти за писане привличаха хипнотично погледа му. На няколко пъти през изминалата седмица се бе замислял дали във всеки един от тях, като зло духче от бутилка, не се крие по един Тад Бомънт.

„Трябва да оставя бележка за мисис Фентън.“

Но тия дни, по-лесно можеше да се установи връзка с покойната мисис Фентън, която правеше кафето силно и гъсто като крем, чрез спиритически сеанси, отколкото посредством електрическа пишеща машина. И защо изобщо бе я споменал? Та тя бе последното нещо, за което си мислеше.

Тад прибра последната папка, затвори чекмеджето, погледна лявата си ръка. Кожата между палеца и показалеца под бинта изведнъж започна да пари и сърби. Потри ръката си в панталона, но от това сърбежът само се засили. Сега започна и да тупти. Усещането за пареща топлина се усили.

Тад погледна през прозореца. Телефонните жици от другата страна на булевард „Бенет“ бяха отрупани с врабчета. Врабчета имаше и по покрива на университетската болница. Накацаха още по един от тенис кортовете.

Струваше му се, че всички го гледат.

„Психопомп. Предвестници на възкръсването на мъртвите.“

Ято врабци се спусна към покрива на Бенет Хол като разпилени от ураганен вятър изгорени листа.

— Не — промълви Тад с треперещ глас. По гърба му полазваха тръпки. Раната му гореше.

Пишещата машина.

Щеше да се отърве от врабците и от парещия, влудяващ сърбеж само, ако използваше пишещата машина.

Желанието да седне пред машината беше непреодолимо. Изглеждаше му съвсем естествено, подчинено на някакъв инстинкт, почти като да пъхнеш ръката си под студената вода, след като си я изгорил.

„Трябва да напиша бележка на мисис Фентън.“

„От тебе се иска да се захванеш яката до довечера, иначе ще бъдеш направо за оплакване, копеле. И няма да си само ти.“

Отвратителното, парещо чувство, че червеи лазят под кожата му, ставаше все по-силно. Пораждаше се в раната му и се разпростираше по тялото му. Очите му сякаш пулсираха в пълен синхрон с приливите на това усещане. А в съзнанието му, образът на птиците ставаше все по-ярък. Виждаше квартала Риджуей на Бергенфийлд под мекото, бяло, пролетно небе. Беше 1960. Целият свят беше мъртъв, освен тези отвратителни, обикновени птици — психопомп. Докато ги гледаше, те полетяха. Небето потъмня от огромните кръжащи ята. Врабците отново летяха.

Отвън врабчетата от жиците и покривите полетяха едновременно във вихър от крила. Няколко подранили студента се спряха насред двора и проследиха как ятото направи ляв завой и отлетя на запад.

Тад не видя това. Той не виждаше нищо друго освен въображаемия мъртъв град, в който незнайно как се бе превърнал родният му Бергенфийлд. Той седна пред пишещата машина, потъвайки все по-дълбоко в мрака на своя транс. И все пак беше твърдо уверен в едно. Лисицата Джордж можеше да го накара да седне пред машината и да потрака на нея, но нямаше да може да го принуди да започне да пише романа, каквото и да направеше. Ако не се поддадеше, старата лисица Джордж щеше или да изчезне, или просто щеше да угасне като свещ. Тад знаеше това, чувстваше го.

Ръката му сама се движеше бясно нагоре-надолу. Тад си помисли, че отстрани сигурно изглежда като героят на анимационното филмче Уайл И. Койота, след като са му ударили с чук лапата. Не изпитваше болка, а по-скоро усещането, че е на път да полудее, както когато те сърби гърбът там където не можеш да се почешеш сам. Сърбеше го не просто кожата. Парещият сърбеж стигаше чак до нервните му окончания и го караше да стиска зъби.

Но дори и това изглеждаше незначително, далечно.

Тад седна пред пишещата машина.

7.

Щом включи машината, сърбежът изчезна… а заедно с него и образът на врабчетата.

Но Тад беше още в транс, а в основата му беше нещо, което той задължително трябваше да напише и той усещаше как всяка клетка от тялото му го призовава неистово да го напише, да го направи, да не отлага. По свой собствен начин, това усещане бе много по-отвратително от образа на врабците и сърбежа под кожата му. Този сърбеж сякаш възникваше някъде дълбоко в мозъка му.

Постави лист хартия в пишещата машина и за момент се почувства напълно изгубен и объркан. След това постави пръстите си върху буквите У ДОМА на средния ред, като да се готвеше да пише по десетопръстната система, от която се бе отказал отдавна.

