Стивън Кинг
Тъмната половина (24)

1.

„Представи си, че пишеш роман — помисли си той, завивайки по «Колидж Авеню» и оставяйки университета зад гърба си. — Представи си, че ти си герой в този роман.“

Това беше магическа мисъл. В главата му бушуваше стихията на паниката. Бясно се въртяха отломките на някакъв план, като буци пръст изтръгнати от торнадо. Но самата мисъл, че това беше просто безвреден роман и той можеше да прави не само със себе си, но и с другите участници в тази история (като Харисън и Манчестър, например) каквото си иска, точно както с измислените герои на листа хартия, в абсолютна безопасност в кабинета си, под светлината на лампите, със студена пепси или горещ чай на бюрото… само при тази мисъл, вятърът, който бушуваше в главата му, внезапно утихна. Всички излишни глупости изхвърчаха заедно с него. Останаха само разхвърляните отломки от плана му… Сега вече можеше лесно да ги подреди. Разбра, че има план, който дори можеше да успее.

„Трябва да успее — помисли си Тад. — Иначе мен най-вероятно ще ме задържат, заради моята сигурност, а Лиз и бебетата най-вероятно ще бъдат мъртви.“

Ами врабчетата? Какво място заемаха те в тази работа?

Не знаеше. Роули му бе казал, че са психопомп, предвестници на възкръсналите мъртви. Дотук значи беше ясно, нали? Да. Поне до известна степен. Защото старата лисица Джордж бе възкръснал, но същевременно беше мъртъв… мъртъв и разлагащ се. Така че врабчетата се вписваха в картината, но не съвсем. Ако врабците го бяха изпроводили

(от света на мъртвите),

или където се бе намирал преди, защо самият Джордж не знаеше нищо за тях? Защо не си спомняше да е писал израза: ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ с кръв на стените на два апартамента?

— Защото АЗ съм ги написал — промълви Тад и мислите му се върнаха към това, което бе написал в дневника си, в очакване на транса в кабинета си.

Въпрос: Птиците мои ли са?

Отговор: Да.

Въпрос: Кой написа израза?

Отговор: Този, който знае за тях… Аз знам. Те са мои.

Изведнъж изникнаха отговорите на всички въпроси: ужасните, немислими отговори. Тад чу как от гърлото му излезе провлечен, треперещ звук. Стенание.

Въпрос: Кой възкреси Старк?

Отговор: Този, който знае. Този, на когото са врабчетата.

— Не съм искал! — извика Тад.

Но беше ли вярно това? Беше ли наистина? Нима самият той не бе харесвал донякъде несложния, невъздържан характер на Старк? Нима не беше се възхищавал от Джордж, който никога не се спъваше, не се блъскаше в предмети, който никога не изглеждаше слаб или глупав; един мъж, който никога не би се страхувал от демоните заключени в барчето с напитките? Един мъж без жена и деца, с които да трябва да се съобразява, без любов, която да го обвързва и да го спира? Един мъж, на когото никога не му се беше налагало да чете насила скапаните есета на тъпи студенти или да се измъчва по време на обсъждането на бюджета на катедрено заседание? Един мъж, който имаше готови, прости отговори на всичките сложни, житейски въпроси?

Един мъж, който никога не се страхуваше от тъмнината, защото той властваше над нея?

— ДА, НО ТОЙ СИ ОСТАВА МРЪСНИК! — изкрещя Тад в напечената от горещината, удобна, типична американска кола с четири гуми.

Точно така. Значи ти намираш този мръсник за СТРАШНО привлекателен, така ли?

Може би той, Тад Бомънт, не бе истинският създател на Джордж… ала може би именно желанието му да бъде като Джордж бе позволило на псевдонима да възкръсне?

Въпрос: Ако врабците са мои, мога ли да ги използвам?

Нямаше отговор. Тад искаше отговорът да се появи, копнееше да се появи. Но отговорът му се изплъзна и Тад внезапно се изплаши, че той самият или по-точно тази част от сърцето му, която обичаше Старк, скрива отговора. Тази част, която не искаше Джордж да умре.

