Стивън Кинг
Тъмната половина (18)

2.

Виковете бяха събудили близнаците и те плачеха, за да ги нахранят. Лиз отиде да ги вземе. Тад понечи да я последва, но се върна и постави обратно слушалката на мястото й. В същата секунда телефонът иззвъня. Беше Алън Пангборн. Той се бе отбил да изпие едно кафе в участъка в Ороно преди да продължи за срещата си с доктор Хюм, когато жичкаджията Дейв му съобщи по радиото новината за обаждането и за предварителните резултати. Алън звучеше много развълнуван.

— Все още не знаем точното място, но знаем, че се е обадил от Ню Йорк, от района с код 212 — каза той. — След пет минути ще установим с абсолютна точност.

— Това беше той — повтори Тад. — Старк беше. Каза, че не е той, но беше Старк. Някой трябва да провери какво става с момичето, което той спомена. Името й май беше Дарла Гейтс.

— Пачаврата от Васар с противния, гъгнив глас?

— Именно — рече Тад, макар искрено да се съмняваше, че Дарла Гейтс щеше изобщо някога да има повод да се притеснява за носа си. Чувстваше се страхотно изтощен.

— Ще предам името й на Полицейското управление на Ню Йорк. А, ти как си, Тад?

— Добре съм.

— А Лиз?

— Зарежи тоя загрижен тон засега, а? Чу ли какво ти казах. Това беше той. Няма значение какво твърди — той беше.

— Е… що не изчакаме да видим какви ще бъдат резултатите?

Тад усети непозната досега нотка в гласа на Алън. Това не беше предпазливото недоверие, с което се отнесе, когато разбра, че Лиз и Тад говорят за Джордж Старк като за истински човек, а смущение. Щеше да е по-добре за Тад, ако не беше усетил това, но смущението звучеше съвсем ясно в гласа на шерифа. То бе по-особено. Човек изпитва такова смущение заради някой друг, който е прекалено тъп или побъркан и сам не разбира какво прави. Мисълта за това накара Тад да се усмихне горчиво.

— Окей. Ще почакаме и ще видим — съгласи се той. — А докато чакаме и гледаме, надявам се ще спазиш уговорката си с моя лекар.

Пангборн му отвърна нещо, но Тад внезапно осъзна, че всъщност не го е еня. Киселината отново се надигаше в стомаха му, но този път беше като лавата на вулкан.

„Джордж Лисицата,“ помисли си Тад. „Те си мислят, че могат да проумеят шашмите му. Той иска да мислят така. Следи ги внимателно как се мъчат и щом си заминат, старата лисица Джордж ще пристигне с черното си Торонадо. И какво ще направя аз, за да го спра?“

Не знаеше.

Той затвори слушалката, докато Алън все още говореше и се качи горе, за да помогне на Лиз да повие близнаците и да ги облече за следобеда.

И все си мислеше какво точно бе това усещане да си впримчен в една телефонна жица някъде под земята в западен Масачузетс, впримчен там долу, в тъмното, заедно със старата лисица Джордж. Все едно беше попаднал в Ендсвейл.

3.

Десет минути по-късно телефонът отново иззвъня. Спря още насред втория звън и Уес повика Тад на телефона. Той слезе долу, за да се обади.

— Къде са ония от ФБР? — попита той Уес. За момент му се стори, че Уес щеше да отвърне: „От ФБР ли? Не съм виждал никой от ФБР.“

— Ония ли? Те си тръгнаха. — Уес сви рамене, сякаш питаше Тад нима е очаквал нещо друго от тях. — Те имат камари от компютри и ако не си играят на тях, някой ще вземе да се усети, че бездействат и ще им наложат съкращения от бюджета.

— Ама те изобщо вършат ли нещо?

— Не — отвърна простичко Уес. — Не и в случаи като този. И да вършат нещо, аз никога не съм бил свидетел. Водят си записки — виж, това правят. След това ги вкарват в някой компютър, както вече казах.

— Разбирам.

Уес погледна часовника си.

— Ние с Дейв също ще потегляме. Апаратурата сама си работи. Няма да трябва дори да плащаш.

— Добре — рече Тад запътвайки се към телефона. — И благодаря.

— Няма за какво. Мистър Бомънт?

Тад се обърна.

— Ако взема да прочета някоя ваша книга, коя ще ми препоръчате — тия дето сте ги писали под вашето име, или тия дето са под чуждо име?

— Пробвай тия под чуждото име — отвърна Тад, вземайки слушалката. — Има повече екшън.

Уес кимна, помаха с ръка за довиждане и излезе.

— Ало? — Тад си помисли, че няма да е зле да му присадят телефон отстрани на главата. Това би спестило време и излишни усилия. Заедно с подслушвателното устройство, разбира се. Него пък ще си го носи отзад в раница.

— Здрасти, Тад. Алън е. Все още съм в участъка. Слушай, новините не са чак толкова добри. Твоят приятел се е обадил от една будка в Пен Стейшън.

Тад си спомни думите на Дейв, че след инсталирането на цялата тая скъпа апаратура, обикновено се установява, че обаждането идва от телефонна кабина до някой супермаркет.

— Това изненадва ли те?

— Не. Разочарован съм, но не и изненадан. Разчитаме на някой пропуск от страна на престъпника и, ако щеш вярвай, рано или късно, го пипваме. Бих искал да намина довечера. Може ли?

— Окей, защо, не? Ако стане скучно, ще поиграем малко бридж.

— Очакваме да получим данни за гласа му.

— Е и какво като получите гласовите му данни?

— Това не са обикновени данни.

— Не раз…

— Данните, за които аз говоря, се подават от компютър и представят точно гласовите характеристики на даден човек — каза Пангборн. — Това няма нищо общо с речта. Нас не ни интересува произношението, ударенията, дефектите при говора и прочие. А компютърът може да синтезира две неща: височина и тон на гласа, които специалистите наричат „гърлен глас“ и тембър и резонанс, известни като „гръден глас“. Това представляват гласови „отпечатъци“ и както отпечатъците от пръсти, те са строго индивидуални. Казаха ми, че разликите в гласовите данни на двама еднояйчни близнаци са много по-големи, отколкото различията в отпечатъците от пръстите им.

Алън направи кратка пауза.

— Изпратили сме една касета за анализ до ФСПЗ във Вашингтон. Там ще сравнят твоите гласови данни с неговите. Момчетата от щатската полиция тук ме помислиха за откачен. Беше изписано на лицата им, но след историята с отпечатъците и твоето алиби, на никой не му стигна смелост да ми го каже направо.