Ръцете му трепереха. Сви пръсти и върху клавишите останаха само показалците. Старк явно пишеше на машина точно както Тад: търсеше всяка буква и натискаше клавиша с показалец. Това можеше да се очаква. Та нали Старк изобщо не обичаше да пише на машина? Като местеше пръстите си по клавишите, Тад изпитваше тъпа болка, но нищо повече. Печаташе бавно, но не му отне много, за да напише съобщението. То бе смразяващо кратко. Лентата се завъртя и на листа се появиха пет думи изписани с главни букви:

ПОЗНАЙ ОТКЪДЕ СЕ ОБАДИХ, ТАД.

Светът сякаш изведнъж дойде на фокус. Никога не бе изпитвал такава паника, такъв ужас. Господи, разбира се, беше толкова ясно.

Копелето се обажда от къщи! Лиз и бебетата са в ръцете му!

Тад започна да се изправя от стола, без да знае къде възнамерява да отиде. Дори не съзнаваше, че се изправя, докато пареща болка не прониза ръката му, както припламва горяща факла, хвърлена във въздуха. Устните му се отдръпнаха от стиснатите зъби. Тад простена тихо. Отпусна се на стола пред машината и преди да осъзнае какво става, пръстите му отново бяха върху клавишите и удряха по тях.

Този път се появиха седем думи:

АКО КАЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪРТВИ.

Тад се загледа глупаво в думите. Щом напечата последната буква, всичко свърши неочаквано. Сякаш Тад бе лампа и някой бе издърпал шнура от контакта. Болката изчезна. Сърбежът също. Нямаше го и отвратителното усещане, че някой го следи.

И птиците ги нямаше. Неопределеното чувство на нереалност го нямаше. И Старк го нямаше.

Но Старк не бе изчезнал съвсем, нали? Не, Старк стоеше вкъщи, докато Тад отсъстваше. Двама от щатската полиция трябваше да пазят къщата, но това не променяше нещата. Тад се бе оказал кръгъл глупак, щом бе повярвал, че двама полицаи могат да спрат Старк. Цял взвод червени барети не можеха да го спрат. Джордж Старк не беше човек. Той беше като нацистки танк, който само донякъде прилича на човек.

— Какво става? — прозвуча гласът на Харисън зад гърба на Тад.

Тад подскочи, сякаш някой бе боднал с игличка врата му… Спомни си за Фредерик Клоусън. Фредерик Клоусън се навря там където не му беше работата… и извърши самоубийство като се раздрънка.

АКО КАЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪРТВИ.

Написаното на листа щеше да му извади очите.

Той протегна ръка, издърпа листа и го смачка. Направи това без да е видял колко близо стои Харисън. Да се обръща би било грешка. Опитваше се да се държи непринудено. Чувстваше, че откача. Чакаше Харисън да го попита какво е написал и защо бърза толкова да извади листа от пишещата машина. Но тъй като Харисън мълчеше, Тад каза:

— Мисля, че свърших. По дяволите бележката. Ще върна папките преди мисис Фентън да е забелязала, че ги няма. — Това поне, беше вярно… освен ако Алтия не го гледаше от рая. Тад се изправи, молейки се да не му се подгънат краката и да не се строполи обратно на стола. С облекчение видя, че Харисън стои на вратата и изобщо не го гледа. Само преди секунда Тад можеше да се закълне, че Харисън му диша във врата, ала той хрупкаше бисквита и гледаше през прозореца студентите, които се шляеха из двора.

— Брей, животът наистина е замрял тук — каза полицаят.

„И семейството ми може да е мъртво, преди да се прибера.“

— Хайде да тръгваме — каза Тад.

— Съгласен съм.

Тад понечи да тръгне. Харисън го погледна изненадано.

— А така. Значи може и да има нещо вярно във вицовете за разсеяният професор.

Тад премигна нервно, после сведе поглед и видя, че още държи смачкания лист в ръката си. Хвърли го към кошчето, но разтрепераната му ръка му изневери. Листът се удари в ръба и падна на земята. Преди да успее да се наведе и да го сграбчи, Харисън се приближи, взе топката хартия и започна да я подхвърля от едната си ръка в другата.

— Ще си тръгнете без папките, за които дойдохте? — попита той и посочи папките, привързани с червен ластик на бюрото до пишещата машина. След това продължи да подхвърля топчето хартия с думите на Старк от лявата в дясната ръка и от дясната в лявата. Тад следеше с поглед подскачащата топка. На едно място ясно се виждаха буквите: АЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪР

— О, да. Папките. Благодаря.