Аз съм този, който знае. Този, на когото са врабчетата. Аз ги повиках.

Той спря колата на червения светофар при Ороно. След това продължи по шосе номер две към Бангор и Лъдлоу.

Роули беше част от плана му, който поне донякъде бе успял да измисли. Какво щеше да направи, ако след като евентуално успееше да се отърве от ченгетата, които го следваха, откриеше, че Роули вече си е тръгнал от университета?

Не знаеше.

Какво щеше да направи, ако Роули беше там, но откажеше да му помогне?

Не знаеше и това.

Ще мисля за това, когато му дойде времето.

А времето щеше да дойде съвсем скоро.

Сега минаваше покрай сервизът на Голд. Това беше дълга, цилиндрична сграда от готови, сглобяеми, алуминиеви плоскости. Беше боядисана в особено противен син цвят и бе заобиколена от десетина акра стари коли. Слънцето се отразяваше в стъклата им, сякаш блещукаше цяла галактика от бели звезди. Вече от двадесет минути бе събота следобед. Лиз и нейният похитител от света на мрака трябваше вече да са на път към Рок. В сглобяемата сграда се извършваше продажбата на дребно. Там сега сигурно един или двама продаваха части на автомобилните техници, които работеха и през уикенда. Но Тад можеше с пълно основание да се надява, че освен тях в гробището за коли няма абсолютно никой. Сред почти двайсетте хиляди коли, които бяха в различна степен потрошени и бяха горе-долу подредени в дванайсетина зигзагообразни редици, Тад сигурно щеше да успее да скрие своята… трябваше да успее. Тя бе висока, сива кола, боядисана отстрани в ярко червено. Направо се набиваше на очи.

НАМАЛИ! ВНИМАВАЙ УЧИЛИЩЕ! пишеше на знака пред него. Тад усети парене в стомаха. Настъпи моментът.

В огледалото за обратно виждане видя, че „Плимутът“ беше на две коли зад него. Не беше точно така, както му се искаше, но по-добре от това нямаше и да бъде. За всичко останало трябваше да разчита на изненадата и на късмет. Те не очакваха да се опита да избяга. И защо ще бяга? За миг си помисли да не го прави. Ами ако вместо това спре? И когато те спрат зад него, а Харисън се приближи до колата му, за да попита какво се е случило, той ще им каже:

Много неща. Старк е отвлякъл семейството ми. Врабците продължават да летят.

Тад, той казва, че е убил двамата, които охраняваха къщата. Не знам как го е направил, но така казва… и аз… аз му вярвам.

И Тад му вярваше. В това беше цялата работа. И точно заради това не можеше да спре и да помоли за помощ. Ако се опиташе да направи нещо, Старк щеше да разбере. Тад не смяташе, че Старк чете мисли така, както извънземните в комиксите и в научнофантастичните филми, но той можеше да проникне в съзнанието на Тад… и да получи доста добра представа за това, което Тад възнамерява да направи. Можеше да приготви някаква изненада за Джордж, само ако успееше да прозре значението на проклетите птици, но засега смяташе да действа по сценария.

Ако успееше, разбира се.

Ето вече бе стигнал до кръстовището при училището със знака СТОП и на четирите ъгъла. Както винаги имаше много коли. Доста брони се бяха изкривили тук през годините, тъй като някои хора просто не можеха да проумеят, че всички трябва да спират при знака и да си дават поред предимство, а вместо това налитаха право в колата насреща им. Порой от писма, повечето от разтревожени родители, с искането да се постави светофар на кръстовището, се изсипваха след всяка катастрофа. На тях градският съвет на Вийзи отговаряше с изявлението, че въпросът се обсъжда… ала след време въпросът изпадаше в забвение до следващата верижна катастрофа.