Тад отвори уста, опита се да каже нещо, не успя. Облиза устните си, пак се опита да проговори и отново не успя.

— Тад? Пак ли ще затвориш слушалката?

— Не — промълви той. Внезапно беше прегракнал. — Благодаря ти, Алън.

— Не, не казвай това. Знам за какво ми благодариш и не искам да те подвеждам. Опитвам се само да следвам установената процедура при следствието. Признавам, че процедурата е малко странна в този случай, но такива са обстоятелствата. Но това не значи, че трябва да правиш необосновани предположения. Разбираш ме, нали?

— Да. Какво е ФСПЗ?

— Кое? О, да. Федералната Служба за Прилагане на Закона. Може би единственото полезно нещо, което Никсън успя да свърши, докато беше в Белия дом. Състои се предимно от компютърни банки, които служат като център за събиране, класифициране и разпращане на информация и от програмистите, разбира се. Така имаме достъп до отпечатъците от пръсти на почти всички осъдени по углавни престъпления в Америка от около 1969 насам. ФСПЗ също осигурява сравнителни данни по балистика, кръвните групи на престъпниците, ако има такива, гласовите данни и създадени от компютри рисунки на заподозрени престъпници.

— Значи ще видим дали моят и неговият глас…?

— Да. До седем трябва да ги получим. До осем, ако компютрите са затрупани с работа.

Тад поклати глава.

— Гласовете ни звучаха съвсем различно.

— Знам, прослушах лентата. Нека пак да повторя: този род данни нямат нищо общо с говора на даден човек. Тад, запомни: „гърлен“ и „гръден“ глас. Има огромна разлика.

— Но…

— Я, ми кажи нещо. Приличат ли са гласовете на Елмър Фъд и Дафи Дък според тебе?

— Е… не — премигна Тад.

— И аз така мисля, обаче зад тях стои един и същи човек, на име Мел Бланк. Да не говорим за гласовете на Бъгс Бъни, Туити Бърду, Фогхорн Легхорн и само Бог знае още колко. Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера, нали?

— Да.

— Между седем и половина и девет, може ли?

— Ще те чакаме, Алън.

— Окей. Каквото и да стане, утре си тръгвам за Рок и в случай, че не настъпи някакъв прелом в следствието, там и ще остана.

— Оставил своя отпечатък, продължаваш нататък, така ли? — каза Тад и си помисли: „В крайна сметка, той точно на това разчита.“

— Да, имам си и други неща за вършене. Разбира се, те не могат да се сравняват с това тук, обаче хората от Касъл Каунти ми плащат, за да ги върша. Разбираш какво искам да кажа, нали? — На Тад това му се стори доста сериозен въпрос, а не просто случайно казана фраза.

— Да. Добре разбирам. — „И двамата разбираме: аз и… лисицата Джордж.“

— Аз трябва да се върна, но пред дома ти ще има патрулна кола двадесет и четири часа в денонощието, докато не се сложи край на тая история. Тия момчета са печени, Тад. Вярно, че ченгетата в Ню Йорк може да не са били достатъчно нащрек, но горилите, които ще те пазят, няма да направят такава грешка. Никой вече няма да подцени тоя луд. Няма да те забравим или да оставим тебе и семейството ти да се справяте сами с положението. Някои хора ще работят по случая, други ще пазят теб и семейството ти. Разбираш това, нали?

— Да, разбирам. — И си помисли: „Днес — да. И утре, и следващата седмица, може би и следващия месец.

Но следващата година? Невъзможно. Знам това. И той го знае. В момента те не вярват изцяло на това, че се е осъзнал и е прекратил с убийствата. Но след време ще повярват… когато седмиците си минават и нищо не се случва. Ще повярват — това ще е най-разумното нещо, което могат да направят. Така ще е и по-икономично. Ние с Джордж знаем, че светът все така си се върти около слънцето, както знаем и че щом всички бъдат заети с по-важна работа за вършене, Джордж ще се появи и ще ме довърши. Ще ни довърши.“

4.

Петнадесет минути по-късно, Алън все още се намираше в полицейското в Ороно и пак говореше по телефона. Чу се изщракване. Млад женски глас му каза с извинителен тон:

— Може ли да почакате още малко, Началник Пангборн? Компютърът работи малко бавничко днес.

Алън се замисли дали да й каже, че е шериф, а не шеф на полицията, но реши, че няма смисъл. Всички правеха тази грешка.

— Разбира се — отвърна той.

Щрак.

Ето че отново трябваше да виси в очакване — това типично за края на двадесети век състояние на временна забрава.

Той седеше в малка, претъпкана канцелария в задната част на полицейското, още малко по-назад и щеше да се озове сред храстите. Стаята беше пълна с прашни папки. Единственото бюро беше разнебитен чин от някое начално училище, с наклонено, прикрепено с панти писалище с мастилница. Алън го подпря на колената си и се заклати напред-назад. През това време въртеше в кръг лист хартия на чина. На него беше написано с дребния, равен почерк на Алън следното: Хю Притчърд, Бергенфийлд Каунти Хоспитал, Бергенфийлд, Ню Джърси.

Сети се за разговора си с Тад преди половин час, когато го бе уверил, че смелите полицаи от щатската полиция ще пазят него и жена му от оня лош откачен, който се мисли за Джордж Старк, в случай, че лошият откачен се появи. Алън са зачуди дали Тад му бе повярвал. Съмняваше се. Един човек, който си изкарва хляба със създаване на измислици сигурно има развит усет към лъжите.

Е, трябва поне да се каже, че ще се опитат да охраняват Тад и Лиз. Но Алън все си спомняше една история, която се случи в Бангор през 1985.

Една жена бе поискала и получила полицейска охрана, след като съпругът й я пребил жестоко и заплашил, че ще се върне и ще я убие, ако тя се заеме да осъществи плановете си за развод. Две седмици мъжът не направил нищо. Полицейското в Бангор тъкмо се канело да вдигне охраната, когато се появил съпругът с една камионетка за разнасяне на пране, облечен в зелени работни дрехи с надписа на пералнята на гърба. Приближил се до вратата с вързоп дрехи в ръка. Полицаите вероятно щяха да познаят съпруга, дори и така преоблечен, ако той се бе появил по-рано, когато охраната беше много по-бдителна, но и това беше спорен въпрос, защото тъй или иначе полицаите не го познали, когато най-сетне се появил. Почукал на вратата и когато жена му отворила, той извадил пистолет от джоба на панталона си и я застрелял. Преди ченгетата да осъзнаят какво точно става и преди дори да успеят да излязат от колата, мъжът вече стоял с вдигнати ръце на верандата, като преди това хвърлил пушещия пистолет в розовите храсти.