Тад взе папките и почти ги изпусна. Сега Харисън ще изглади листа. Ще направи това и въпреки че Старк не ги гледаше точно в този момент, поне Тад така мислеше, той скоро щеше да провери какво става. И тогава щеше да разбере. А когато Старк научеше, щеше да направи нещо неописуемо на Лиз и на бебетата.

— Няма за какво — Харисън хвърли листа към кошчето. То се плъзна по ръба и падна вътре. — Две точки за мене — каза той и излезе в коридора, за да може Тад да заключи вратата.

8.

Тад слезе долу, последван от полицейската си охрана. Роули Дилесипс се показа на вратата на кабинета си и пожела на Тад приятна ваканция през лятото, в случай, че не се видеха. Тад му пожела същото с глас, който поне в собствените му уши, звучеше съвсем нормално. Имаше чувството, че се е включил на автопилот. Това чувство не го напускаше. Като стигна до колата, остави папките на седалката и случайно забеляза телефонната кабина в другия край на паркинга.

— Ще се обадя на жена си — каза Тад на Харисън. — Може да ми поръча нещо от магазина.

— Трябваше да се обадите отгоре — каза Манчестър. — Така щяхте да си спестите двадесет и пет цента.

— Забравих — отвърна Тад. — Може би наистина има нещо вярно във вицовете за разсеяния професор.

Полицаите се спогледаха с усмивка, качиха се в своя Плимут, откъдето можеха да наблюдават Тад на прохладата от климатичната инсталация.

Тад имаше чувството, че тялото му е пълно с натрошено стъкло. Извади една монета и я пъхна в процепа. Ръката му трепереше и сбърка втората цифра. Натисна вилката, почака апаратът да му върне монетата и после опита отново, мислейки си: „Божичко, точно като в нощта, когато умря Мириам. Сякаш всичко се повтаря отново.“

Можеше да мине и без това deja vu.

Вторият път успешно набра номера. Стоеше в очакване, притискайки така силно слушалката към ухото си, че усещаше болка. Опита се да си наложи външно спокойствие. Не биваше Харисън и Манчестър да усетят, че нещо не е наред. В никакъв случай не трябваше да допуска това. Но мускулите му не можеха да се отпуснат.

Старк вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Тад?

— Какво си им направил? — Изрече той, сякаш плюеше боклучета попаднали в устата. Чуваше как близнаците реват с пълно гърло. Неочаквано този звук го успокои. Те не хлипаха така, както хлипаше Уенди, когато падна от стълбите. В плачът им имаше объркване, може би и яд, но не и болка.

А Лиз? Къде беше Лиз?

— Абсолютно нищо — отвърна Старк — както сам чуваш. И косъм не е паднал от скъпоценните им главички. Засега.

— Лиз — каза Тад. Внезапно го връхлетя ужас и смразяваща самота. Сякаш го бе погълнала дълга, студена, пенеста вълна.

— Какво Лиз? — Насмешливият глас звучеше грозно, непоносимо.

— Дай ми я! — излая Тад. — Ако искаш от мен да напиша и една дума, под която да стои твоето име, веднага ми я дай! — Явно съзнанието му беше бистро, въпреки шокът и ужасът, който изпитваше и един вътрешен глас го предупреди: „Внимавай за израза на лицето си, Тад. Полицаите виждат лицето ти. Човек не крещи по телефона на жена си, когато й се обажда да я пита дали й трябват яйца.“ — Тад! Тад, брато! — чу той обиденият глас на Старк и беше абсолютно сигурен, че в този момент копелето се усмихваше. — Няма що, имаш страхотно мнение за мене, приятелче. Ама наистина ужасно мнение, синко! Я успокой топката. Ето ти я Лиз.

— Тад? Тад, чуваш ли ме? — Звучеше измъчена и изплашена, но не беше изпаднала в паника. Поне не още.

— Да. Скъпа, добре ли си? А децата?

— Да, добре сме. Ние… — Последната дума се изгуби. Тад чуваше, че Старк й говори нещо. Тя каза да, окей и пак се върна на телефона. Сега звучеше почти разплакана. — Тад, трябва да направиш, каквото той иска.

— Да, знам това.

— Но той иска да ти кажа, че не можеш да го направиш тук. Полицията ще дойде скоро. Той… Тад, той казва, че е убил двамата, които пазеха къщата.