Тад се нареди зад колите, които чакаха за южното направление. Хвърли поглед, за да се увери, че „Плимутът“ е все още две коли зад него и зачака реда си в сложната система от предимства и пререждания. Видя как една кола с дами със сини коси за малко да се блъсне в един „Датсун Z“, в която се возеше млада двойка. Момичето на кормилото изпсува дамите. Видя, че идва и неговият ред тъкмо преди една дълга цистерна за мляко Грант Деъри да пресече кръстовището и да продължи на изток. Предоставяше му се неочаквана възможност.

Колата пред него потегли и вече беше негов ред. Отново почувства паренето в стомаха си. Погледна за последен път в огледалото. Харисън и Манчестър бяха все още две коли зад него.

Две коли минаха на кръст пред него. Вдясно от него, камиона с цистерната се приготви да пресече. Тад си пое дълбоко дъх и потегли спокойно. Един пикап премина в насрещното платно в посока към Ороно.

Докато пресичаше, го обхвана почти непреодолимото желание да натисне педала за газта докрай и да профучи направо по пътя. Ала вместо това, караше бавно и спокойно с напълно законната за района на училището скорост от петнадесет мили в час, без да откъсва поглед от огледалото. „Плимутът“ все още чакаше реда си след две коли.

„Ей, цистерно! — помисли си той, съсредоточавайки се, сякаш можеше да накара камиона да потегли само с воля… както само по негова воля хора и предмети се появяваха и изчезваха в романите му. — Цистерно, тръгни сега!“

И тя наистина потегли, преминавайки бавно и гордо през кръстовището като важна дама.

Мигът, в който тя скри от погледа му „Плимута“, Тад стъпи яко върху газта.

2.

Следваше пресечка вдясно. Тад зави и профуча по улицата с четиридесет мили, молейки се някое детенце да не хукне да гони гумената си топка точно в този момент.

Преживя един кошмарен момент, когато му се стори, че улицата е без изход. После видя, че може пак да завие надясно. Не бе видял пресечката поради високата ограда на една от ъгловите къщи.

Натисна рязко спирачката на завоя. Гумите му изсвириха. Километър и половина по-нататък той отново зави надясно и се отправи към шосе номер две, което тази улица пресичаше. Излезе отново на главния път на около петстотин метра на север от кръстовището. Ако цистерната бе свършила работа като естествено прикритие, както се надяваше Тад, то кафявият „Плимут“ сигурно все още се движеше по шосе номер две в южната посока. Може би ченгетата дори още не бяха забелязали, че нещо не е наред… макар че Тад искрено се съмняваше, че Харисън може да се излъже толкова лесно. Манчестър може би, но не и Харисън.

Тад сви наляво, промъквайки се в една малка пролука в колоната от коли така рязко, че един „Форд“, чийто път пресече, изскърца със спирачките си. Шофьорът на „Форда“ размаха юмрука си заплашително. Тад се отправи към гробището за коли на Голд, пак натискайки докрай газта. Ако някое ченге случайно забележеше как не само кара с превишена скорост, а и пречи на движението, щеше да е крайно неприятно. Не можеше да си позволи да се забави. Трябваше да махне колата си, която беше прекалено голяма и ярка на цвят, колкото се може по-скоро от шосето.

До гробището за коли имаше около километър. Тад го измина почти без да откъсва очи от огледалото, следейки за кафявия „Плимут“. Нямаше го, когато зави вляво за гробището.

Колата мина бавно през отворената порта в мрежестата ограда. На мръснобял фон имаше следния избелял, червен надпис: ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА! Ако беше работен ден, щяха да го забележат моментално и да го накарат да се върне обратно. Но беше събота и то обедно време и нямаше никой.