— Не стреляйте — казал той спокойно. — Аз свърших.

Оказало се, че камионетката и дрехите съпругът взел назаем от един свой стар приятел по чашка, който дори не знаел, че убиецът се е скарал със жена си.

Изводът беше съвсем прост: ако някой наистина иска да се докопа да тебе, то с малко късмет, ще успее. Ами случаите с Осуалд (Убиецът на Президента на САЩ Джон Ф. Кенеди. Бел. прев.), с Чапман (Убиецът на Джон Ленън от „Бийтълс“. Бел. прев.), а и със Старк? Та какво бе направил той с толкова хора в Ню Йорк?

Щрак.

— Чакате ли още, Началник Пангборн? — попита го веселият женски глас от болницата в Бергенфийлд.

— Да. Все още чакам.

— Намерих информацията, която търсите. Доктор Хю Притчърд се пенсионирал през 1978 година. Имам телефона и адреса му в град Форт Ларми, Уайоминг.

— Бихте ли ми ги продиктували?

Тя му ги каза, Алън й благодари и набра телефонния номер. На средата на първото позвъняване се включи телефонния секретар и запя песента си в ухото на Алън:

— Ало, на телефона Хю Притчърд — съобщи сериозен глас. „Е, поне не е хвърлил топа — помисли си Алън. — Това е първата стъпка в правилна посока.“ — Хелга и аз не сме вкъщи. Аз вероятно играя голф, а един Бог знае с какво се занимава Хелга в момента — чу се дрезгаво, старческо хихикане. — Ако искате да предадете някакво съобщение, моля направете го след като чуете сигнала. Имате около тридесет секунди.

Биб!

— Доктор Притчърд, обажда се шериф Алън Пангборн. Аз съм полицейски служител от Мейн. Трябва да разговарям с вас за един човек на име Тад Бомънт. Премахнали сте тумор от мозъка му през 1960, когато е бил на единадесет. Моля обадете ми се за моя сметка в Полицейското управление в Ороно, телефон — 2078662121. Благодаря ви.

Когато приключи, Алън се беше изпотил. Разговорите с телефонните секретари винаги го караха да се чувства като участник в състезанието „Минута е много“.

„Защо се занимаваш с всичко това?“

На Тад той бе дал съвсем прост отговор — такава е процедурата. Но самият Алън не можеше да се задоволи с такъв изтъркан отговор, защото добре знаеше, че не беше такава процедурата. Щеше да бъде, вероятно, ако доктор Притчърд беше оперирал мъжа, който наричаше себе си Старк (всъщност вече не се наричаше така, след като сам каза, че е разбрал кой е). А той беше оперирал Бомънт и това бе станало преди цели двадесет и осем години.

И така — защо?

Защото нищо не беше, както трябва. Отпечатъците от пръстите, кръвната група получена от цигарените угарки, съчетанието от интелигентност и лудост на убиеца, твърдението на Тад и Лиз, че псевдонимът е истински човек — това най-вече. Такова нещо можеха да твърдят само двама умопобъркани. А сега се бе сблъскал с още нещо, което не беше като света. Щатската полиция приемаше твърдението на убиеца, че е осъзнал кой е всъщност без колебание. За Алън то не струваше и пет пари. Намирисваше на шикалкавене, на хитруване, на някаква уловка.

Според Алън, мъжът нямаше намерение да се отказва.

„Но това не е отговор на въпроса ти. Защо си създаваш тези главоболия? Защо звъниш във Форт Ларами, Уайоминг и издирваш някакъв дърт доктор, който сигурно хич няма и да се сети кой е Тад Бомънт?“

„Защото нямам какво друго да правя — отговори си раздразнено Алън. — Оттук мога да провеждам колкото си искам междуградски разговори без да се притеснявам, че градските съветници в Рок ще ме заядат за разноските. А и защото ТЕ двамата, Лиз и Тад, вярват в това нещо. Вярно, че е налудничаво, обаче те иначе изглеждат съвсем нормални и…. дяволите ги взели, ТЕ вярват в това. Което не значи, че и аз ще повярвам.“

И той не вярваше. Нали?

Времето течеше бавно. Доктор Притчърд не се обади, ала изследванията върху гласовите данни пристигнаха малко след осем и те бяха наистина невероятни.

5.

Изобщо не бяха това, което очакваше Тад. Той очакваше да види графичен лист изрисуван с островърхи планини и падини, които Алън щеше да се опита да им обясни. А Лиз и Тад щяха да кимат с разбиране, като хора, на които им обясняват нещо прекалено сложно, но не задават въпроси, защото знаят, че обясненията, които ще последват ще бъдат още по-неразбираеми.

Вместо това Алън им показа два съвсем обикновени листа бяла хартия. По средата на всеки от тях имаше една единствена линия. Тук-таме се появяваха заострени върхове, скупчени по два или три, но като цяло линиите на синусите бяха доста правилни. А можеше и с просто око да се види, че бяха почти или съвсем еднакви.

— Това ли е всичко? — попита Лиз.

— Не съвсем — отвърна Алън. — Гледайте. — Той постави листата един върху друг с вида на магьосник, който прави особено сложен фокус. Вдигна листата срещу светлината, а Лиз и Тад се взряха в тях.

— Но те наистина са — промълви със страхопочитание Лиз. — Те са абсолютно еднакви.

— Е… не абсолютно — отвърна Алън и посочи три точки, където едвам прозираше графичната линия от долния лист. Едната се появяваше над линията на горния лист, а другите две — под линията. И в трите случая разликите се появяваха там, където линията се извиваше, но иначе съвпадението беше пълно.

— Разликите са в графиката на Тад и се появяват там, където има натъртвания — Алън посочи трите една след друга. — Ето тук: „Какво искаш, копеле такова? Мамка ти, какво искаш?“ и тук „Гаден лъжец!“ и тук „Стига си лъгал, мамка ти!“ Сега всички се занимават с тези незначителни разлики, защото не искат да се откажат от убеждението си, че гласовите данни на двама души не могат по никой начин да си съвпаднат. Но фактът си остава — гласът на Старк беше съвсем равномерен, нямаше такива натъртвания. Копелето запази самообладание и спокойствие по време на целия разговор.

— Да — отвърна Тад. — Все едно си пиеше лимонада.

Алън постави листата на масата.