Тад затвори очи.

— Не знам как е успял, но казва, че го е направил… и аз… аз му вярвам. — Сега вече тя наистина плачеше. Опитваше се да не плаче, защото знаеше, че това ще разстрои още повече Тад и може да го накара да направи нещо необмислено и опасно. Той стисна слушалката и я долепи още по-плътно до ухото си, като се опита да си даде непринуден вид.

Отново се чуваше как нарежда гласът на Старк. Тад успя да долови една дума — съдействам. Невероятно. Направо невероятно.

— Той ще ни отведе — каза тя. — Казва, че ти знаеш къде отиваме. Помниш ли леля Марта? Каза, да се отървеш от хората, които са с теб. Казва, че е сигурен, че щом той може да го направи и ти ще се справиш. Иска да си при нас довечера. Казва… — Лиз изхлипа уплашено, но успя да сподави, следващото хлипане. — Той казва, че ти ще му съдействаш и че като работите двамата заедно, ще напишете най-хубавата книга. Той…

Пак монотонното нареждане.

О, как искаше Тад да хване Старк за гушата и да го души, души, докато пръстите му се забиеха в кожата на копелето.

— Казва, че Алексис Машин се е завърнал от света на мъртвите и е по-истински от всякога. — Гласът й прозвуча почти като писък. — Моля те, Тад, направи както той иска! Има пистолети! Носи и горелка! Малка горелка! Казва, че ако се опиташ да направиш нещо…

— Лиз…

— Моля те, Тад, направи каквото ти каже!

Думите й заглъхнаха. Старк беше отново на телефона.

— Я ми кажи нещо, Тад — рече Старк и сега вече не се усмихваше. Беше страшно сериозен. — Я ми кажи ти и внимавай да бъде вярно и да звучи достоверно, приятелче, че иначе те ще плащат. Разбираш ме, нали?

— Да.

— Наистина ли? Защото това, което тя каза за горелката, е вярно.

— Да. Да, по дяволите!

— Какво искаше да каже тя като те попита дали си спомняш за леля Марта? Коя е тая? Това някакъв код ли е, Тад? Опитваше се да ме преметне ли?

Тад изведнъж видя, че животът на жена му и децата му виси на косъм. Това не беше метафора, а нещо, което наистина виждаше. Косъмът висеше синкаво бял, тънък като паяжина, почти незабележим сред цялата огромна безкрайност. Сега всичко се свеждаше до две неща: първо, какво щеше да каже Тад и второ, дали Старк щеше да му повярва.

— Изключено ли е записващото устройство?

— Разбира се! — отвърна Старк. — Тад, за кого ме вземаш?

— А Лиз знаеше ли това, когато ти й даде слушалката.

След кратка пауза Старк отвърна:

— Просто е трябвало да погледне. Жиците са пред очите й, на земята.

— Ама погледна ли към тях? Видяла ли ги е?

— Стига си увъртал, Тад.

— Искаше да ми каже къде отивате — каза Тад. Опитваше се да говори спокойно, с поучителен и снизходителен тон. Не знаеше дали успява, но знаеше, че Старк скоро ще му покаже доколко е успял. — Тоест на вилата, в къщата ни в Касъл Рок. Марта Телфорд е лелята на Лиз. Не я харесваме. Винаги когато се обади, за да ни каже, че ще ни идва на гости, ние си представяме как ще избягаме в Касъл Рок и ще останем там, докато тя умре. Сега обаче аз казах къде отиваме и ако случайно има безжично подслушващо устройство на телефона, Джордж, ти носиш вината.

Потънал в пот, Тад зачака дали Старк ще повярва на това… или тънката нишка, която го свързваше с най-скъпите му същества щеше да се прекъсне завинаги.

— Няма микрофон — рече най-накрая Старк. Гласът му отново звучеше спокойно. Тад изпитваше нужда да се облегне на стъклото в кабината и да си отдъхне от облекчение. „Ако някога те видя отново, Лиз, ще ти извия врата за това, че пое такъв луд риск“ — помисли си той. Но знаеше, че когато я види отново, ако изобщо я видеше някога, щеше да я задуши от целувки.

— Не им прави нищо — каза той. — Моля те не им прави нищо. Ще направя каквото искаш ти.