Тад продължи между редиците строшени коли, които бяха наредени по две-три една върху друга. Тези най-отдолу бяха загубили формата си, сякаш се разпадаха бавно и земята ги поглъщаше. Човек би си помислил, че едва ли нещо може да вирее тук — толкова черна бе почвата от разлятото масло и гориво. И все пак имаше избуяли зелени плевели и огромни слънчогледи, които растяха на малки групички и се полюшваха тихо от вятъра, като единствените оцелели след ядрена бомбардировка. Един слънчоглед се показваше през счупеното предно стъкло на камион за разнасяне на хляб, който лежеше на гърба си като умряло псе. Зеленото стъбло на слънчогледа се бе вкопчило като стиснат юмрук в счупения кормилен вал на камиона. А друг зелен юмрук се бе впил в капака на стария „Кадилак“ върху камиона. Приличаше на черножълтото око на мъртво чудовище, което следи Тад.

Това огромно, притихнало гробище на Детройтската индустрия караше Тад да потреперва от страх.

Той зави първо надясно, после наляво. Изведнъж видя врабчета навсякъде, по покриви и багажници и оцапани с масло, ампутирани двигатели. Видя три малки птички, които се къпеха в едно корито за масло пълно с вода. Те не отлетяха, когато той се приближи към тях, а спряха да се къпят и го загледаха с черните си, мънистени очи. Върху предното стъкло подпряно на един стар „Плимут“ също имаше врабчета. Тад мина на три стъпки от тях. Те размахаха крилца тревожно, но останаха на мястото си.

„Предвестници на възкръсналите мъртви“ — помисли си той. Вдигна ръка и нервно разтри малкия, бял белег на челото си. Минавайки покрай един „Датсун“, той забеляза, че в предното стъкло имаше огромна, сякаш от паднал метеор, дупка. Видя засъхнала кръв на таблото.

„Не метеор е направил тази дупка“ — помисли си той и стомахът му отново се сви.

На предната седалка на „Датсуна“ се бяха скупчили врабчета.

— Какво искате от мене? — попита той прегракнало. — Какво за бога искате от мене?

В съзнанието му изникна отговорът на този въпрос. Той сякаш чу пронизителен, птичи глас:

— О, не ние, Тад. Какво искаш ТИ от нас? Ние сме твои. Ти ни повика. Ти знаеш за нас.

— Не знам нищо — промълви той.

Накрая на реда имаше празно място до един по-нов модел „Кътлас Сюприм“, на който липсваше предната част. Тад паркира на заден ход колата си. Оглеждайки се наляво и надясно, той се почувства малко като плъх изгубен в лабиринт. Наоколо миришеше на бензин и на възкисело от разлятото масло. Чуваше се единствено монотонният тътен от минаващите по шосе номер две коли.

Отвсякъде го гледаха врабчета — притихнал сбор от малки черно-кафяви птички.

И внезапно те излетяха. Бяха стотици, може би хиляди. Въздухът се изпълни от оглушителният шум на размахани крила. Те образуваха ято в небето и се отправиха на запад, където се намираше Касъл Рок. Тогава той отново изпита това странно усещане, сякаш червеи лазеха под кожата му.

Нима се опитваме да подслушаме чужди мисли, Джордж?

Тад тихичко започна да си пее една песен на Боб Дилан:

— Джон Уесли Хардинг… беше приятел на бедните… той ходеше с по един патлак във всяка ръка…

Сърбежът под кожата му сякаш се усилваше. Усещането бе най-силно в раната на лявата му ръка. Тад може би само си въобразяваше, че долавя яд и объркване у Старк.

— По телеграфа… навсякъде се носеше името му… — продължи да пее тихичко Тад. Пред него на напоената с бензин земя като изкривено парче от метална скулптура, която на никого не се харесвала от самото начало, се намираше ръждясала част от двигател. Тад я взе в ръка, приближи се до колата си, като тихичко си пееше „Джон Уесли Хардинг“ и си спомняше за стария си приятел мечока, който носеше същото име. Ако можеше да маскира колата си като я поизчука малко, ако можеше да спечели само два часа, тогава можеше евентуално да спаси живота на Лиз и бебетата.