— Никой от управлението на щатската полиция не вярва наистина, че това са данните от двама души, въпреки малките разлики. Получихме резултатите от Вашингтон много бързо. Закъснях защото, след като ги показах на нашия експерт в Аугъста, той поиска и копие от записа. Изпратихме му го със самолет от Бангор и там прослушали касетата на някакво устройство, което се нарича аудио усилвател. Така проверяват дали наистина са били изговорени записаните думи или е бил направен предварителен запис на касета.

— Е „на живо“ ли е било или записано? — попита Тад, който стоеше до камината и пиеше сода.

След като приключиха с разглеждането на резултатите, Лиз отиде до кошарката и седна с кръстосани крака на земята. Опитваше се да предпази Уилям и Уенди да не си ударят главите, докато си изследваха взаимно пръстите на краката.

— И защо им е било нужно това?

Алън посочи с пръст Тад, който се усмихваше горчиво.

— Съпругът ти знае.

— С малките разлики в кривите те могат поне да се самозаблуждават, че говорят двама души, макар да разбират, че графиките не показват това. Нали това искаше да кажеш? — попита Тад.

— Ъхъ. Въпреки че никога не съм чувал за гласови данни подобни на тези. — Алън сви рамене. — Разбира се, моят опит с тях не е толкова голям, колкото на хората от ФСПЗ, на които това им е работата, а и колкото на тези в Аугъста, които разбират от всичко — гласови „отпечатъци“, отпечатъци от пръсти, от стъпки, от гуми. Но аз чета литературата по въпроса, а и бях там, когато получихме резултатите, Тад. Да, наистина се опитват да се самозалъгват, но не им се удава особено.

— Значи има три несъществени разлики, които не са достатъчни. Въпросът е, че аз съм изговарял изреченията натъртено, а Старк не е. И така, те се заемат да направят проверка с тоя усилвател, надявайки се, че от това ще излезе нещо. Всъщност са се надявали, че гласът на Старк е бил предварително записан на касетофон. Може би от мен. — Тад вдигна вежди. — Е, печеля ли наградата?

— Не само това, а и комплекта от шест чаши и безплатна почивка на океана.

— Това е най-откаченото нещо, което някога съм чувала — отсече Лиз.

Тад се засмя насила.

— Цялата работа е откачена. Те смятат, че мога да си променям гласа като Рич Литъл или Мел Бланк. Значи идеята е, че аз съм записал думите на Старк, като съм оставил паузи за местата където ще бъдат моите реплики пред свидетели. Разбира се, нужно ми е било да си купя специално устройство, с което може да се прикрепи касетофон към някой уличен телефон. Нали, има такива джаджи, Алън?

— И още как. Навсякъде в магазините за фина електроника. Или достатъчно е да набереш номер 800 и веднага се отзовава някой оператор.

— Така. Ще ми трябва още само съучастник, някой, на когото мога да се доверя, който да отиде до Пен Стейшън, да прикрепи касетофона към телефона, без никой да го забележи и да набере телефона ми вкъщи в определеното време. И тогава… Чакай, как са платили за обаждането? Не беше за моя сметка.

— Използван е номерът на телефонната ти кредитна карта — отвърна Алън. — Явно си го дал на своя съучастник.

— Да, явно. Значи, ми остават още само две неща, след като веднъж сме се захванали с тая небивалица. Първо — аз да се обадя при позвъняването, а не някой друг и второ — да знам идеално репликите си и да ги кажа на определените паузи. Това го свърших добре, нали, Алън?

— Да, страхотно.

— Моят съучастник затваря телефона според сценария. Откача касетофона от телефона, слага го под мишница и…

— Бога ми, слага си го в джоба — каза Алън. — Това, с което разполагат сега е толкова добро, че дори ЦРУ си купуват от електронните магазини.

— Добре-е, значи слага го в джоба си и си тръгва. Резултатът е един телефонен разговор, който ме виждат и чуват да провеждам с човек на 500 мили оттук, човек, който има съвсем различен глас от моя, дори и лек южняшки акцент, обаче гласовите му характеристики напълно съвпадат с моите. Повтаря се цялата история с отпечатъците от пръсти, дори е още по-добре нагласена работата. — Тад погледна към Алън за потвърждение.

— Тая работа е не само откачена — рече Лиз. — Тя е направо абсурдна и невероятна. Мисля, че трябва на всичките тия хора да им отрежат…

Докато вниманието й беше отклонено, близнаците най-сетне успяха да си ударят главите и заплакаха с цяло гърло. Лиз взе в ръце Уилям, а Тад — Уенди.

Когато кризата отмина Алън каза:

— Знам, че е невероятна. И вие, и аз, а и те го знаят. Шерлок Холмс има една мисъл, написана от Конан Доил, която все още важи в криминалистиката: когато отхвърлиш всички вероятни обяснения, това което остане в крайна сметка е отговорът… независимо колко неправдоподобно изглежда — усмихна се Алън.

— На вас двамата това може да ви се струва смешно, но не и на мене — каза Лиз. — Тад трябва да е откачил, за да направи такова нещо. Разбира се, полицията сигурно смята, че и двамата сме луди.

— Изобщо не смятат така — отвърна сериозно Алън. — Поне засега, а и дотогава, докато не тръгнете да разправяте небивалиците си.

— А ти, Алън? На тебе ти разказахме небивалиците си, какво мислиш ти?

— Във всеки случай, не мисля, че сте луди. Макар че всичко щеше да е далеч по-лесно, ако мислех така. Изобщо не знам какво става.

— Какво ти каза доктор Хюм? — поиска да разбере Лиз.

— Името на докторът, който оперирал Тад като момче. Казва се Хю Притчърд. Това име говори ли ти нещо, Тад?

Тад се замисли, смръщил вежди. Накрая каза:

— Мисля, че да… но може и да се заблуждавам. Беше доста отдавна.

Уилям гледаше Алън с широко ококорени очи от скута на майка си. Лиз се наведе напред и попита с искрящи очи:

— Какво ти каза Притчърд?

— Нищо. Включи се телефонният му секретар, което ме кара да мисля, че още е жив и това е всичко. Оставих послание за него.

Лиз се облегна на стола, явно разочарована от отговора.

— А моите изследвания? — попита Тад. — Хюм имаше ли вече резултати? Или не ти каза нищо?

— Каза, че като получи резултатите, ти ще си първият, на когото ще ги каже. Доктор Хюм прояви извънредно нежелание да каже каквото и да било на един областен шериф.

— Казва се Джордж Хюм, но може да му сложим прякор Неучтивия — усмихна се Тад.

Алън се намести на стола си.