— О, знам това. Знам, че ще го направиш, Тад. Заедно ще го направим. Поне в началото. Размърдай се, Тад. Разкарай пазачите си и тръгвай към Касъл Рок. Трябва да стигнеш колкото може по-скоро, но не карай прекалено бързо да не привлечеш внимание. Това би било грешка. Може да вземеш друга кола, но оставям на тебе детайлите. В крайна сметка си писател. Ако искаш да ги намериш живи, трябва да пристигнеш преди да се е стъмнило. Без никакви номера. Чаткаш нали? Без никакви номера.

— Добре.

— Така. Брато, ще играеш играта по правилата. Ако объркаш нещо, когато пристигнеш ще намериш само трупове и една касета, на която жена ти те проклина преди да умре.

Чу се щракане. Връзката беше прекъсната.

9.

Когато Тад се връщаше към колата си, Манчестър отвори стъклото на Плимута и попита дали всичко е наред. По очите на полицая Тад видя, че въпросът не бе случаен. Явно все пак бе забелязал тревогата на Тад. Но в това нямаше нищо. С това Тад можеше да се справи. В крайна сметка беше писател. Сега мозъкът му работеше безшумно, с бясна скорост, като японския влак стрела. Отново възникна въпросът: да излъже или да каже истината? И както преди, отговорът беше съвсем ясен.

— Всичко е наред — отвърна той. Гласът му звучеше естествено и непринудено. — Децата са малко поизнервени. А това изнервя и Лиз. Вие двамата се държите доста подозрително, откакто тръгнахме от къщи. Има ли нещо, което трябва да знам? — повиши малко глас Тад.

Но Тад имаше достатъчно съвест, та дори и в тази отчайваща ситуация, изпита известни угризения за въпроса си. Нещо наистина ставаше, но именно той знаеше какво е то, а не им казваше.

— Няма такова нещо — отвърна Харисън, който седеше на мястото на шофьора. — Просто не можем да се свържем с Чатертън и Едингс в къщата. Може да са влезли вътре.

— Лиз каза, че е направила чай с лед — излъга Тад без дори да се замисля.

— А, така било значи — Харисън се усмихна на Тад, който изпита още по-силно угризение. — Може да е останало и за нас като се върнем, а?

— Всичко е възможно — Тад затръшна вратата и запали колата. Ръката му беше безчувствена като парче дърво. Безброй въпроси се въртяха в главата му и се преплитаха в един тромав танц. Бяха ли тръгнали вече със Старк за Касъл Рок? Надяваше се, че са тръгнали. Искаше да са вече далеч, когато полицията откриеше, че ги няма и пуснеше съобщение по цялата си информационна мрежа. Ако бяха с колата на Лиз и някой я познаеше или пък ако бяха прекалено близо до Лъдлоу, щяха да загазят. Да загазят жестоко. Каква ирония да се моли Старк да се измъкне лесно! Но точно в такова положение се намираше Тад. А като стана въпрос за измъкване, как щеше самият той да се изплъзне от Харисън и Манчестър? Ето още един труден въпрос. Не и като се надбягваше с полицаите. Техният Плимут беше скапан на вид, целия покрит с прах и с кални гуми, но по ръмженето на мотора се познаваше, че щеше като нищо да яде километрите. Тад допускаше, че може да се отърве от тях, дори вече знаеше къде и как може да го направи. Но въпросът беше какво щеше да направи след това, за да не го открият, докато измине сто и шестдесетте мили до Касъл Рок.

Нямаше ни най-малка представа… Знаеше само, че ще трябва да направи нещо.

„Помниш ли леля Марта?“

Бе измислил една много плоска лъжа за леля Марта, но Старк се хвана на нея. Значи копелето не можеше напълно да проникне в съзнанието му. Марта Телфорд наистина беше леля на Лиз и те наистина си бяха говорили на шега, обикновено в леглото, че биха искали да избягат от нея, но на някое екзотично място като Аруба или Таити. Леля Марта познаваше прекрасно къщата в Касъл Рок. Бе идвала на гости там много по-често отколкото в Лъдлоу. А любимото място на леля Марта в Касъл Рок беше бунището. Тя имаше карта и плащаше членски внос на Националната Асоциация по стрелба, а на бунището ходеше, за да стреля по плъховете. Тад си спомни, че веднъж каза на Лиз:

— Ако искаш тя да си тръгне, ти трябва да й кажеш. — Този разговор също се проведе в леглото по време на едно безкрайно гостуване на леля Марта през лятото на — дали беше 1979 или 1980? Всъщност нямаше значение точно кога. — Тя е твоя леля. Освен това се опасявам, че ако аз й кажа, може да насочи уинчестъра си срещу мене.