— Из цялата страна… Извинявай, големи приятелю, мен ще ме заболи повече, отколкото тебе… той отвори много врати… — Тад хвърли парчето метал във вратата от страната на шофьора. Тя хлътна навътре. Отново взе парчето, мина пред колата и удари с все сила решетката. Тя се изкриви, а на всички страни се разхвърчаха парчета пластмаса. Тад отвори капака на багажника. Така колата му приличаше на зейналата паст на мъртъв крокодил, но ако се съдеше по вида на колите в гробището, това според Голд бе автомобилната висша мода.

— …но той никога не нападна честен човек…

Тад пак вдигна парчето метал и забеляза, че от раната му отново тече кръв и бинта е изцапан. Но в момента нищо не можеше да се направи.

— … и със своето момиче, той заемаше позиция…

Тад хвърли ръждясалото парче за последен път в предното стъкло. Звука от чупещо се стъкло, колкото и да бе абсурдно, накара сърцето му да се свие.

Сметна, че колата му вече достатъчно се сливаше с останалите трошки.

Тад тръгна покрай редицата. Зави надясно, отправяйки се обратно към портата и магазина отвъд нея. На влизане бе видял телефонен апарат до вратата на магазина. На половината на пътя той се спря. Наведе глава на една страна. Приличаше на човек, който напряга слуха си, за да чуе някакъв тих звук. Всъщност той се вслушваше в собственото си тяло.

Сърбежът бе изчезнал.

Врабчетата ги нямаше, както и Старк, поне засега.

Тад се усмихна и закрачи по-бързо.

3.

След второто позвъняване на телефона Тад започна да се поти. Ако Роули все още беше там, трябваше вече да се е обадил. Кабинетите в техния факултет на бяха чак толкова големи. На кого другиго можеше да се обади? На кого другиго, по дяволите? Не се сещаше за никой друг.

На средата на третото позвъняване Роули вдигна слушалката.

— Ало, Дилесипс.

Тад затвори очи като чу прегракналия от пушенето глас на Роули и се облегна на студената ламаринена стена на магазина.

— Ало?

— Здравей, Роули. Обажда се Тад.

— Здрасти, Тад — Роули не звучеше особено изненадан. — Забрави ли нещо?

— Не, Роули. Загазил съм го.

— Разбирам — само това, никакви въпроси. Роули просто произнесе тази дума и зачака.

— Сещаш се за тези двамата… — Тад се поколеба за момент — двамата дето бяха с мене?

— Да — отвърна спокойно Роули — полицейската охрана.

— Отървах се от тях — рече Тад и хвърли поглед през рамо при шума на една кола, която навлезе в паркинга от натъпкана пръст пред магазина. Беше толкова сигурен, че е кафявият „Плимут“, че наистина го видя за момент. Но всъщност беше вносна кола, при това не кафява а тъмночервена, покрита с прах и шофьорът бе влязъл в паркинга само за да обърне. — Поне се надявам, че съм се отървал от тях. — Той направи пауза. Беше дошъл моментът, в който трябваше или да рискува, или не. Нямаше време да отлага избора си. Всъщност той нямаше никакъв избор и нямаше какво да решава. — Имам нужда от помощ, Роули. Имам нужда от кола, която не им е позната.

Роули мълчеше.

— Ти каза, че ако имам нужда от нещо, трябва да се обърна към теб.

— Знам, че казах това — отвърна кротко Роули. — Спомням си, че също така ти казах, че щом тия двама мъже те следват като охрана, разумно ще бъде да им съдействаш, доколкото можеш — настъпи пауза. — Мисля, че мога да направя заключението, че си решил да не послушаш съвета ми.