— Искаш ли нещо за пиене, Алън? — попита Лиз — Бира или пепси?

— Не, благодаря. Нека да се върнем към това, което вярва и не вярва щатската полиция. Не вярват някой от вас да е замесен, но си запазват правото да мислят, че може и да сте. Знаят, че не могат да ти припишат убийствата от снощи и от тази сутрин, Тад. Може би на твоя съучастник — този, който според хипотезата ни, свършил работата с касетофона, но не и на теб. Ти си беше вкъщи.

— А Дарла Гейтс? Момичето, което работеше за финансовия директор — попита тихо Тад.

— Мъртва е. Тялото й е разчленено, както той каза, но преди това е била застреляна в главата, така че не се е мъчила.

— Това е лъжа.

Алън премигна.

— Не се е отървала толкова леко, като имаме предвид какво е направил с Клоусън. В крайна сметка тя беше главният доносник, нали? Клоусън й подхвърлил малко пари, едва ли са били много, имайки предвид финансовото му състояние и тя му издрънкала тайната. Така че не ми разправяй, че я е застрелял, преди да я нареже на парчета и че не е страдала.

— Е добре — каза Алън. — Не е станало така. Искате ли да знаете точно как е станало?

— Не — каза веднага Лиз.

Настъпи потискащо мълчание. Дори и близнаците се спогледаха, а на лицата им сякаш бе изписана сериозна тържественост.

— Нека пак да те попитам? — каза Тад накрая. — Какво смяташ ти? Какво вярваш сега?

— Нямам своя хипотеза. Знам, че не си записал думите на Старк и усилвателят не установи никакъв шум от касетофон, а и ясно се чуваше съобщението по високоговорителя на Пен Стейшън, че влакът „Пилгрим“ за Бостън се намира на трети коловоз. Наистина това съобщение е било направено в два и половина следобед, което съвпада с времето на вашия разговор. Но тази информация не ми е нужна. Ако разговорът е бил записан предварително, ти или Лиз щяхте да ме попитате какви са били резултатите от прослушването с аудио усилвателя, веднага щом ви споменах за това. А вие не ме попитахте.

— И след всичко това, ти все още не ни вярваш, нали? Искам да кажа, раздвоен си дотолкова, че се опитваш да се свържеш с доктор Притчърд, но не можеш да прозреш какво всъщност става, нали? — И в собствените му уши дори, гласът му прозвуча разстроен и изтормозен.

— Той самият каза, че не е Джордж Старк.

— О, да. И беше страшно искрен — засмя се Тад.

— Държиш се така, сякаш това не те изненадва.

— Не ме изненадва. А тебе!

— Откровено казано — да. След всичките му усилия да направи така, че да съвпаднат отпечатъците от пръстите ви и гласовите ви характеристики и…

— Алън, спри за момент — каза Тад.

Алън млъкна и погледна въпросително Тад.

— Тази сутрин ти казах, че мисля, че Старк върши всичко това. Не мой съучастник или някой луд, който е намерил начин да подправя чужди отпечатъци, покрай убийствата и объркването относно самоличността си. Но ти не ми повярва. Сега вярваш ли ми?

— Не, Тад. Бих искал да ти кажа да, но единственото, което мога да ти кажа е, че вярвам, че ти вярваш в това. — Алън погледна към Лиз. — Че двамата вярвате.

— Приемам това, което казваш, защото иначе има възможност да ме убият — и мене и семейството ми. На този етап успокоява ме и това, че нямаш собствена хипотеза. Не е кой знае какво, но е някакво начало. Това, което се опитвам да ти кажа е, че всичките отпечатъци нямат никакво значение и Старк го знае. Можеш да си говориш колкото искаш за това, че след като отхвърлиш всички възможности, приемаш тази, която остане, независимо колко е невероятна, но нещата не стоят така. Ти не искаш да приемеш, че Старк съществува, а той е последната възможност, която ти остава след като елиминираш всички останали. Нека да го кажа по друг начин, Алън: ако имаш и най-малкото доказателство, че имаш тумор в мозъка, ще отидеш да се оперираш, дори и ако шансът ти да оживееш е минимален.

Алън отвори уста, поклати глава и отново я затвори. Освен часовника и гугукането на близнаците не се чуваше друг шум в хола, където на Тад вече му се струваше, че ще трябва да прекара остатъка от живота си.

— От една страна, вече имате достатъчно доказателства, за да изградите дело по косвени улики — подхвана Тад с тих глас. — От друга страна, имате неподкрепеното с нищо твърдение на някакъв глас по телефона, че „вече съм се осъзнал“ и че „зная кой съм“. И въпреки всичко ще пренебрегнете доказателствата в полза на това твърдение.

— Не, Тад. Това не е вярно. Засега не приемам никакви твърдения — нито твои, нито на жена ти, най-малко пък на мъжът, който се обади по телефона. Допускам всичко.

Тад посочи с палец над рамото си към прозореца. Зад меко падащите завеси се виждаше патрулната кола на щатската полиция, която пазеше дома на Бомънтови.

— А какво ще кажеш за тях? Дали и те допускат всичко? Моля се на Бога и ти да можеше да останеш тук, Алън. Бих те предпочел пред цяла армия от щатската полиция, защото на тебе поне едното ти око е нащрек. А те ни пазят със затворени очи.

— Тад…

— Е все едно, вярно е. Ти го съзнаваш, а и той го знае. Той ще почака. И когато всички решат, че е дошъл краят и че Бомънтови не ги грози опасност и когато полицаите се вдигнат оттука, ще дойде Джордж Старк.

Той замлъкна. Лицето му бе помръкнало и изразяваше смесица от различни чувства. Алън видя разочарование, решимост и страх.

— Ще ви кажа нещо сега, и на двама ви. Знам много добре какво иска той. Иска да напиша още една история а ла Старк — вероятно още един роман за Алексис Машин. Не знам дали бих могъл да го направя, но ако смятах, че ще свърши някаква работа, щях да опитам. Щях да зарежа „Златното куче“ и да започна още тази вечер.

— Тад, недей! — извика Лиз.

— Не се тревожи — отвърна той. — Това би ме убило. Не ме питай откъде знам, просто го знам. Но ако смъртта ми можеше да сложи край на всичко това, пак можех да опитам. Защото не вярвам наистина той да е човек.

Алън мълчеше.

— Та това е — каза Тад с вида на човек, който приключва някакъв сериозен въпрос. — Така стоят нещата. Не мога, не искам, не трябва. Което значи, че той ще се появи. А когато дойде, само един бог знае какво ще се случи.