— Аз не съм сигурна, че като съм й кръвна роднина, няма да го направи — бе му казала Лиз. — Тя има един такъв поглед… — Лиз потрепери уж от страх, после се засмя и го ръгна в ребрата. — Хайде давай. Бог мрази страхливците. Кажи й, че ние сме за запазване на природата, дори и когато става въпрос за плъхове. Просто се приближаваш до нея и й казваш: „Изчезвай, лельо Марта! Няма да убиваш повече плъхове на това бунище! Събирай си парцалите и се омитай!“

Естествено, нито той, нито Лиз казаха на леля Марта да се омита. Тя бе продължила със своите ежедневни експедиции до сметището, където застрелваше по дузина плъхове (а Тад подозираше, че когато се укриеха плъховете, застрелваше и по някоя чайка). Най-накрая дойде благословеният ден, когато Тад я откара до летището и я качи на самолета за Олбъни. На раздяла тя раздруса енергично, по мъжки ръката му, сякаш не си взимаше довиждане, а отбелязваше сключването на някаква сделка и му каза, че може да ги удостои с присъствието си и следващата година.

— Жестока стрелба. Трябва да съм утрепала шест или седем дузини от тия малки заразоносители — бе му казала тя.

Но тя никога не ги посети отново, въпреки че веднъж за малко да не им се размине (това неизбежно посещение се отложи поради една навременна покана в последния момент за Аризона, където, както им каза по телефона леля Марта, беше бъкано с койоти).

И така след последното й посещение „Помниш ли леля Марта?“ се бе превърнало в нещо като парола от рода на „Помниш ли Мейн?“ И означаваше, че един от тях двамата трябваше да извади двадесет и две калибровия пистолет от бараката за инструменти и да застреля някой особено досаден гост, както леля Марта застрелваше плъховете на бунището. Като се замисли, Тад си спомни, че Лиз използва веднъж паролата, докато им взимаха интервюто и правеха снимките за „Пийпъл“. Не се ли обърна тогава тя към него с тихия въпрос: „Чудя се дали тая Майърс помни леля Марта, Тад?“

Тогава Лиз прикри уста с ръка и се разсмя.

Страшно смешно.

Но сега вече не беше шега.

И не ставаше въпрос да се стреля по плъхове на бунището.

Ако беше разбрал правилно, Лиз се опитваше да му каже да ги последва и да убие Джордж Старк. И ако Лиз искаше Тад да направи това, тя, която се разплакваше само като чуеше, че в приюта за бездомни животни, някое е „заспало вечния си сън“, значи тя наистина мислеше, че няма друго разрешение. Значи за нея изборът се състоеше в следното: да умре Старк… или тя и близнаците.

Харисън и Манчестър го гледаха с любопитство. Тад осъзна, че стои потънал в мисли в запалената кола вече повече от минута. Той вдигна ръка, уж за поздрав, изкара колата на заден и потегли по Мейн Авеню, което щеше да го отведе от университета. Опита се да помисли как ще се измъкне от полицаите преди да са чули по радиото за смъртта на колегите си. Опита се да мисли, но чуваше само гласа на Старк, който му казва, че ако сбърка нещо, когато пристигне във вилата в Касъл Рок ще намери само труповете им и една касета, на която жена му го проклина преди да умре.

Пред очите му изникваше образът на Марта Телфорд, която се прицелваше в бягащите из купчините отпадъци и бледо жълтите огньове на сметището плъхове. Нейният уинчестър бе доста по-голям от неговия двадесет и два калибров и той внезапно осъзна, че не иска да убие Старк с такъв малък пистолет.

Лисугерът Джордж заслужаваше нещо доста по-голямо.

Едно артилерийско оръдие би било много по-подходящо.

Плъховете подскачаха по проблясващите на слънцето счупени бутилки и смачкани тенекиени кутии, телата им се гърчеха и разкъсваха, а вътрешностите им и козината им се разхвърчаваха след изстрела.

Да, би било прекрасно да види как нещо подобно се случва с Джордж Старк.

Тад стискаше здраво кормилото, от което го заболя лявата ръка. Сякаш костите и сухожилията му простенаха.

Той отпусна ръцете си, поне се опита и напипа в джоба си болкоуспокояващите хапчета, взе едно и го глътна.

След това се замисли за кръстовището при училището във Вийлзи. Там имаше знак „Стоп“ и в четирите посоки.

Замисли се и за това, което му каза Роули Дилесипс. Роули ги бе нарекъл психопомп.

Предвестници на възкръсналите мъртви.