Тад за малко щеше да му каже: „Не можех, Роули. Мъжът, който е отвлякъл жена ми и децата, просто щеше да убие и тях.“ Не че не смееше да каже на Роули какво всъщност ставаше, или се страхуваше, че Роули ще го помисли за луд. Преподавателите в колежите и университетите имат много по-разтеглива представа за лудия човек от повечето хора. А понякога изобщо нямат мнение по въпроса. Предпочитат да мислят, че хората са или много досадни (и нормални), или малко ексцентрични (и нормални), или доста ексцентрични (но все пак нормални). Тад не каза нищо, понеже Роули Дилесипс бе от хората, които дотолкова се вслушват във вътрешния си глас, че беше трудно да ги убедиш в каквото и да било. Така че каквото и да кажеше, сега можеше да се окаже погрешно. Но независимо от това, граматикът имаше добро сърце… беше смел, по свой собствен начин… а на Тад му се струваше, че Роули беше доста заинтригуван от Тад, от полицейската му охрана и от необичайния му интерес към врабчетата. В крайна сметка той реши да не казва нищо, като се надяваше, че беше в негов интерес да си мълчи.

Все пак чакането го измъчваше.

— Добре — каза най-накрая Роули. — Ще ти дам колата си.

Тад затвори очи и с огромно усилие остана прав. Обърса врата си и ръката му се намокри цялата с пот.

— Но се надявам, че ще бъдеш достатъчно любезен да поемеш всички разходи по ремонта, в случай, че ми върнеш колата… наранена — продължи Роули. — Ако си нарушител на закона дълбоко се съмнявам, че застрахователната компания ще плати.

Нарушител на закона? Само защото се бе изплъзнал от погледа на ченгетата, които не бяха в състояние да го охраняват? Не знаеше дали с това нарушаваше закона. Това беше интересен въпрос, върху който трябваше да помисли по-късно, когато не го изгаряше такава треска от страх и тревога.

— Знаеш, че така ще постъпя.

— Имам още едно условие — добави Роули.

Тад отново затвори очи. Този път от притеснение.

— Какво е то?

— Искам да ми разкажеш всичко, когато това приключи. Искам да знам защо се интересуваше толкова много от фолклорното значение на врабчетата и защо пребледня, когато ти казах какво представляват психопомп и каква е задачата им.

— Пребледнях ли?

— Като платно.

— Ще ти разправя цялата история — обеща Тад. — Може дори да повярваш част от нея — усмихна се той.

— Къде се намираш? — попита Роули.

Тад му каза и го помоли да дойде, колкото може по-скоро.

4.

Тад затвори слушалката, върна се обратно през входа в мрежестата ограда и седна на широката броня на училищен автобус, който незнайно защо бе разсечен наполовина. Това беше подходящо място за чакане, ако на човек му се налагаше да чака. От пътя не можеха да го видят, а от това място, само като се наведеше малко напред, той можеше да види паркинга пред магазина. Огледа се наоколо, но не видя никакви врабчета, само една голяма, охранена врана кълвеше апатично лъскавите хромирани парчета метал до една от редиците с коли. Мисълта, че бе приключил втория си разговор с Джордж Старк само преди малко повече от половин час, засилваше у него чувството за нереалност. Струваше му се, че оттогава бяха минали часове. Въпреки нарастващото безпокойство, той чувстваше сънливост, сякаш бе дошло време да си ляга.

Отново усети сърбежът и чувството, че червеи лазят под кожата му около петнадесет минути след разговора си с Роули. Изпя това, което помнеше от песента „Джон Уесли Хардинг“ и след минута-две усещането изчезна.

„Може би е психосоматично“ — помисли си той, но знаеше, че такова обяснение е глупаво. Усещането идваше от това, че Джордж се опитваше да надникне като през ключалка в съзнанието му и колкото по-ясно Тад съзнаваше това, толкова по-чувствителен ставаше той към тези опити. Смяташе, че и той беше способен да направи същото. Смяташе, че рано или късно ще му се наложи да опита да направи това… което от своя страна значеше, че ще трябва да повика птиците. Не можеше да се каже, че очакваше този момент с нетърпение. А имаше и още една причина за нежеланието му: последния път, когато успя да проникне в съзнанието на Джордж Старк, накрая се оказа с молив забит в лявата си ръка.