— Тад — рече Алън неловко — трябва да погледнеш на това от друг ъгъл. И когато успееш, ще видиш, че тези усещания просто… ще се разпръснат. Като семената на глухарче. Като лош сън на сутринта.

— Не това ни трябва — каза Лиз. Двамата я погледнаха и видяха, че плаче тихо. Сълзите й не бяха много, но все пак ги имаше. — Трябва ни някой, който да го спре.

6.

Алън се прибра в Касъл Рок малко преди два часа през нощта. Промъкна се в къщата колкото може по-тихо, забелязвайки, че Ани отново бе забравила да включи алармената система. Не искаше да й се кара за това, напоследък тя често страдаше от мигрена, но рано или късно трябваше да го направи.

Заизкачва се по стълбите с обувките в ръка така плавно, сякаш се носеше във въздуха. Тялото му притежаваше вродена гъвкавост, точно обратното на непохватността на Тад Бомънт, която Алън рядко показваше. Сякаш тялото му познаваше някаква загадъчна тайна за движението, а това някак го смущаваше. Но сега, в тишината, нямаше нужда да се прикрива и той се движеше с призрачна лекота.

По средата на стълбището спря и се върна пак долу. До хола беше неговата „бърлога“, не по-голяма от килер, но напълно достатъчна за неговите нужди, с бюро и няколко полици за книги. Опитваше се да не пренася работата си вкъщи, но не винаги успяваше, въпреки усилията си.

Затвори вратата, запали лампата и погледна телефона.

„Нали няма наистина да направиш това? Искам да кажа, че е почти полунощ в Роки Маунтън, а и този човек не е просто лекар пенсионер, той е пенсиониран неврохирург. Ако го събудиш, ще те наругае като едното нищо.“

Тогава се сети за очите на Лиз, тъмни и изплашени и реши, че ще се обади. Можеше да се окаже от полза — едно обаждане посред нощ щеше да покаже, че въпросът е сериозен и щеше да накара доктор Притчърд да се замисли. По-късно Алън пак щеше да му се обади.

„Кой знае, може да му липсват среднощните позвънявания“ — помисли си без особена надежда Алън.

Извади листчето от джоба на униформата си и набра телефона на Хю Притчърд във Форт Ларами. Остана прав, готов да посрещне пристъпа на гняв от притежателя на сериозния глас.

Безпокойството му се указа излишно, защото отново се включи телефонният секретар.

Замислен, той постави слушалката на мястото й и седна зад бюрото. Настолната лампа хвърляше кръг светлина върху бюрото му и на неговия фон Алън започна да прави зайчета, куче, ястреб, дори и кенгуру. Ръцете му притежаваха същата гъвкавост, както и тялото му, когато останеше сам и си почиваше. Под невероятно гъвкавите му пръсти животните маршируваха едно след друго, като на парад, в малкия осветен кръг. Тази игра винаги развличаше и очароваше децата му и често успяваше да го успокои, когато нещо го тревожеше.

Но сега не му подейства.

„Доктор Притчърд е мъртъв. Старк се е добрал и до него.“

Това, естествено, беше невъзможно. Може би щеше да приеме, че съществуват призраци, ако някой призрак опреше дуло в главата му. Но не и някакъв призрачен зъл Супермен, който прекосява с един скок цели континенти. Алън си помисли, че човек може да има основателни причини да включи телефонния си секретар през нощта. Например, за да не го безпокоят посред нощ разни непознати като шериф Алън Дж. Пангборн от Касъл Рок, щата Мейн.

„Вярно е, но той е мъртъв. И жена му също. Как й беше името? Хелга. «Аз вероятно играя голф, а един бог знае с какво се занимава Хелга в момента.» Но аз знам с какво се занимава Хелга, знам и двамата какво правите. Прерязани са ви гърлата и лежите в локва от кръв, а на стената на вашия хол е написано ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.“

Алън Пангборн потрепери. Това беше налудничаво, но все пак трепереше. Тази мисъл го глождеше като червей.

Свърза се със „Справки“ в Уайоминг и взе номера на шерифа във Форт Ларами. В полицейското му се обади дежурния, който звучеше полузаспал. Алън се представи, съобщи на дежурния с кого се е опитвал да се свърже и го попита дали доктор Притчърд и жена му са заминали на почивка. Ако това беше така, а и без това започваше сезона на почивките, те вероятно бяха уведомили местната полиция, че заминават, с молбата да държат къщата им под око, докато отсъстват.

— Вижте, защо не ми дадете вашия номер? — отвърна дежурният. — Аз ще ви се обадя и ще ви предам информацията.

Алън въздъхна. Ето ти пак процедурни правила. Пак. глупости, да не казваме по-силна дума. Дежурният не искаше да предаде никаква информация, докато не се увереше, че Алън беше този за когото се представяше.

— Не мога — отвърна той. — Обаждам се от дома си и е посред нощ.

— И тук не е обедно време — отвърна лаконично дежурният.

Алън въздъхна.

— Сигурен съм, че не е. Но съм сигурен, че жена ви и децата ви не спят на горния етаж. Направи следното, приятелю: обади се в полицейското управление на Мейн в Оксфорд, ще ти дам номера и искай да ти потвърдят името ми. Ще ти дадат и номера на служебната ми карта. Ще ти се обадя пак след десет минути и ще си разменим паролите.

— Казвай тогава — рече дежурният, но не звучеше особено доволен. Алън предположи, че го е откъснал от телевизора или от любимото му порно списание.

— За какво се отнася? — попита дежурният след като записа номера.

— Следствие за убийство — отвърна Алън. — Положението е напечено. Не ти се обаждам за свое удоволствие, приятел. — Алън затвори слушалката.

Седеше зад бюрото, правеше си зайчета и чакаше голямата стрелка на часовника да направи десет кръга. Струваше му се, че се движи едва-едва. Бе направила пет обиколки, когато вратата се отвори и влезе Ани. Беше облякла розовия си пеньоар и на Алън му се стори някак призрачна. Почувства как отново потреперва, сякаш бе надникнал в бъдещето и бе видял нещо неприятно, дори отвратително.

„Как ли бих се чувствал, ако преследваше мен?“ внезапно се замисли той. „Мен и Ани и Тоби и Тод? Как бих се чувствал, ако знаех кой е той, а никой не искаше да ми повярва?“

— Алън? Какво правиш тук толкова късно?

Той се усмихна, стана и я целуна.

— Чакам да отмине ефекта от наркотиците.

— Не, сериозно — заради историята с Бомънтови?

— Да. Опитвам се да открия един доктор, който може да знае нещо. Но се включва само телефонният му секретар, така че се обадих в полицейското там да не би да е заминал на почивка. В момента дежурният вероятно проверява дали намеренията ми се честни. — Той погледна загрижено Ани. — Ти как си, скъпа? Тая вечер имаш ли главоболие?

— Не, но те чух като влезе. — Тя се усмихна. — Когато поискаш, ти си най-тихият човек на земята, Алън, обаче не можеш да направиш нищо за колата си.

Той я прегърна.

— Искаш ли чай?

— Боже, не, но чаша мляко — да, ако искаш да ми донесеш.

Тя излезе и се върна след минута с млякото.

— Що за човек е мистър Бомънт? Виждала съм го из града, а и жена му е идвала в магазина, но никога не съм разговаряла с него. — Магазинът се казваше „Шев и кройка“ и беше собственост на Поли Чалмърс. Ани бе работила в него четири години на половин ден.

— Харесвам го — каза Алън след кратък размисъл. — Но не беше така в началото. Смятах го за студен тип, но го виждах в едно много трудно положение. Просто е малко… сдържан. Предполагам, че е следствие от работата му.

— Много ми харесаха и двете му книги — каза Ани.

— Не знаех, че си ги чела — вдигна вежди Алън.

— Не си ме питал, Алън. А когато се разчу историята за псевдонима, пробвах да прочета и една от другите. — Изражението й издаваше неодобрение.

— Не струваше, а?

— Отвратителна беше. Страховита. Не я завърших. Никога не бих повярвала, че един и същи човек е писал двете книги.

„Гледай ти, миличка! И той не го вярва.“

— Трябва да си легнеш или ще се събудиш пак с някое главоболие.

— Мисля, че чудовището си е отишло, поне за известно време — поклати глава Ани и сведе поглед. — Все още ще съм будна, когато се качиш горе… освен ако не се забавиш много.

Той погали гърдата й през розовия пеньоар и целуна устните й.

— Идвам колкото мога по-скоро.

Тя излезе, а Алън забеляза, че бяха минали повече от десет минути. Позвъни в Уайоминг и пак му се обади полузаспалият дежурен.

— Мислех, че си ме забравил, приятелю.

— Ни най-малко — отвърна Алън.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш номера си, шерифе?

— 109 44 205 МЕ.

— Значи, сигурно си ти. Съжалявам, че трябваше да си играем на рингирингирае през нощта, шериф Пангборн, но предполагам, че разбираш защо.

— Разбирам. Какво ще ми кажеш за доктор Притчърд?

— О, той и жена му наистина са на почивка. На къмпинг в Йелоустоун парк до края на месеца.

„Ето — помисли си Алън — виждаш ли? А ти се стряскаш от разни призраци посред нощ. Няма никакви прерязани гърла. Никакъв надпис на стената. Само двама възрастни, които са отишли на къмпинг.“

Но установи, че това не го успокоява особено. Трудно щеше да се добере до доктор Притчърд поне през следващите две седмици.

— Как мога да му предам съобщение, ако ми се наложи?

— Обаждаш се в службата по настаняване в Йелоустоун. Те ще знаят къде се намира той, или поне би трябвало. Може да отнеме известно време, но вероятно ще го открият. Срещал съм го веднъж-дваж. Симпатичен стар човечец.

— Това е хубаво. Съжалявам, че ти отнех от времето.

— Няма нищо, нали затова сме тук. — Алън чу шум от разгръщане на страници и си представи как в другия край на континента този безименен човек взема в ръце порносписанието си.

— Лека нощ.

— Лека нощ, шерифе.

Алън затвори и остана седнал за момент, взирайки се през малкото прозорче в тъмнината.

„Той е на свобода там някъде. И може да нападне.“

Алън отново се замисли какво ли би изпитал, ако се отнасяше до собствения му живот, този на Ани и на децата им. Замисли се какво ли би било, ако той съзнаваше опасността, а никой не му вярваше.

„Отново пренасяш проблемите си от работата вкъщи, скъпи,“ чу той гласът на Ани в съзнанието си.

И беше вярно. Само преди петнадесет минути той беше абсолютно убеден, че Хю и Хелга Притчърд лежат мъртви в локва от кръв. А това не беше вярно. Спяха си спокойно под звездите в Йелоустоун парк. Толкоз за интуицията — и тя можеше да те подведе.

„Така ще се почувства и Тад, когато открием истината. Когато установим, че обяснението, колкото и странно да се окаже то, е в пълно съответствие с природните закони.“

Наистина ли вярваше в това?

Да, наистина, реши той. Поне в съзнанието си, макар и подсъзнателно да беше на друго мнение.

Алън изпи докрай млякото си, загаси лампата и се качи горе. Ани беше още будна и прекрасно гола. Тя го обгърна с ръце и с благодарност Алън си позволи да забрави за всичко друго.

7.

Старк се обади отново два дни по-късно. По това време Тад Бомънт беше в магазина на Дейв.

Магазинът на Дейв се намираше на около миля и половина от дома на Бомънтови и в него имаше всичко. Пазаруваха оттам, когато не си струваше труда да ходят чак до супермаркета в Бруър.

Тази петъчна вечер Тад отиде, за да купи шест пепсита, чипс и малко царевични пръчици. Един от полицаите, които охраняваха семейството му, придружи Тад. Беше десети юни, шест и половина вечерта и небето още беше светло. Лятото, тази зелена красавица, отново бе в Мейн.

Ченгето остана в колата, докато Тад влезе да напазарува. Взе безалкохолното и тъкмо се чудеше от кой вид пръчици да вземе (имаше от обичайните с вкус на миди, или, в зависимост от предпочитанията, с вкус на лук), когато телефонът иззвъня.

Тад вдигна поглед и си помисли: „Е, добре.“

Розали вдигна слушалката зад щанда, каза ало, изслуша отговора и му я подаде, както той очакваше. Отново го обхвана това чувство на presque vu.

— Търсят ви, мистър Бомънт.

Той се чувстваше съвсем спокоен. Сърцето му замря само за миг и продължи да тупти, с обикновения си ритъм. Изобщо не се потеше.

А и птиците ги нямаше.

Не изпита страха и яростта, които бе почувствал преди два дни. Дори не попита Розали дали се обажда жена му, за да му поръча да купи една дузина яйца или бутилка олио. Знаеше добре кой се обажда.