Минутите течаха болезнено бавно. Когато бяха изминали вече двадесет и пет минути, Тад сериозно се обезпокои, че Роули бе променил решението си и нямаше изобщо да дойде. Той стана от бронята на разчленения автобус и застана между входа на автомобилното гробище и паркинга, без да го е грижа кой може да го види от пътя. Замисли се дали би се осмелил да продължи на стоп.

Реши отново да се обади на Роули. Бе преполовил пътя до сградата от сглобяеми плоскости, когато един прашен „Фолксваген“ спря на паркинга. Тад веднага го позна и се втурна към него. Мисълта за тревогата на Роули относно застрахователната компания дори успя да го развесели за момент. На Тад му се струваше, че може да купи колата и да плати за всички евентуални повреди с парите само от една каса върнати бутилки от сода.

Роули паркира до сградата и слезе от колата. Тад забеляза с известна изненада, че пурата му бе запалена и от нея се издигаха облаци дим, който щеше да е особено задушлив в затворено помещение.

— Не бива да пушиш, Роули — беше първото нещо на езика му.

— А ти не бива да бягаш — отвърна със сериозен тон Роули.

Те се спогледаха и избухнаха в смях.

— Как ще се прибереш? — попита Тад. Сега, когато не му оставаше нищо друго освен да се качи в малката кола на Роули и да се отправи по дългия, криволичещ път към Касъл Рок, му идваха наум само такива несвързани реплики, с които да поддържа някак разговора.

— Сигурно ще си повикам такси — отвърна Роули. Той огледа бляскащите на слънцето стари коли, които се издигаха на купчини. — Сигурно често идват тук да приберат приятелчетата, които са си изпели песента.

— Нека да ти дам пет долара…

Тад извади портмонето си от задния джоб, но Роули махна с ръка.

— За един даскал по английски, и то през лятото, съм направо фрашкан с пари — рече той. — Ами че трябва да имам повече от четиридесет долара в джоба. Цяло чудо е, че Били ме оставя да се шляя без телохранител — Роули засмука пурата си с огромно удоволствие, после я извади от устата си и се усмихна на Тад. — Но ще поискам фактура от таксиджията и ще ти я представя, когато му дойде времето, Тад, не се притеснявай.

— Бях започнал да си мисля, че изобщо няма да дойдеш.

— Отбих се в едно евтино магазинче. Купих някои неща, от които сметнах, че може да имаш нужда, Тадеус. — Роули се напъха в колата, която бе определено наклонена наляво (явно ресорът бе счупен или скоро щеше да се счупи). След известно тършуване из колата, придружено от мърморене под носа и безспирно димене с пурата, Роули най-сетне измъкна някакъв книжен плик и го подаде на Тад. В него Тад видя слънчеви очила и бейзболна шапка с надписа на бостънския отбор Ред Сокс, която щеше да скрие донякъде лицето му. Той погледна Роули трогнат.

— Благодаря ти, Роули.

Роули махна с ръка. Погледна го дяволито, усмихвайки се едва забележимо.

— Може би аз съм този, който трябва да ти благодари — каза той. — От десет месеца си търся оправдание да запаля пак тая стара миризливка. От време на време се случваха разни работи, например разводът на сина ми или нощта когато загубих петдесет долара на покер у Том Каръл. Обаче тия събития не бяха достатъчно… катастрофални.

— Сега сме изправени пред истинска катастрофа — рече Тад, потрепервайки. Погледна часовника си. Наближаваше един. Старк имаше поне час преднина пред него. — Трябва да тръгвам, Роули.

— Да. Работата е спешна, нали?

— Страхувам се, че да.

— Нося ти още нещо. Пъхнах го в джоба на сакото си, за да не го изгубя. Не съм го купувал от магазинчето. Намерих го в бюрото си.

Роули започна да пребърква методично джобовете на старото си карирано сако, което носеше и зиме, и лете.

— Ако светне червената лампичка, отбий се някъде да й изсипеш в гърлото малко от сапфиреното гориво — каза той, като продължаваше да бърка в джобовете си. — Това дето е специално преработено. О ето го! Вече си мислех, че все пак съм го забравил на бюрото си.