Стоеше до компютъра Мегабъкс с ярко зеления екран, където се появи съобщението, че миналата седмица няма печеливши при теглене на лотарията и че тази седмица натрупаната сума е четири милиона долара. Тад пое слушалката от Розали и каза:

— Здравей, Джордж.

— Здравей, Тад. — Южняшкият акцент бе едва доловим. Явно Старк бе престанал да играе ролята на загубеняк от провинцията. Чак сега Тад осъзна колко умело се бе преструвал Старк на такъв преди с маниера си „Ало, момчета, мое да не съм най-умния, обаче отървах кожата, хи-хи-хи?“

„Но сега момчетата сме само ти и аз — помисли си Тад. — Все едно сме двама писатели, които си бъбрят по телефона.“

— Какво искаш?

— Знаеш какво. Няма нужда да си играем на игрички, нали? Малко е късно за такива работи.

— Искам да го чуя от тебе — Отново го обхващаше същото чувство, че напуска тялото си и някаква сила го издърпва по телефонната жица и го приближава към Старк.

Розали отиде до другия край на щанда, където започна да вади цигарени кутии от кашоните и да ги нарежда по рафтовете. Тя се правеше, че не слуша разговора на Тад, по начин, който беше направо смешен. Нямаше човек в Лъдлоу, особено в този район на града, който да не знае, че Тад е под полицейска охрана или наблюдение или нещо подобно, а и Тад знаеше, че слуховете се разпространяват, дори без да ги е чувал. Някои вероятно мислеха, че беше обвинен в продажба на наркотици, други — в изнасилване на малолетни или че бие жена си. Бедната Розали се опитваше да се прави все едно нищо не е станало и Тад изпита глупава благодарност към нея. Струваше му се, че я гледа от обратната страна на мощен телескоп. Тад беше под земята, някъде долу в заешката дупка, но в нея нямаше никакво бяло зайче, а само старата лисица Джордж, който не можеше да бъде там, обаче беше.

Старият лисугер Джордж. А тук долу в Ендсвейл врабците отново летят.

Опита се да се пребори с това чувство.

— Продължавай, Джордж — каза той, изненадан от яростта в гласа си. Чувстваше се замаян, озовал се в мощния водовъртеж на нереалността, обаче гласът му звучеше съвсем истински и така уверен! — Защо не го кажеш? Хайде!

— Щом настояваш.

— Настоявам.

— Време е да започнеш нов роман. Нов роман от Старк.

— Не мисля така.

— Не казвай това! — Гласът му прозвуча като изпляскване на камшик, обшит с оловни топчета. — Внимавай в картинката, Тад, направих нещо заради теб, внимавай сега да не направя нещо и на теб.

— Ти си мъртъв, Джордж. Не ти стига акъла да се признаеш за победен.

Розали изви глава и Тад успя да мерне едното й широко отворено око, преди тя да се обърне бързо към рафта с цигарите.

— Внимавай какви ги говориш! — Усещаше се истинска ярост в този глас. Но имаше и още нещо. Страх? Болка? И двете? Или само си въобразяваше?

— Нещо не е наред ли, Джордж? — присмя му се Тад. — Нима си престанал да мислиш само за хубави неща?

Настъпи пауза. Тад бе успял да го изненада, да го обърка поне за момент. В това беше сигурен. Но защо? Как го бе постигнал?

— Слушай какво ще ти кажа, брато — каза Старк накрая. — Давам ти една седмица. Не си мисли, че можеш да ме изиграеш. — Да, явно Джордж беше разстроен. Всичко това можеше да коства много на Тад, но поне за момента той изпита тържествуваща радост. Бе успял. Явно не само той се чувстваше безпомощен и уязвим, докато траеха тези кошмарни разговори. Успял беше да засегне Старк и това беше великолепно.

— Това поне е вярно. Ние с тебе не можем да се надхитряме. Между нас това не върви.

— Беше ти хрумнала една идея — каза Старк. — Още преди дори да се сети да те изнудва онова проклето недоносче. Там за сватбата и за бронираната кола.

— Изхвърлих си бележките. Свърших с тебе.

— Не, ти изхвърли моите бележки, но това е без значение. Те не ти трябват. Ще излезе хубава книга.

— Ти не разбираш. Джордж Старк е мъртъв.

— Не аз, а ти не разбираш — отвърна Старк. Тонът му бе тих, но категоричен. — Имаш една седмица. Ако не си написал поне тридесет страници, няма да отървеш кожата, брато. Само дето няма да започна с тебе, би било много лесно. Прекалено лесно. Ще започна с децата ти и те ще умрат бавно. Ще се погрижа за това. Знам как. Няма да разбират какво става, освен че умират в страхотни мъки. Но ти и аз, и жена ти ще знаем какво става. После идва нейния ред. Но преди да свърша с нея, ще свърша в нея. Нали разбираш какво искам да кажа, брато? И когато приключа с тях, идва твоя ред, Тад, а ти ще умреш така, както никой на тая земя не е умирал.

Той замлъкна. Тад чуваше тежкото му дишане, като на куче в горещ летен ден.

— Ти обаче не знаеш за птиците — каза тихо Тад. — Нали?

— Тад, не разбирам какво говориш. Ако не започнеш скоро, доста хора ще пострадат. Времето тече.

— Чух те, не се тревожи. Но това, за което се чудя е как си могъл да напишеш онова нещо на стената на Клоусън, а после и у Мириам, без да знаеш какво значи то?

— Стига си дрънкал глупости, приятел — отвърна Старк, но Тад усети объркване и необясним страх в гласа му. — Нямаше нищо написано на стената.

— О, не, напротив, имаше. И знаеш ли какво, Джордж? Мисля си, че ти не знаеш за написаното, защото аз го написах. Мисля, че част от мене беше там. Там беше и те наблюдаваше. Май само аз знам за врабчетата, Джордж. Мисля, че аз го написах. Помисли върху това… хубавичко помисли… преди да започнеш да ме притискаш.

— Слушай — каза Старк с по-спокоен тон. — Чуй ме добре. Първо децата ти, после жената ти… после ти. Започни следващата книга, Тад, това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Най-добрият съвет, който някой някога ти е давал. Започни да пишеш. Аз не съм мъртъв.

Дълга пауза. А след нея гласът каза тихо, натъртено:

— И не искам да съм мъртъв. Така че си отивай у дома, наостри си моливите и ако имаш нужда от вдъхновение само си представи как ще изглеждат бебетата, ако им фрасна главите в някое стъкло. Няма никакви шибани птици, просто забравяш за тях и сядаш да пишеш.

Чу се пукане.

Майната ти — промълви Тад и бавно затвори слушалката.