Той извади от джоба си парче издраскано дърво с цилиндрична форма. Беше кухо, а на дължина — колкото показалеца на Тад. От едната страна бе издълбан малък прорез. Изглеждаше доста старо.

— Какво е това? — попита Тад, когато Роули му го подаде. Но той вече знаеше отговора на този въпрос и почувства, как още един гранитен блок идва на мястото си в тази незнайна постройка, която бе почнал да гради.

— Това е свирка за птици — рече Роули, наблюдавайки внимателно Тад над димящия край на пурата си. — Искам да я вземеш, ако мислиш, че ще ти свърши някаква работа.

— Благодаря ти — каза Тад и прибра свирката в джоба на ризата си. Ръката му потреперваше леко. — Може да ми потрябва.

Очите на Роули под рошавите му вежди се разшириха. Той извади пурата от устата си.

— Не съм сигурен, че ще имаш нужда от нея — каза той с глух, несигурен глас.

— Какво?

— Погледни зад себе си.

Тад се обърна, но още преди да е видял каквото и да било, знаеше какво има предвид Роули.

Сега врабците не бяха стотици, нито хиляди. Старите коли и камиони натрупани върху десетте акра земя и магазина за резервни части на гробището на Голд бяха буквално покрити с килим от врабчета. Птиците бяха навсякъде, а Тад изобщо не беше чул кога са долетели.

Двамата мъже погледнаха птиците с четири очи. А птиците ги гледаха с двадесет или четиридесет хиляди очи. Не издаваха никакъв звук. Просто стояха върху капаци, прозорци, багажници, ауспуси, решетки, мотори, рамки.

— Исусе Христе — каза Роули. Той вдигна ръце над главата си и плесна силно. Врабчетата не помръднаха. Те изобщо не се интересуваха от Роули. Гледаха единствено в Тад.

— Намерете Джордж Старк — каза Тад съвсем тихо, почти шепнешком. — Джордж Старк. Намерете го. Отлитайте!

В синьото небе се издигна черен облак от пиюкащи врабчета. Плясъкът на крилете им прозвуча като приглушеното ехо от гръм. Двама мъже, които се намираха в магазина за резервни части, се втурнаха навън, за да видят чудото. Над главите им огромната черна маса направи завой и също, както по-малкото ято преди това, се отправи на запад.

Тад погледна нагоре към тях. За миг действителността се сля с видението, което съпътстваше появата на състоянията му на транс. За миг само настоящето и миналото се сляха в едно, смесиха се в странна и великолепна плетеница.

Врабците се изгубиха.

— Боже всемогъщи! — възкликна мъжът облечен в работните дрехи на автомонтьор. — Видяхте ли птиците? Откъде се взеха всичките тия птици?

— Аз искам да задам по-хубав въпрос — каза Роули, поглеждайки Тад. Отново се владееше, но се виждаше, че бе наистина шокиран. — Къде отиват те? Ти знаеш, нали, Тад?

— Да, разбира се — промълви Тад и отвори вратата на колата. — Трябва и аз да тръгвам, Роули. Наистина трябва. Нямам думи, за да ти благодаря.

— Внимавай, Тадеус. Бъди много внимателен. Нито един човек не може да властва над пратениците на задгробния живот. Поне не за дълго и винаги трябва да заплати за това.

— Ще внимавам, доколкото мога.

Лостът за скорости отначало заяде, но в крайна сметка се остави Тад да го контролира. Тад сложи тъмните очила и нахлупи шапката. След това помаха на Роули и потегли.

Като извиваше по шосе номер две, видя как Роули се запътва към телефона, който той самият бе използвал и си помисли: „Сега трябва да държа Старк настрана. Защото сега имам тайна. Може да не успея да контролирам психопомп, но поне за известно време съм техен господар или те са мои господари и не бива той да разбере това.“

Тад включи на втора. „Фолксвагенът“ на Роули Дилесипс се разтресе и потегли с необичайната за него скорост над тридесет и пет мили в час.